Луан Райс
Брегът на светулките (5)

Четвърта глава

— Мама признава, че Скай пи повече от нормалното — сподели Клий, повдигайки вежди. Предната вечер, когато Каролайн дежуреше в болницата, средната й сестра беше останала вкъщи при семейството си, но поддържаше връзка с Каролайн по телефона. Сега се чувстваше виновна, личеше си по прекалено ведрите нотки в гласа й.

— Като половин бутилка водка например? — попита Каролайн.

Денят тъкмо започваше. Двете сестри отиваха към „Хълма на светулките“, за да вземат Огъста и да я откарат в болницата. Клий седеше зад волана на волвото си и когато зави към имението, очите на Каролайн се спряха върху големите бели кораби, показали се на хоризонта. Припомни последните думи, изречени от Скай предната нощ.

— Каза ли на Скай, че Джо Конър е тук? — попита неочаквано.

— Господи! Защо питаш? — възкликна Клий.

Беше прекалено ядосана, за да отвърне. Нощта, прекарана в болницата, я беше изтощила. Освен това мразеше тези сестрински триъгълници, в които двете знаеха нещо, което третата не трябваше да научава. Не понасяше да споделя тревогите си с Клий, а след това да чуе за тях от Скай. Или да съобщи някоя клюка на Скай и само два часа по-късно да чуе развълнувания глас на Клий да й съобщава големите новини по телефона. Беше невъзможно да имаш тайни от сестрите си.

— Защото се е блъснала, докато е карала към дока. Отивала е да се срещне с него — уведоми сестра си Каролайн.

— Така ли?

— Мисли, че ако не се е била родила, всички стоварили се върху ни нещастия са щели да ни избягнат.

— Беше пияна. Мислех, че ще отиде да си легне — заоправдава се Клий. — Когато ме попита за кораба на Джо… Не вярвах, че ще се качи на колата си и ще хукне натам. Нямаш представа как се чувствам при мисълта, че е катастрофирала заради мен!

— Престани да се самообвиняваш.

— Не мога. Не трябваше да й позволявам да ми затвори телефона или поне трябваше да я помоля да ми даде мама.

— Чувството за вина никога не ни е водило към добро — припомни й Каролайн. — Така че не допускай да се терзаеш.

Пристигнаха в „Хълма на светулките“. Двете сестри седяха неподвижно, без да откъсват поглед от вратата на къщата. Чудеха се в какво ли настроение е майка им. Дали щеше да се появи изпълнена с ентусиазъм от посещението в болницата, понесла цяла кошница с цветя за болната? Или може би щеше да им се представи в добре познатия вид на крехка жена, концентрирала се главно върху собствения си артрит или жестоката си мигрена, за да не мисли за произшествието с най-малката си дъщеря?

Слънчевите лъчи проникваха през нежните като воал облаци, но не бяха достатъчно силни, за да се получи игра на сенки. Къщата и дворът сякаш бяха потънали в приглушена светлина. Духаше силен вятър. Огъста се мярна покрай прозореца на кухнята. Беше облечена, готова да тръгва. Когато видя дъщерите си, сърдечно им махна.

— Така — измърмори Каролайн и отвори вратата на колата.

— Да сте виждали Хомър? — извика майка им и се огледа наоколо.

От време на време старият пес изчезваше. Нямаха представа къде ходи. Не се мяркаше наоколо с часове, понякога липсваше вечер, но винаги се прибираше. Каролайн не отвърна, прекоси поляната и целуна майка си.

* * *

В болницата цареше тишина. Психиатричното отделение сияеше със синкава неонова светлина. Чуваше се бръмченето на монитори. Една медицинска сестра, облечена в снежнобяла престилка, премина като безплътна сянка покрай тях, бутайки количка. Някакъв пациент издаваше странни звуци — като човек, изпаднал в мъчителна агония.

Каролайн стоеше до майка си и сестра си и се чувстваше така, сякаш е попаднала на морското дъно. И без никаква връзка си помисли какво ли би било усещането, ако се гмурне да търси потънало съкровище.

Дежурната сестра им направи знак. Младите жени хванаха майка си и я въведоха в стаята на Скай. Каролайн дълбоко пое дъх при вида на най-малката си сестра. Скай изглеждаше още по-бледа и мъничка от предната вечер. Майка им се задави — не беше имала време да изглади, разгадае или изследва ситуацията и реакцията й беше съвсем спонтанна. Огъста безпомощно гледаше неподвижното тяло на дъщеря си в голямото болнично легло. Треперещите й пръсти докоснаха наниза от черни перли, а по страните й потекоха сълзи.

Мониторът, отчитащ сърдечната дейност, хвърляше зеленикави отблясъци в затъмнената стая. Каролайн и Клий оставиха майка си да се приближи до леглото, да се наведе и да целуне бинтованото чело на Скай. Огъста плачеше беззвучно, раменете й потръпваха под скъпото палто от визон. В душата й се развихряше буря от емоции, но тя успя да ги потисне. Избърса сълзите си и изправи рамене.

— Скай. Тук съм — изрече високо.

— Тя не може да те чуе, мамо — прошепна Клий.

— Скай, събуди се. Събуди се, скъпа. Майка ти е. — Огъста говореше със същия тон, с който оставяше съобщения на телефонните секретари на дъщерите си — тон, в който прозираше убеждението, че от другата страна има някой, който не гори от желание да вдигне слушалката и да отговори.

— Мамо, тя е под упойка — каза Клий.

— Каролайн е разговаряла с нея вчера — засегнато отвърна Огъста.

— Разменихме си само няколко думи. — Каролайн се опитваше да омаловажи факта, че е била при сестра си в деня на инцидента, а майка й — не. Огъста винаги беше проявявала болезнена чувствителност към подобни неща. Каролайн почувства познатото бодване в гърдите. Скай беше толкова объркана и наранена, майка й — така вбесяваща и обсебваща, а Клий се опитваше да успокоява всички. На Каролайн й се прииска да се втурне навън, да затръшне вратата зад гърба си, да подкара към летището и да се качи на първия самолет, който да я отведе далеч от тук.

— Ако има нужда от сън, нека я оставим да поспи — с раздразнение изрече Огъста. — Ще говоря с нея утре. Нека междувременно да открием Питър. Той е тук, нали? — И тя се отдалечи от леглото, без да каже нито дума повече.

Каролайн и Клий инстинктивно се приближиха една до друга. Сега, когато майка им беше излязла, старото чувство отново се върна. Бяха само трите. Каролайн посегна и хвана ръката на Клий, а очите й се спряха върху лицето на Скай. Бяха само трите както винаги. Три сестри, оставени сами на върха на планината от баща им, който ги караше да ловуват, хванати за ръце и впили погледи в отдалечаващия се мъжки гръб. Винаги се бяха грижили една за друга…

Присъединиха се към Огъста, която се беше отбила в стаята на сестрите и разпитваше за Питър. Дежурната сестра отвърна, че Питър е при лекаря на Скай, който пък в момента преглеждал друг пациент. Огъста вдигна високо тъмните си вежди и у никого не остана съмнение за огромното недоволство, което я беше обзело. Наблюдаваше критично методичните движения на сестрите наоколо и човек се питаше какво още би могла да очаква от тях. Може би се надяваше да накарат лекаря да приключи по-бързо с другия болен или пък да й сервират коктейл?

— Ако този лекар не се поразмърда, наистина ще се ядосам — изрече Огъста. Сестрите извърнаха глави към нея. — Ще трябва да ме вкарат в психиатрията, за да ме принудят да остана на този етаж дори и минута повече.

— Тихо, мамо — скара й се Клий.

— Не мога да уважавам лекар, който кара майките на пациентите си да чакат — продължи Огъста. — Намирам го за доста грубо и неучтиво.

Каролайн и Клий се спогледаха. Когато майка им започнеше да говори с такъв назидателен тон, това беше сигурен признак, че е ужасно уплашена. Огъста отказваше да приеме нещата, които не можеш да понесе, детайлите от живота, които й се струваха прекалено ужасни. Типично за нея беше да изкривява действителността така, че да съответства на нейните потребности в съответния момент, да извади на показ нейната святост. Клий прегърна майка си и се притисна към пухкавата козина на палтото, което Огъста беше наметнала набързо. Каролайн почувства, че гневът й се изпарява.

— Лекарите го правят нарочно, мамо — каза успокояващо Клий. — Обичат да карат майките да обезумеят от тревога, докато ги чакат да се появят, за да чуят височайшето им мнение. Същото правят и свещениците. Питър е овладял до съвършенство този подход в духовното училище.

Огъста поклати глава и присви устни. Нямаше намерение да се смее на каквото и да било. Тя надяна дежурната си маска на дама от висшето общество и огледа критично болничните коридори, сякаш бяха нейна собственост. Подобно на Каролайн и Огъста Ренуик беше свързана с тази болница, но след смъртта на Хю пребиваването й тук се свеждаше главно до участие в церемонии, делови срещи и събития, свързани със службата, заемана от зет й. Посещението в психиатричното отделение, където в момента лежеше най-малката й дъщеря, не се вписваше в нейното възвишено ежедневие.

Най-после Питър се появи, придружен от някакъв мъж. Той целуна Огъста и Каролайн, после придърпа Клий в мечешка прегръдка. Каролайн забеляза как двамата се притискат един към друг, как шепнешком си разменят няколко думи и не откъсват погледи един от друг.

Питър им представи доктор Хендерсън — завеждащ отделението.

— Приятно ми е — каза той.

— На мен също — отвърна Огъста, застанала нащрек.

— Здрасти, Джак. — Клий пристъпи към лекаря.

Огъста потръпна — най-вероятно от идеята, че този лекар е прекалено близък до семейството й, че сигурно знае доста неща, които не трябваше да стигат до ушите на външни лица. Каролайн го беше срещала и преди — той колекционираше картини на баща й — и му подаде ръка:

— Здравейте.

— Познавате ли се? — удивено я изгледа майка й.

— Колекционирам картини на покойния ви съпруг — обясни доктор Хендерсън.

— Наистина ли? — Лицето й слабо се проясни. — Приятно ми е да го чуя. Тогава вероятно знаете и това, че Скай върви по стъпките му. Тя самата е човек на изкуството.

Лекарят кимна.

— Тя е гениална, докторе. Наистина. Не го казвам само защото съм й майка. — Огъста огледа останалите от групата, търсейки потвърждение. В очите й напираха издайнически сълзи. — Скай е скулптор. Артистичните среди отдавна са я признали — още когато беше много млада. Нали така, момичета?

— Да, навремето наистина беше — отвърна Клий.

Каролайн нищо не каза. Почувства как майка й леко се притиска към нея, сякаш да не загуби опора.

— Скай е толкова талантлива… — Огъста се задави, докосна с пръсти гърлото си и си наложи да се овладее. — Но, изглежда, в момента е блокирала.

— Блокирала? — погледна я учудено лекарят.

— Не съм художничка, затова чувството не ми е познато, но баща й често казваше, че би се самоубил, ако повече не е в състояние да твори — обясни тя. — Творец, който не може да създава: Мисля, че Скай страда точно поради тази причина. Нали така, Каролайн? Ние я разбираме, нали?

— Мамо…

— Точно така е — твърдо повтори Огъста, опитвайки се да убеди себе си и другите.

— Хммм — неопределено отвърна доктор Хендерсън.

— Мамо, нека изчакаме Скай да излезе от упойката — каза Каролайн. — По-добре тя лично да разговаря с доктор Хендерсън.

Огъста разтърси дъщеря си и с треперещ глас изрече:

— Творците блокират. Мисля, че това обяснява всичко. Скай се страхува, че повече няма да може да работи. Освен това съпругът й я напусна. Ужасно е, направо отвратително…

— Да — кимна лекарят. По лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Кой не би си пийнал малко повечко при такива обстоятелства? Сигурна съм, че всички знаят какво пагубно въздействие оказва алкохолът върху творческия дух! Мили Боже! Също като Хю. Скай го повтаря, дори може би го надминава в някой отношения. Само ако можеше да се овладее и да пие по-умерено…

— Извинете? — изгледа я удивено доктор Хендерсън.

— Предполагам, че ще успеете да й помогнете да понамали пиенето — каза Огъста, предлагайки на лекаря компетентно решение на проблема. — Един Ренуик трудно може да се примири с малко, но…

— Мамо! — прекъсна я Каролайн.

— Аз вярвам, че ограничението ще се отрази добре на Скай. Ако можеше поне малко да намали пиенето! Нали разбирате, да се задоволи само с някой и друг коктейл или чаша вино по време на ядене. Не сте ли съгласен с мен? — Огъста опря брадичка на дланта си с вид на лекар консултант.

— Не, страхувам се, че не съм — отвърна лекарят.

— Моля? — изгледа го изненадано тя.

— Ограничаването на алкохола почти никога не се прилага като мярка за лечение на алкохолици просто защото не действа. Единственият път е пълното въздържание.

— Скай не е… алкохоличка. — Майката беше засегната и шокирана.

Тя хвана дъщерите си и измери с убийствен поглед лекаря. Застанала между двете, Огъста се чувстваше сигурна, защитена. Искаше да покаже на този лекар, че членовете на семейство Ренуик са добри, обичат се и се подкрепят взаимно.

Искаше да му внуши, че макар да са ексцентрични, те не са луди, нито пък са от хората, които се превръщат в алкохолици. Много беди ги бяха сполетели, но те ги бяха закалили. Каролайн страдаше заради майка си. Знаеше, че в този миг Огъста е ужасно притеснена за Скай.

— Снощи дъщеря ви ми разказа за онази случка по време на лов — каза лекарят.

— Значи знаеш? — погледна го Клий и хвана съпруга си за ръката.

Пейджърът на доктора изписука и той не успя да отговори. Хвърли им извинителен поглед, стисна ръката на Огъста и забърза по коридора. Каролайн се надяваше, че майка й ще изпита облекчение от раздялата с доктора, но вместо това забеляза, че Огъста е пребледняла още повече. Челото й беше покрито с капчици пот.

— Огъста, по-добре ще е да седнеш — подхвърли Питър и поведе тъща си към столовете, наредени покрай стената.

— Беше нещастен случай — изрече високо Огъста. Тонът й беше спокоен, почти смирен. Сълзите се затъркаляха по страните й. Ръцете й трепереха и тя се хвана за перлите си като удавник за сламка.

— Беше нещастен случай — повтори тихо Каролайн.

— Скай беше просто дете! — Огъста обърна разширените си от болка очи към Питър. — Не беше нейна работа да се учи да стреля с пушка. Винаги съм го казвала.

— Да, Огъста, знам — отвърна той.

— Скай не би наранила никого. Не е искала да навреди на онзи човек. Беше нещастен случай по време на лов.

— Скай не е лоша — кимна Каролайн. — Нито някой я смята за такава.

— Но той я нарече алкохоличка! — възкликна Огъста.

— Тя пие — отбеляза Каролайн.

— Пиянството на татко се промени след инцидента — подхвърли Клий.

— Беше трагедия. Нещо ужасно, случило се преди толкова много време — въздъхна Огъста. — Не виждам защо Скай да трябва да страда до края на живота си. — Обърна объркан поглед към Каролайн. — Ти виждаш ли причина за това?

Тя поклати отрицателно глава. Мислеше си за младия мъж. Беше чула изстрела и писъка на Скай и първа се беше озовала при трупа. Беше есен. Денят беше прекрасен. Златистожълтите листа скриваха следите. Той лежеше на земята с кървящи гърди и широко отворени очи. Името му беше Андрю Локууд. Беше двайсет и пет годишен.

— Кажи ми защо? — попита Огъста, настойчиво впила поглед в лицето на Каролайн.

Спомни си как беше свалила сакото си и го беше притиснала към раната на гърдите с надеждата да се случи чудо и кръвта да спре. Все още виждаше немия въпрос, застинал в мъртвите очи на младежа, и чуваше писъците на Скай.

— Защото тя го уби, мамо — кротко отвърна Каролайн. — Не е искала да го убива, но го направи.

7 януари 1977 година

Спомням си как в едно писмо ти бях писала за Клий и Скай и за магията да имаш сестри. Е, това тук няма да е толкова възторжено. Споменавала ли съм някога за баща ми? Той е художник. Добре де, много известен художник. Казва ни, че иска да разберем как функционира светът. (Между другото според него момчетата по-лесно усвоявали този урок.) А момичетата трябвало да бъдат учени как да се грижат за себе си, за да оцелеят. Затова баща ни ни води на лов в планината Редхоук.

Той ни обича, нали разбираш?

Иска да научим всичко, което можем, наистина да вкусим от живота. Правим си палатков лагер, ходим на лов за диви животни и ловим риба. Навлизаме навътре в планината и всяка от нас трябва сама да се справя. Аз мразя лова. Трудно е да убиваш — зная, че той ще се разстрои, ако разбере колко много мразя да стрелям даже по катериците.

Нощем в гората става тъмно като в рог и ние се страхуваме. Понякога изпитваме ужас, особено Скай. Аз много я обичам, Джо. Дори сега, като пиша това, ми иде да заплача, защото ако някога нещо се случи със Скай или с Клий, не знам какво ще правя. Те са най-добрите и сладки сестри на този свят.

Пиши ми скоро. Напоследък те чувствам като най-добрия ми приятел.

С обич,

Каролайн

2 февруари 1977 година

Скъпа Каролайн,

Ходите на лов? Страхотно! Баща ти ми се струва супер! Добре, ще бъда твоят най-добър приятел, но само при едно условия — да ми разкажеш за най-страшното нещо, което ви се е случвало в планината.

С обич,

Джо

4 март 1977 година

Скъпи Джо,

Добре, ще ти разкажа за най-страшната случка. Или по-скоро — ще ти разкажа за това какво чувствам. Баща ми накара Скай да стреля с пушката. Тя не искаше, Джо. Толкова съм му ядосана! Той взе нещо невинно и го разруши. Така че в момента най-много се страхувам от това колко силно мразя баща си. Ходенето на лов не е толкова страхотно, колкото ти се струва. Напротив, ужасно е! Все още ли искаш да бъдеш моят най-добър приятел? Най-вероятно — не. И аз май вече не искам.

Каролайн

21 март 1977 година

Скъпа Каролайн,

Разбрах, че си разстроена по начина, по който си подписала последното си писмо. Накрая липсваше „с обич“. Може да е нещо дребно, но ние, най-добрите приятели, можем да бъдем много чувствителни, когато става въпрос за другия. Историята с пушката ми се струва отвратителна. Бедната Скай. Дори не я познавам, но след като е твоя сестра, значи е добра. Баща ти трябва да забрави за лова и отново да се захване с рисуване. Вместо да стреляте, би могъл да ви научи как да откривате златни дублони например.

С обич,

Джо

P.S. Само се шегувам, за да те разсмея. Така че засмей се!

Отново P.S. Ти си мислеше, че съм забравил за „Камбрия“, нали?

И пак P.S. Усмихни се, К.!