Луан Райс
Брегът на светулките (2)

Първа глава

Юни 2000 година

Беше най-дългият ден в годината. Пълната луна излизаше от морето. Старото куче се беше изтегнало на тревата до Каролайн, отпуснало глава върху предните си лапи.

Каролайн, майка й и двете й сестри седяха на белите столове. Атмосферата беше особена — семейните духове витаеха наоколо.

Каролайн Ренуик се чувстваше като глава на рода, но всъщност беше само най-голямата сестра. Обичаше семейството си. Бяха силни и същевременно — уязвими, обикновени жени, но също така и изключителни. Понякога си мислеше, че прекарва прекалено много време с тях, и й се струваше, че прилича на овчарка, подкарала на паша ексцентричното си стадо. Щом я обземеха подобни усещания, тя просто хващаше първия самолет и предприемаше делово пътуване. Нямаше значение къде ще отиде — стига да е достатъчно далеч, за да се разтовари психически. Но в този момент си беше у дома.

Колкото по-високо се издигаше луната, толкова по-малка и хладна ставаше, а розовият й оттенък преливаше в сребрист. Хомър се размърда и вдигна глава от лапите си. Той никога не пропускаше прелестната гледка по време на пълнолуние.

— О, момичета! — възкликна Огъста Ренуик, обръщайки се към трите си дъщери. — Не е ли невероятно?

Очите й не се откъсваха от пролива Лонг Айлънд.

— Пълна луна през най-дългия ден в годината. Това трябва да е добър знак — отбеляза Каролайн.

— Ти винаги търсиш знаци — подразни я Клий. — Пълнолуние, падащи звезди…

— Северната звезда — унесено изрече Скай. — През последната нощ, в която бях щастлива, Каролайн ми показа как да я откривам.

— Последната какво? — с усмивка попита майка им.

— Мамо! — хвърли й предупредителен поглед Каролайн.

— Последната нощ, в която се чувствах щастлива — повтори тъжно Скай. Леко заваляше думите и Каролайн се запита колко ли още щеше да пие сестра й.

— Ти си щастлива сега, скъпа — рече Огъста. — Не ставай смешна! Как можеш да говориш подобни нелепости?

— Много лесно — примирено отвърна тя и отмести поглед към стария Хомър.

— Мамо… — започна Каролайн, опитвайки се да измисли някоя по-лека и безопасна тема за разговор.

— О, Скай, я престани! — някак засегнато каза Огъста. — В момента празнуваме лятното слънцестоене. Нека да се върнем на разговора за звездите…

— Северната звезда… Повече нямам нужда от нея — отбеляза през смях Клий. — Ако искам да отида някъде, мога да позвъня на туристическата агенция. Никога вече няма да катеря планините!

— Аз нямам нужда от никакви звезди — рече Скай.

— Ние всички имаме нужда от звезди — възрази майка им, после го повтори, сякаш беше нещо изключително важно: — Всички имаме нужда от звезди.

— Имаме нужда от коктейли, мамо — прекъсна я Скай. — Не е ли вече време? Слънцето залезе, луната изгря. Ето, това също е предзнаменование — време е за по един коктейл. Нали така, Хомър?

Старият златист ритрийвър размаха опашка.

— Права си — съгласи се Огъста, но все пак погледна малкия си златен часовник. После се обърна към по-големите си дъщери, сякаш очакваше те да възразят. Приличаше на момиченце, което се кани да направи нещо, което родителите му няма да одобрят. В погледа й се четеше предизвикателство. Никой не каза нищо и Огъста се отправи към къщата.

— Коктейлите — прошепна Скай на Хомър.

— Пиенето не е изход — подхвърли Каролайн. Вместо да се засегне, сестра й й изпрати въздушна целувка.

Каролайн се намести удобно на стола си. Усещаше безпокойство и страх. Напоследък беше разочарована от живота, който водеше. Погледна към Скай и видя сестра си, която толкова обичаше, да се самоунищожава. Трябваше да се въздържа от остри реплики. През всичките тези години Каролайн крепеше най-малката от трите сестри и не й позволяваше да рухне. Сега обаче й се стори, че Скай така или иначе е стигнала дъното.

— Саймън още не се е върнал, нали? — попита Клий. Саймън беше съпругът на Скай, негодник по призвание и художник по професия. — Ще мине ли оттук тази вечер?

— Не, а Питър ще дойде ли? — не й остана длъжна Скай. Питър беше съпругът на Клий, който беше свещеник към една болница.

— Не, той заведе децата на пица — отвърна Клий.

— Питър е толкова добър! — отбеляза Каролайн. — Много мило от негова страна да пожелае да прекара вечерта в компанията на децата си.

— Как мина срещата ти онази вечер, Каролайн? — попита Клий.

— Чудесно — усмихна се тя и сви рамене.

— С кого си се срещала? С онзи нещастен банкер, който би целия път от Ню Йорк дотук само за да научи, че няма и най-малък шанс да… — започна Скай.

— Стига. — Каролайн се засмя и стана от мястото си. — Достатъчно.

Беше на трийсет и шест години и все още беше неомъжена — единствената от трите сестри Ренуик, която дори не се беше сгодявала. Знаеше, че Скай и Клий умират от желание да се сложи край на така дълго продължилото й моминство.

— Сериозно — подразни я Скай, заваляйки „с“-то. — Да шофира триста и двайсет километра само за да разбере, че не се целуваш на първата…

— Ще отида да видя какво прави мама — прекъсна я Каролайн и се отдалечи. Не искаше да слуша пиянските й брътвежи.

* * *

Прекоси широката зелена морава пред къщата. „Хълмът на светулките“ беше домът от нейното детство. Хю и Огъста Ренуик бяха нарекли имението си така, защото през топлите и спокойни юнски вечери като тази, щом луната изплуваше от водите на залива, над тъмните поля около старата викторианска къща и в гъсталака покрай брега започваха да проблясват в зеленикаво златисти светлинки, излъчвани от хиляди светулки. Когато бяха малки, трите момиченца обичаха да тичат боси по тревата и да ловят в шепи дребните насекоми.

Имаше и друга причина имението да бъде наречено „Хълмът на светулките“. Така се казваше къщата на Ноел Кауърд в Ямайка. За семейство Ренуик Ноел Кауърд беше синоним на разговори, подслаждани с мартини, размяна на остроумия и клюки, необуздани партита и огромни количества алкохол — но границата никога не се прекрачваше, преди да е паднал здрачът. Бащата на Каролайн беше известен художник. Все още се носеха легенди за партитата, които майка й беше давала тук, в дома им в градчето Блек Хол — люлката на американския импресионизъм.

Къщата миришеше на дом. Щом се прибереше, първото нещо, което Каролайн усещаше, беше този познат мирис от нейното детство. На сол във въздуха, на дим от дървата, горящи в камината, на маслени бои и джин, на майчиния й парфюм и смазката, с която баща й смазваше пушката си. Надникна във всяка една от стаите, но не откри майка си.

Огъста Ренуик седеше на широките стъпала на задния вход — скрита от дъщерите си. Морският бриз си играеше с бялата й като сняг коса.

Каролайн забеляза майка си през прозореца на тъмната всекидневна. Поколеба се за миг. Макар Огъста да смяташе, че никой не я наблюдава, тя продължаваше да излъчва така характерните за нея самоувереност и достойнство. Взираше се напрегнато в океана, сякаш очакваше завръщането на съпруга си от някое невероятно опасно морско пътешествие. Скулите й бяха високи и идеално изваяни, устата й — широка.

Носеше избеляла синя риза, бежови панталони и стари изтъркани маратонки. На шията й висеше нанизът от черни перли, които Хю Ренуик й беше подарил на Коледа, десет години преди да умре. Огъста никога не се разделяше с тях. Носеше ги на парти, на бал, в градината, навсякъде. Дългата й лъскава черна коса беше побеляла рано — когато беше едва на трийсет години, но тя не я боядисваше.

— Мамо — каза Каролайн.

— Скъпа! — приповдигнато изрече Огъста. — Току-що приготвих напитките и реших да се измъкна навън, за да си пийна едно питие. Искаш ли да ти налея и на теб, преди да отидем при сестрите ти?

— Не, благодаря.

Огъста потупа свободното място до себе си. Каролайн взе възглавницата от близкия бамбуков стол, сложи я на най-горното стъпало и седна. Сребърният шейкър, в който приготвяха мартинито, стоеше между нея и майка й.

— Мислех си за баща ти — каза Огъста, засенчи очите си с длан и отправи поглед към вълните, обагрени във виолетово и сребърно. — Той обичаше пълнолунието през юни. Нали? Би могъл да нарисува страхотен пейзаж, като гледа тази красота наоколо, не смяташ ли?

— Наистина би могъл, мамо — съгласи се дъщеря й.

— Пия за Хю — вдигна чаша възрастната жена, вперила поглед в луната. — И за картината, която би могъл да нарисува в този момент: неговата съпруга, най-голямата му дъщеря и най-дългия ден в годината. Първият ден от лятото.

— Първият ден от лятото — повтори Каролайн и направи жест, сякаш вдига тост.

— О, как ми липсва!

— Знам, че ти липсва.

Каролайн знаеше, че майка й очаква да чуе друго, че очаква дъщеря й да каже колко много й липсва баща й. Очите на Огъста непрекъснато излъчваха тъга и копнеж — може би заради огромната любов, която беше изпитвала към мъжа си, както и заради всички пропуснати възможности. Хю беше починал преди седем години от рак на стомаха. Всички от семейството имаха какво да му казват, но той не беше там, за да ги чуе. Съпругата му го беше обичала лудо до самия край.

Фаровете на Лонг Айлънд блестяха в мрака. На запад се виждаха многобройните светлини на някакъв голям кораб или може би плаваща платформа, напомняща малък град сред водите на океана.

— Хайде — каза Каролайн и подръпна майка си за ръката. — Да вървим при другите и да се любуваме на луната.

Огъста остави чашата си и шейкъра на стълбите и дъщеря й си отдъхна с облекчение. Двете тръгнаха през моравата, а лекият ветрец рошеше косите им. През този ден Каролайн непрекъснато мислеше за баща си. Майка й беше права, че най-голямата й дъщеря бе наскърбена от покойния Хю, но това не означаваше, че тя не тъгуваше по баща си. Трудно й беше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Спомените за баща й не бяха само лоши.

Светулките започнаха да излизат. Проблясваха в розовите храсти и летяха над високата трева. Приличаха на милиони запалени свещици. Магията на плажа се дължеше именно на светулките. Те танцуваха ниско над обраслия с тръстика и трева хълм, над ситния бял пясък на плажа. Нямаше друг участък от бреговата ивица, който да свети толкова силно. Баща им обичаше да казва, че това е така, защото неговите момичета са специални и светулките прииждат към техния бряг, и запалват фенерчетата си, за да осветяват пътя на децата към дома им, така че те никога да не се загубят. Понякога хващаше светулки и ги смачкваше между пръстите си, после намазваше бузките на Каролайн с фосфоресциращия сок или пък пускаше някоя светулка в чашата си с мартини и сякаш звездите слизаха в питието му. Някога тя беше обичала баща си повече от всичко на света.

Клий и Скай седяха мълчаливо в плетените си столове и следяха с поглед танца на светулките. Дали и те мислеха за баща си? Изглеждаше невъзможно мислите им да са заети с друго в този миг. Хомър, отпуснал лениво глава върху лапите си, наблюдаваше как Каролайн се приближава към тях.

Когато тя седна, кучето вдигна бялата си муцуна към нея и я близна по ръката. Нощта беше като омагьосана. Сякаш миналото, духът на Хю и луната се бяха наговорили едновременно да наситят въздуха с присъствието си. Жените от семейство Ренуик гледаха към кръглото небесно светило и се вслушваха в шума на вълните.

— За какво мислиш? — попита внезапно Клий и сложи длан върху рамото на по-голямата си сестра.

— За татко — отвърна тя.

Скай мълчаливо потръпна. Баща им беше погребан от другата страна на гората — в западната част на хълма — и сега погледът на най-малката от трите сестри се отправи натам.

— Аз пък се чудя какви са онези лодки. — Клий посочи многобройните светлинки, плуващи във водата.

— Пристигнаха тази сутрин — информира я Огъста. — Две големи бели яхти и множество лодки, които непрекъснато кръстосват напред-назад.

Естествено, от Клий можеше да се очаква именно това — да мисли за нещо толкова прозаично в такъв момент. Тя беше най-щастлива от трите, най-малко обременена психически; успешно беше загърбила миналото. Каролайн й се усмихна, после отново се обърна към Скай:

— А ти за какво мислиш? Защо си толкова мълчалива, Скай?

— Просто мисля — отвърна тя, но, разбира се, не каза за какво.

— Сега всички сме заедно, Каролайн — намеси се Огъста. — Нека да се задоволим с това.

— Май някой спомена за „коктейли“ — смени темата Скай и неуверено се надигна от стола си. — Някой иска ли да му донеса питие?

— Не — отвърна майка й и хвърли многозначителен поглед към Каролайн. Но когато Скай все пак се отправи, към къщата, Огъста я хвана за ръката и тръгна с нея. Хомър се изправи, сякаш имаше намерение да ги последва. Изглеждаше объркан. Обърна въпросително очи към Каролайн и тя го почеса между ушите. Кучето усещаше, че именно Скай трябва да бъде предпазвана, но цялата му любов беше отдадена на Каролайн.

Чувството за дълг надделя и когато Скай и Огъста стигнаха до височината, Хомър тръгна след тях, навел глава и размахал опашка. Скоро тримата изчезнаха във вътрешността на къщата.

Каролайн и Клий седяха и чакаха. Почти веднага до ушите им достигна познатата музика — смях и звън на кристални чаши.

* * *

Тази нощ Каролайн не можа да заспи. Извърна глава към нощното шкафче, върху което беше поставена снимка в рамка. На нея се виждаха тя, Клий и Скай по време на тържеството, организирано в чест на баща й. Момичетата бяха облечени в ефирни летни рокли. Каролайн беше на шестнайсет години.

Колко удивително беше това чувство, което свързваше сестрите! Каролайн го познаваше още от двегодишна, от деня, в който коремът на майка й беше започнал видимо да се закръгля. Оттогава до ден-днешен не беше преставала да се удивлява на факта, че тя и сестрите й са излезли от една и съща утроба.

Знаеше, че това важи за всички сестри по целия свят. Когато срещнеше жени, които също имаха сестри, тя беше сигурна, че те знаят и разбират тази невероятна връзка.

Съсредоточено се загледа в снимката и се опита да си спомни момичетата от онова далечно време. Очите й се спряха върху собствения й образ: усмихваше се, но сдържано; беше застанала зад Клий и Скай, а позата й беше някак закрилническа.

— За какво ли сте си мислели тогава? — прошепна тя.

Бяха израснали в една и съща къща, бяха дишали един и същи въздух, наситен с един и същи аромат, бяха се наслаждавали на едни и същи гледки и до слуха им бяха достигали едни и същи звуци. Имаха едни и същи родители, спяха в една и съща стая и стотици вечери наред всяка от тях беше заспивала, заслушана в равномерното дишане на другите две. Дори сънищата им бяха населени с еднакви образи. Познаваха както радостите, така и кошмарите, които ги спохождаха нощем.

— Ходехме заедно до училището — промълви на глас тя.

После очите й се спряха на голите колене на сестрите й. Познаваше всеки белег по тях… Белегът с форма на сърп под лявото коляно на Клий, който сестра й беше получила, след като една вечер се беше спънала в тъмното и се беше порязала на парче счупено стъкло. Белегът на десния глезен на Скай, оставен от бодливата тел, ограждаща съседното пасище, в което децата нямаха право да влизат…

Познаваше момчетата, които сестрите й бяха харесвали. Беше ги дразнила за всяко едно от тях, беше им помагала да съчиняват любовни писъмца и беше набирала телефонните им номера, за да могат Клий и Скай да чуят гласа на любимото си момче, преди сестра им да затвори. А понякога — и това беше нещо, от което щеше да се срамува до края на живота си — понякога си позволяваше да флиртува с приятелите на сестрите си. Искаше да се увери дали наистина ги харесват.

И трите си имаха свои тайни. Бяха попадали в различни ситуации и бяха трупали опит. Имаше неща, за които изобщо не подозираха. Не споделяха абсолютно всичко. Не бяха казали на Скай за кавгите между майка им и баща им например, които тя не чуваше, защото заспиваше рано. Най-малката й сестра, беше скрила от нея, че беше преписала на един тест по математика в седми клас — за пръв и последен път в живота си — защото Каролайн й беше помогнала с домашното и й беше обяснила задачите и Скай не искаше да я разочарова…

Лошите неща, които се бяха случвали на Скай… Мъжете, на които беше позволявала да я докосват, макар да знае, че не бива. Моментите на страх. Миговете, в които се беше оказвала без избор. Непознатите места, на които се беше озовавала много пъти, без да може да се обади на някого — дори на сестрите си. Чувството, че си убил човек…

Дори когато преживяваше прекрасни минути, когато тръпнеше от любов или със затаен дъх наблюдаваше отражението на луната върху гладката повърхност на водата, когато изглеждаше така, сякаш небесната красавица обещаваше нещо, което Каролайн никога нямаше да разбере, въпреки че беше нейна сестра и беше излязла от същата утроба…

Три сестри, три отделни свята. Различни комбинации, безброй възможности. Вземаш една, получаваш три. Две срещу една. Едната е излишна. Тайни, споделени само с едната. После тази, с която е споделено, казва на онази, която не би трябвало да знае. Всяка е бясна на другите две. Или тайни, които не биваше да бъдат казвани на никого. Тайни, които тя знаеше, но никога нямаше да разкрие. Тайни, за които всички се досещаха, но никой не знаеше със сигурност. Грешки, свързани с живота и със смъртта. Геометрия на сестринството.