Луан Райс
Брегът на светулките (9)

Осма глава

Малко преди осем вечерта Каролайн спря колата си на дока и зачака Джо да се появи, за да я отведе на кораба. Въздухът беше студен и кристалночист, повърхността на океана беше гладка като стъкло. Нямаше вятър. Слънцето току-що беше залязло и хоризонтът сияеше в наситеночервено и пурпурно. По небето преливаха всички оттенъци на сивото и синьото. Океанът приличаше на къс оникс.

Очите на Каролайн следяха движението на моторницата, която бързо приближаваше към брега. Светлините на фаровете се отразяваха във водата. Тя излезе от колата. Беше нервна. Хладината щеше да я успокои и отрезви. Баща им ги беше учил да не пренебрегват страха, да се осланят на инстинктите си. По гърба й пробягваха тръпки, но това можеше да се дължи и на хладния въздух.

Уморено махна за поздрав. Джо й помогна да се прехвърли на моторницата. Каролайн му подаде бутилката вино, която беше купила. Беше с джинси и бежов кашмирен пуловер над копринената блуза. Когато стъпи на палубата, наметна на раменете си тъмносиня вълнена жилетка.

— Чудесна идея — одобрително кимна Джо. — Когато влезем навътре в океана, ще стане още по-студено.

— И аз така си помислих — каза Каролайн.

— Времето е чудесно — замислено рече Джо и вдигна очи към небето.

— Понякога най-ясните нощи са и най-студените. — Зачуди се дали цяла нощ щяха да говорят за времето. Направи опит да се усмихне. — Благодаря ти за поканата.

— А аз ти благодаря, че ми изпрати дневника — усмихна се той в отговор и запали мотора.

Моторницата се понесе напред с такава скорост, че Каролайн едва не загуби равновесие. Тя се хвана за страничните перила. За нищо на света нямаше да позволи на Джо да я види просната на пода. Не й убягна фактът, че той нарочно караше по този начин.

Негодник!

По лицето й падаха водни пръски, шумът от двигателя беше толкова силен, че беше невъзможно да се води разговор. А и цялото внимание на Джо беше насочено върху управлението на моторницата. Каролайн осъзна, че се е втренчила в китките на ръцете му. Някогашният й приятел беше навил нагоре ръкавите на тъмнозелената си спортна риза. Мускулестите му ръце бяха покрити с къдрави златисти косъмчета.

Каролайн погледна към Брега на светулките. Тревите излъчваха зеленикаво неоново сияние. В далечината се мяркаха няколко кораба — същите, които бяха наблюдавали заедно с майка й през прозореца на къщата. По палубата на най-големия кораб се мяркаха хора. Джо взе радиостанцията и каза нещо, което тя не успя да чуе. Той намали скоростта и спря моторницата точно до стълбата, водеща към палубата на кораба. Двамата се заизкачваха.

Гледката, която се разкри пред очите й, беше завладяваща. Един компресор пухтеше като парен двигател и изхвърляше от дъното висок пясъчен стълб — също като гейзер. Водолазите не спираха да сноват между кораба-майка и лодките, закотвени около него. Мокрите им неопренови костюми напомняха на тюленова кожа. На палубата седяха двама мъже и внимателно почистваха с четчици някакви кръгли предмети, покрити с варовик и водорасли. Беше очевидно, че са изкарали дълго време под водата.

— Здравей, капитане — извика единият от тях.

Джо направи знак на Каролайн да го последва, приближи се до мъжа и се надвеси над него, за да чува по-добре онова, което му казва. След малко кимна и отвърна нещо. Посегна към един от кръглите предмети, взе го и го подаде на Каролайн.

Топката беше изненадващо тежка. Когато я пое, за малко да я изпусне — не очакваше предмет с такъв размер да тежи толкова много. Джо й каза нещо, но тя не можа да го чуе заради шума от компресора. Сви рамене. Джо се усмихваше — очевидно заради това, че тя щеше да изпусне тежестта върху пръстите на краката си.

— Това е гюле. Открихме го днес — извика Джо.

— О! — възкликна Каролайн. Беше силно развълнувана, независимо че бе решила да не показва чувствата си.

Наведе се, за да огледа останалите предмети. Забеляза купчина монети, покрити с водорасли също както гюлето. Джо взе една монета и я сложи в дланта й.

— От „Камбрия“ е — замислено изрече Каролайн.

— Да.

Тя заобръща монетата. Не откъсваше очи от нея. После понечи да му я върне, но той сви пръстите на ръката й в юмрук и ги стисна здраво.

— Задръж я — каза й.

— Благодаря.

Помогна й да се прехвърли през перилата и да се качи на една от големите лодки. Въпреки че хората бяха заети, появата й не остана незабелязана. Капитанът я водеше от група на група и даваше инструкции. Каролайн кимаше любезно на работниците, стискаше влажните им ръце с полепнал по тях морски пясък. Знаеше, че всички я оглеждат преценяващо. Дали не я сравняваха с други жени, които Джо също беше развеждал наоколо? Или може би появата й тук беше нещо необичайно, може би той просто нямаше навика да води жени на кораба? Всъщност какво значение имаше?

Тя влезе в кабината, а Джо събра целия екип на палубата, за да им каже няколко думи. Компресорът беше спрян, светлините — включени. След няколко минути всички се прехвърлиха на една от лодките и потеглиха към брега с радостни викове.

— Не мислиш ли, че така е по-добре? — попита я Джо. — Сега вече можем да се чуваме. Шумът беше ужасен.

Беше на около два метра от нея. Косата му беше разрошена и влажна — сякаш самият той се беше гмуркал във водата. На устните му играеше нехайна усмивка, а тъмносините му очи гледаха остро.

— Какво стана? — попита Каролайн.

— Дадох им почивка. Отидоха на кръчма — отвърна той.

— Наистина ли? — подозрително го изгледа тя. — Значи сега съм сама в открито море. Тук е само Джо Конър. Какво смяташ да предприемеш? Да ме хвърлиш зад борда ли?

— Не — отвърна Джо. — Просто си помислих, че през последните няколко години са се случили доста неща, за които трябва да си поговорим, и не исках екипажът да ни подслушва.

— Не трябваше да го правиш само заради мен — отбеляза Каролайн, макар тайно да се радваше, че беше постъпил така. Беше прекрасно някой да прекрати изследователска операция само за да се наслади на приятен и спокоен разговор с нея!

— Искаш ли вино? — попита я. Едва сега Каролайн осъзна, че той не беше оставял бутилката, която тя беше донесла. — А може би предпочиташ нещо друго?

— Не, ще пия вино — отвърна тя.

Той изчезна за секунда от погледа й, после отново се появи. Носеше една чаша за вино, тирбушон и голяма водна чаша, пълна със сок. Двамата излязоха на палубата. Въздухът беше хладен, звездите тъкмо изгряваха.

Облегнаха се на перилата и се заслушаха в шума на вълните. Сега, когато всички бяха напуснали кораба, той изглеждаше тъмен и пуст. Каролайн почувства, че я обзема напрежение.

— Прекрасно е — промълви тя.

— Винаги си обичала водата. И по-точно — морската вода — замислено отбеляза Джо.

— И продължавам да я обичам.

— Аз също.

— Прекрасно е, че си изкарваш прехраната по този начин. Кога реши да станеш търсач на съкровища?

— Когато получих твоето писмо, в което ми разказа за „Камбрия“.

Каролайн тихо се засмя и отпи от виното си.

— Питам те сериозно.

— И аз ти отговарям напълно сериозно. Идеята се зароди именно тогава, но се разви, когато отидох в гимназията. Първото ми пътуване беше в Индийския океан с един малък океанографски кораб, изследващ седименти и съдържанието на сол във водата. По време на това плаване съвсем случайно се натъкнахме на останките на един кораб отпреди век и това допълнително засили интереса ми. Тогава открихме много злато.

— Казваш, че корабът е бил на сто години?

— Да. Турски търговски кораб, превозващ коприна, сапфири и рубини, златни медальони, статуи и кюлчета злато, късове кехлибар. Монети, датиращи от деветстотин и деветдесета година.

— Впечатляващо. — Представи си вълнението, което Джо беше изпитал при тази първа находка в живота си. — Ти изобщо някога работил ли си като океанограф?

— Само няколко години. Но дори и тогава цялото ми свободно време беше посветено на четене на книги за изчезнали или потънали кораби. Нали се сещаш — местни легенди, неуспешни експедиции, всичко, което можех да открия. През отпуските си пътувах до по-близките места, за които бях чел, и ги проучвах. Спестих малко пари и си купих акваланг. Направих първото си гмуркане и открих достатъчно неща, които успях да продам на добра цена. Така финансирах първата си самостоятелна експедиция.

— Значи си се отказал от океанографията?

Джо поклати глава:

— Не. Непрекъснато я използвам. Дори в момента може да се каже, че я практикувам. Просто не съм обвързан със съответната държавна институция.

— И ето те сега тук — зает с изваждането на „Камбрия“ — промълви Каролайн, загледана замислено в тъмната вода.

— Мисълта за този кораб не е напускала съзнанието ми нито за миг — призна той. — Независимо къде се намирах, независимо във водите на кой океан се гмурках, не преставах да мисля, че „Камбрия“ е тук, край бреговете на Нова Англия, и че един ден на всяка цена ще дойда да я открия.

— Това, което откриваш в момента, отговаря ли на очакванията ти?

— Да — кимна Джо и напрегнато се вгледа във водата, сякаш искаше да види през нея.

— Радвам се, че точно ти си се заел с това, а не някой друг — призна неочаквано и за самата себе си Каролайн. — Изглежда ми толкова… естествено ти да търсиш „Камбрия“. Изненадана съм, че никой преди теб не се е сетил да го направи.

— Напротив, опитвали са се — обясни Джо, — само че корабът е заседнал на неочаквано за изследователите място. Необходимо е да се проведат… хм… специални операции, за да не пострадат гмуркачите.

— Искаш да кажеш, че си достатъчно добър? — засмя се Каролайн и отпи от виното си.

— Не точно — с неудобство отвърна Джо. — По-скоро имам отличен екипаж и много добра техника, както и достатъчно пари за една успешна акция.

— А сега имаш и дневника на Клариса.

— Много е объркващо. Четеш дневника, после се гмуркаш и се чувстваш свързан с хората, които са загубили живота си на този кораб.

— Това притеснява ли те?

Джо не отговори веднага.

— Да, притеснява ме, но въпреки това продължавам да изпитвам желанието да разбера.

— Защо те притеснява?

— Трудно е човек да остане равнодушен. И преди съм се натъквал на човешки скелети, но…

— Но какво?

— Но за мен те бяха просто скелети и нищо повече. Те нямаха имена. Сега, когато чета дневника на Клариса, всичко придобива друго измерение, става по-лично. Искам да те предупредя, че не правя паралелите, за които ми намекваше в бележката си.

Каролайн искаше да насочи разговора към случилото се някога между тях, но не знаеше как да започне. Искаше да си изясни как бяха стигнали от онези далечни дни до днешната вечер. Пръстите й бяха студени, по страните и челото й сякаш се забиваха ледени иглички.

Тя потръпна и това не убягна от погледа му.

— Да влезем вътре — предложи той.

— Харесва ми да стоя тук — каза и се огледа наоколо. Вятърът разроши косата й и тя я отметна рязко назад. Трябваше да му каже нещо.

— Винаги, когато съм си мислел за теб, съм си те представял навън — призна Джо, прекъсвайки мислите й. — Жизнена, с нищо, което да е в състояние да те докосне, освен четирите елемента…

— Аз съм дете на природата — призна тя.

Джо се засмя и отвори една врата. Каролайн усещаше тялото му зад своето. Той не я хвана за ръката, за да я поведе през тесния коридор. След няколко минути попаднаха в напълно различен свят от този, на който се бяха наслаждавали на палубата. Салонът беше облицован с тиково дърво. Месингови лампи излъчваха приглушена светлина. По полиците, заемащи цяла стена, се виждаха книги, имаше и навигационни маси. Над канапетата висяха цветни графики на различни видове кораби.

Цялата мебелировка беше вградена и приспособена за живот по вода. Канапетата бяха тапицирани с тревистозелена дамаска. Край люковете се виждаха барометри, ветропоказатели и всякаква друга апаратура — всичко лъснато до блясък. В единия ъгъл имаше камина, в която бе запален огън.

— Ето как е изглеждала — каза Джо и подаде на Каролайн една скица. На листа беше нарисувана красива тримачтова баркантина.

— Това „Камбрия“ ли е? — попита тя.

— Кораб, подобен на нея. „Камбрия“ е бил английски кораб, който е превозвал, освен злато и много оръжие. Потънал е през 1769 година. В рифа Мунстоун.

— Значи точно пред нас — рече Каролайн. Представи си кораба, заровен в пясъците в течение на столетия. Помисли си за духовете на загиналите. Докато гледаше скицата, „Камбрия“ й се струваше много по-реална. Всички морски катастрофи бяха трагични, но както Джо беше казал, тази беше по-специална, възприемаше се по-лично.

— Колко тъжно — въздъхна Каролайн. — Все пак става дума за любовна история.

Той поклати глава:

— За капитана и жената ли говориш?

— Да.

— Ами какво ще кажеш за съпруга и детето, които е изоставила? — напомни й той. — Или може би съм чел дневника прекалено задълбочено след бележката ти за сходството на моята съдба и тази на Клариса.

— Някога виждал ли си фара Уикланд? — попита Каролайн. Джо сви рамене. Тя продължи: — Изолиран е. До него може да се стигне единствено с лодка. Трябва да се е чувствала ужасно нещастна. Не че това я оправдава, но си мисля, че явно е била отчаяна, за да предприеме подобна стъпка.

Отново се загледа в рисунката на кораба. Представи си как една млада жена, затворена в откъснат от света морски фар, се влюбва в капитана на кораб. Защитаваше Елизабет Рандъл, но дали не го правеше само за да се противопостави на Джо? Истината беше, че не одобряваше постъпката на Елизабет. Колко лош трябва да е бил животът й, за да зареже дъщеря си и да избяга? Чувствата, които я вълнуваха в момента, бяха противоречиви. В гърдите й пламтеше огън. Джо несправедливо я обвиняваше за онова, което му се беше случило навремето!

— Дали е вярно, че родителите мислят първо за децата си? — попита той. — А когато са обсебени от своите планове? Смятам, че двамата с теб знаем отговора на този въпрос по-добре от всеки друг.

— Джо — започна Каролайн и вдигна очи към него.

Той беше изчезнал. Чу стъпките му откъм камбуза. Тя притаи дъх и се опита да овладее чувствата си.

След малко той се върна с оранжева тенджера в ръце. Сложи я на масата, подредена за двама, допълни чашата й и наля на себе си още сок. Отвори една невидима вратичка и натисна някакъв бутон. В салона прозвуча музиката на Моцарт — кристалночиста и завладяваща.

— Страхотно е! — отбеляза тя. — Не мога да повярвам, че съм на кораб. Има даже и камина!

— Вечерите тук са хладни. Дори през лятото. Трябва да дойдеш тук през ноември! Късната есен на север не е най-забавното нещо, което човек може да си представи. Но знам, че ти си арктически тип.

— Арктически?

— Къде се намира планината, в която баща ти ви е водил на лов? Някъде в посока към Канада, нали?

— В Ню Хампшир — отвърна Каролайн и посочи към Редхоук. — Не може да се каже, че е на Северния полюс.

Масата беше квадратна, сложена в единия ъгъл на салона. Каролайн седна от едната страна, а Джо — от другата. Коленете им леко се докосваха. Той сервира агнешко печено, хрупкава франзела, салата със сос винегрет.

— Много е вкусно. Ти ли приготви всичко това?

— Бих искал да е така, само че ще те разочаровам: готвачът е нашият стюард.

— С най-голямо удоволствие бих го взела в кухнята на моя хотел — засмя се Каролайн.

Джо се усмихна:

— Той никога няма да ни измени. От Сен Кроа е и живее за мига, в който отново ще отплаваме на юг. За него лятото в Нова Англия е жестоко и необичайно.

— Сен Кроа — повтори тя. — Бях там миналата зима, за да разгледам няколко хотела. Има едно изключително приятно местенце — в сградата на стара захарна фабрика. Много ми хареса.

— Значи понякога отиваш и на юг — отбеляза безстрастно Джо. — Не стоиш само на север.

— Не, разбира се. Живот има не само в Арктическия кръг — засмя се тя. — Не съм толкова студена, за колкото ме мислиш.

Джо се усмихна. Наля още вино в чашата й.

— Не харесваш ли мерло? — попита Каролайн.

— Не пия алкохол — отвърна той.

— Никога ли? — Помисли си за Скай и нейния проблем с пиенето.

— Вече не. Навремето ми харесваше. Прекалено много ми харесваше. Не се замесвах в пиянски скандали, но винаги, когато съм имал проблеми, съм бил пиян. Да не говорим, че в един момент пиенето наистина се превърна в сериозен проблем.

— Нима? — Много от най-ужасните вечери в семейството й бяха резултат на прекомерната употреба на алкохол.

— Да — кимна Джо. — За известно време пиенето ми доставяше удоволствие, действаше ми отпускащо и тонизиращо. Но после приятните усещания изчезнаха. Пиех и всеки път повече от предишния. Чувствах се празен и ключовата дума винаги беше „още“.

— О! — възкликна Каролайн. Добре познаваше усещането за празнота. Понякога изпитваше непреодолима тъга, скръб, самота и се опитваше да ги преодолее, като пиеше, пътуваше, сключваше успешни сделки или помагаше на сестрите си.

— Както и да е — стигнах до положение, в което едно питие вече беше прекалено много, а сто не ми бяха достатъчно. Така че престанах да пия — завърши той.

— Има един човек, за когото се притеснявам — призна тя. — Някой, който пие много.

— Съжалявам — тихо рече Джо.

Искаше да му разкаже за Скай, но се въздържа. Все още беше нащрек, не можеше да се отпусне напълно.

Привършиха с вечерята, разказвайки си забавни истории от студентските години. Говореха за последните филми, които са гледали, и за местата, където бяха посрещнали последната Коледа.

Каролайн отпиваше от виното си, но вкусът му не й се нравеше толкова, колкото преди. Вдигна поглед и забеляза, че Джо съсредоточено я наблюдава. Опита се да се усмихне, но почувства, че духовете от тяхното минало кръжат около масата, сякаш очакват покана да седнат.

Преместиха се близо до камината. Джо й предложи кафе. Каролайн го обичаше силно и горещо, без сметана. Вятърът се усили и корабът започна да се полюлява. Джо разбърка жаравата в камината и отиде да провери въжето на котвата. Когато се върна, седна на старото си място до Каролайн.

— Непрекъснато ли си на кораба или си имаш дом и на сушата? — попита тя.

— Имам къща в Маями, но девет месеца в годината прекарвам в океана.

— Маями е доста далеч от Нюпорт — града, в който си роден — отбеляза тя и го погледна в очите.

— Домът ми не беше… — Джо се опита да намери възможно най-дипломатичния отговор, но се отказа. — Исках да се махна от Нюпорт. Между другото бях изненадан, когато разбрах, че ти си останала толкова близо до родното си място, че си успяла да се освободиш от спомените за баща си и за лова. — Джо вдигна вежди. Този път нямаше намерение да оставя темата недовършена.

— Помниш за лова — замислено изрече Каролайн.

— Бих ли могъл да забравя? Пишеше ми за това два пъти годишно — как ви е оставял сами в планината само с ловджийски нож и манерка с вода и е очаквал да се борите, за да оцелеете.

— Той искаше да ни научи да се защитаваме — опита се да оправдае баща си Каролайн. Помъчи се да си спомни какво точно беше писала някога на Джо. Поне едно от писмата й трябва да е съдържало всички детайли от грубата действителност. Онези пътувания в планината й се струваха ужасни и сега, след толкова много години, и съжаляваше, че е споделяла с Джо чувствата си, свързани с тях. В края на краищата баща й беше започнал да ги води на лов главно заради онова, което бащата на Джо беше направил!

Каролайн изправи рамене.

— Беше бясна! — припомни й Джо. — Особено когато Скай трябваше да се присъедини към вас за пръв път. Ти казваше, че тя още не е готова, че била уплашена и не искала да стреля. Тя ли е човекът, който има проблеми с пиенето?

— Защо питаш? — Сърцето й лудо биеше.

— Защото тя катастрофира с колата си.

Каролайн отпи от кафето си. Беше изстинало. Сложи чашата на масата и погледна Джо право в очите.

— Защо съм тук? — хладното попита.

— Исках да ти благодаря. За дневника, за това, че навремето ми разказа за „Камбрия“. Ти си причината да съм тук сега. Ако не беше ти, нямаше да открия кораба.

— Но защо ме покани тук, на „Метеор“? — настоя тя. Устата й пресъхна. Сърцето й силно биеше. Седеше до Джо Конър след годините, през които той я беше отхвърлил, и не знаеше какво да му каже.

— Исках да говоря с теб — призна Джо. Гласът му звучеше напрегнато. — За онази нощ…

— За нощта, в която умря баща ти?

— Когато сестра ти ми се обади… Когато остави онова съобщение, че иска да се срещне с мен, си помислих, че може би ще ми каже какво точно се е случило. Надявах се, че ще науча нещо ново, нещо, което не знам.

— Тя се чувства свързана с теб. Както всички нас — каза тихо Каролайн.

— Защото сте били там, когато баща ми се е самоубил.

— Едва си спомням онази вечер… — Продължаваше да изпитва нежелание именно тя да бъде човекът, който да му каже истината.

— Разкажи ми — настоя Джо.

— Добре — кимна тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Но само ако ти ми кажеш нещо.

— Какво?

— Защо ме намрази?

Той не отрече, че е изпитвал подобно чувство към нея. Впи поглед в лицето й и бавно изрече:

— До деня, в който навърших седемнайсет години, мислех, че баща ми е починал от сърдечен удар. Знаех, че е умрял у вас, но си мислех, че е бил сред приятели. Представях си как е срещнал баща ти на кея, как са се сприятелили и как в деня, когато моят баща е умрял, той просто се е отбил у вас за едно питие с Хю Ренуик. Така всичко изглеждаше нормално, естествено. Беше ми по-леко, като знаех, че е починал, заобиколен от хора, които са го обичали и са държали на него.

— Но тогава аз бях дете, Джо! Също като теб! Не посмях да ти напиша какво точно се е разиграло в дома ми!

— Кажи ми сега! — Джо я погледна в очите. — Моля те!

Споменът от онази далечна коледна вечер беше жив. Тя затвори очи и си представи кухнята в „Хълма на светулките“. Струваше й се, че дори усеща аромата на току-що изпечените курабийки. Виждаше очите на Джеймс Конър.

— Баща ти беше тъжен — бавно започна Каролайн. — Това е нещо, което се е запечатало в съзнанието ми. Ужасно тъжен. Държеше се като обезумял, но само защото много обичаше майка ти.

— Той ли го каза?

Каролайн кимна. Въпросите му я връщаха назад. Виждаше оръжието в треперещата ръка на Джеймс Конър, брашнените отпечатъци от пръсти по престилката на майка й над издутия корем. Ужасът в очите на Клий.

— Плачеше. Баща ти плачеше. До онзи момент никога не бях виждала възрастен човек да плаче. Каза на майка ми, че баща ми вече не я обича, че се е влюбил в твоята майка. Беше побеснял.

— И тогава се е застрелял?

— Не. Той искаше да убие нас — с треперещ глас отвърна тя и по изражението на лицето му прочете, че тази част от историята не му е известна. Джо изглеждаше поразен.

— Искал е да убие теб и майка ти?

— Също Клий и Скай. Макар Скай да не беше още родена. Тя се роди два дни след тази случка, на Коледа, и за мен тя все едно е била там, с нас.

— Но защо?

Каролайн срещна погледа му. Очите му бяха мрачни, устните му трепереха. Осъзна, че Джо се страхува да чуе продължението. Спомни си момченцето от снимката — цялото му лице сияеше от усмивката.

— Защото моят баща му откраднал онова, което той най-много обичал — равно произнесе тя. — Предполагам, е мислел, че ако убие нас, ще отнеме онова, което моят баща е обичал най-много.

— Съпругата и дъщерите му. Баща ми е искал да те убие!

— Но не го направи. Баща ти не би могъл да стори подобно нещо, Джо.

Той затвори очи.

— В моето съзнание той винаги е присъствал като добър човек — продължи Каролайн, а в гърлото й сякаш беше заседнала буца. — Добър човек, обзет от отчаяние. Полудял от любов.

— Хм.

— Това беше у него — добави тя и бръкна в джоба си. Още преди да тръгне за кораба, си беше помислила, че може да й се удаде удобен случай, и ето, че не се беше излъгала. Подаде на Джо детската му снимка, изпръскана с кръвта на баща му.

Той пое снимката от треперещите й пръсти и дълго я гледа. Когато вдигна очи към Каролайн, тя забеляза, че погледът му е сърдит и че в очите му издайнически проблясват сълзи. Той бързо прокара длан през лицето си.

— По дяволите!

— Той те обичаше, Джо — каза тя. Знаеше колко му е трудно в този момент — той се чувстваше ужасно, че може да се разплаче и че Каролайн вижда това.

Джо отмести очи встрани, опита се да се овладее. Дългите тъмни мигли хвърляха сянка върху обветреното му лице.

— Наистина те обичаше — повтори тя, когато Джо не отвърна.

Устните му се изкривиха. Той отвори очи и отново погледна старата снимка.

— Обичам тази снимка — призна Каролайн. — Но ще те разбера, ако решиш да си я вземеш. Беше на баща ти, но аз наистина я обичам. Тя означава много за мен.

— Моята снимка? — попита дрезгаво той. — Защо?

— Защото това тук е моят стар приятел Джо Конър.

— Само че аз сложих край на това наше приятелство.

— Не можах да повярвам, когато получих писмото ти, в което ми казваше никога повече да не ти ниша. Нямах представа, че си смятал бащите ни за приятели. Искаше ми се да вярвам, че знаеш истината, и не ти споменавах нищо по въпроса просто защото не исках аз да ти разкривам подробностите.

— Не трябваше да си ти, само че тогава така смятах. Бяхме много млади.

Каролайн сведе очи. Ръцете й трепереха неконтролируемо. Прощаваше ли й Джо? За раната, която тя никога не беше искала да му нанася? Защо продължаваше да й се струва, че му коства прекалено много да произнесе тези думи? Устните му бяха свити, очите — далечни и непроницаеми. Имаше чувството, че той е получил онова, което е искал да получи от нея, само дето тя самата не знаеше какво беше то. В момента най-силното му желание беше тя да изчезне.

— Трябва да е било ужасно за семейството ти — рече най-сетне тя.

Някакво чувство пробяга по лицето на Джо. Той остави снимката на масата и опря брадичка на дланта си, но очите му не се откъсваха от образа на шестгодишния малчуган, който се усмихваше на целия свят. Докосна кафеникавите петна върху снимката.

— Какво стана после? — настоя да узнае Каролайн.

— Нищо особено. След няколко години майка ми се омъжи повторно. Роди се брат ми и тя имаше възможността да го отгледа така, както би трябвало да се отгледа едно дете.

— Говориш за Сам, нали?

За Каролайн сестрите й бяха истинска благословия. Не можеше да си представи живота си без тях. Може би връзката между Джо и брат му беше също толкова силна. Ето, при споменаването на името на Сам погледът му омекна, стана почти нежен. Твърдата линия на устните му се разчупи. Той побутна снимката към Каролайн, сякаш беше приключил с този къс хартия завинаги. Снимката полетя към пода.

— Да, понякога е голям досадник, но е страхотно хлапе — каза той. — Океанограф до мозъка на костите си. Завърши същото училище като мен. В момента е един двайсет и седем годишен многознайко.

— Изглежда, се опитва да върви по твоите стъпки — усмихна се Каролайн.

Джо сви рамене. Усмивката му помръкна. Друг спомен беше изплувал в съзнанието му. Той погледна напрегнато Каролайн, сякаш внезапно беше изникнало още нещо, което трябваше да бъде свършено.

— Обвинявах баща ти за всичко, което се случи — призна Джо.

— Аз пък обвинявах майка ти — въздъхна тя.

— Той не е имал право да ви пъха оръжие в ръцете. Особено след онова, което сте преживели покрай баща ми. — Въздъхна дълбоко и поклати глава.

Каролайн се запита как ли би се почувствал, ако узнаеше цялата истина. Нямаше намерение да му я разказва и се съмняваше, че Скай ще го потърси отново. Затвори очи и се замисли за трагичния инцидент, разиграл се в планината Редхоук.

— Знам как се чувстваш — започна тя.

Джо поклати глава и рече:

— Не знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми се е самоубил. Ужасно е да знаеш, че родният ти баща е бил толкова нещастен, че да предпочете да си пръсне черепа, вместо да се прибере у дома.

— Знам — повтори тя. Кръвта бучеше в ушите й, ръцете й продължаваха да треперят.

— Не знаеш, Каролайн. — Джо се опитваше да не повишава тон. Тя разбираше, че той смята своята мъка за нещо изключително. За него Каролайн беше просто свидетел на случката.

— Съжалявам, но не знаеш.

— Аз бях там, Джо! — извика тя отчаяно. Нима той не разбираше как се беше чувствала тогава? Нима не вярваше, че тя не е била равнодушна към случилото се? — Бях с него! Един от първите ми спомени е смъртта на баща ти! Беше ми мъчно за него, Джо. Толкова съжалявах за него и за теб! Ти беше почти на същата възраст като мен. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, беше: „Бащата на това малко момченце е мъртъв!“ — Тя се задави и млъкна.

Джо я слушаше. Нищо не казваше и не помръдваше.

— Родителите ми изпитваха яростен гняв към него. Мразеха го и искаха и ние да го мразим. Баща ми направо откачи, когато разбра, че ни е заплашвал. Именно затова ни даде оръжие, смяташе, че след случилото се ние трябва да се научим да се защитаваме.

— И заради това ви е повел из планините и ви е карал да убивате животни?

Каролайн не отвърна на въпроса му, а продължи:

— Моите родители мразеха баща ти, но не успяха да ни накарат и ние да го мразим. Нямаш представа колко се ядосаха, когато им казах, че искам да ти пиша! Само че аз просто не можех да не ти пиша. Трябваше.

— Защо?

— За да те успокоя.

— Но ти беше само на пет години! — възкликна Джо. — Не е било твоя работа да ме успокояваш!

— Не, но просто не можех да не мисля за тебе.

Почувства, че корабът се разклаща. Какво ли беше усещането при земетресение? Почувства ръцете на Джо около тялото си. Отначало прегръдката му беше груба. Той я взе в ръцете си, повдигна я от местото й. Ръката му леко погали шията й, плъзна се под косата й и от устните й се откъсна стенание.

Устните му докоснаха страната й и тя вдигна лице, за да посрещне целувката му. Не беше се бръснал от два дни и страните му бодяха. Ръцете му здраво я стискаха. Целуваха се така, сякаш от това зависеше целият им живот. Целувката им беше наситена със соления вкус на море, на сълзи и на кръв. Каролайн имаше чувството, че стои на ръба на палубата по време на свирепа буря. Ръката му се плъзна надолу, устните му прошепнаха името й и тя потръпна.

Опита се да се отдръпне, уплашена от силното чувство, което я беше обзело. Очите на Джо бяха по-тъмни и по-гневни отколкото в началото на разговора им, но беше очевидно, че няма намерение да я пусне. Изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва, че току-що я беше целунал. Хвана здраво ръцете й над лактите, устните му отново погалиха страните й и прошепнаха нещо, което тя не успя да разбере. Когато Джо се отдръпна, погледът му беше почти нежен. Тази нежност изчезна така бързо, както се беше появила и Джо отпусна ръце.

— По-добре да си вървя — разтреперана рече Каролайн.

Усещаше остра смесица от болка и копнеж, напрежение и облекчение. Дишаше по-леко, отколкото в мига, в който стъпи на кораба. Без да поглежда към Джо, тя се наведе и вдигна снимката от пода. Приглади я внимателно и я прибра в джоба си. Дори и да я беше видял какво направи, Джо нищо не каза.

Излязоха навън. Студеният вятър ги блъсна в лицата. Каролайн закопча сакото си. Стоеше на палубата, гледаше развълнуваната вода и бе готова да заплаче.

„Камбрия“ беше някъде там долу, в краката й. Водата ставаше все по-буйна и ако не побързаха, може би нямаше да успеят да стигнат до брега.

Докато се прехвърляха в моторницата, я обзе някакъв примитивен страх, че ако падне във водата, ще потъне. А беше отлична плувкиня.

На връщане Джо караше по-спокойно. Липсваше агресията от посрещането. А може би просто внимаваше повече, тъй като водите бяха по-опасни отпреди няколко часа.

Каролайн стискаше в дланта си монетата, която й беше подарил. Струваше й се, че това е някакъв талисман, който ги предпазва от беди. Някакво демонично същество изскочи от дълбините на океана. Светеше с ярка неонова светлина. Тя нервно подскочи. Рибата се гмурна във водата, пронизвайки я с фосфоресциращ огън.

Когато стъпиха на твърда земя, Джо застана пред Каролайн, но не знаеше какво да й каже. Тя подозираше, че той иска да й се извини заради целувката.

— Благодаря ти за вечерята — промълви с разтреперан глас тя. Трябваше да му помогне да се отпусне, да престане да се чувства неловко.

— А аз ти благодаря, че прие поканата.

— Сигурен ли си, че ще успееш да се върнеш на „Метеор“?

— Да, ще успея.

Защо я обзе разочарование? Онази целувка сякаш беше поставила началото на нещо… В гърдите й се надигаше топло чувство, искаше й се Джо отново да я вземе в прегръдките си. Потръпна. Желанието се беше появило неочаквано и беше силно и непознато.

Вълните удряха по дока, по лицето й падаха солени пръски и й действаха успокоително. Спомни си думите на някакъв поет, че хората не строели катедрали край брега на морето, защото гледката била толкова красива, че щяла да им пречи да се съсредоточат за молитва. Каролайн беше съгласна с това. Повечето от пътуванията й я отвеждаха край бреговете на един или друг океан и сега тя изпитваше желание отново да тръгне на път, за да избяга от настоящето.

Вдигна поглед към Джо. Той се канеше да каже нещо. Пристъпи към нея, но внезапно спря.

По шосето се движеше кола. Шумът от мотора долиташе до тях, примесен с воя на вятъра. Едно жълто такси спря на пустия паркинг на крачка от дока. Някакъв младеж слезе от колата, плати на шофьора и измъкна голяма черна чанта и огромна раница от багажника.

Таксито потегли.

— Хей, вие трябва да сте от комитета по посрещането! Здравейте! — извика въодушевено младежът.

— По дяволите! — изруга тихо Джо и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

Изправи рамене. На устните му се появи едва забележима усмивчица, но той направи всичко възможно да изглежда строг и ядосан.

Младежът имаше вид на колежанин. Бейзболната шапка на главата му беше обърната с козирката назад. Беше слаб, носеше очила с тънки рамки и се усмихваше. Тръгна право към Джо и Каролайн. Когато свали шапката си, тя установи, че косата му е къса и светла, но по-тъмна от тази на Джо.

— Как разбра, че пристигам точно тази вечер? — попита младежът, пусна багажа си на земята и прегърна Джо. — Исках да те изненадам, а ти стоиш тук и ме чакаш! Господи!

— Не знаех — отвърна Джо. Той не се отдръпна от прегръдката на брат си и Каролайн се усмихна разбиращо.

— Здрасти — кимна й новодошлият. Усмивката му беше прекрасна — широка, открита. Внезапно й хрумна, че Джо би изглеждал по същия начин, ако се чувства щастлив.

— Каролайн, това е брат ми Сам Тревър. Сам, запознай се с Каролайн Ренуик.

Те си стиснаха ръце. Дали името й направи някакво впечатление на Сам? Тя беше сигурна, че за Джо фамилията й звучеше като името на дявола, и предполагаше, че това се отнасяше и за по-малкия му брат.

— Приятно ми е — кимна тя.

— На мен също — отвърна Сам и устните му отново се разтегнаха в усмивка. — Към кораба ли сте се запътили?

— Всъщност вече се прибирам у дома — каза Каролайн.

— Да, тъкмо си тръгваше — потвърди Джо и гласът му прозвуча някак рязко. А може би точно това беше намерението му — да демонстрира грубост и пренебрежение.

— Стар досадник — ухили се Сам. — Опитва се да се държи по същия начин и с мен, но това не ми минава.

— Не исках да… — започна Джо и очите му извинително се спряха върху лицето на Каролайн.

Тя се усмихна. Не знаеше кое беше вярното — че Джо нарочно се прави на грубиян или че искрено се разкайва. Каквото и да беше, реши да се възползва от ситуацията и да се сбогува с двамата братя.

Докато шофираше към хотела, забеляза ярка светлина да прорязва тъмното небе. После още една… Падащи звезди, помисли си. Сети се, че беше нощта на големия метеоритен дъжд, а тя беше толкова заета с Джо Конър, с тяхното минало и настояще, с тяхната целувка, че съвсем забрави да погледне нагоре и да започне да брои падащите звезди, както обикновено правеше.

5 август 1978 година

Скъпи Джо,

Снощи те сънувах. Сънят ми беше странен. Стоях на една скала насред Пролива. Вълните се разбиваха под краката ми и заплашваха да ме отнесат, когато изведнъж чух твоята лодка. Ти идваше, за да ме спасиш. До слуха ми достигаше плясъкът на веслата ти и сърцето ми лудо заби. Знаех, че ще ме спасиш, Джо. И ти го направи. Дойде при мен. В съня ми ти беше Ти. Но не зная какъв си в реалния живот. Дали ако те видя, ще те позная? Мисля, че да.

О, щастлива съм, че оцелях в този сън.

С благодарност, твоята Каролайн

14 август 1978 година

Скъпа К.,

Ако знаех, че има опасност да потънеш, нямаше да тръгна да те спасявам с моята лодка, а щях да взема най-бързата моторница, закотвена на брега!

С обич,

Джо

P.S. Аз също бих искал да се срещнем.