Луан Райс
Брегът на светулките (16)

Петнадесета глава

Клий и Скай помагаха на Каролайн да разчисти след бала. Правеха това всяка година. Беше традиция, която никоя от тях не би пропуснала за нищо на света. Този път Скай с ужас очакваше да остане насаме със сестрите си — срамуваше се заради нещата, които наговори на Каролайн предния ден. Но когато влезе в хотела, Мишел я уведоми, че Каролайн се е обадила да каже, че е болна и че моли никой да не я безпокои. Въпреки това Скай тръгна към къщичката, в която живееше най-голямата й сестра. Тъкмо когато се канеше да почука на входната врата, зад гърба й изскочи Клий и извика:

— Здравей, мое малко буреносно облаче! — Тя придружи поздрава си с целувка.

— Много ли е разстроена? — попита Скай.

— По-скоро е уморена.

— Искам да говоря с нея…

— Заспа късно. Остави я да си почине.

— Заради мен ли…

— Дори и да е заради теб, просто в този момент е по-добре да я оставим сама.

Двете се заеха да разчистват под вещото ръководство на Мишел. Всяка година се повтаряше все същото. Планирането, уреждането на нещата, очакването, декорациите — всичко това отнемаше месеци. И щом балът свършеше, всички с нетърпение започваха да чакат следващата година и следващия бал. Когато тържеството завършеше, Каролайн и сестрите й разчистваха. Този път Каролайн не се включи.

Докато сваляше хартиените фенери, Скай си помисли, че усещането е същото като при свалянето на светлините от коледната елха. Тя стоеше на най-горното стъпало на стълбата и навиваше жицата около ръката си. Чувстваше леко замайване от пиенето, както и срам заради обвиненията, които беше отправила към най-голямата си сестра. Очевидно на плажа се беше проявила нейната по-лоша страна.

Телефонът във фоайето на хотела иззвъня и така я стресна, че тя за малко да падне от стълбата. Беше предупредила майка си, че ще бъде тук, и се надяваше, че се обажда Саймън. Не беше го виждала от предишната вечер. Оказа се, че е клиент, който иска да направи резервация за вечеря.

— Хей, Мишел! — извика Скай, когато управителката мина покрай нея. — Момчетата от „Метеор“ фигурират ли в книгата с резервациите?

— Не — отвърна тя.

Скай я проследи с поглед. Управителката влезе в хотела. Защо ли не беше изненадана от това, което току-що беше научила? Сърцето й болезнено се сви. През цялото време се беше притеснявала, че повторната поява на Джо Конър в живота на сестра й е временно явление.

— Чу ли? — подвикна Скай на Клий.

— Да.

— По дяволите! — изруга Скай.

— Той ще се върне — със спокойна увереност рече сестра й.

Когато най-сетне изтупаха праха от ръцете си и влязоха в хотела, Скай усещаше силни болки в гърба и краката. Отскочи до бара с намерението да си вземе една бира, но вместо това си поръча чаша леденостудена вода. Спря се за минута, за да отпие, и погледът й попадна върху една от картините на баща й. Платното беше съвсем малко — квадрат със страна не повече от дванайсет сантиметра — и на него беше изобразено мочурище.

Скай се загледа в пейзажа. Зеленото и златистото преливаха едно в друго. Тя познаваше изобразеното място — блатата на Блек Хол с фара Уикланд, светещ в далечината. Когато гледаше картините на баща си, тя знаеше, че на тях е нарисувано нещо, уловено за миг. Облаците щяха да се разпръснат или пък слънцето щеше да се скрие и всичко щеше да се промени.

— Беше прекрасен художник — отбеляза Клий.

— Невероятен — кимна Скай.

— Ти си наследила неговия талант.

— Благодаря.

— Спомняш си онова, което ти казахме вчера, нали? — попита Клий и кимна с глава към чашата в ръката й.

— Може би малка част от него — отвърна тя и отпи от водата.

— Можеш да създадеш прекрасни скулптури, ако не си…

Скай се усмихна. Беше благодарна на сестра си, че й спести края на изречението. Ако беше Каролайн, щеше да каже „мъртва“ или „пияна“.

— Знам — въздъхна тя.

На отсрещната стена висяха портретите на сестрите. Хю беше нарисувал всяка една от тях след лов. Погледът й се спря върху Каролайн, прегърнала мъртвата лисица. Зимните тонове бяха студени и сини. Снегът беше дълбок, потокът бе скован в лед. Главата на лисицата висеше безжизнено, а от муцуната й се процеждаше струйка кръв.

— Клий, виж!

Докато гледаше портрета на Каролайн, Скай забеляза нещо, което толкова години не беше подозирала, че съществува: баща й беше нарисувал сълза. Може да беше и сянка, но под точно определен ъгъл тази дребна капчица определено изобразяваше сълза.

— Винаги ли е била там? — попита учудено Скай.

— Да — кимна Клий.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Дълго време съм се чудила защо на лицето на Каролайн има сълза, а на моето и твоето — не.

Винаги, когато гледаше този портрет, я обземаше тъга, но за пръв път виждаше сълзата. Дали Каролайн наистина беше плакала в деня, в който беше убила лисицата? Дали баща й не беше усещал, че ходенето на лов ще доведе до трагедии и ще разбие неговото семейство, вместо да го спаси? А може би Каролайн беше предчувствала всичко това?

— Обикновено татко не се поддаваше на сантименталности, когато рисуваше. Предпочиташе да остави всичко на въображението на хората. Сигурно сълзите на Каролайн дълбоко са го развълнували, след като е нарисувал една от тях.

— Тя носи цялата тежест на плещите си, Скай — тихо каза Клий и Скай се почувства два пъти по-виновна при тези думи. — Татко просто е нарисувал онова, което е видял.

* * *

Джо Конър излезе от водата и застана неподвижно за минута, за да се отцеди неопреновият му костюм. Беше му студено, но в същото време се чувстваше пречистен. Не беше усетил как беше настъпила нощта — беше увлечен в работата си около потъналия кораб. Падналата мъгла беше обгърнала „Метеор“. Чу звукът на сирена. Огледа се за Сам, но не го видя на палубата.

Операцията беше приключила за деня. Компресорът беше изключен. Гмуркачите събличаха водолазните си костюми й се отправяха към трапезарията за вечеря. Джо беше доволен. Имаха основание да празнуват — днес бяха открили основната част от съкровището.

Сандъците бяха заровени под пластове тиня и пясък. Предполагаше, че теглото на откритата находка е около двеста и двайсет тона. Били са разположени в задната част на „Камбрия“, когато корабът е започнал да потъва. След като дни наред внимателно си бяха проправяли път през изпочупените и прогнили дъски и купищата камъни, най-сетне тази сутрин Дан беше попаднал на първия сандък. Това си беше чист късмет.

Джо го придружаваше. Двамата се бяха гмурнали, подминавайки костите на Елизабет Рандъл, и мислите на Джо веднага се бяха насочили към Клариса, към камеята и към Каролайн. Наложи се да си припомни, че контролирането на чувствата е важно условие за нормално дишане под вода.

Дан му сигнализира с фенерчето си и Джо го последва. Озоваха се в нещо, напомнящо дяволска пещера, оформена сред останките от потъналия плавателен съд. Вътре върху ситния пясък се виждаше сандък.

Беше направен от тъмно дърво, обковано с бронз, и беше преобърнат на една страна. Двете му заключалки бяха отворени и част от златото се беше разсипало. Водолазите започнаха да разравят наоколо — както във вътрешността, така и вън от „пещерата“, за да видят дали има други сандъци.

— Какво мислиш, капитане? — прекъсна мислите му Дан, който току-що беше излязъл от водата.

— Денят беше вълнуващ. Ти свърши чудесна работа.

— Благодаря — усмихна се Дан. Взе бутилка бира от близката масичка и жадно отпи. От камбуза се чуваше весела глъчка — екипажът празнуваше.

— Да си виждал Сам? — попита Джо.

— Долу е. Вечеря.

Джо кимна. Брат му си беше събрал багажа — беше забелязал сака и моряшката торба на Сам, приготвени за път, през отворената врата на каютата му. Макар че от вечерта, когато двамата бяха провели онзи разговор за Йейл, Сам нищо не беше споменавал за тръгване.

— Утре ще укрепим сандъците — каза Джо на Дан.

— Аз пък мисля да го направим още тази вечер. Можем отново да се гмурнем, Джо. Хайде да извадим…

— Ще го направим утре, Дан — прекъсна го той. Говореше с любезен, но нетърпящ възражение тон. Искаше членовете на екипажа да се отнасят към решенията му с респект. Той беше капитанът, а освен това беше свикнал да работи с методичността и търпението на учен, докато Дан беше моряк от Маями, професионалист при спасяването на потънали кораби. Добре познаваше своята област, но нямаше представа от океанография, освен това беше авантюрист по душа.

— Стига, Джо! Цялото това богатство може да бъде отнесено от течението… — избухна Дан.

— Казах утре! — отсече Джо и се отдалечи.

Застана до перилата и се опита да овладее гнева си. Беше ставал свидетел на множество спасителни акции, където нетърпението водеше до провал — останките се срутваха и златото изчезваше в морските дълбини. Загиваха членове на екипажите. Трябваше да пристъпят към спасяването на съкровището внимателно, стъпка по стъпка. От друга страна, знаеше, че Дан има право: на следващия ден сандъците можеше да ги няма.

Също както и останалите Джо искаше час по-скоро да приключи и да се махне възможно по-далеч от Блек Хол. Ако останките от кораба не бяха толкова нестабилни, щеше да издаде нареждане изваждането на съкровището да започне още в този момент. Изкушението беше силно.

— Хей, няма ли да вечеряш? — чу се гласът на Сам зад гърба му. Брат му седеше на крачка зад него с парче прасковен пай в ръката.

— Да, само исках да прегледам картите.

Сам се опита да намести очилата си, но докато го правеше, вилицата падна от чинията на палубата.

— Ето, това е за теб — рече и подаде чинията на Джо.

— Благодаря — кимна той, пое чинията и се загледа в брат си, който старателно избърсваше вилицата с единия край на ризата си.

Очите им се срещнаха и двамата братя се усмихнаха един на друг. Навремето, когато Джо се прибираше у дома за празниците, те непрекъснато се караха заради миенето на чиниите. И двамата мразеха това задължение, и винаги намираха достатъчно основателни причини, за да се измъкнат от него.

— Паят е много вкусен — каза Сам и му подаде вилицата.

— Хммм — изръмжа Джо и отхапа от парчето. — Е? Ще ме уведомиш ли най-сетне кога смяташ да си тръгнеш или пък си дошъл именно за да ми кажеш, че ей сега потегляш?

— Щях да ти кажа — отвърна Сам и се опита да завие с нокът винтчето, крепящо едната дръжка на очилата му.

Джо търпеливо зачака. Като гледаше как брат му се бори с миниатюрното винтче, стомахът му се сви от съжаление. Едва се сдържа да не измъкне очилата от ръцете на Сам.

— Реших да тръгна утре.

— Хм.

— Всъщност все още го обмислям.

— Така ли?

Сам вдигна поглед. Очакваше брат му да го уговаря да остане. Джо нарочно отхапа от пая — не му се ядеше, стомахът му беше свит на топка. Нямаше апетит, а от няколко дни насам, по-точно — от нощта на бала, почти не беше спал. Разкъсваха го противоречиви чувства.

Искаше му, се Сам да остане, но в същото време нямаше търпение по-малкият му, брат да си тръгне. Предишната нощ беше успял да задреме и в съня му се появи Каролайн; той я прегърна и целуна меките й устни. Когато беше буден обаче, мислеше за своите и нейните родители, за трагедията, случила се преди години, за сцената, която майка й беше разиграла.

— Значи — каза Джо накрая и остави чинията на масата — все още не си взел решение.

— Правилно.

— Ами… Кажи ми какви са причините ти да останеш и какви — да си тръгнеш.

— Добре — кимна Сам и се облегна на перилата. — Трябва да се връщам на работа. Китовете не са в пасажа, но бих могъл да вземам водни проби, да измервам солеността на морската вода…

— И други подобни — завърши вместо него Джо.

— Или пък бих могъл да остана тук…

— Нима?

— Още малко. Откриването на златото е вълнуващо преживяване и искам да съм тук, когато го извадим на повърхността.

— Хм — изсумтя Джо, усмихвайки се на множественото число, в което брат му се изразяваше.

— Така… Значи разбираш моята дилема — продължи Сам. — Не искам да си мислиш, че преследвам някаква скрита цел. Имам предвид, не си правя сметки да взема част от златото.

— Не си мисля — бързо рече Джо.

— Защото, честно да ти кажа, мисля, че златото не струва в сравнение с някои други неща. Нали се сещаш? Някои други работи са по-ценни от богатството.

— А, така ли? И кои са тези други работи?

— Ами, семейството. Природата. Океанът. Любовта, предполагам.

Джо кимна. Погледът му се зарея. Фаровете проблясваха в мрака. По гърба му полазиха тръпки от хладния нощен въздух. Любовта. Той подсвирна.

— О, да! — развълнувано рече Сам. — Искам да прибавя още едно нещо към списъка си — вкусния прасковен пай!

— Това парче беше страхотно — кимна брат му. — Благодаря ти, че ми го донесе.

— Без грам захар. Не е ли достатъчно добро, за да е по-ценно от златото?

— Труден въпрос — отвърна с усмивка Джо.

Сам се отказа да поправя очилата си. Отново ги сложи на носа си и погледна към брат си. Джо протегна ръка към него.

— Дай ми ги — каза. — Хайде — настоя, когато видя колебанието му.

Младежът ги свали и му ги даде, а Джо извади джобното си ножче. Беше отсъствал от детството на Сам, не беше поправял играчките и колелото му, както би се очаквало от един по-голям брат, но сега, застанал на палубата на „Метеор“, поправяше очилата му.

— Готово.

— Хей! — възкликна Сам, докато ги слагаше. Бяха стегнати, но леко изкривени. Той се засмя.

— Изглеждат добре — каза Джо.

— Май имам нужда от нови.

Вълните разклатиха кораба, издигнаха го нависоко. Двамата братя стояха на палубата, говореха си за очила, а предчувствието за раздяла витаеше из въздуха.

Вкусен прасковен пай. Страхотно.

— Е, колко време още смятате да останете на това място? — попита Сам.

Въпросът му изненада Джо. Той не беше изчислявал оставащото време по календар. Беше мислил за съкровището, за останките на „Камбрия“, за някои недовършени дела на сушата. Искаше да посети „Хълма на светулките“, да види мястото, където беше умрял баща му. Беше единственият син на Джеймс Конър и искаше да почете паметта му. Всичко това нямаше да му отнеме повече от седмица.

— Най-много десет дни — отвърна той.

— Защото мисля, че и аз бих могъл да поостана още няколко дни — подхвърли Сам. — Мога да ви помогна да извадите съкровището или пък да свърша някаква друга работа… Да описвам седиментните проби например. Освен ако не мислиш, че ще преча, разбира се.

Джо погледна към брат си и поклати глава:

— Не, няма да ми пречиш.

Сам кимна.

Джо наистина се нуждаеше от присъствието му, само дето имаше проблем с изразяването на чувствата и желанията си. Ако ставаше дума да се извади и проучи предмет, лежащ на дъното на океана, покрит с морска тиня и следи от времето — Джо Конър беше подходящият човек. Но ако обектът дишаше и се движеше, ако имаше име и познаваше значението на думата „любов“ — забравете за Джо Конър. Това не беше в неговата компетенция.

И все пак брат му щеше да остане още няколко дни. На Джо дори не му се наложи да го помоли да остане. Представи си какво би било, ако събере кураж да заговори, ако се опита да слезе от кораба, да стъпи на сушата и да се отправи към една врата.

Ако се опиташе да каже онова, за което си мислеше, за което мечтаеше…

* * *

Скай седеше до прозореца на спалнята, която продължаваше да дели със Саймън. Обичаше мъгливите нощи. Те я караха да се чувства сигурна и защитена. Вярваше, че мъглата прикрива греховете, осигурява на хората възможност да се скрият. Чувстваше се грешна и уплашена от дълго време и за нея мъглата винаги беше спасение.

Днес беше прекарала доста часове в ателието си. Беше работила. По някакъв начин течението се беше обърнало. Не разбираше как точно се беше случило, но разговорът с Каролайн сякаш беше отприщил нещо у нея. Отново се беше захванала с „Трите сестри“. Искаше да предаде вярно начина, по който възприемаше себе си, Клий и Каролайн. Да покаже тяхната близост, но и тяхната дистанцираност. Беше се опитвала да го покаже по всякакъв начин — беше прибягвала, до абстрактни — форми, дори стигна до сюрреализъм. Беше направила солидна глинена маса, с която искаше да покаже, че понякога не знае къде свършва тя самата и откъде започват сестрите й. Един ден, когато беше особено ядосана, беше накъсала топката на три неоформени глинени парчета, за да покаже колко незрели в отношенията си са всъщност тя и сестрите й колко малко се познават.

Но след онази сутрин на плажа се беше появило нещо ново. Скай се беше захванала да извайва три жени, застанали в кръг. Те се държаха за ръце. Едната гледаше право напред, към центъра на кръга, другата гледаше вън от него, а третата — навътре.

Комбинацията й се стори интересна. Бяха три и две от тях винаги щяха да гледат в една посока, а третата — в различна. Откъдето и да ги погледнеше човек, щеше да е така: двете щяха да са свързани, а третата — отделена. Но кои щяха да са двете? И коя — третата?

Докато работеше, Скай се чувстваше малко по-самоуверена отпреди. Знаеше, че се бори. Че има нужда от тази връзка със сестрите си и че в същото време се опитва да се откъсне от кръга.

Винаги беше смятала, че основният й проблем идва от мисълта, че е била отхвърлена. Когато бащата на Джо беше нахлул в кухнята им, майка й предложила своя живот и този на Скай в замяна на живота на Каролайн. Красотата на дивия живот. С толкова много травмиращи случки, че човек да се чуди коя точно да избере като причина за стремежа си към смъртта.

През всичките тези години беше мислила, че само тя страда. Другите две бяха намерили начин да победят скръбта, да избягат от заклинанието й. Защо точно тя от трите? И трите бяха оцелели през изпитанията, на които ги беше подлагал баща им по време на лов, и трите бяха държали оръжие в ръцете си. Защо точно тя трябваше да направи онази непростима грешка? Да убие човек…

Никога не говореше за това. Не беше споделяла какво изпитва. Сестрите й и баща й до известна степен имаха представа за преживяното от нея, но не и майка й, нито пък съпругът й. Детайлите от онзи ден бяха прекалено ужасяващи, прекалено лични, за да иска да ги споделя с когото и да било.

Убий! Думата звучеше остро, кратко, грозно и неизбежно като куршум. Скай посегна зад, една книга на лавицата до прозореца и измъкна скритото шише водка. Напълни отново малката си кристална чашка и отпи.

Докато пиеше или беше пияна, тя се опитваше да не мисли за онзи лов, за пушката в ръцете си и за Андрю Локууд. Пиеше, за да се разтовари, да се почувства щастлива, да изпита тъга. Пиеше, защото й харесваше вкусът на алкохола, защото мразеше да се убиват животни, защото съпругът й обичаше грубия секс, защото в кошмарите си усещаше как змии пълзят под пода на палатката й, защото баща й беше престанал да я обича, защото мразеше „Лебедово езеро“, защото тогава беше отишла в планината, защото беше сърдита на майка си, че е предложила нейния живот, за да спаси живота на Каролайн, защото беше убила човек…

Докато работеше върху „Трите сестри“, беше почувствала, че нещо в нея се преобръща. Дишането й се беше променило. Болката дълбоко в сърцето й беше започнала да отслабва. Мислеше си за най-лошото, но знаеше, че няма да го посрещне сама. Не че беше нещо изключително. Освен ако човек не възприемаше жаждата за живот като изключителна. Дълго време я беше занимавала мисълта за самоубийство. Понякога й се живееше, но много по-често й се беше искало да сложи край на живота си.

Тя притисна бутилката към гърдите си и се замисли за желанието да живееш. Отпи голяма глътка, а от очите й потекоха сълзи. Водката притъпяваше чувствата й, правеше страха по-поносим, но същевременно убиваше много други усещания. Кога за последен път се беше наслаждавала на утрото? Кога за последен път се беше хранила, без да изпита желание да повърне? Или пък да излезе от къщата, без да й се прииска да се скрие от погледа на първия изпречил се на пътя й човек? Да сътвори нещо, от, което поне мъничко да се гордее?

„Никога не бива да се чувстваш така отново.“

Така й беше казал Джо Конър. Какво ли беше имал предвид? Втренчи се в чашата си. Отпи. Не, не искаше да се чувства празна, отчаяна, съсипана, уплашена. Беше готова да се почувства по-добре, но не знаеше какво трябва да направи, за да го постигне.

Другото, което не знаеше, бе как един човек от сушата би могъл да се свърже с друг човек, намиращ се на кораб сред морето.