Луан Райс
Брегът на светулките (23)

Двадесет и втора глава

Когато дойде време да се сбогуват с Каролайн, Хомър все още не се беше върнал. Всички останали се бяха събрали в „Хълма на светулките“: Огъста, Клий, Питър и децата, Скай, Сам, Джо и Каролайн. Огъста беше образец на добро държание — не се опитваше да промени решението на най-голямата си дъщеря и се разбираше с Джо изненадващо добре. Да, цялото семейство беше заедно, с изключение на Хомър. Възрастните изпратиха Марипат и Марк до плажа, за да го потърсят. Може би не би трябвало да има кой знае какво значение това, че Хомър липсваше — в края на краищата той беше просто едно куче — но за всички беше важно той да е там.

Мъжете натовариха багажа в колата. Беше ясен и хладен септемврийски следобед. Жените от семейство Ренуик имаха няколко минути на разположение, за да се съберат около кухненската маса, да си побъбрят и да пият чай заедно. Каролайн беше облечена като за път — въгленово сив костюм с панталон и снежнобяла блуза, на която беше забола камеята на Елизабет Рандъл. Владееше се както винаги. Огъста си помисли, че Каролайн се държи като майката в семейството, и сърцето й леко се сви, но тя рече:

— Изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Благодаря ти, мамо.

— Сякаш си взела всичко под контрол. Имам чувството, че си наясно с всеки дребен детайл. Бих искала и аз да съм така организирана и силна като теб.

— Наистина ли? Не знаеш колко объркана се чувствам — спокойно рече Каролайн. — По неизвестни за мен причини непрекъснато имам усещането, че ще повърна.

— Може да си бременна! — щастливо отбеляза Клий.

Сестра й я изгледа продължително.

— Не съм — рече накрая. — Просто продължавам да изпитвам това неприятно чувство, че нещо пропускам.

— Не ти ли се тръгва? — попита Огъста. — Винаги можеш да се откажеш от пътуването. Не че не харесвам Джо. Знаеш, че не е така, нали?

— Ти си много мила с него, мамо.

— Е, ако не си в настроение да пътуваш, можеш да останеш тук и да го изчакаш да се върне. Макар че, честно казано, аз не бих го изпускала от очите си, ако бях на твое място. В момента съм абсолютно откровена с теб, Каролайн: аз лично не бих го пуснала сам на онези гръцки острови. Той е много привлекателен мъж.

— Мамо, Джо не е татко — засмя се Скай. — И Каролайн не е като теб.

— Много добре го осъзнавам, скъпа — отвърна с усмивка тя. Държеше се много храбро. Нима би могла да каже какво й е на душата? Най-голямата й дъщеря напускаше дома си точно когато Огъста най-сетне беше започнала да се превръща в добра майка.

— Мамо. — Каролайн взе ръката й в своята.

— Не се тревожи за мен — уверено изрече тя. Знаеше през какво бяха преминали дъщерите й, осъзнаваше, че в продължение на дълги години ги беше оставила да се грижат сами за себе си.

— Ние ще се грижим за мама — обеща Клий.

— Или може тя да се грижи за нас — рече Скай.

— О, Скай! — възкликна Огъста. До този момент се държеше, но думите на най-малката й дъщеря я накараха да се почувства така, сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди късчета.

— Виж само какво направи това лято! — продължи Скай. — Застана между мен и Саймън. Ти ме защити, мамо!

— Нали? — рече Огъста, а в гласа й прозвуча учудване. — Но никога не съм била много добра в това да ви защитавам, момичета.

— Важното е, че в момента се справяш чудесно — отбеляза Каролайн.

— Как ми се иска баща ви да можеше да е тук в този момент — въздъхна Огъста.

— И на мен ми се иска — каза задавено Каролайн. — Мисля, че именно това е липсващият елемент. Помниш ли, мамо? Онова мъничко липсващо парченце, което да ни помогне да сглобим мозайката?

— Татко? — учуди се Клий.

— Татко — отвърна тя.

— Ужасно ми липсва — подсмръкна Огъста.

— Това лято се случиха много неща, които ни напомняха за него, за Джеймс Конър, за Андрю Локууд…

— А Хомър остарява — подхвърли Клий.

— И аз изтрезнявам — усмихна се Скай.

— Той беше такъв изключителен човек! — рече Огъста.

— Никога не съм го разбирала — каза Каролайн. — Това лято много неизвестни бяха разгадани, но тази част все още си остава загадка за мен.

Сестрите сведоха погледи към чашите си, а Огъста силно подсмръкна.

* * *

Време беше.

Огъста нагласи внимателно шала на главата си. Изглеждаше зашеметяващо — като застаряваща филмова звезда. Тюрбаните й чудесно се връзваха с перления наниз и новия й холивудски вид. Докато гледаше към майка си, Каролайн осъзна, че нападението на Саймън е отнело нещо от възрастната жена. За пръв път Огъста й се стори остаряла.

— Добре ли си, мамо? — попита я.

— Да. Просто мисля за Хю.

— Ние го обичахме, мамо — рече Клий.

— Винаги сме го обичали — добави Скай.

Огъста кимна. Изглеждаше уморена — и тя като Каролайн дълго време се беше измъчвала в търсенето на липсващото парченце, обяснението, което щеше да постави всяко нещо на мястото му.

— Помниш ли как ловяхме светулки? — попита Каролайн. — Татко можеше да прекара часове наред с нас, докато тичахме след движещите се наоколо светещи точици. Винаги беше топло и тъмно, винаги — в средата на лятото. И звездите винаги грееха.

— О, скъпа! — възкликна Огъста.

Каролайн се загледа в майка си. Искаше да запомни всяка черта от лицето й. Щеше да носи образа й, скътан в сърцето си, където и да отидеше. Изпита силна обич. Същевременно беше объркана от съвършено новото за нея усещане, че е дъщеря.

— Помниш ли, когато беше на шест години, как хвана една светулка? — попита я Клий. — Беше толкова развълнувана, че се затича, спъна се, падна и я смачка!

— Тогава заплаках. Моята светулка беше мъртва. Татко тръгна към гората. Още го помня как вървеше през високата трева. Изглеждаше ми толкова огромен!

— Хю не можеше да те слуша как плачеш, Каролайн — каза Огъста. — Никога. Не понасяше да те вижда нещастна. Дори когато беше бебе и заплачеше, той те вземаше на ръце и с часове те разхождаше, само и само да те види щастлива.

Каролайн кимна и докосна устните си. Странно, сякаш и тя си спомняше това далечно минало. Имаше чувството, че духовете на мъртвите се бяха надвесили над масата в този момент и правеха така, че дори невъзможното да изглежда възможно. Затвори очи и почувства дланта си в дланта на баща си; долови мириса на пури и маслени бои, излъчващ се от дрехите му, чу го да й пее приспивна песничка… Но нито един от тези моменти не беше липсващото парче.

— Баща ви ловеше светулки и по-късно, когато пораснахте — рече Огъста. — Помня как през онова лято, когато Хомър дойде да живее при нас, двамата тичаха из поляната след всичко, което просветваше в мрака.

— Обичах татко заради това — призна Каролайн. Вярно беше, макар в резултат на всички изпълнени с болка години да беше забравила това свое чувство към баща си. — И много искам Хомър да се върне, за да се сбогувам с него.

След минута Огъста посегна към бастуна си. Направи знак на момичетата да останат по местата си. Бавно се надигна от стола и излезе от кухнята. Каролайн чу как майка й се изкачва по стълбите, как се движи из коридора на горния етаж и се зачуди докога Огъста щеше да държи тази къща. „Хълмът на светулките“ беше голяма и трудна за поддържане и Огъста все някога трябваше да стигне до извода, че ще й е по-удобно да се премести на друго място. А може би щеше да остане в тази къща до края на дните си.

— Направо ще побъркам пощальона — засмя се Скай. — Всеки ден ще го питам дали нямам писмо от теб.

— Трябва да се обаждаш, независимо в коя точка на света се намираш — рече Клий.

— Промених си намеренията — рече Каролайн. — Оставам. Джо ще трябва да си намери някой друг, който да заеме мястото ми.

— Прекрасна идея — извика Клий. — Да му кажа ли да потегля?

— Каролайн?

Каролайн се обърна, когато чу гласа на майка си. Огъста се облягаше на бастуна си, а на лицето й се беше разляла нежна усмивка. Клий и Скай притаиха дъх. Майка им беше отслабнала от преживяното, но трите момичета никога не я бяха виждали толкова щастлива и уверена в себе си.

— Върви да ги извикаш — обърна се Огъста към Скай.

— Кого?

— Джо и Сам.

За миг Скай не помръдна от мястото си — изненадата й беше голяма. После хукна към вратата. Проследиха я с очи как тича боса по пътеката към колата, как казва нещо на Джо.

— Какво става, мамо? — обърна се Каролайн към майка си.

— Имам нещо за твоя приятел.

— За Джо?

Огъста кимна. Докосна черните си перли, после протегна треперещата си ръка и погали камеята, закачена на блузата на дъщеря си.

— Прекрасни вещи, останали от хора, които сме обичали — рече Огъста. — Вещите имат значение.

— Знам — кимна Каролайн. Не разбираше какво точно става, но усещаше, че майка й сключва примирие с Джо.

Вратата на кухнята се отвори и на прага застана усмихнатата Скай. Сам влетя в кухнята, следван от Питър. Джо ги следваше предпазливо. Сърцето на Каролайн заби по-силно, когато очите й зърнаха любимия мъж. Джо изглеждаше толкова красив в джинсите и бялата си риза. Той се усмихна и поздрави.

Огъста протегна ръка. Беше изправила рамене, заела царствена поза. Лицето й не трепваше. Джо се огледа и Каролайн разбра, че в този миг той мисли за баща си. Хвана го за ръката и здраво я стисна.

— Всичко се е случило тук, нали? — обърна се Джо към Огъста.

Възрастната жена кимна.

— Точно тук. — Той погледна към мястото, което Каролайн му беше посочила преди време.

Възрастната жена пристъпи напред, застана на същото това място и рече:

— Да, тук.

Джо се приближи и застана до нея. Каролайн се притисна до сестрите си, но не откъсваше поглед от Джо и от майка си. Въздухът вибрираше от напрежение.

— Той говореше за теб през онази далечна вечер — промълви Огъста.

Джо кимна и смръщи вежди.

— Съжалявам, Джо — каза жената и му подаде нещо. — Моля те, прости ми.

Той се загледа в предмета, който майката на Каролайн му беше дала. Беше тежък и златен.

— Часовникът на татко — тихо рече Джо.

— Аз го взех — отвърна Огъста. — Ако имаше представа… — Наведе глава и се опита да овладее гласа си. — Когато всичко свърши, когато баща ти падна мъртъв на пода…

Каролайн забеляза как Джо крадешком избърсва сълзите от очите си. Искаше да се втурне към него и да го прегърне, но се въздържа. Моментът принадлежеше само на него и на майка й.

— Каролайн плачеше така сърцераздирателно, стиснала в ръка твоята снимка! Нещо ме накара да сваля часовника от ръката му. Прости ми, Джо. Не знам защо го направих. Знаеш ли, направо бях полудяла от ужас! Майка ти ми беше отнела съпруга и аз просто реших да взема нещо, което принадлежеше на нея. Не знам…

Джо кимна. Не откъсваше очи от часовника. Каролайн знаеше, че обясненията на Огъста нямат значение. Знаеше колко много означава за него часовникът на баща му и сега се запита дали някой от скъпоценните предмети, които любимият й беше изваждал от морските дълбини години наред, имаше такова значение за него както този златен часовник? И сега Огъста му го връщаше.

— Благодаря ти, Огъста — каза Джо Конър. Онова, което направи, дойде толкова естествено, че дъхът на Каролайн пресекна от вълнение: Джо прегърна майка й, а Огъста пусна бастуна, за да обвие ръце около шията на младия мъж. Бастунът изтрополи на пода.

— Няма защо, Джо — каза тя след малко и понечи да се отдръпне, но той не я пускаше. Ръцете му продължаваха да стоят на раменете на Огъста, а на устните му играеше усмивка. Сините му очи се разшириха от учудване.

— Какво има, скъпи? — попита го Огъста.

— Перлите ти — отвърна Джо.

— О! — Тя се зачерви от задоволство и гордост. Пръстите й докоснаха перления наниз. — Подарък са ми от Хю. Истински черни перли, които се срещат само на едно място в целия свят. Това място е един залив в Южните морета, близо до Таити или там някъде. Но ти може би знаеш по-добре от мен — нали си истински морски вълк.

— Всъщност онова, за което си мислех, бе колко много ми напомнят твоите перли за очите на Каролайн.

Каролайн срещна погледа на майка си.

— Гърция — рече Огъста. — Хю все обещаваше, че ще ме заведе там.

— И на мен ми се ходи — подхвърли Сам.

— Те ще се върнат — успокои ги Клий. — Нали се сещаш, Джо ти е обещал за Йейл.

— Йейлският университет е прекрасно учебно заведение — отбеляза Питър.

— А името му се състои само от четири букви — пошегува се Сам. — Друго нещо си е Гърция.

— Грижи се добре за нея — обърна се Огъста към Джо и го погледна в очите.

— Обещавам.

— Със сигурност, нали? — задавено рече Клий.

Скай нищо не каза, но кимна.

— Обещавам — повтори той.

— Напоследък брат ми се справя по-добре с обещанията си — намеси се Сам. — Мога да се закълна в това.

— Слушах те достатъчно — изръмжа Джо, но очите му излъчваха огромна обич и привързаност към по-малкия му брат.

— Защо най-сетне не го направиш?

— Да направя какво?

— Да намериш онова момиче.

— Кое момиче? — попита Сам и се изчерви.

Джо се засмя:

— Видя ли? Толкова си погълнат от науката, че съвсем си забравил за нея!

— Сам е толкова сладък! — възкликна Клий. — Сигурно има стотици обожателки.

— А, сигурно — засмя се Джо, без да отмества очи от очите на брат си. — Но само една, която има значение за него. И той напълно я е забравил!

— Не съм! — отвърна Сам толкова тихо, че Каролайн едва го чу.

— Приятелка на Сам? — възкликна Огъста. — Колко хубаво! Как се казва?

— Хей, няма значение! — с неудобство ги прекъсна той. — В момента изпращаме Каролайн и Джо. Да не се занимаваме с мен и да насочим вниманието си към тях.

Каролайн му се усмихна. Чувстваше го като по-малък брат и знаеше, че момичето, което го има, ще бъде невероятна щастливка. Джо я хвана за ръката, целуна я по устните и й каза, че е време да вървят. Сърцето й се свиваше болезнено, докато прегръщаше близките си: Клий, Скай, Сам, Питър, децата. Казваше им, че ги обича, и обещаваше да им пише.

Когато спря пред майка си, Огъста замислено й рече:

— Скъпа, това е то.

— Благодаря ти, мамо.

— За какво?

Каролайн замълча. За това, че събра смелост да чуеш истината. За това, че защити Скай с тялото си. За това, че имаш достатъчно сили и желание да започнеш да се променяш. За подаръка, който направи на трите си дъщери този следобед: да ги приближиш до баща им. Ако човек подхожда към всичко с любов, нима прошката закъснява?

Не можеше да изрази с думи тези си мисли, затова попита:

— Ами липсващото парче от мозайката?

— Това ли е? — Очите на Огъста блестяха. — Искам да вярвам, че сме го открили, но продължавам да се съмнявам, скъпа.

Двете се прегърнаха и дълго не се пуснаха една друга.

Накрая Скай и Клий трябваше да се намесят и да кажат на майка си, че е време Каролайн да потегля.

— Къде е Хомър? — огледа се Каролайн наоколо.

— Претърсихме целия плаж, но не го открихме, лельо Каролайн — каза Марк.

— Исках да се сбогувам с него… — промълви тя.

— Той е много стар, скъпа — рече Огъста. — Не ми харесва, че трябва да го кажа, особено пък когато заминаваш, но кучетата обикновено се усамотяват, когато усетят, че краят им наближава.

— Той е на шестнайсет години — каза Скай.

— Искам да го видя. Трябва да го намерим — настоя Каролайн.

— Остава ни само едно нещо — рече Сам.

— Няма да тръгнем, докато не го видиш — обърна се Джо към нея.

— Тогава да отидем да го потърсим в гората.

Тя тръгна навън. Останалите я последваха.

* * *

Вървяха мълчаливо. Есента вече се усещаше. В гората миришеше на сухи листа и окапали борови иглички. По изгнилите дънери бяха поникнали гъби. Бяха взели Хомър по същото време на годината. Спомените натъжиха Каролайн. Тя изпита копнеж по някои моменти от миналото.

Минаха покрай старото гробище, където беше погребан баща им, и излязоха на пътя, водещ обратно към „Хълма на светулките“.

— Хомър! — извика Каролайн.

Гласът й отекна. Не я ли чуваше? Той разбираше, че тя заминава — беше го правила и преди — и сега тя вярваше, че любимецът й знае какво предстои…

В далечината се чу лай. Хомър ли беше? Каролайн се огледа. Искаше да го види — може би щеше да им е за последен път.

— Чухте ли го? — обърна се тя към близките си, после отново извика: — Хомър!

Старото куче се появи на пътечката, идваща от плажа. Каролайн коленичи на земята и разтвори ръце да го прегърне.

— Къде беше? — попита го тя, когато Хомър се сгуши в обятията й. Той я подуши по лицето, започна да ближе очите и ръцете й. Каролайн го остави да й се порадва на воля — толкова беше щастлива, че старият й приятел се беше запътил към дома, за да я изпрати.

Хомър изрази любовта си към нея и се отдръпна назад. Погледна Каролайн в очите и направи няколко крачки към мястото, откъдето беше дошъл. Пак извърна очи към Каролайн — очакваше да го последва.

— Къде отиваш, Хомър? — извика Огъста. — На някоя от своите тайнствени обиколки ли?

— Ти си пътешественик — с обич произнесе Каролайн, без да откъсва очи от него. — Но винаги се връщаш у дома.

Сърцето й отново се сви от жал за Хомър и за цялото й семейство. Как щеше да тръгне и да ги остави? Как някой би могъл да поиска да си тръгне от всичко това — от спокойствието на техния стар дом, от този вълшебен плаж, от искрената любов на сестри, майка и едно старо куче?

— Скъпа, знаеш, че аз съм последният човек, който ще настоява, но не мислиш ли, че е време да тръгваш? Трябва да хванете самолета — каза Огъста.

— Така е — съгласи се Джо и коленичи до Хомър. Потупа животното по гърба. То го погледна настойчиво — сякаш четеше по лицето на Джо, после — сякаш взел решение — облиза ръката му. Веднъж. Още веднъж. Жестът не беше израз на любов, дори не и на привързаност, но беше открит и щедър. Това беше начинът, по който Хомър можеше да каже на мъжа да се грижи добре за Каролайн — момичето, което и двамата обичаха.

— Скоро ще я върна у дома — обеща му Джо. Каролайн кимна. Прегърна силно Хомър, целуна го по носа и се изправи.

— Да вървим — рече тихо тя. По-добре беше да тръгнат, преди да си е променила намеренията.

— Добре — кимна Джо.

Но Хомър излая и се сгърчи на тревата, сякаш го прониза внезапна болка. Окапалите листа напомниха на Каролайн една друга горска пътека. Пулсът й се ускори. Тя се наведе и погали Хомър. Той веднага се обърна по гръб, готов за игра. Каролайн разбираше, че приятелят й се опитва да я задържи. Тъкмо се канеше да стане и да поведе Хомър и останалите към къщи, когато Джо коленичи до кучето. Нещо беше привлякло вниманието му.

— Виж — каза след миг той.

— О, страхотно! — възкликна иронично Сам. — Нашият прочут геолог внезапно е открил някакъв рядък вид камък, който се нуждае от изучаване точно на секундата. Стойте настрана от него!

— Не, погледни! — каза Джо и хвана ръката на Каролайн.

— О! — отново извика Сам. — Това е най-готиният начин да подариш на някого пръстен с диамант! Като да го скриеш в парфе, само че това тук е много по-оригинално!

— Млъквай, Сам! — сряза го брат му и прокара пръст по вътрешната страна на близкия изкорубен дънер. Вътре имаше послание, дълбоко издълбано в мекото дърво.

В мига, в който Каролайн погледна натам, разбра. Очите и се напълниха със сълзи. Потупа Хомър и позволи на Джо да задържи ръката й в своята. Очите й не се откъсваха от думите, гравирани в дънера, а по страните й се търкаляха сълзи.

— Мамо? — рече тихо тя.

— Какво, скъпа?

Всички се скупчиха около нея и коленичиха на земята. Ръката на Джо стискаше здраво нейната, а Хомър не спираше да я ближе по другата длан.

— Татко е бил тук — промълви Каролайн.

Всички глави се наведоха, за да прочетат издълбаните думи, но Огъста беше единствената, която ги прочете на глас:

— Обичам ви всички!

— Татко е издълбал това? — попита Клий.

— Сигурна съм — отвърна Огъста. Очите й блестяха.

Скай протегна ръка. Пръстите й докосваха всяка буква.

Раменете й се тресяха от плач, но тя погледна Каролайн право в очите и се усмихна през сълзи.

Внезапно плажът оживя. Чу се крясък на чайка. Доближи ги сърна. Каролайн си мислеше за баща си, за любовта му към природата. Беше намерил прекрасно кътче за семейството си.

— Защо не ни е казал? — промълви Скай и се втренчи в думите. — Защо не ни го е казал, вместо да го издълбава в дървото?

— Думите му са били тук през цялото това време — каза Каролайн.

Дали Хомър е знаел? Дали не е бил с баща им, докато е писал това? Дали го беше гледал как пие, как плаче и как с клатушкане се отправя към Брега на светулките, за да остави послание за дъщерите и жена си в този стар дънер?

Огъста кимна:

— Това е само един външен признак, но…

— Външните признаци са добри — засмя се Клий.

— Особено когато се окаже, че са липсващото парче — добави Каролайн.

* * *

Моментът на раздялата най-после беше настъпил. Прегръдки, целувки, обещания за писма.

Бяха прекалено близки. През всичките тези години Каролайн никога не беше изпитвала желание да се отдели от тях за по-дълго. Вечно беше имала чувството, че в нейно отсъствие щяха да се разиграят трагедии. Някой можеше да пострада или Хомър да умре. Сякаш всички, които обичаше, можеше да изчезнат, докато тя странстваше.

Сега обаче знаеше, че подобно нещо няма да се случи. Липсващите парчета направиха нещо повече от обикновено сглобяване на мозайката — те запълваха огромни празнини. Каролайн беше убедена в обичта на близките си.

Тя стисна ръката на Джо. Двамата се спряха за момент и вдъхнаха дълбоко от въздуха, наситен с мирис на море и билки. Чуваха се плясъкът на вълните, писъкът на чайките.

Каролайн отправи взор към рифовете, където продължаваха да лежат останките на „Камбрия“. Затвори очи и си помисли за баща си, чийто дух беше изиграл особено важна роля в тази забележителна магическа нощ. Носеше камеята на Клариса на шията си. Джо беше прибрал часовника на баща си в джоба си. Звездите ярко се открояваха на тъмното небе, тя си избра една и я нарече на Андрю Локууд.

Мъртвите непрекъснато бдяха над живите, показваха им правилния път.

— Каролайн! — извика Клий от кухнята. — Виж!

— Виж! — извика едновременно с Клий и Скай.

Каролайн се обърна да види какво й сочат сестрите й. Светулка. Беше септември. Светулките отдавна бяха отлетели от плажа. Щяха да се върнат чак следващото лято. Но ето, че тази беше останала и сега се стрелкаше из тревите. Зеленикаво златистата й светлина въздействаше като магия, като шепот, дошъл от отдавна минали времена. Хомър се спусна след светулката — както беше правил преди години заедно с Хю.

— Добро куче! — одобрително извика Огъста. — Добро, прекрасно куче!

Каролайн погледна към сестрите си, после — към майка си. Те стояха зад остъклената врата на кухнята и гледаха навън. Хомър бавно се приближи до портата, приседна на каменната плоча и погледна Каролайн в очите. Тя също го погледна. Двамата дълго не откъснаха погледи един от друг.

— Ние ще се грижим за него, скъпа! — извика Огъста.

— Знам — отвърна Каролайн.

Тя се обърна и тръгна с Джо през високите треви, покриващи хълма. Той отвори вратата на колата и я задържа, докато Каролайн седне вътре. Сам я потупа окуражително по рамото.

— Готова ли си? — Сините очи на Джо я гледаха усмихнато.

— Гогова съм — кимна тя и махна на майка си и сестрите си.

— По-готови не бихме могли и да бъдем! — засмя се Сам. — Ще се срещнем тук след година.

— Година — повтори Джо. — Само една година.

— Една година не е чак толкова дълго време — рече брат му.

— Не, не е — съгласи се Джо и запали двигателя. Потегли бавно, за да могат Каролайн, Сам и той самият да помахат на изпращачите. Под гумите проскърцваха ситни камъчета.

Каролайн беше открила своето липсващо парче и го беше скътала в сърцето си. Знаеше, че ще го пази там завинаги.

Хомър последва колата донякъде.

— Обичам всички ви! — извика Каролайн през отворения прозорец.

Нощта беше тиха. Чуваше се само бръмченето на двигателя, докато колата набираше скорост, но тя можеше да се закълне, че долавя гласа на майка си, която вика същото в отговор.

6 ноември 2000 година

Здравейте всички,

Най-после успяхме!

Гърция е прекрасна — прилича на картинка от пощенска картичка! Бели църкви, скалисти хълмове и най-синята вода на света, която човек може да си представи! Но не е като у дома и никой от вас не е тук. Хомър щеше да разбере. Скътали сме липсващото парче дълбоко в душите си и ще се върнем живи и здрави в „Хълма на светулките“.

Обичаме ви!

К. + Дж.