Луан Райс
Брегът на светулките (18)

Седемнадесета глава

Каролайн стоеше зад стъклената врата и наблюдаваше как Джо паркира пред входа. Беше с бледожълта ленена рокля и сандали с равна подметка — облекло, подходящо по-скоро за работа. Когато Джо заизкачва стъпалата, пулсът й се ускори. Прииска й се да не беше предлагала да му помогне.

Той също изглеждаше нервен — имаше вид на човек, който не е сигурен какво точно прави тук. Щом я видя, едва забележимо й се усмихна. Каролайн забеляза ситните бръчици около устата и очите му — очевидно Джо се мръщеше на слънцето. Беше облечен в леки памучни панталони и синя спортна блуза. Яката беше леко разръфана, но си личеше, че блузата е изпрана и изгладена.

— Готова ли си? — попита той.

Каролайн мислеше да го покани да влезе, но осъзна, че всъщност няма причина да го прави, затова взе чантата си. Той задържа вратата, докато тя излизаше. Ръцете им се докоснаха и очите им се срещнаха. Тя се изчерви. Сети се за целувката им.

Когато стигнаха до колата му, той понечи да отвори вратата за Каролайн, но тя поклати глава:

— Аз ще взема моята кола.

Помисли си, че пътят от „Хълма на светулките“ до пристанището е по-кратък, отколкото от нейния дом.

— Не се притеснявай — каза Джо и въпреки обясненията й отвори вратата и я задържа. — Правиш такъв жест за мен — поне бих могъл да те закарам дотам и да те върна обратно.

Той даде на заден ход, подмина хотела и се отправи на изток по Бийч Роуд. Подминаха блатата по брега на река Ибис — там реката правеше завой към Пролива. Спряха на единствения светофар в Блек Хол, за да изчакат няколко момчета да преминат с велосипедите си. На покрива на бензиностанцията бяха накацали чайки.

Джо караше, облегнал ръка на отворения прозорец. Русата му коса падаше в очите и от време на време той я отмяташе назад. Пусна радиото, после го спря. Каролайн гледаше навън. Беше напрегната. Не знаеше какво да каже.

— Извадихте ли съкровището? — попита накрая.

— Всъщност не — отвърна Джо. — Опитахме, но течението не беше благоприятно. Екипажът ми е на път да се разбунтува — толкова искат да свършат с тази работа.

— Ами днес? Ще се опитате ли?

— За днес имах други планове — каза той. — Освен това течението не е отслабнало. — Опита се да се усмихне, но не успя. Погледна към Каролайн. Лицето му беше уморено, а под очите му се виждаха тъмни сенки.

Вече бяха на другия край на Блек Хол, близо до мястото, където беше започнало всичко.

— Каза ли на майка си, че ще дойда?

— Реших, че ще е по-добре да не го правя — рече Каролайн. — Но тя няма да е там. Сестрите ми отидоха с нея в Провидънс, за да пият чай.

— Значи те знаят?

Тя кимна:

— Казах им. Бяха доволни, че могат да помогнат.

— Няма смисъл да разстройваме майка ти — замислено отбеляза Джо.

— Добре ли си? — Каролайн го погледна загрижено.

— Да — кимна той и насочи поглед към шосето.

Пътят беше стръмен и каменист, но макар че се налагаше да удвои вниманието си, Джо не можеше да се въздържи да не поглежда към Каролайн.

— Пристигнахме — каза тя, когато завиха към автомобилната алея, извиваща нагоре сред тъмния тунел от дървета. Каролайн искаше да покаже на Джо „Метеор“ — корабът ясно се открояваше на хоризонта — но очите му бяха приковани в голямата бяла къща на брега на морето. Каролайн предположи, че той може би си мисли за баща си, за неговия последен час. Джеймс Конър също беше изкачил с колата си този хълм, беше паркирал в този двор и го беше прекосил, за да влезе в същата тази къща.

Хомър подскочи при вида на Каролайн. В устата си държеше неизменната хавлиена кърпа, но я пусна на земята, за да поздрави приятелката си. Джо очевидно разбираше от кучета. Подаде ръка на Хомър, който я подуши и обърна въпросително поглед към Каролайн. Тя взе голямата му глава в ръце и леко я разклати, после коленичи и докосна чело до неговото.

— Всичко е наред, Хомър — промълви.

— Иска да е сигурен, че няма да ти сторя нищо лошо — отбеляза Джо.

— Той го знае.

Влязоха в къщата през задния вход. Антрето имаше нужда от боядисване. Линолеумът беше стар и захабен. По стените висяха рисунки, направени с пръсти от трите момичета. Каролайн можеше да преведе госта през официалния вход, през големия хол с извитото стълбище, но семейството винаги влизаше оттук. Това беше пътят, по който беше минал и Джеймс Конър през онази съдбовна вечер.

Кухнята беше просторна. Големите прозорци гледаха към поляната, която се спускаше към пролива Лонг Айлънд. Подът беше покрит с кафеникави керамични плочки. Върху огромната дъбова маса се виждаха две неизмити кафени чашки — Огъста и Скай ги бяха оставили там след закуската. Едната стена беше покрита със снимки на семейството: в Париж, Сиена, Санта Лучия, Колорадо. На тясната стена между двата прозореца беше закачена препарирана сребриста риба. Беше сьомгата, която Каролайн беше уловила, когато беше на тринайсет години.

Джо се огледа. Сините му очи напрегнато поглъщаха всеки детайл от обстановката. Той стоеше насред стаята, а в погледа му се четяха безброй въпроси.

— Ела. — Тя го хвана за грубата ръка. Ръка на човек, който работеше на открито. Леко го дръпна към мястото, на което се беше застрелял баща му.

— Тук ли? — попита Джо. Тонът му беше равен — все едно питаше за историческа забележителност, която нямаше нищо общо с него. Но когато Каролайн кимна утвърдително, очите му се насълзиха. Той побърза да сведе поглед, за да прикрие чувствата си.

— Не си спомням всичко — обясни тя. — Но знам, че докато го гледах, си мислех колко много обича теб и майка ти.

— Помислила си такова нещо на петгодишна възраст? — попита глухо Джо.

— Да. Не разбирах точно какво се случва… — Каролайн направи пауза. Търсеше най-подходящите думи. Гърлото й беше пресъхнало. — Но можех да разбера сълзите.

Той отбягваше погледа й. Облегна се на кухненския плот и се загледа в шепата ситни камъчета, които някой беше оставил там.

— Плакал е?

— Да. — Не можеше да го излъже.

— А беше ли ядосан?

— В началото — да. — Спомни си зачервеното лице на мъжа, оръжието. — Но после изведнъж стана… тъжен. Много, много тъжен.

Джо пристъпи към прозореца. Небето изглеждаше тъмносиньо. В далечината се виждаше „Метеор“. Искаше му се да изчезне от „Хълма на светулките“ и да се озове на сигурно място — на палубата на кораба. Хвърли бърз поглед към Каролайн.

— Ти къде беше? — попита.

— През въпросната вечер ли? — Въпросът му я изненада.

Тя посочи едно място, намиращо се на крачка от мястото, където бе стоял баща му. — Ето тук.

— Било е прекалено тежко преживяване за едно момиченце — рече Джо и се заигра с камъчетата.

— И все пак е нищо в сравнение с онова, което си преживял ти.

Той рязко си пое въздух:

— Аз дори не съм присъствал на тази сцена.

— Нима мислиш, че би трябвало? — тихо попита Каролайн. — Че ако си бил тук, би могъл да го спреш?

Джо сви рамене и извърна глава към прозореца. Слънцето залязваше. Хълмът хвърляше сянка във водата. Каролайн не откъсваше очи от лицето му. Можеше да прочете всяка мисъл на Джо.

— Носеше със себе си твоя снимка — продължи тя. — Държеше я. За минута дори я държахме заедно. Винаги съм си мислела, че… — Спря.

— Продължавай.

— Винаги съм си, мислела, че за баща ти ти беше тук, с него. Последното лице, което той видя, преди да умре, беше твоето. Обичаше те толкова много!

Джо поклати глава. Не можеше да говори.

— Не — каза накрая, когато събра сили. — Последното лице, което баща ми е видял, е било твоето. Ти си била с него, Каролайн. Когато е умирал.

Тя пристъпи към него и Джо я прегърна. Докато протягаше ръце към нея, той изпусна камъчетата и те се разпиляха на пода. Разбираше чувствата му. На нея самата й се искаше да е била до баща си в часа на неговата смърт, но Хю я беше изключил от живота си много преди това. Сълзите й опариха шията на Джо. Силните му ръце обгърнаха тялото й. Джо дълбоко пое дъх, потискайки собствените си ридания. Навън морето проблясваше в сребристо и черно, а сърпът на луната изплуваше над хоризонта.

— Ние обичахме бащите си — изхълца Каролайн. — Просто си мислехме, че ще бъдат до нас по-дълго време, нали?

Стояха прегърнати. Ръката му бавно галеше косата й. Тя искаше да го успокои, но вместо това ролите се размениха и сега той я прегръщаше, шепнеше името й, казваше й, че до този момент не е знаел как точно са се развили нещата, колко близо е била тя до баща му — и колко много означаваше за него фактът, че именно тя е била до Джеймс Конър в последните мигове от живота му.

Часовникът на стената потракваше. Отвън долиташе шумът на вълните, разбиващи се в брега. Трябваше да тръгват. Огъста скоро щеше да се прибере и Каролайн искаше да избегне скандала.

Джо впи поглед в лицето й. Избърса очи с опакото на дланта си, после извади носна кърпа от джоба си и й я подаде. Тя избърса сълзите си, сгъна кърпата и му я върна. Усещаше нежеланието му да напусне това място, затова стоеше и изчакваше той пръв да тръгне.

Джо мълчеше. — После се обърна и тръгна към вратата. Качиха се в колата му и той я откара до дома й. Миговете, в които бяха заедно, отлитаха. Каролайн хвърли бърз поглед към Джо. Бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки. В очите му се таеше силно чувство.

— Благодаря ти, че ме заведе там — каза Джо, когато срещна погледа й.

— О, Джо! — прошепна съкрушено тя.

— Радвам се, че отидох на мястото.

Каролайн кимна. Той беше възвърнал предишната си резервираност.

Когато доближиха хотела, той зави наляво и продължи към къщата, в която живееше Каролайн.

Паркира колата и се обърна към красивата си спътничка. Лицето му беше замръзнало в пресилена усмивка — беше настъпил моментът на сбогуването. Дълго време не откъсна очи от Каролайн и тя се изчерви. Двамата бяха извървели дълъг път. Искаше й се да може да му каже какво чувства, но не беше убедена, че той има желание да я чуе.

— Ами… — започна колебливо тя.

— Да — кимна Джо, а пръстите му забарабаниха по волана.

В тревата пееха щурци.

— Трябва да се връщам на кораба. Чакат ме.

— Знам. — Каролайн направи опит да се усмихне.

Джо продължи да я гледа. После изведнъж обърна поглед към прозореца.

— Кажи на Сам „довиждане“ от мен. — Ръката й хвана дръжката на вратата.

— Знам, че трябва да си тръгна, но проблемът е в това, че не мога — изрече бавно той.

Каролайн изумено се втренчи в него. Пулсът й се ускори.

— Можем да пием чай… — започна тя.

Той отвори вратата си още преди да е довършила изречението си. Мълчаливо прекосиха алеята и се спряха пред входната врата. Каролайн извади ключа. Винаги заключваше, за разлика от майка си, която държеше „Хълма на светулките“ винаги отворен.

Джо влезе вътре и се огледа. В къщата на Огъста вниманието му беше насочено към едно-единствено място, но тук сякаш всичко го интересуваше. Стаите бяха отделени една от друга. Стените бяха боядисани в тъмни цветове, подовете — покрити с излъскан тъмнокафяв паркет.

Във всекидневната имаше бежов диван, върху облегалката на който Каролайн беше преметнала тъмносин шал. До камината беше поставено кресло в същия цвят. Върху единствената махагонова масичка се виждаше стъклена ваза с диви цветя — букетът, който Каролайн беше набрала по време на разходката си до върха и обратно. На пода нямаше килими.

Влязоха в кухнята. Тя включи осветлението. Беше кухня на човек, който обича да готви — с голяма печка, хладилник, медни съдове, донесени от Париж, голям плот. Шкафовете бяха изработени от светло дърво. Масата беше кръгла. По средата бяха поставени сребърен комплект за сол и подправки, сребърна захарница и една снимка на трите сестри.

Каролайн напълни големия меден чайник. Намали газта. Обърна се към Джо — той разглеждаше снимката. Трите момичета бяха облечени в топли якета и всяка държеше уловената от нея риба. На снимката Каролайн беше единайсетгодишна.

Джо върна снимката на масата и отново огледа стаята.

— Обстановката е много, различна от тази в дома на майка ти — отбеляза.

Каролайн кимна и наля мляко в сребърна каничка.

— Нейната къща е топла и уютна, пълна с живот — отвърна тя, — а това място е… — Щеше да каже „студено и безжизнено — също като мен“, но не искаше Джо да си помисли, че се самосъжалява и очаква той да я опровергае. Истината обаче беше, че тя се чувстваше самотна — сякаш вече си бяха изпили чая и Джо си беше тръгнал.

— Прекрасно е — каза Джо. — И малко мистериозно.

— Наистина ли така мислиш?

— Да — кимна той. Дървената ламперия в кухнята беше боядисана в тъмносиво, а една част от стената — в цвят на тиква. Джо се приближи до прозореца и забеляза шест седефени раковини, наредени на перваза. Бръкна в джоба си, извади един предмет и го сложи до раковините, после погледна през рамо към Каролайн.

Тя бавно приближи. Сърцето й лудо биеше. Чувството й за ред личеше в начина, по който беше сложила раковините върху перваза — в права линия и на равно разстояние една от друга. Точно на същия интервал от последната раковина Джо беше поставил камеята. Каролайн започна да я разглежда.

— От „Камбрия“ е — обясни тихо Джо. — Принадлежала е на майката на Клариса.

Каролайн посегна да докосне брошката, но първо погледна към Джо. Той взе камеята и я сложи в дланта й. Тя огледа малкото бижу. Златният кант беше изтънял от времето, но самата камея не се беше повлияла от водата и времето. Когато я вдигна към светлината, повърхността на брошката блесна. Основата й беше изработена от прозрачно бледозеленикаво стъкло, а повърхността й беше с цвят на слонова кост. Лицето на изобразената жена имаше благородно изражение, с високи скули и прав нос. Косата й беше опъната назад, а брадичката — гордо вдигната.

— Прилича на Клий — отбеляза Каролайн.

— Не, прилича на теб.

За втори път тази вечер тя посегна към очите си, за да избърше напиращите в тях сълзи. Беше силно развълнувана от факта, че държи едно бижу, принадлежало на семейство, което не беше познавала лично, но поради стечение на обстоятелствата беше станала съпричастна към съдбата му. Сети се за костите на Елизабет Рандъл, които лежаха на дъното на океана сред водорасли и морски треви. Камеята беше лека и изглеждаше изключително крехка и деликатна. Беше невероятно, че е оцеляла под водата цели двеста години.

— Удивителна е — промълви и подаде брошката на Джо.

— Искам да я задържиш — каза той и обви пръстите й около миниатюрната скъпоценност.

Каролайн занемя от изумление. Вдигна поглед към лицето на Джо и забеляза, че очите му я гледат усмихнато. Тя се изкашля и рече:

— Не мога да си го позволя.

— Защо?

— Не трябва ли да издирим наследниците на Клариса? Или пък да я оставим в градския музей?

— Няма оцелели Рандълови. Що се отнася до градския музей… Просто не става. — Той се засмя. — Аз съм търсач на съкровища, забрави ли? Имам разрешение да търся съкровища и да разполагам с намереното, а това тук е част от последното съкровище, което съм открил.

— Твоята дъщеря…

— Нямам дъщеря — прекъсна я той.

— Все някога може да имаш.

Очите му я гледаха — наситеносини и немигащи. Широките му устни искаха да се усмихнат — Каролайн виждаше как усмивката трепти в ъгълчетата им. Джо беше развеселен от начина, по който реагираше на неочаквания подарък, но не знаеше, че това беше типично за Каролайн при подобни ситуации. Дори на Коледа изпитваше неудобство, когато дойдеше нейният ред да посегне за подаръците си под коледното дърво.

— Аз не мога да… — започна тя и отново погледна към камеята.

— А трябва — прекъсна я малко грубо той.

Опита се да се сети за някоя причина, поради която да откаже подарък от Джо Конър, припомни си всичкия гняв и болка, с които беше изпълнено познанството им, опитите им да възстановят приятелството си това лято и прекрасните отношения помежду им преди срещата с майка й по време на Бала на светулките. Започна да разбира истинските му чувства към нея.

— Понякога е по-великодушно да получаваш, отколкото да даваш — каза той.

— В какъв смисъл?

— Да оставиш човека отсреща да ти даде онова, което има да ти предложи. Ако си свикнал само да даваш, би трябвало никога да не изпитваш разочарование, тъй като не очакваш нищо в замяна, но всъщност това си е истинско нещастие, понеже човек не се отваря за другите, не им дава шанс да се доближат до него.

Каролайн кимна. Помисли си за баща си. И за себе си. Скай беше права.

— Така казва и сестра ми.

— За теб ли?

— Да.

— Моят брат казва същото за мен.

— Значи имаме нещо общо с теб — усмихна се Каролайн. — Умни роднини…

Целувката дойде съвсем неочаквано. Джо я прегърна със силните си ръце, притегли към себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от това. Каролайн се надигна на пръсти и обърна лицето си към неговото, за да посрещне устните му. Прокара пръсти през разрошената му коса.

Чайникът засвири.

Джо отстъпи, после отиде до печката и изключи котлона. Обърна се към Каролайн. Дишаше тежко, сякаш току-що беше слязъл тичешком от връх Серендипити. Отново взе младата жена в прегръдките си. Тялото му беше неописуемо напрегнато. Каролайн имаше чувството, че прегръща човек от стомана. Отново прокара пръсти по косата му, после надолу по гърба. Синята му памучна риза й се стори тънка като воал. Усещаше всяка извивка на тялото му под меката материя. Сексуалното привличане помежду им беше огромно, но тя усещаше още нещо, различно от първичната страст.

Това беше любовта, която беше пламнала между тях още докато бяха деца. Сега Джо Конър поглъщаше топлината и обичта й с всяка клетка на тялото си, така както тя поглъщаше чувството, излъчвано от него. Знаеше, че той иска от нея много повече от секс. Докосна лицето му, погали нежно страната му. Хвана го за ръка и го поведе към спалнята си. Пестеливата мебелировка беше характерна за цялата къща, но не и за това изключително лично и свещено за Каролайн място. В тази стая тя можеше да бъде самата себе си. Това, че допускаше Джо вътре, я накара да се чувства до известна степен беззащитна — сякаш разгалваше същността си пред него.

В спалнята преобладаваха тъмно дърво и бяла дантела. Белите дантелени пердета и плетената на ръка покривка за легло бяха останали от баба й. Леглото от тъмен махагон беше с балдахин. Четирите стълба бяха резбовани с фигурки на ангелчета и разцъфтели рози. Ниските мебели бяха докарани от Шотландия, а полиците бяха претъпкани с книги. Върху шкафчетата, поставени от двете страни на леглото се виждаха множество портрети на хората, които обичаше.

Джо отново я целуна. Устните му покриха нейните, а ръцете му още по-силно я прегърнаха. Той простена и нежно я положи върху леглото. Каролайн едва издържаше на желанието, което беше събирала в себе си от шестнайсетгодишна възраст. Изви се към тялото му. Целуваха се и трескаво сваляха дрехите си.

— Съжалявам — промълви Джо, когато пръстите му докоснаха копринената кожа на раменете й.

— Защо? — попита го учудена.

— Защото ръцете ми са прекалено груби за такава нежна кожа.

Дланите му наистина бяха загрубели от работата по палубата и под водата. Допирът им караше тялото й да трепти. Косъмчетата, покриващи тялото му, бяха тънки и меки и тя потръпна от силната мъжественост, която се излъчваше от него.

Отпусна се по гръб и с наслада се остави в ръцете му. Те проучваха извивките на тялото й. Устните му следваха пътя на пръстите. Джо не искаше тя да се движи — копнееше да я люби и да й покаже обичта си към нея.

— Шшшт — промълви, когато Каролайн понечи да го прегърне и опъна двете й ръце над главата.

— Моля те — прошепна тя и се опита да се освободи.

— Моля те — повтори тихо той.

Каролайн не можеше нито да го докосне, нито да помръдне. Той здраво я държеше, докато устните му галеха тялото й.

Беше бавен и съсредоточен. Тя извика при допира на езика му до слабините й. Зърната на гърдите й се напрегнаха. Изви гръб, за да му покаже, че копнее да бъде докосната по гърдите, накрая посегна и придърпа ръката му към тях. Загрубелите му пръсти погалиха върховете на зърната й и цялото й същество се разтърси от сладостна тръпка. Каролайн настойчиво притисна главата му към корема си и повдигна бедра, за да посрещне езика му. Сякаш целият свят избухна и се пръсна пред очите й на червени и сини звезди. От гърдите й се откъсна стон.

Джо се плъзна нагоре и напрегнатото му от желание тяло се притисна жадно към нейното. Проникна в нея толкова леко, като вълна, галеща скалите на брега. Възбудата й нямаше граници, неговата — също. Джо простена отново. Каролайн не беше предполагала, че в един стон могат да бъдат събрани такава любов, такъв копнеж и такова желание. Не беше чувала нищо подобно преди.

Вкопчиха се един в друг. Кръвта бучеше в главата й. Телата им се движеха в ритъм — потни и пламнали. Тя обви крака около кръста му и се притисна с все сила към него, пое го надълбоко, чувствайки връзката, която винаги беше съществувала помежду им и която в действителност никога не беше прекъсвала.

— Каролайн — промълви Джо, — обичам те.

— И аз — отвърна тя и очите й потънаха в неговите. — Обичам те.

Докосна лицето му. Плашеше се от силата на чувствата си. Хората не бяха устроени да се задълбочават толкова. За пръв път в живота си изпитваше подобно нещо. Беше имала физически връзки с мъже, но не беше позволявала на емоциите си да се отприщят. Сега двамата с Джо си бяха казали „Обичам те“ и не се преструваха.

— Джо — промълви, без да откъсва очи от неговите, разтърсена от случващото се между тях.

— Знам — кимна той и й се усмихна. Кожата му лъщеше от пот, очите му блестяха.

Искаше да го попита какво знае, искаше да го накара да й каже. Да произнесе точните думи, да назове мига, да изрази гласно нейните мисли. Само че той не можеше да го направи — единствено тя беше в състояние да го стори в този момент. Чувството беше обхванало душата й от деня, в който беше изпратила първото си писмо до Джо. Тогава той означаваше всичко за нея и тя беше запазила тази своя обич към него през целия си живот.

— Виж — каза и посочи към нощното шкафче.

Джо се облегна на лакът и проследи движението на ръката й. Там в редицата от поставени в рамки снимки стоеше и неговата детска снимка.

— Още тогава знаех, че те обичам — призна тя.

— Не мога да си обясня защо. Толкова усложних нещата.

— Аз също — отвърна Каролайн, мислейки за упреците, които й беше отправила Скай на плажа. — Но ето, че сме заедно.

Лежеше до него с ясното съзнание, че е безумно влюбена. За пръв път в живота си беше дала възможност на мъж да я спечели изцяло — и възможност да я нарани, стига да пожелае. Сърцето й се сви. Джо можеше да я целуне за сбогом и да отплава надалеч, да се отправи към непознати морета в търсене на съкровища и тя нямаше да е в състояние да направи нищо, за да го спре.

— За какво си мислиш? — попита той, когато забеляза как се е променило изражението на лицето й.

Каролайн нямаше сили да отговори. Очите й бяха ясни и сини — като океана през октомври, преди да падне първият сняг. Беше я завладял такъв страх, че беше замръзнала на мястото си. Това ли беше имал предвид баща й, когато беше казвал, че дъщерите му трябва да се имунизират срещу изненадите на живота? Това чувство на абсолютна любов и пълна всеотдайност ли беше имал предвид Хю Ренуик?

— Не знам за какво си мислиш, но каквото и да е то, не се притеснявай — с усмивка изрече Джо. — Всичко ще бъде наред. Наистина, Каролайн. Ще видиш.

— Откъде знаеш?

— Защото лошото вече го няма — нежно отвърна той.