Луан Райс
Брегът на светулките (8)

Седма глава

Майка й беше оставила албума на шкафчето. Скай посегна към него и отвори на страницата, на която беше залепена снимката от Редхоук. Беше забравила, че тази снимка съществува, докато майка й не я беше показала преди малко. С примряло сърце впи поглед в студените каменни стени и мъжете.

Клубът „Редхоук“. Баща й се беше ядосвал, че членува в клуб, до който дъщерите му нямат достъп. Той ги водеше навсякъде със себе си, учеше ги да стрелят по-добре от всяко момче, говореше с гордост за всяко тяхно постижение. Хората обичаха да го дразнят, подхвърляха му, че би било по-добре, ако имаше синове, и тогава Хю се вбесяваше.

Един ден той просто натовари трите момичета в колата и премина с тях през масивните порти, ограждащи земите на клуба. Накара ги пред очите на всички да стрелят по глинени гълъби. Обърна се назад точно в мига, когато председателят на клуба се приближаваше, за да му напомни дискретно за правилата, и гордо му подаде оставката си.

В онзи миг Хю Ренуик се чувстваше победител. Само да можеха момичетата да обикнат лова! Огъста беше цитирала думите на съпруга си за „насладата от живота“ и сега Скай сякаш чуваше баща си да ги повтаря. Рисуването го караше да се чувства жив. Вдъхновението изпълваше цялото му същество, изливаше се върху платната. Същата тръпка Хю Ренуик изпитваше и по време на лов.

Беше учил Скай да рисува. Учеха анатомия, правеха дисекция на животните, които сама беше застреляла. Тя рисуваше мускули, вени, сухожилия, докато баща й обясняваше, че това всъщност е тя, че хората са животни — също като онези, по които стреляха. Искаше от нея да разбере колко примитивно е всъщност чувството на радост, което я обземаше, когато хванеше четката или глината, че всичко е дълбоко вкоренено в древната потребност на по-силния да убива по-слабия. Внушаваше й, че изгарящата страст да твори, да създава, не е по-малко прекрасна от смъртта.

Скай обичаше баща си и затова направи опит да обикне и лова. Изпитваше отвращение, когато убиваше, но се страхуваше да го признае, за да не го разочарова.

Сега, докато гледаше снимката, си спомни колко отчаяно се беше опитвала да избяга от тези пътувания. Често се преструваше, че я боли гърлото или че има температура с тайната надежда, че майка й ще я задържи у дома.

— Здравей, скъпа — разнесе се гласът на Саймън над главата й.

Не беше очаквала някой да й заговори и затова подскочи.

— Здрасти — отвърна тя дрезгаво.

Двамата съпрузи се изгледаха един друг. Скай преглътна мъчително. Саймън изглеждаше мрачен, привлекателен и угрижен. Личеше, че не се беше хранил редовно.

— Какво се опитваш да ми причиниш? — попита я той, а тревожният му поглед не се откъсваше от лицето й. Пристъпи към леглото, отметна внимателно завивките встрани и нежно я целуна.

— За какво говориш? — объркано го изгледа тя.

— Тази катастрофа… — прошепна съпругът й. — Ти ще убиеш и мен, ако убиеш себе си.

— Ако аз умра, това не би те убило, така че не го изричай.

— Да се хванем ли на бас?

Сега, когато беше при нея, не можеше да се въздържи да не я докосва. Изранената й страна, ръцете й, устните й. Скай усещаше топлината на тялото му, електричеството, което преминаваше между двамата. Внезапно се притисна към него, копнеейки да се слее с тялото му.

— Обичам те, Скай — промълви Саймън. — Обичам те повече от всичко на този свят. Толкова съжалявам! Наистина съжалявам!

Не искаше да слуша извиненията му. Чувстваше как ръцете му я обгръщат, как галят гърба й. Нямаше представа как би живяла без него.

— Кажи нещо — прошепна той.

— Защо? — попита, просто защото това беше единствената дума, която й дойде наум в този момент.

— Защото съм негодник. Питаш ме защо те напуснах, нали?

Скай не знаеше. Единственото нещо, от което имаше нужда в този момент, беше той да продължи да я прегръща. Чувството за близост, за любов заличаваше скръбта и отчаянието й, прогонваше от съзнанието й мисълта за Андрю.

Но понеже Саймън искаше от нея да говори и ако тя не го направеше, той може би щеше да се отдръпне, тя се насили да каже:

— Да.

— Вината беше нейна. На Биба. — Произнесе името на съперницата й така, сякаш се страхуваше, че дори самият звук би причинил болка на Скай. Само че грешеше — тя беше претръпнала. Притвори очи и усети как дланта му гали гърба й. — Тя ме изкуши. Знаеш какви са моделите — събличат се за пари. Какво бих могъл да очаквам от нея? Да уважава брака ни?

— Това е наше задължение, не нейно — изрече уморено Скай, преди да се е усетила.

Ръката на Саймън застина на гърба й. Той се изправи и отметна тъмната си коса назад. Очите му изпитателно се впиха в Скай, сякаш се опитваха да прочетат мислите й.

— Добре ли си? Ще те изпишат ли скоро?

— Надявам се — кимна тя.

Щом Саймън се отдръпна, чувствата й се промениха. Физическата му близост й действаше като упойка, илюзията за тяхната любов я успокояваше, тушираше кипящата в гърдите й буря. Искаше той отново да я прегърне, но осъзнаваше, че едно питие би имало същия ефект върху нея. Или пък една таблетка болкоуспокояващо.

— Това какво е? — попита Саймън и погледна към албума.

— Просто семейни снимки — отвърна тя и обърна страницата.

— Хю стреля отново! — със задоволство отбеляза той, спирайки поглед върху една снимка, на която се виждаха трите момичета и баща им. — Или може би ти си хванала тази мерлуза?

— Не бях аз, уловът беше негов. Какво каза преди малко? — чу се да изрича след кратка пауза. — Че ако с мен се случи нещо, това ще те убие? Аз никога няма да направя нещо, което да ти причини болка, знаеш го, нали?

— Да, скъпа — кимна той и ръката му отново се плъзна по гърба й. — Знам.

* * *

Огъста Ренуик проявяваше голям интерес към търсачите на съкровища. Откакто Каролайн й беше показала корабите, тя не се отделяше от прозореца. Наблюдаваше действията на екипажа през телескопа на Хю с надеждата да зърне как изваждат от дълбините на океана някой блестящ предмет.

Отдадена на това занимание, тя лесно забравяше факта, че най-малката й дъщеря е в болницата. Е, всъщност не забравяше, но беше в състояние да отпрати тази мисъл някъде дълбоко в съзнанието си. Беше видяла доктор Хендерсън в болничния коридор. Двамата направиха всичко възможно, за да избягнат срещата. Огъста му нямаше доверие. Напрегнатият му глас с нотки на фалшиво съчувствие и загриженост я караха да потръпва от отвращение.

Огъста се опита да види какво правят в момента мъжете в лодката. Виждаше само приведените им гърбове. После те се изправиха и вдигнаха нещо нагоре, за да могат да го огледат по-добре на слънчевата светлина. „Сигурно са открили нещо наистина вълнуващо“ — рече си Огъста.

В този момент си спомни случка отпреди двайсет години. Беше използвала същия този телескоп, за да следи с него Хю и поредната му любовница… Обзе я гняв и срам. Децата също бяха с нея — тогава бяха малки, съответно на девет, седем и четири години. Не им каза какво прави, но подозираше, че те се досещат. Нейните дъщери бяха надарени с изключителна проницателност.

Присви очи и впи поглед в кораба, но тръпката беше изчезнала. Чувството за вина, възкръснало внезапно от миналото, беше прогонило приятното усещане. Коя нормална жена би допуснала децата й да следят баща си?

Може би трябваше да си направи чаша чай. Тръгна към кухнята. Хладният ветрец си играеше със завесите на отворения прозорец. Въздухът беше свеж, наситен с аромата на море и билки. Огъста сложи чайника на котлона и излезе в градинката, където отглеждаше различни видове билки. Хомър лениво я последва.

Растенията бяха посадени в кръг. Някои от тях бяха на повече от сто години — Огъста беше взела разсада от градините на майка си и баба си. Ароматът я изпълни с невероятна любов към тези две изключителни жени. Тя нямаше братя и сестри — беше единствено дете, затова когато роди три дъщери, реши, че е най-щастливата жена на земята.

Това, че дъщерите й щяха да имат сестри — нещо, което на нея самата винаги й беше липсвало — я правеше невероятно щастлива.

Въздъхна и приседна на каменната пейка. Прокара пръсти през дивата мента и я помириса. Върна се назад във времето, когато беше момиченце и си играеше в градината на баба си, обградено от щастие и любов. Искаше да даде на дъщерите и внуците си същото това чувство.

Чу, че някакъв автомобил се приближава по алеята. Шумът разруши магията, но Огъста остана още известно време на мястото си. Познаваше този звук — беше от стария джип на Каролайн. Може би трябваше да стане и да посрещне дъщеря си или поне да отиде до кухнята и да приготви още една чаша чай, но тя не направи нито едното, нито другото. Знаеше, че е добре Каролайн да я завари в градината — това щеше да изпълни дъщеря й със съчувствие към нея, освен това билките щяха да напомнят на Каролайн за баба й и прабаба й и за всички приятни емоции, свързани с тях.

Хомър се спусна по посока на Каролайн и Огъста знаеше, че след малко старият домашен любимец ще доведе приятелката си при нея.

* * *

— Здрасти, мамо — поздрави Каролайн.

Огъста отвори очи и се престори на изненадана. Сякаш беше задрямала и току-що се бе събудила. Седеше на каменната пейка с перления наниз на шията и с широкопола сламена шапка на главата, стиснала билки в ръка, и гледката наистина трогна Каролайн.

— Каролайн! — възкликна Огъста, усмихна се и примижа срещу слънцето.

— Реших, че ми се ще да поплувам. Ще дойдеш ли с мен на плажа? Можеш да си сложиш банския.

— Ще бъде страхотно. Само изчакай да сваля чайника от котлона.

Каролайн се качи на втория етаж, за да се преоблече. Ползваше своята стая. Прозорците гледаха към плажа. Корабът на Джо се виждаше в далечината. Облече черния си бански и тръгна боса по коридора. В тази част на къщата беше мрачно и някак голо: подовете бяха покрити с тъмен, дъбов паркет, станал почти черен с течение на годините. Спалните и всекидневните бяха светли и просторни, изпълнени с картини и красиви мебели, но тук, отзад, в тази част, предназначена за прислугата, красотата нямаше място. Каролайн и сестрите й винаги изпитваха напрежение, когато попадаха тук — сякаш нещо всеки момент щеше да изскочи от сенките.

Затича се към стълбите, водещи към портата. Майка й вече беше там. Двете заедно прекосиха през поляната, покрита с висока трева и диви цветя. После Каролайн избърза напред.

— Идваш ли, Хомър? — извика Огъста.

Старото куче стоеше на най-горното стъпало. Голямата му глава беше гордо вдигната, оредялата му козина сияеше със златисти отблясъци на слънцето. От такова разстояние и под този ъгъл Хомър изглеждаше млад и красив. Каролайн си спомни с каква радост тичаше любимецът й по пясъка през първото лято от престоя му в дома им. Макар да беше роден в планината, той бързо се беше научил да обича плажа.

— Хомър? — извика повторно Огъста. Поколеба се. Очите й не се откъсваха от златистия ритрийвър. Стойката й издаваше напрегнатост, настойчивост. Изглеждаше така, сякаш искаше да го накара с поглед да се раздвижи.

— Той е уморен, мамо — изрече Каролайн.

— Сигурно си права — съгласи се Огъста и последва дъщеря си.

Часовете, които отделяха за плуване, бяха много скъпи и за двете. Всяко лято Каролайн намираше време поне два или три пъти месечно да прекара късния следобед на плажа заедно с майка си.

Гмурнаха се едновременно. Водата беше хладна и солена. Каролайн се насочи към една голяма скала, после заплува обратно. Водата галеше тялото й.

Двете плуваха заедно вече трийсет и шест години и всеки път, когато Каролайн стъпваше на Брега на светулките за поредното прекрасно изживяване, се молеше то да не бъде последното.

Излязоха от водата и се изтегнаха върху хавлиите. Наближаваше пет часът, но все още беше топло. Лъчите на слънцето пронизваха водата, стигаха до самото дъно и камъчетата приличаха на късчета кехлибар. Огъста отвори книга и се зачете. Каролайн обърна очи към океана. „Метеор“ леко се поклащаше на повърхността. Само след няколко часа щеше да вечеря на този кораб.

Извади дневника на Клариса от плажната си чанта — книгата, която Марипат й беше дала.

1 август 1769 година

Днес преброих седем шхуни, една бригантина и една баркентина. Намерих двайсет и две червени морски звезди. Видях три орела, двайсет орли рибари и над сто пасажа херинги. Повече от сто пасажа херинги! Дори повече от седемстотин пасажа! Но нямам нито един приятел! Момиче, с което да си играя. Само мама и татко, в случай че татко не е много уморен.

4 август 1769 година

Татко застреля четири гъски. Пукотът от пушката му ме изплаши. Заплаках, но не успях да открия мама. Не беше тук. Видях я едва когато започна да се стъмнява. Стоеше на брега, близо до мястото, където открихме кита. Беше последното място, където не бях проверила, и се оказа, че тя е точно там. Мама беше тъжна — толкова тъжна, колкото когато баба почина и отидохме на погребение в Провидънс. Само че днес никой не е умрял. Тя ми каза, че не е плакала, но аз знам, че е. Когато я целунах, страните й имаха соления вкус на сълзи. Разказах й за гъските. Мислех, че ще се зарадва, защото винаги приготвяхме печена пуйка за Коледа, но това я накара да се разплаче още по-силно.

— Какво четеш? — любопитно погледна Огъста към книгата в ръцете на дъщеря си.

— Един стар дневник — отвърна Каролайн. — Момиченце разказва за живота си. Тази част е посветена на майка му.

— Обича ли я?

— Много.

— Добре — щастливо отбеляза Огъста.

Според Каролайн въпросът й беше странен. Една майка не можеше да пита за подобни неща.

Какво я караше да се чувства толкова несигурна? Дали Огъста се е съмнявала в обичта на децата си, когато бяха малки? За Каролайн това беше обяснението за сякаш накъсаното на фрагменти нейно и на сестрите й детство. Ловът, скандалите, разделите и сдобряванията между Хю и Огъста… И тогава, и сега сърцето й се свиваше от съжаление към майка й.

— Дневникът е на Клариса Рандъл — обясни тя. — Дъщерята на жената, която е потънала с кораба.

— С онзи там кораб ли? — попита Огъста, засенчи очи с длан и погледна към изследователските платформи.

— Да.

— Господи, колко вълнуващо! — възкликна майка й. — Непрекъснато ги наблюдавам. Струва ми се, че са постигнали значителен напредък. Работят денонощно. О, имам страхотна идея!

— Каква?

— Трябва да изпратиш копие от този дневник на капитана! Няма ли да е чудесно? Сигурна съм, че това много ще му помогне. Може в дневника да е записан някой таен код, указващ мястото, където е пропаднало съкровището!

— Мамо!

— Скъпа, говоря съвсем сериозно. Капитанът ще ти бъде благодарен за това!

Изкушаваше се да каже на майка си името на капитана. Изпитваше непреодолимото желание да обясни на Огъста, че именно Джо Конър е човекът, заел се да търси съкровището, че тя вече му е изпратила копие от дневника на Клариса и че именно едно нейно писмо отпреди години е причината в момента всичките тези хора да се гмуркат в търсене на „Камбрия“. Само че Скай беше в болницата, а Огъста мразеше Конърови. В съзнанието на възрастната жена всички членове на семейство Конър бяха врагове.

— Спомняш ли си за онази златна верижка, която открихме навремето, скъпа? — Огъста сама смени темата.

— Да, същата, която татко ти беше подарил.

— Ще ходиш ли в Шотландия? — попита майка й след продължителна пауза. — Не спомена ли нещо за едно кратко пътуване?

— Да, но няма да е скоро — кимна Каролайн. Внезапно изпита желание да замине още същата вечер.

— Стягаш се за път и тръгваш съвсем неочаквано — поклати глава Огъста. — При повечето ми обаждания в хотела Мишел ме уведомява, че си заминала за някъде.

— Не е при повечето ти обаждания — възрази Каролайн.

— Радвам се, че този път не заминаваш. Скай се нуждае от теб. Опитвам се да бъда до нея, но знам, че тя има нужда от теб.

Каролайн долови болката в гласа на майка си. Прииска й се да й каже, че не е вярно, че Огъста всъщност е прекрасна майка и че никой не може да я замести пред Скай, но знаеше, че тя няма да й повярва и че лъжата ще я накара да се почувства още по-зле.

— Скай те обича, мамо — каза накрая. Беше вярно.

— Знам, скъпа, но ми се иска да бях направила повече за вас през годините. Да не бях пропускала шанса си.

Каролайн се замисли за нещастните влюбвания. Хората упорито се опитваха да намерят подходящата си половинка, но обикновено пропускаха най-важните връзки.

Погледна към морето, към белите корабчета, озарени от слънцето. Представи си пияната Скай, потеглила за среща с Джо. Техните трагедии бяха свързани и нямаше начин да се измъкнат от омагьосания кръг.

Дори пътуването до Шотландия нямаше да помогне.

— Прекрасно е. Благодаря ти, че дойде да поплуваш с мен — прекъсна мислите й Огъста.

— Беше най-приятното ми плуване за това лято — каза Каролайн. Да можеше да даде на майка си нещо повече, нещо по-голямо от тези обикновени думи!

— Уморена съм — призна Огъста и започна да прибира вещите си. — Беше ми много приятно да лежа на плажа заедно с теб. Да те чувствам до себе си. Това е единственото, което има значение, Каролайн. Когато всичко вече е изречено и свършено, единственото, което има някакво значение, е да бъдеш заедно с някого.

Тя се изправи. Докато ставаше, се подхлъзна, но успя да запази равновесие. Каролайн протегна ръка да я подкрепи и изпита обич към майка си — заради начина й на живот, заради страховете, които тя толкова усърдно се опитваше да скрие, заради нещата, които никога нямаше да научи. Нежността й към тази застаряваща жена беше толкова силна, че се наложи да прехапе устни, за да не се издаде колко й е мъчно за нея.

Изглежда, Хомър беше забелязал, че се връщат, защото се изправи и радостно залая.

— Сигурно е гладен — предположи Каролайн.

— Не, скъпа — усмихна се Огъста и посегна към шията си, за да провери дали черните перли са на мястото си. — Просто е щастлив, че се прибираме у дома.

Каролайн нищо не каза, нито промени изражението на лицето си. Докато пресичаше плажа, почувства, че я обзема странно задоволство. Много скоро светулките щяха да закръжат наоколо в своя обичаен нощен танц. Вдясно се виждаше огромният корпус на „Метеор“. Нямаше представа как щеше да протече срещата й с Джо Конър. Пясъкът беше хладен под босите й нозе и тя едва се сдържа да не хване майка си за ръка. Беше на трийсет и шест години и въпреки това се радваше, когато Огъста се държеше като истинска майка.

7 юли 1978 година

Скъпи Джо,

Продължаваме да се надяваме, че някой ден съкровището от „Камбрия“ ще изплува на повърхността, но вчера се случи нещо друго — също толкова прекрасно! Двете с майка ми излязохме да плуваме и аз забелязах нещо златно да проблясва на дъното под краката ми. Приличаше на светулка, паднала във водата! Спуснах се да взема златния предмет. Беше гривна, но не от „Камбрия“. Това бе гривната, която баща ми подари на мама преди доста време. Беше я загубила миналото лято. Гривната беше прекарала цялата зима заровена в пясъците — сякаш в очакване да се върнем и да я открием.

Не губи надежда, Джо! Следващия път ще открия и златни монети! Ще ти изпратя една.

С обич,

Каролайн

15 юли 1978 година

Скъпа Каролайн,

Тези пясъци пазят доста повече неща от гривната на майка ти, но въпреки това смятам, че е чудесно, че сте я открили. Ще ми се да можех да се разходя по плажа и да потърся златния часовник на баща си. Той не го сваляше от ръката си и понякога ми се иска да беше у мен.

Странно. Ако човек не внимава, един ден може да осъзнае, че му липсват вещи, за които едва си спомня.

Бъди здрава, К.

Джо

P.S. Вашите светулки, изглежда, наистина са вълшебни!