Луан Райс
Брегът на светулките (11)

Десета глава

— Господи, как само си се екипирал! — възкликна Сам, докато пиеше сутрешното си кафе в кабината заедно с Джо.

С блеснали очи оглеждаше електрониката на „Метеор“ и не преставаше да кима одобрително. От погледа му не убягна нито една подробност — от апаратурата за сателитна връзка до мониторите в машинното отделение. Поигра си със специализираните навигационни програми, заредени в компютъра, и превключи на картата на залива Лонг Айлънд.

— Можеш да четеш картите от какъвто си искаш ъгъл — както на радар — обясни Джо. — Програмата е в пряко взаимодействие с механичния лот за измерване на дълбочини, както и с автопилота, определя автоматично теченията, приливите и отливите. Можем да зареждаме нужното програмно осигуряване дори под водата.

— Това е разликата между частниците — златотърсачи и държавното субсидиране — засмя се Сам. — Като си помисля само, че за да изследвам живота на китовете, трябва да се задоволя с някое старо корито и да се чувствам щастлив, че разполагам с радар и възможно най-стария радиоприемник, направо се вбесявам! Дявол да го вземе, Джо, този компютър е страшно бърз! — възкликна той, наблюдавайки как графиките върху монитора буквално летят пред очите му.

Джо само се усмихна и отпи от кафето си. От няколко месеца не се бяха виждали със Сам и първото, което брат му правеше при срещата им, бе да прегледа новата техника. Джо се чувстваше неловко от безочието, с което Сам го използваше. Хлапето бе решило да си почине малко от своята изследователска работа и беше долетяло от Нова Скотия, за да кандидатства за няколко университетски позиции, а идеята му беше да прекарва свободното си време на палубата на кораба на брат си. Джо се дразнеше, но не можеше да отрече, че едновременно с това му е приятно.

— Е, какво става там долу? — полюбопитства Сам. — Имате ли някакъв прогрес?

— Работата върви бавно, но имаме напредък — отвърна Джо.

— Бях забравил колко мрачни са водите на океана по бреговете на Нова Англия — студени и непредсказуеми. Това затруднява нашите действия.

— Много забавно, като се има предвид, че си роден и израснал именно в тази част на страната — отбеляза брат му.

— Това беше отдавна — хладно изрече той.

Сам се засмя:

— Да, но продължаваш да говориш и да се държиш като местен жител — толкова си рязък и своенравен! Ще ти се да си един от онези затлъстели приятелчета от Флорида, които се разхождат по брега и ловят риба на кораловите рифове, но забрави! Ти си северняк!

— Северняк, а? — изсумтя Джо. Никой не го познаваше по-добре от Сам и никой друг не си позволяваше да му говори по този начин.

— И Каролайн ли те възприема така? — попита през смях Сам.

— Каролайн ли? — попита стреснато той.

— Да. Да си призная, малко бях изненадан да те видя заедно с нея. Тя все пак е Ренуик, а знам какво е отношението ти към всички тях и към стареца, който…

— Трябваше да довършим нещо — прекъсна го Джо и сви устни. — И го сторихме.

— На мен ми изглежда приятна — продължи Сам. — Като ви слушах с мама как говорите за тях, израснах с представата, че всички членове на семейство Ренуик са отвратителни. Същински дяволи.

— Тя не е отвратителна — отвърна замислено Джо. — Просто е дъщеря на не когото трябва.

— Щом като отношението ти към хората се определя от това кои са бащите им, какво ще кажеш за мен, тогава? — попита Сам.

Джо се наведе над компютъра и натисна бутона за увеличаване на файла, за да разгледа по-отблизо картата на залива, после отвори друг сайт, където беше отбелязана температурата на водата. Устата му беше пресъхнала. Никога не се беше разбирал с пастрока си. Сам го знаеше и използваше момента, за да повдигне темата, която брат му упорито избягваше.

— Забрави — отсече Джо.

— Просто имам чувството, че снощи се появих в неподходящия момент — рече Сам. — Вие изглеждахте погълнати от нещо.

— Вече ти обясних — с Каролайн си казахме каквото имахме да си казваме — раздразнено изрече Джо. — Е, ще се обличаш ли или какво?

— Аз съм си облечен — отвърна Сам. Беше по шорти и тениска с надпис „Кой съм аз“. Очите му примигваха сънливо зад стъклата на очилата.

— Сложи си водолазен костюм. Ще се спуснем на дъното, за да ти покажа останките на потъналия кораб.

— Страхотно! — възкликна Сам и остави чашата си на картографската маса, без да изпуска мишката на компютъра.

Джо поклати глава и понесе чашите към кухнята. Сам му приличаше на непохватно паленце, на което просто му трябва време да порасне, но въпреки това брат му имаше дарбата да прониква навътре в нещата. И в хората. Той го разбираше по-добре от всеки друг.

Докато минаваше през салона, Джо си мислеше за предишната вечер. Беше целунал Каролайн Ренуик точно тук, на това място. Парфюмът й все още се усещаше във въздуха. Това откритие така го зашемети, че той спря. Корабът миришеше на сол, нафта, кафе и риба, но Джо улавяше тънкото ухание на жасмин измежду всички други миризми.

Поклати глава и продължи пътя си.

Каролайн. Защо му трябваше да я целува! Той изобщо не се беше замислил. Нито пък беше имал кой знае какъв избор. Ръцете му сами се бяха плъзнали около тялото й, устните му бяха потърсили нейните, а гласът му беше произнесъл името й. И всичко това сякаш беше като извършено от друг човек и Джо нямаше нищо общо със случилото се.

Джо Конър никога не би целунал Каролайн Ренуик. „Омраза“ определено беше силна дума, но когато ставаше дума за отношението на Джо към всички членове на семейство Ренуик, той съвсем искрено можеше да каже, че ги мрази.

Само че фактите си бяха факти. Като всеки учен и той разбираше, че някои истини са неоспорими. Миналата вечер беше стоял в тази стая, беше държал в ръцете си една красива жена, телата им се бяха притискали, а езикът й го омагьосваше, караше го да я желае така силно, както не бе желал никоя друга. Шепотът й го беше влудил, беше го накарал да усети тръпки по цялото си тяло. Беше я прегръщал с неподозирана за самия него нежност, не искаше да я пусне.

Когато му каза колко мъчно й е било за баща му и за Джо, как непрекъснато мислела за момченцето, той се беше предал. Съчувствието й го беше извадило от равновесие. Той трябваше или да се отдръпне от нея, или да я целуне. За съжаление гневът му продължаваше да го владее, караше го да копнее да приключи с Каролайн Ренуик час по-скоро и Джо наистина го беше направил.

— Готов ли си? — попита Сам. Беше застанал в коридора и вдигаше ципа на водолазния си костюм.

Докато наблюдаваше брат си, Джо се сети за най-малката от трите сестри Ренуик. Беше усетил мъката на Каролайн и беше благодарен, че брат му не му причинява подобни грижи.

— Измий ги — каза той на Сам и кимна към чашите. — Що за моряк си, след като чакаш някой да върви след теб и да разчиства?

— Извинете, капитане — шеговито рече Сам и взе чашите от ръцете му, за да може той да се преоблече. Изобщо нямаше вид на човек, който е засрамен или съжалява за нещо. Знаеше, че строгостта на брат му е само поза, че зад грубата маска се крие добър човек, прекрасен брат, самотен мъж, който би простил, стига да може.

* * *

Скай и Саймън излязоха да се поразходят из градината на болницата. Алеите бяха пълни с облечени в бяло медицински сестри, които бутаха колички с болни. Няколко огромни клена хвърляха сянка наоколо. Павираните пътеки бяха очертани с ниско подрязани чемширени храсти. Цветните лехи преливаха от златисти невени и ярки цинии. Скай обичаше градините и когато попаднеше в някоя, обикновено изпитваше желание да я нарисува. Но не и тази.

Откриха свободна каменна пейка и тя немощно се отпусна на нея. Беше на крак по-малко от десет минути, но вече се чувстваше изтощена. Виеше й се свят, затова побърза да се облегне назад.

Саймън извади пакет цигари от джоба си. Запали една и издуха дима над главата на Скай. По начина, по който го стори, личеше, че е раздразнен. Жена му вдигна очи към него.

— Какво има? — попита.

Той сви рамене.

Опита се да потисне тревогата си. Все пак тя беше болната и имаше нужда от грижи и внимание! Само че беше прекалено чувствителна към настроенията на съпруга си, към потребностите и капризите му. Беше свикнала да му дава всичко, което поиска.

Помнеше странните настроения на баща си. Хю Ренуик имаше навика да кръстосва из ателието си, хвърляйки гръм и мълнии, или пък да се цупи и мълчи сърдито дни наред заради незначителни неща. В подобни случаи майка й бе много внимателна към него; тя и сестрите й — също.

— Още колко ще им позволиш да те държат тука? — попита Саймън.

— Не знам. Сега, когато раните ми започнаха да заздравяват, всички се опитват да ме убедят да се подложа на възстановителна терапия.

Той се изсмя.

— Какво? В компанията на онези пияници и наркомани?

— Да. В отделението за онези, които злоупотребяват с определени субстанции.

— Не може да обмисляш подобно предложение сериозно!

— Още не съм дала отговор.

— Това ще се отрази пагубно върху творчеството ти, Скай. Ще те обезличи. Ще се превърнеш в поредния посредствен конформист. Много си пиела! Голяма работа! Да не си някоя скучна домакиня? Та ти си скулптор, за бога!

— През по-голямата част от времето съм прекалено пияна, за да творя — възрази тя, без да вдига поглед от отпуснатите си в скута ръце. Опита се да се сети кога за последен път беше докосвала глина.

— Спомни си за всички художници, които са пиели. И за всички гениални писатели. Ти си емоционална и това личи в творбите ти. И ако алкохолът те отвежда към върха, тогава ще ти кажа: продължавай да пиеш! — Той се премести по-близо до нея. — Не искам да се лиша от компания в пиенето.

— Знам — каза Скай.

Дълбоко в душата й се боеше, че ако двамата със Саймън не пият, просто няма да могат да се понасят и да живеят заедно. Връзката им се крепеше на алкохола. Повечето от спомените им бяха спомени от пиянски дни и нощи. Диви вечери, през които идеите се лееха с по-голяма скорост от уискито, обеди в тоскански стил с вино и гроздова ракия, когато двамата си представяха, че отново изживяват медения си месец в Бадия. Но имаше и други спомени — за ожесточени пиянски свади, вечери, в които виното им действаше така, сякаш беше силен алкохолен концентрат. Не биваше да забравя за това.

— Бутилка „Салон-сегюр“ те кара да се чувстваш жив — отбеляза Саймън. — Или пък невероятно португалско вино. Спомняш ли си пътуването ни до Алгарве? Когато шест дни се разхождахме голи из хотелската стая, ядяхме скариди и пиехме страхотно бяло вино?

— Да, спомням си — кимна тя.

Той измъкна молив, опъна един лист хартия на коляното си, погледна Скай и започна да я скицира.

Тя се облегна назад и се опита да се отпусне. Саймън беше добър художник. Днес беше в приповдигнато настроение, защото един известен колекционер беше харесал картините му и се беше съгласил да посети студиото му. Това обаче не беше достатъчно за нея да се освободи от чувството си за вина — нейните творби се ценяха много по-високо в артистичните кръгове от тези на съпруга й. Знаеше, че това действа потискащо на Саймън, и страдаше заради него.

Затвори очи. До слуха й достигаше поскърцването на графита върху хартията. Жестът му беше толкова мил, напомняше й за доброто старо време, когато беше влюбен в нея и не пропускаше възможност да я рисува навън, озарена от слънчева светлина. Скай имаше цяла кутия, в която пазеше десетки прелестни скици, излезли изпод ръката на Саймън — така както майка й пазеше рисунките на Хю. Скай се чувстваше горда, че е обичана от художник, и знаеше, че е красива, макар русата й коса да беше разрошена и лицето й да бе прекалено бледо.

— Ето — рече накрая той.

Скицата беше прекрасна. Стилът на Саймън беше пестелив, линиите — прости и изчистени. Тялото беше нарисувано в хоризонтално положение, косата падаше като водопад надолу, клепачите бяха спокойно отпуснати. Беше нарисувал Скай мъртва и положена в гроб.

— Твоето оставане тук е истинско самоубийство — прошепна той. — Тук си като в затвор — откъсната от света и от източниците ти на вдъхновение.

— Нуждая се от помощ — промълви тя.

— Имаш нужда да твориш — възрази съпругът й. — Твоята дарба е и твоя съдба. Не хаби усилията си да се приспособяваш към света. Пресъздай чувствата, си чрез глината, иначе просто ще се задушиш. Ела с мен. Още сега. Да се махнем от това проклето място.

— Не мога.

— Можеш. — Саймън я хвана за ръката. — Направи го. Двамата се нуждаем един от друг. Винаги е било така, нали? — Очите му страстно я изгаряха.

Скай кимна. В думите му имаше голяма доза истина. Скицата му беше предзнаменование на онова, което предстоеше да й се случи и което я ужасяваше. Нямаше да издържи дълго в тази болница. Щеше да се опита сама да се справи с проблема с пиенето.

Саймън протегна ръце към нея и в мига, в който се отпусна в прегръдката му, осъзна, че предава сестрите си. Как успяваше Каролайн? Тя никога не правеше компромиси в името на любовта. Да, но Каролайн продължаваше да е сама. Баща им ги беше научил да бъдат предпазливи, а майка им с личния си пример им беше показала, че могат да жертват всичко в името на любимия мъж.

Скай пое ръката на Саймън и двамата заедно излязоха от градината.

* * *

Клий тъкмо зареждаше пералнята, когато телефонът иззвъня. Тя сила прах във ваничката и се втурна да вдигне слушалката.

— Ало? — задъхано изрече.

— Клий, аз съм — Каролайн.

— Какво се е случило?

— Скай е напуснала болницата. Просто си е тръгнала, без да уведоми никого.

— Къде е в момента? — Почувства, че я побиват ледени тръпки.

— Не знам. Отбих се да я видя и не я открих в стаята й. Никой не я е видял да излиза…

— О, Каролайн. — Клий усети паниката в гласа на сестра си. Влиянието им над Скай беше толкова слабо!

В слушалката се чу сигнал, предупреждаващ, че я търсят на другата линия.

— Изчакай секунда — каза Клий. — Някой ме търси. Може да е тя. — Превключи на втора линия. — Ало?

— Скъпа — каза Огъста.

— Мамо, затвори. Аз ще те набера. — Сърцето й биеше лудо. — Да си се чувала със Скай?

— Да съм се чувала с нея ли? Тя си е в стаята в момента. Писнало й да стои в болницата и решила да се прибере у дома — там, където и е мястото. И Саймън е тук. Слушай, трябва да обсъдим въпроса за костюмите ни.

— За костюмите? Каролайн ме чака на другата линия. Изчакай да й кажа за Скай, че ще полудее от притеснение.

Клий превключи за пореден път и каза:

— Тя е при мама. Жива и здрава.

— Какво се е случило? Защо е напуснала болницата? Ако онзи идиот Саймън се опитва да й влияе, ще го убия! Тя ли е на другата линия? Кажи й, че искам да говоря с нея. Можеш ли да ни свържеш?

— Не е Скай, мама е. Ще приключа набързо с нея. Само изчакай и след минута ще ти звънна, за да те запозная с подробностите.

— По дяволите! — въздъхна Каролайн и затвори.

— Говорих с Каролайн, мамо — каза Клий с тона, който пазеше специално за майка си.

— Прекрасно — възкликна тя. — Трябва да го кажа и на нея — вече реших като каква ще се преоблека за Бала на светулките!

— За бала ли? — попита дъщеря й и смръщи вежди. — Първо ми кажи какво става със Скай, мамо! Двете с Каролайн сме толкова разтревожени за нея!

— Много се радвам, че помежду ви съществува такава близост, момичетата ми! — гордо рече Огъста. — И съм ужасно благодарна. Знаеш ли каква късметлийка си, че имаш сестри? Някога казвала ли съм ти колко съм си мечтала за сестри? Особено когато бях момиченце и си играех съвсем сама с куклите си? Толкова тъжна бях…

— Да, мамо, казвала си ми, но…

— Слушай, скъпа. За бала. Ще се облека в нещо, което да напомня за розовия период на Пикасо. По-точно, ще бъда облечена като Арлекин. Всички ще очакват да представя идея, взета от картина на баща ти — смятат го за сто процента сигурно — но аз ще ги изненадам! Ще бъде такава изненада!

— Арлекин — въздъхна Клий.

— Много лекомислено ли ти се вижда? — попита Огъста. — Прекалено игриво за жена на моята възраст? Но пък като си помислиш само — никой няма да очаква съпругата на гениалния Хю Ренуик да се облече като персонаж на Пикасо! И като Арлекин при това!

— Идеята е страхотна — рече Клий.

— Представям си малкото черно домино, дрехата на шахматни квадрати, пантофите с извити носове. Наистина божествено…

През следващите няколко минути Клий говореше и слушаше, изчаквайки майка й да приключи с темата за бала. Огъста беше твърде уязвима в този момент. Съсредоточаването й върху предстоящия бал беше къде-къде по-лесно и по-приятно от мисълта за проблемите на Скай. Клий беше доволна, че Каролайн не може да чуе настоящия разговор.

— Ще изглеждаш чудесно — съгласи се тя.

— Мммм — обади се Огъста.

Настъпи пауза. Клий пое дълбоко дъх. Канеше се отново да повдигне въпроса за по-малката си сестра, но майка й изрече:

— Какво ще кажеш да дойдете с Питър и децата? Мога да се обадя и на Каролайн. Наистина трябва да направим нещо, за да приветстваме завръщането на Саймън в семейството. Макар да не одобрявам онова, което стори на Скай, той все пак й е съпруг.

— Никакви коктейли, мамо — повиши тон Клий.

— Барбекю, тогава. Нещо вкусно.

— Може би ще е по-добре да оставим Скай да си почине.

— Скай се чувства чудесно — заяви Огъста. — Само да я видиш! Лъчезарна както винаги. Господи, толкова се радвам, че отново е у дома!

— Знам, мамо — въздъхна Клий.

— Нека не я глезим — предложи Огъста. — Сестра ти има нужда от нашата сила и подкрепа, а не от това някой непрекъснато да се суети около нея. Трябва да й помогнем отново да си стъпи на краката и да се почувства жива.

— Тя беше болна, мамо. — Клий разбираше колко трудно е за майка им да приеме факта, че Скай трябва да се справи с много повече от обикновени телесни наранявания.

— В момента е добре — оправи се тъкмо навреме за бала. Нали Каролайн ще се зарадва, като научи това? Толкова щеше да й е мъчно, ако Скай не присъстваше.

— Не мисля, че щеше да възрази срещу отсъствието на Скай. — Тя ясно си даваше сметка колко трудно щеше да бъде за най-малката им сестра да присъства на тържество, на което алкохолът ще се лее като река, а накъдето и да се обърне човек, ще се натъква на съдове, в които се охлаждат бутилки шампанско.

— Ако размислиш и решиш да отскочите до вкъщи тази вечер, ще се радваме да ви видим — каза Огъста. — Ще прекараме страхотно и ще обсъдим костюмите си.

— Не пий пред Скай, мамо — предупреди я Клий.

— Дори личният й лекар не е предложил нещо толкова нелепо! — възрази с треперещ глас майка й. — Господи, Клий, нима мислиш, че земята е спряла да се върти само защото по-малката ти сестра се е напила миналата седмица?

— Не, но мисля, че би трябвало! — отвърна раздразнено тя, после се сбогува набързо с майка си и затвори.

Набра номера на Каролайн. Трябваше да й разкаже всичко, както й беше обещала.

Когато Каролайн позвъни на майка си, за да отправи своето предупреждение, беше прекалено късно. Коктейлите вече бяха сервирани. Огъста я увери, че всичко е наред — тя и Саймън пиели мартини, а Скай — диетична кола. Скай знаела, че не бива да пие, и това, изглежда, изобщо не я притеснявало. Всъщност, добави Огъста, тя дори настояла майка й и съпругът й да изпият по едно мартини и заради нея.

* * *

Няколко дни по-късно група мъже от екипажа на „Метеор“ се обадиха в ресторанта на хотела, за да си запазят маса за вечерта. Когато обаче се появиха, се оказа, че им трябват две маси. Докато клиентите изчакваха в бара, Каролайн помогна на Мишел да направи разместването и да събере две маси една до друга. Наложи се да помолят четирима посетители да се преместят на друга маса, но компенсираха неудобството им с по едно питие за сметка на заведението.

Каролайн се отправи към бара с няколко менюта, пъхнати под мишница. Опита се да си придаде възможно най-неангажирано изражение на лицето, докато се оглеждаше за Джо. Слава богу, той не беше сред дошлите. Неговите колеги се смееха, говореха на висок глас за предметите на изкуството, които бяха извадили от водата същия ден, вълнуваха се от постигнатия напредък. Погледът й се спря върху Сам. Каролайн се приближи до него.

— Здравей — поздрави го тя.

Той й отвърна с широка усмивка. Отметна русата си коса назад, но без да иска при това движение събори очилата си. Наведе се да ги вдигне и разля бирата си.

— Уф! — изпъшка той. — Извинявам се. Ти си Каролайн, нали?

— Да. А ти си Сам.

— Не бях сигурен, че си ти — обясни той и остави бирата си, за да й подаде ръка. — Онази вечер, когато се запознахме, беше много тъмно. — Оглеждаше я любопитно, без да престава да се усмихва.

Каролайн трепна. Почувства се засрамена.

— Какво? — попита.

— Не ми изглеждаш гадна и отвратителна — обясни младият мъж, без да отмества втренчения си поглед от лицето й.

— Това ли си чувал за мен?

— Да. През целия си живот съм слушал само такива работи за теб и за семейството ти. Това е един наистина изключителен момент — седя тук и разговарям с една Ренуик! Ако не бях видял брат си да прави същото онази вечер, тази моя постъпка би могла да бъде окачествена като предателство. Нали разбираш — нещо като сприятеляване с врага.

— Ти пък си помисли как се чувствам аз, като се налага да ти сервирам — подхвърли Каролайн.

— Разбирам какво имаш предвид — съчувствено рече Сам. — Така, одобрихте ли се с Джо най-после?

— Той това ли ти каза? — изненада се тя.

— Да ми каже? Джо нищо не казва — трябваше да си го разбрала досега. — Тъй като продължаваше да го гледа с неразбиране, Сам обясни: — Джо най-много си пада по геофизиката, но също така може да го чуеш да говори за солеността на морската вода и за последните технологични новости в корабоплаването и водните изследвания. Много е информиран по въпроса за сателитната навигация и не можеш да го спреш, когато започне да ти говори за новите методи на карбонатно датиране на предметите, които открива на дъното. Но иначе…

— Иначе е човек, който си пести думите — довърши вместо него Каролайн.

— Бързо схващаш.

Няколко мъже от екипажа се насочиха към бара. Заговориха с група красиви художнички от Атланта, пристигнали в хотела за поредната си ваканция. Каролайн погледна към Сам Тревър и неволно се усмихна. Сам оказваше такъв ефект върху нея и по всяка вероятност върху всеки, с когото общуваше. Горните му предни зъби бяха пораздалечени и това му придаваше особено момчешко очарование. В ъгълчетата на сините му очи се виждаха ситни бръчици. Рамките на очилата му бяха изкривени, тъй като често се случваше да сяда върху тях.

— Според теб защо брат ти е решил да дойде именно тук? — попита Каролайн. — Дъното на океана е осеяно с останки от потънали кораби. Защо Джо се е заловил точно с „Камбрия“?

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Сам и я побутна с лакът в ребрата, сякаш току-що е чул някаква страхотна шега.

— Напълно съм сериозна — отвърна тя. — Честно.

Сам веднага влезе в тона й:

— „Камбрия“ е изключителна находка. Корабът е ценен както от историческа, така и от иманярска гледна точка. Мен ако питаш, Джо е заложил преди всичко на златото. Каквито и други причини да има, за него те са без значение, ако гмуркането няма да го направи богат.

— Наистина ли?

— Наистина. „Камбрия“ е заседнала в плитчините и всеки би си помислил, че изваждането й ще е лесна работа. Само че не е така. Потънал е на голяма дълбочина — има си геоложки термин, но няма да ти досаждам — обясни Сам с извинителен тон.

Той не се опитваше да се самоизтъкне, Каролайн съзнаваше това. Просто беше млад ентусиаст. Двамата с Джо може и да работеха в една и съща област, но стилът им беше коренно различен. Като гледаше този млад учен срещу себе си, тя не успя да се въздържи и да не се сети за Джо — за шоколадовия му тен и погалената от слънцето коса, за пиратския му поглед и силните му ръце. На устните й плъзна усмивка. Колко различни — и същевременно еднакви — биха могли да бъдат двама души! Точно както тя и сестрите й между другото.

— Корабът е заседнал надълбоко, но Джо разполага с отлична екипировка. Приливите и подводните течения са променливи. Водата е леденостудена, а повечето от мъжете на кораба са южняци, освен това „Камбрия“ е заседнал в много нестабилно положение — носът му е опрял в скалите, а кърмата е заровена в тинята. Налага се постоянно да се правят анализи за това как би реагирала конструкцията при определени натоварвания…

— Струва ми се, че начинанието му е обречено — засмя се нервно Каролайн.

— Така е изглеждало и на всички други екипи, които си мислели да се заловят с изваждането на останките на този кораб от водата. Именно заради това „Камбрия“ е още по-привлекателна за Джо. Той има отлична техника и много способен екипаж. От гледна точка на геологията мястото е точно от компетенцията на брат ми, но което е най-важното — Джо е океанограф, готов да поеме рискове, които никой друг не се осмелява да направи. И тази негова смелост винаги се е възнаграждавала.

— Рисковете ли са другите причини, за които спомена преди малко?

— Не. — Сам примигна. — Другата причина си ти.

Лицето на Каролайн пламна. Тя наведе глава, после вдигна очи към Сам. Гледаше я съчувствено — така, сякаш току-що й беше поднесъл някаква ужасяваща новина и сега изчакваше тя да я приеме.

— Аз?

— Ами да. Сигурен съм, че го знаеш. Каквото и да се е случило между вас, сигурно много го е наранило. Смятам, че близостта на „Камбрия“ до теб доста е наклонило везните в полза на тази спасителна операция.

— Много го е наранило — повтори Каролайн.

— Да. Честно казано, изненадан съм, че вечеряме в твоя ресторант. Няма никакви признаци на враждебност. Но самото име „Ренуик“…

— Кара сърцата на пиратите да примират от ужас — засмя се Каролайн.

— Именно — отвърна сериозно той.

— Това значи ли, че брат ти няма да дойде тук тази вечер? — попита тя.

— Напротив, ще дойде.

* * *

Каролайн не беше сигурна какво точно изпита, когато видя Джо Конър да паркира пикапа си пред хотела. Той слезе от колата, протегна се и мускулите на загорелите му ръце се стегнаха и отпуснаха под карираната му риза. После напъха ризата си в джинсите и това движение разкри плоския му корем и яките му гърди. Беше висок и красив и тя си припомни целувката им. Лицето й пламна.

Мислеше си за казаното от Сам. Той беше споменал, че тя не е „гадна“ и „отвратителна“, а също и че нещо, направено от нея в миналото, жестоко е наранило брат му. Според него беше странно, че Джо няма нищо против да вечеря в нейния ресторант. Тя се напрегна.

Джо се спря във фоайето. Стоеше разкрачен, с ръце, пъхнати в джобовете.

— Здравей, Джо — каза Каролайн.

— Здрасти. — Гледаше я така, сякаш беше изненадан, че я среща отново. — Дотолкова късно ли работиш?

— Аз съм собственичката — отвърна тя. — Тук съм през по-голямата част от времето.

— Също като да си капитан на някой кораб — отбеляза той и направи опит да се усмихне. — Вечно на пост.

— Масата ти е готова и те очаква — уведоми го и го поведе по коридора.

Всички си поръчаха пържоли и салати, макар ресторантът на Ренуик да се славеше предимно с морските си специалитети. Джо наблюдаваше членовете на екипажа си. Мъжете се наливаха с бира, дъвчеха телешко печено, разказваха си моряшки истории, а гостите, принадлежащи към артистичните кръгове, ги слушаха и ги гледаха с отвращение и неприязън. На два пъти се наложи да направи забележка на подчинените си да говорят по-тихо и да внимават с нецензурните изрази.

Беше се надявал, че Каролайн няма да е в хотела, но сега, след като вече я беше видял, просто не можеше да престане да я търси с поглед. Цялото му внимание беше съсредоточено върху вратата на кухнята. Тя се беше мярнала два пъти — слаба и елегантна в дългата си черна рокля. И двата пъти беше надникнала в залата и погледът й се бе спирал на голямата маса, на която седяха Джо и екипажът му — може би заради шума, който вдигаха. Сам започна да разказва надълго и нашироко за патилата си, свързани с издействането на доста голяма сума за изследователски цели от Националната фондация за подкрепа на научните изследвания, а Дан през цялото време го прекъсваше с подробности около проститутките на остров Фиджи. Джо не ги слушаше. Очите му бяха приковани във вратата.

След като се нахраниха, се прехвърлиха в бара. Няколко художници от Ню Йорк ги поканиха на масата си. Започнаха да сравняват татуировките си. Художниците бяха заложили на цветята, пеперудките и бодливата тел, а моряците — на женските имена, инициалите на кораби и сатанинските символи. Изпи се още бира. Някои от момчетата преминаха на твърд алкохол. Джо си спомни времето, когато не се откъсваше от чашката, почти усещаше преминаването на парещата течност през гърлото си. Забеляза как Сам надига чашата и осъзна, че никога не беше пил заедно с брат си.

Измъкна се от бара, без да се обажда на никого. Свежият въздух навън му подейства ободряващо. Висенето в баровете отдавна не беше сред любимите му развлечения. Освен това имаше опасност да провокира връщането към старите слабости. Прекарвайки по-голямата част от времето си в морето, той рядко ходеше на сбирките на Анонимните алкохолици. Затова се контролираше сам, като отбягваше кръчмите.

Вдъхна дълбоко от свежия въздух, наситен с аромат на мащерка и върбинка. Тази миризма му напомняше за Гърция. Лятната вечер беше топла, ветрецът — лек и галещ. Кръчмата беше ярко осветена и шумна. Струваше му се, че не е участник в действието, а просто страничен наблюдател. Зърна Каролайн през стъклото на прозореца. Тя влезе в бара и се огледа. Джо се зачуди кого ли търси. Може би него? За частица от секундата ароматът на билки сякаш стана по-силен, зашеметяващ.

Пред сградата спря старо порше. От него слязоха мъж и жена. Те се притиснаха един към друг, целунаха се продължително и страстно, после се разделиха и със смях се отправиха към входа. Влязоха в бара и си поръчаха напитки. Момичето беше красиво — дребно и стройно. Доста приличаше на Каролайн, само че беше русо. Когато вдигна чашата, за да се чукне с кавалера си, Каролайн застана между двамата. Джо побърза да се върне в бара, обзет от любопитство.

— Недей, Скай — чу се гласът й. Тя хвана ръката на русото момиче. — Спомняш ли си, че татко седеше на същото това място? Спомняш ли си как се чувствахме, докато го наблюдавахме да се напива?

— Каролайн, Скай вече е пораснала — намеси се мъжът. Очите му гледаха безизразно. Беше кльощав, облечен в черно. Дългата му тъмна коса обграждаше слабото бледо лице. Очевидно някои от художниците го познаваха, защото когато двамата със Скай влязоха, се приближиха към него, но сега побързаха да се оттеглят.

— Не се намесвай, Саймън — сряза го Каролайн.

Чашата беше пълна с шампанско. Джо видя как светлината от свещите се пречупва през искрящата течност. Мехурчетата плуваха към повърхността. Момичето се поколеба. Погледна първо към сестра си, после към мъжа, после отново към сестра си.

— Но това е само една чаша — неуверено каза то.

— Спомни си за татко — повтори Каролайн.

— Това няма нищо общо с него — рече Скай и гневно изгледа сестра си. — Остави ме на мира.

— Можем да си тръгнем, ако искаш — обади се Саймън. — Бяхме се уговорили да се срещнем с няколко приятели тук, които са отседнали в хотела ти — обърна се той към Каролайн. — Трент и Аня, трябва да ги знаеш. Всяко лято прекарват по две седмици от отпуската си именно тук…

— Млъквай, Саймън! — заплашително изрече тя.

— Мразя, когато се карате — каза Скай. — Моля ви, престанете. — Тя отпи от шампанското.

Каролайн се отправи към изхода. На Джо му се стори, че плаче. Искаше да я последва, но Сам го изпревари. По-малкият му брат излезе през летящите врати на бара почти едновременно с нея. Тя бързо се отдалечи към реката, а Сам я следваше като сянка.

* * *

— Каролайн! — чу се мъжки глас зад гърба й.

Тя не искаше да спира, не искаше да се среща с никого. Само допреди десет минути се оглеждаше за Джо Конър, но сега той беше последният човек, когото би желала да види. Не искаше някой да се опитва да й помогне. Ускори крачка. Очите й бяха премрежени от сълзи.

— Каролайн — чу се отново.

— Всичко е наред — рече тя, опитвайки се да се овладее.

Когато се обърна, с изненада установи, че мъжът, който я следва, не е Джо, а Сам.

— Добре ли си? — попита я той.

— Всичко е наред — повтори тя, но не се сдържа и заплака с глас.

— Не, не е наред. Разстроена си.

— Не, просто…

— Знаеш, че не можеш да я спреш — каза Сам.

— Можех да наредя да не приемат поръчката й — отвърна Каролайн. — Така и трябваше да направя — да кажа на келнера да не й дава дори тази единствена чаша шампанско!

— Щеше да си я получи на друго място. Коя е тя? Сестра ти?

Каролайн кимна и избърса сълзите си. Докато Скай беше в болницата, тя се беше поуспокоила — струваше й се, че там сестра й е на сигурно място, че ще получи помощ, че има надежда всичко да се оправи. Само че Саймън се беше върнал, беше я накарал да напусне болницата и сега Скай отново се връщаше към пиенето.

— Знам какво ти е — промълви Сам. — Аз самият съм преживял това. Години наред наблюдавах как брат ми се самоунищожава чрез алкохола.

— Джо?

— Да. Може би не е редно да ти го казвам, но той имаше сериозен проблем с пиенето.

— Той сподели с мен.

— Беше ужасно нещастен — продължи младият мъж. — Пиеше, за да се почувства по-добре, но ефектът беше точно обратният. Не го виждах много, често, но понякога… Идваше си у дома за Коледа, а една ваканция ме заведе в щата Мейн… — Лицето му помръкна. — Напомняше ми на Джекил и Хайд — в един момент беше най-добрият брат на света, в следващия се превръщаше в лунатик. Във втория случай най-често говореше за теб. В моментите, в които беше пиян.

— О! — възкликна Каролайн.

— Тогава сякаш го обземаше някаква лудост. Не знаеше какво иска и какво ще му помогне.

— Тогава сигурно си бил малък — каза Каролайн. Беше й жал за момченцето, принудено да присъства на саморазрушението, на което се е подложил по-големият му брат. Но нима положението при порасналите момичета беше по-различно? Нима им беше по-лесно? По страните й отново потекоха сълзи.

— Да. Гадно беше.

— Хм… Джо спомена, че са му се случили някой лоши неща — рече Каролайн, спомняйки си за разговора си с Джо на борда на „Метеор“. — Неща, които теб очевидно не са те засегнали до такава степен. Но… Не мога да разбера едно — защо Скай, а не аз? И двете имахме еднакво детство. Едни и същи неприятности са се стоварвали на главите ни. Или почти едни и същи.

— Може би отговорът е именно в това „почти едни и същи“.

Каролайн не знаеше как да поиска помощ от някого, защото никога не го беше правила. Когато нещо лошо се случеше, тя протягаше ръка, за да помогне на по-слабите от нея. Така щеше да е и занапред, но точно в този момент беше излязла от релсите.

— Кой знае — продължи Сам. — Едно нещо е сигурно — те трябва сами да си наложат да спрат. Никой не е в състояние да го направи вместо тях.

— Какво става?

Щом чу гласа на брат си, Сам побърза да извади носната си кърпа и да я подаде на Каролайн. Тя я пое и издуха носа си. Звукът беше толкова силен, че подплаши патиците в реката. Те запърхаха с криле и вдигнаха адски шум.

— Тя е добре — отвърна Сам. Говореше така, сякаш беше горд от себе си. Като че Джо го беше назначил за лична охрана на Каролайн и сега той даваше отчет пред по-големия си брат за отлично свършената работа.

— Сигурен ли си?

— Аз съм сигурна — отвърна Каролайн.

— Притесняваш се за сестра си — рече Джо. Не беше въпрос, а заключение.

— Да.

Джо кимна. През клоните на дърветата се процеждаше слаба светлина. Патиците кръжаха наоколо, търсейки удобно място за кацане. Силуетите им се очертаваха на фона на сребристата луна. Една чапла се обади от другия бряг на реката.

— Щеше да е по-добре, ако беше отишла да пие на друго място — обади се услужливо Сам. — Не в бара на Каролайн.

— Не виждам каква разлика би могло да има — въздъхна Джо.

Каролайн кимна. Беше отчаяна. Искаше да се върне в бара, но се страхуваше от срещата си със Скай. Едновременно със страха изпитваше яд и безнадеждност. Сам направи крачка към входа. Джо и Каролайн останаха един до друг. Макар че клоните не пропускаха лунната светлина, ясно се виждаше, че лицето на Джо е сгърчено от болка.

— За какво са тези фенери? — попита Сам и посочи окачените по дърветата японски фенери.

Цялата редица, опъната между входа на заведението и постройката отсреща, грееше. Фенерите искряха в разноцветни светлини — кехлибарено, тюркоазно, яркочервено, лилаво.

— Украсяваме за Бала на светулките — обясни Каролайн.

— Какъв е този бал?

— Обикновено тържество. — Тя преглътна с усилие. Джо не отместваше поглед от нея, а тя не бе в състояние да откъсне очи от неговите. Отново се сети за Скай и по страните й се затъркаляха сълзи. Сам гледаше към фенерите, затова не забеляза как брат му посегна и хвана ръката на Каролайн. Пръстите й се преплетоха с неговите и тя се запита какво ли му струва този жест.

— Всяка година ли се провежда? — попита Сам.

— Да.

— Може ли да дойдем?

— Сам! — Джо укорително изгледа по-малкия си брат и пропусна да забележи усмивката на Каролайн.

— Разбира се, ще ми бъде много приятно — отвърна тя.

— Само мен ли каниш или и Джо?

— Можете да дойдете всички — вие двамата и целият екипаж. Балът е с маски.

— И като какви трябва да се облечем? — полюбопитства Сам.

— Като пирати, разбира се! — засмя се Каролайн и впи поглед в сините очи на най-истинския пират.

6 януари 1979 година

Скъпа Каролайн,

Как да те доведем в Нюпорт… Това е въпросът. Мислех да те изненадам, като дойда до Кънектикът, за да те взема, но в момента това не е възможно. Не мога да напусна града заради изпитата бира, колата на майка ми и по-малкия ми брат.

Но аз наистина искам да дойдеш. Имам много морски карти и ми мина през ума, че мога да дойда с моторницата — да тръгна от залива Нарагансе, да мина през пролива Блок Айлънд, да стигна до пролива Фишърс Айлънд, да прекося река Темза и да стигна до Блек Хол.

И до „Хълма на светулките“.

По дяволите, кого се опитвам да заблудя? Ще ми трябва толкова много време, за да стигна до теб, а освен това е средата на зимата. Голям идиот съм.

Липсваш ми, Кей.

С обич

Джо

4 февруари 1979 година

Скъпи Джо,

Ако беше наранил себе си или Сам при инцидента с колата, никога нямаше да ти го простя. Трябва да дойдеш и да ме вземеш! Единственият начин да стигна до Нюпорт и да бъда с теб е този. Ти също ми липсваш — толкова много, че вече едва издържам. Как е възможно, след като дори не се познаваме? А може би се познаваме? Побързай, Джо.

Очакваща те с нетърпение Каролайн