Луан Райс
Брегът на светулките (21)

Двадесета глава

Хеликоптерът откара Джо Конър и Сам Тревър в градската болница. Дан качи Каролайн на моторницата и я отведе до брега, после я закара с пикапа до спешното отделение. Тя се втурна вътре, разтреперана от притеснение и ужасни предчувствия. Една сестра я уведоми, че братята са в операционната, но че все още няма никакви сведения за хода на двете операции. Каролайн се отпусна на един стол в коридора и зачака.

След час се поинтересува къде е Питър, но й казаха, че в момента е зает. Опита се да се свърже с Клий, после — със Скай, но сестрите й не си бяха у дома.

Беше студено. Твърдият пластмасов стол се забиваше болезнено в бедрата й. Всеки път, когато през вратата се покажеше човек в лекарска престилка, тя се надигаше от мястото си, готова да получи информация. Хирурзите изглеждаха уморени, докато говореха с чакащите навън близки на пациентите, обясняваха процедурите, отговаряха на въпросите. Каролайн наблюдаваше емоциите на тези хора и ръцете й ставаха леденостудени от тревога.

Най-сетне една млада лекарка се огледа и се спря пред нея.

— Вие ли сте Каролайн? — попита тя.

Каролайн се изправи и пристъпи напред.

— Да — отвърна и погледна към окачената на блузата табелка с името на лекарката.

— Вие сте съпругата на Джо Конър, нали? Или може би — сестра му? — попита я доктор Никълс.

— Нито едното, нито другото — отвърна Каролайн. — Бях с тях, когато се случи нещастието. Приятелка на Джо съм.

— Разбирам — кимна доктор Никълс.

— Добре ли са?

— Да. Изведоха Джо от операционната. Ще му трябва доста време и много упражнения, за да възстанови разкъсания мускул на ръката си, но голяма част от тази работа може да се върши от него и у дома. Той е от… — Лекарката погледна в бележника си. — Маями?

— Да — кимна Каролайн и мъчително преглътна. — Как е Сам?

— Състоянието му беше критично — загубил е много кръв. В момента му преливаме нужното количество. Голям късметлия е. Ако го бяха докарали двайсет минути по-късно, вече нямаше да е между живите. Като мъничък булдог е.

— Булдог ли?

— Да. — Лекарката отново прегледа данните на пациентите си. — Дойде в съзнание след най-сериозното нараняване на главата, което съм виждала през това лято, и не ни остави на мира, докато не му кажем какво става с Джо. Искаше да разбере как е брат му. — Лекарката се усмихна. — Джо реагира по същия начин. В момента е в реанимацията и иска да разбере кога може да види Сам.

— Братя — засмя се Каролайн и се сети за сестрите си.

— Освен това Джо иска да разбере кога може да види вас.

— Ще ми разрешите ли да вляза? — попита с надежда Каролайн. — Мислех, че само членовете на семейството…

— Той е посочил вас като най-близкия си роднина — каза доктор Никълс и се усмихна. — Така че влизайте.

 

 

Джо спеше. Лежеше, завит с памучно одеяло. В реанимацията беше топло, но той трепереше. Помоли сестрата да донесе още едно одеяло. Сестрата се усмихна, погледна към рамото на Джо, после го зави. Снежнобелият бинт се открояваше на фона на загорялата му кожа. Дори лекият допир на сестрата до рамото накара лицето му да се сгърчи от болка. Той отвори очи. Каролайн се наведе и го целуна. Очите му бяха зачервени и погледът му беше размътен от упойката, но когато видя Каролайн, се усмихна. Тялото му потръпна и Джо стисна зъби.

— Сам — произнесе с дрезгав глас.

— Сам е добре — отвърна Каролайн. — Лекарката каза, че в момента му преливат кръв. В съзнание е и пита за теб.

— Значи наистина е добре — рече с облекчение Джо и затвори очи. — И е жив. — Това беше най-важното.

Сестрата се върна със спринцовка. Вкара болкоуспокояващото лекарство в системата, висяща до главата на Джо, и той веднага усети облекчение.

— Заспивай — прошепна Каролайн и го погали по страната. Целуна го и брадата му одраска лицето й. Не беше се бръснал от два дни — от вечерта, прекарана в нейната къща. Тя отново целуна любимия си.

— Не си тръгвай още — промълви сънливо Джо. — Ще останеш, нали?

И Каролайн остана. Гледаше го как заспива и седя до него, докато сестрата не я отпрати.

Каролайн излезе в коридора, затвори очи и благодари на бога за щастливия изход от инцидента. Някой я повика по име. Отвори очи и видя, че до нея стои Питър. Не мислеше, че може да има нещо по-лошо от това да види Джо ранен, но се оказа, че греши.

— Ела с мен — каза й Питър. — Случи се нещо. Майка ти е на долния етаж.

 

 

Клий я посрещна на входа на спешното отделение. Червените гераниуми пламтяха, във високите каменни урни. Две полицейски коли бяха спрени до бордюра. Полицаите бяха излезли от колите и оживено разговаряха. Три медицински сестри, които си почиваха, пушеха и наблюдаваха отстрани, облегнати на ниската тухлена стена.

— Видя ли полицаите? — попита я Клий. — Тук са, за да разпитат Скай.

— Скай? — Каролайн беше шокирана. Случаят с Джо я беше извадил от равновесие, а сега и това… — Питър каза, че мама…

— Саймън е ударил майка ни лошо, Каролайн. Канел се да изнасили Скай…

— Къде е тя?

— Вътре. — Клий посочи към приемната. — Мама се намесила, застанала между двамата и Саймън я повалил с един удар. Тогава Скай се нахвърлила върху него с една ножица. Раната му е повърхностна — по-скоро одраскване, освен това за Скай това е било самозащита, но случилото се е ужасно. Полицаите…

— Да не искат да арестуват Скай? — извика Каролайн. Сърцето й щеше да се пръсне от силните удари.

Клий срещна погледа на сестра си и избърса насълзените си очи.

— Искат да разпитат всички. Смятат, че е обикновена домашна свада.

Каролайн изведнъж почувства, че случващото се този ден беше повече, отколкото можеше да понесе. До този момент беше успявала да се владее, но сега притисна длани към очите си. Мислеше си за Джо и Сам, за майка си и Скай. Уморено се облегна на стената, без да открива лицето си.

— Сигурно е било ужасно да си там, да ги видиш непосредствено след инцидента — каза нежно Клий и я прегърна през раменете.

Тя поклати глава.

— Радвам се, че бях там — отвърна. — Джо е попитал за мен, Клий. Ти си свикнала с това — имаш Питър и децата, и когато някой от тях се чувства зле, той търси първо теб. Но, Клий…

Клий я изчака да се овладее.

— Клий, Джо ме потърси още когато го извадиха от водата, гледаше ме през цялото време, докато оказвах първа помощ на Сам.

— Разбира се, че ще те гледа — отвърна сестра й. — Няма друга като теб, Каролайн.

— Когато са го приели в болницата е посочил мен като свой най-близък роднина.

— Така ли?

— Да. Дойдоха в чакалнята и попитаха за мен, защото Джо им беше дал моето име. Само че той ще си тръгне, Клий. Веднага щом се оправи, ще потегли към Гърция. — Тя направи опит да се засмее.

— Моля?

— Не е ли забавно? Че той е този, който си тръгва? Най-накрая съм готова да се обвържа с някого, а той има намерение просто да се качи на самолета и да отлети.

Клий разбираше, че каквото и да каже, ще е излишно, затова просто остана при по-голямата си сестра, която имаше нужда да говори.

Каролайн изправи рамене и хвана Клий за ръката. Преглътна страха си и заедно със сестра си влезе в отделението. Попита дежурната сестра къде може да намери Скай и Огъста. Оказа се, че в момента Огъста е в рентгеновата лаборатория, а Скай отговаря на въпросите на полицията. Двете тъкмо щяха да влязат в приемната, за да изчакат, когато погледът на Каролайн попадна върху Саймън, седнал зад един бял параван. Зет й беше облечен в широка болнична нощница.

Тя решително прекоси помещението, подмина лекари, пациенти и сестри и се изправи пред него. Той се сви под погледа й. Кльощавите му ръце стърчаха от ръкавите на нощницата, тънките му крака будеха съжаление.

— Здравей, Саймън — каза Каролайн.

— Здравей, Каролайн — отвърна той. Беше нащрек.

— Защо си тук?

Той разтвори предницата на нощницата си и показа квадратната марля, залепена с лейкопласт точно под лявата ключица.

— Виж какво направи сестра ти! Наръга ме!

— Но ти си на крака — отвърна Каролайн. Опитваше се да сдържа гнева си.

— Направиха ми няколко шева — жално рече той.

— Погледни ме, Саймън. — Каролайн впи поглед в кървясалите му очи. — Аз съм по-висока от Скай.

— Е, и? Тя ме намушка!

— По-висока съм и от майка ми.

— Ти си ненормална, Каролайн. Знаеш ли какво? Всички вие сте…

— Ти ги нарани — прекъсна го тя и повдигна брадичката му. Искаше й се да изтрие този подигравателен израз от грозното му лице.

— Ти си наранил сестра ми и майка ми — повтори. — Те са дребни и слаби жени, Саймън. И двете са прекрасни. Дарявали са те с повече обич, отколкото изобщо си заслужавал, и за благодарност ти ги вкара в болницата.

— Те ме нападнаха! — Саймън се опита да отблъсне ръката й.

— Нападнали са те?

— Побъркани кучки!

Чашата на търпението й преля. Тя се нахвърли върху Саймън и започна да го налага с юмруци. Скубеше косата му, дереше лицето му. Идеше й да изчовърка сатанинските му очи от орбитите им. Представяше си как той издевателства над Скай, как удря майка й. Видя кръв. Чу собствените си викове. Усети плътта на чудовището под ноктите си.

— Опитал си се да изнасилиш сестра ми! — крещеше тя.

— Госпожо — чу се плътен глас зад гърба й. Някой я хвана за ръцете. Обърна се и видя един служител от охраната на болницата.

— Върви по дяволите, Каролайн! — изруга Саймън и изпълзя назад.

— Добре ли сте? — попита я загрижено една млада медицинска сестра.

Отначало Каролайн си помисли, че въпросът беше отправен към Саймън, но после осъзна, че момичето гледа към нея.

— Обади се на проклетите ченгета! — повиши глас Саймън. — Искам да я арестуват!

— Той е нападнал майка ми и сестра ми — процеди през зъби Каролайн, без да откъсва поглед от него.

— Искам да ми дадете болкоуспокояващо — проплака Саймън. — Гърдите ми сякаш пламтят.

— Успокойте се — каза сестрата. — Лекарят ще ви прегледа всеки момент.

Тя хвана Каролайн за ръката и я поведе към приемната.

— Оставете това на полицията — каза съчувствено тя. — Ако моята майка и моята сестра бяха наранени, аз също щях да поискам да разкъсам техния мъчител. Само че е по-добре да стоите настрана от него, защото така само ще си навлечете неприятности, а освен това няма да помогнете на никого.

— Права сте — кимна Каролайн. Цялата трепереше. Надяваше се, че е успяла да удари Саймън достатъчно силно, за да го заболи.

Щом я видя, Клий отиде при нея и попита:

— Не мога ли да те оставя сама дори за една минута?

— Не — отвърна тя.

— Ще си докараш беля на главата, а не ми се ще да ти идвам на посещение в затвора.

— Просто те е яд, че не го удари първа.

— Успя ли да го наложиш хубавичко?

— Надявам се. Ръцете ме болят.

— Това е добър знак — усмихна се Клий.

Каролайн стисна ръката на сестра си и двете зачакаха да получат вести за хората, които обичаха.

* * *

Главата на Сам бучеше. Сякаш безброй китове го удряха с опашките си по слепоочията. Не беше се чувствал толкова зле от осемгодишната си възраст, когато беше претърпял сериозен инцидент — отново във водата. Лежеше в болничното легло, а очите му не се отместваха от екрана на телевизора, макар че не виждаше почти нищо. Очилата му бяха при него, но когато ги сложи, главата го заболя още по-силно.

В стаята влезе ниска и дебела жена, облечена в дълга бяла дреха. Приличаше на джудже и изглеждаше квадратна. Сам потърси опипом очилата си. Искаше да огледа по-добре това безформено същество.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита съществото с плътен глас. Гласът на Джо.

— Сестрата каза, че ми е позволено да седя в леглото.

— Глупости. Трябва да си в хоризонтално положение поне още двайсет и четири часа.

— Хе, хе! Виж кой го казва! — Сам намести очилата си. Брат му беше в инвалидна количка. — Днес отново трябва да те оперират, за да ти зашият ръката както трябва.

— Вече ме закърпиха, умнико. Рано сутринта. Точно заради това ме принудиха да седя в това нещо — да не взема да падна.

— Джо се протегна и стана от количката. — Как си?

— Добре, а ти?

— И аз.

Двамата се усмихнаха. Твърде много се бяха приближили до смъртта!

Стиснаха си ръцете — не можеха дори да се прегърнат от всичките тези превръзки и наранявания. Едва не бяха загинали — всеки, опитвайки се да спаси другия. Сега бързаха да се уверят, че всичко е наред, че човекът отсреща е едно цяло, а не е на парчета.

Сам мъчително преглътна. Ръката на брат му беше бинтована и прикрепена неподвижно към тялото. Дори и в болничната нощница Джо изглеждаше изключително силен и мъжествен. Една хубавичка сестра влезе да провери кръвното на Сам, но при вида на по-големия му брат напълно изгуби интерес към поверения й пациент и се зае да оправя превръзката на Джо.

— Знаеш, че трябва да седиш в инвалидната количка, Джо — скара му се сестрата, но на страните й се появиха трапчинки. Тя го хвана за ръката, за да го отведе към количката, но той се отдръпна.

— Хайде — настоя сестрата. — Това, че тази сутрин не са ти сложили пълна упойка, не означава, че организмът ти не е отслабнал. Сядай тук.

Джо поклати глава. Любезно се подчини на нарежданията й, но изражението, изписано върху лицето му, казваше: „Я се разкарай оттук!“

Сестрата се изчерви, потупа го по здравото рамо и излезе от стаята. Напълно беше забравила, че има задължения към Сам.

— Така — рече замислено Сам, когато двамата братя останаха насаме. — Какво се опитваше да ми кажеш в мига, преди „Камбрия“ да се разпадне?

— Нищо не съм ти казвал. Просто ти благодарих за това, че искаше да напъхаш твоя маркуч с кислород в моята уста — засмя се Джо.

— Не, имам предвид преди това. Преди да захвърлиш кислородната си бутилка. Между другото, нямаше защо да се притесняваш от онази акула — тя беше от вид, който рядко се среща в северните морета и не е опасна за човека. Да си кажа честно, доставяше ми удоволствие да я наблюдавам.

— Глупости. Беше мако — най-опасният хищник в този регион — и се бе устремила към твоето гърло.

Сам поклати глава:

— Грешиш. Беше напълно безобиден вид, но въпреки това ти благодаря, че се втурна да ме спасяваш.

— Проклет биолог! — възкликна Джо. — Аз пък ти благодаря за въздуха.

— Винаги съм на твое разположение. Е? — Сам пое дълбоко дъх. Представи си как Джо мърда с устни под водата, оформяйки определени думи, които по-малкият му брат беше възприела като: „Блек Хол“. През първите часове след инцидента и след като отново дойде в съзнание, Сам не преставаше да си мисли за това. Беше уверен, че онова, което брат му беше изрекъл, преди да влезе в „Камбрия“, беше обещание.

Тялото на Сам се възстановяваше, духът му — също, защото вярваше, че Джо е казал „Блек Хол“, а за Сам Блек Хол означаваше Йейл. За него Джо беше дал обещание — да се откаже от кръстосването на моретата, да се установи в Нова Англия и да бъде със Сам и с Каролайн.

Сам се усмихна и попита:

— Кога мислеше да ми кажеш?

— Какво?

— За Каролайн.

Джо почервеня като рак. Опита се да остане сериозен, но не се сдържа и се засмя.

— Да — кимна той.

— Влюбен ли си в нея? Това ли става?

— Това — въздъхна Джо, а усмивката му стана още по-широка.

— Значи мислиш да се пренесеш при нея?

— Какво? — Усмивката му моментално изчезна.

— Блек Хол — каза Сам.

— За какво говориш?

— Това каза тогава, под водата. Блек Хол. — Сам искаше да чуе от устата на брат си, че е решил да остане. Че срещата им със смъртта просто е ускорила вземането на едно решение, което щеше да бъде взето рано или късно. Че Джо най-накрая е разбрал кое е важното в живота.

— Какво каза?

— Казах, че когато бяхме под водата, ти се опитваше да ми кажеш нещо. И произнесе „Блек Хол“.

Джо смръщи чело.

— Кога? Преди да вляза в останките на потъналия кораб ли?

— Да.

— Казах ти: „Стой там“ или „Чакай там“ или нещо от този род. Не исках да влизаш вътре, докато изваждаме сандъка. Беше прекалено опасно.

— Искаш да кажеш, че няма да отидеш в Йейл?

— Вече ти казах, Сам…

— Но аз си мислех, че… — Гласът му замря. Младежът обърна очи към прозореца. Беше се надявал, че присъствието на Каролайн ще доведе до някакви коренни промени. Беше наблюдавал как Джо се променя, когато тя е до него, как става по-нежен, по-добър, по-открит по отношение на заобикалящия го свят. Сам мислеше, че най-после брат му е свалил гарда и си е позволил да се влюби, и се надяваше, че Каролайн ще го задържи тук.

— Казах ти, че не ставам за учител. Ти си по-умният от двама ни. Аз не съм създаден за университетски живот. Дори когато става дума за университет като Йейл.

Сам свали очилата си. Главата му бучеше, щеше да се пръсне от болка. Сети се за една случка отпреди много години. Беше само дванайсетгодишен и беше загубил момичето, в което се беше влюбил. Неговата първа любов. Сега, когато губеше Джо, имаше чувството, че целият свят се срива пред очите му.

— Сам? — Гласът на брат му прозвуча много нежно.

— Какво?

— Това няма нищо общо с теб. Ако имах желание да се занимавам с преподавателска дейност, за мен щеше да е удоволствие да преподавам заедно с теб.

— Да.

— Наистина, хлапе.

— Забрави, Джо.

— Ще се виждаме по-често, обещавам.

— Винаги казваш така — промълви Сам и отпусна глава на възглавницата. Чувстваше се уморен и отслабнал. Това чувство го връхлетя сега, когато разбра, че Джо отново ще го напусне. Дори не можеше да се преструва, че този факт не го вълнува особено, че все някак ще го преживее. Че намира за нормално брат му да се намира на другия край на света и да го вижда само тогава, когато Сам направи първата стъпка към поредната среща.

— Малко съм уморен — опита се да каже Сам.

— Този път наистина го мисля, Сам — каза Джо и стисна ръката на брат си. — Този път ще е различно.

* * *

Огъста ту се събуждаше, ту отново се унасяше. Лежеше в болничното си легло с мозъчно сътресение и беше претърпяла две кризи. Едно земетресение и два по-малки труса — така ги определяше тя за себе си. Главата ужасно я болеше, но не каза на никого. Каролайн седеше до леглото й и гледаше майка си с този чист и спокоен поглед, на който цялото семейство беше свикнало да разчита в трудни моменти. Присъствието на най-голямата й дъщеря я изпълваше с такава благодарност, че Огъста се усмихна широко, независимо от болките в главата.

— Каролайн. — Гласът й звучеше пресипнало.

— Жадна ли си, мамо? — попита я тя.

— Малко.

Каролайн натисна един бутон, за да повдигне главата на майка си. Огъста отвори уста и дъщеря й допря чашата с леденостудена вода до устните й. Когато възрастната жена утоли жаждата си, Каролайн избърса устата й със салфетка. Майката се вгледа в очите на дъщеря си, които излъчваха огромна любов. Помисли си, че й беше дала твърде малко в замяна.

— Готово — промълви Огъста.

— Ти и аз — усмихна се Каролайн.

— Аз съм беззъба и плешива старица — отбеляза Огъста. Беше прекалено уморена, за да бъде суетна. Бяха обръснали косата й, за да зашият раната, а силите й така я бяха напуснали, че дори не можеше да си сложи изкуствените зъби. Спеше й се.

— Все още си красива, мамо — каза Каролайн.

Тя поклати глава, но й стана приятно от комплимента.

— Как е Скай? — попита. — Виждала ли си я днес?

— Добре е.

Огъста кимна и отмести очи встрани.

— Какво има, мамо?

— Чувствам се… Знам, че нямам право да питам, но… Ние ви отблъснахме преди много време. Защо сега имам чувството, че мога да те върна обратно към себе си?

— Кои са тези „ние“?

— Баща ти и аз.

— О, мамо — въздъхна Каролайн. — Не говори така. Не е вярно.

Огъста я изчака да каже още нещо, но дъщеря й замълча. Пък и защо трябваше да казва нещо? Тя просто не искаше да нарани старата си майка, като признае истината, а именно, че Огъста е била егоистка, която не е искала или не е била в състояние да бъде до трите си дъщери през трудните моменти от живота им. Тя се беше стремила единствено към приятни изживявания — балове, изкуство, любов, забавления. И към техния баща. Огъста примигна. Лицето на дъщеря й се размазваше пред очите й.

— Мамо, оправяй се по-бързо — каза Каролайн, а сините й очи гледаха нежно към възрастната жена. — Недей да мислиш за лоши работи. Имаме нужда от теб. Искаме те у дома.

— Имали ли сте изобщо някога нужда от мен? — попита уморено Огъста. — Аз лично не мога да разбера за какво съм ви. Бях ужасна майка.

— Не е вярно! — възрази дъщеря й и усмивката й стана още по-широка.

Дъщеря й беше искрена — Огъста виждаше това. Беше уморена от усилието да държи очите си отворени, но трябваше да говори.

— Знаеш ли, откакто лежа в това легло — мисля. Дават ми лекарства, от които главата ми се замайва, но въпреки това си мисля за вас, момичета, за баща ви и за себе си и се опитвам да разбера защо животът ни се разви така. Защо се обърка. Но имам чувството, че липсва някаква мъничка частичка, и знам, че когато я намеря, ще стигна и до отговора…

— Животът ни не се е объркал, мамо — рече Каролайн.

— Напротив. Всичко беше толкова хаотично и объркано. Ние с баща ти много ви обичахме — поне това мога да го твърдя със сигурност. Той отчаяно искаше да ви предпази от всякакви злини и когато видя, че не може, просто се отдръпна и се затвори в себе си. Не можех да направя нищо, за да променя това.

Каролайн сложи длан върху челото на майка си и изглади тревожните бръчки по него.

— Какъв смисъл има да мислиш за тези неща? — попита. — Всичко е минало, мамо. Просто се оправяй.

— Една мъничка частица — повтори Огъста. — Искам да сглобя целия пъзел.

* * *

Когато настъпи моментът да изпишат Джо от болницата, се оказа, че той всъщност няма къде да отиде. Беше дал „Метеор“ под наем на група физици океанографи, които искаха да изследват аномалиите в движението на водите на Атлантическия океан. Бяха поели ангажимента да вземат „Метеор“ от пристанището на Блек Хол и да го закарат в Пирея, а изследванията си щяха да правят, докато пресичаха Атлантика.

Това идеално устройваше Джо. Изпитваше облекчение, че корабът му се е отправил в предварително планираната посока. На първи октомври трябваше да е в Гърция, а на седми — в Микена. По това време на годината времето щеше да е чудесно, а водата — възможно най-чиста. Операцията, която предстоеше, щеше да бъде извършена съвместно с един екип от Марсилия. Разрешителното за търсене на съкровища беше за срок от трийсет дни, а гръцкото правителство не беше известно със своята благосклонност, така че вероятността да удължат престоя си там беше малка.

Каролайн го беше поканила да отседне при нея до деня на заминаването си.

Джо се колебаеше. Не защото не я обичаше или пък защото не му се искаше да прекара последните си дни в Нова Англия заедно с нея — напротив. Но не искаше да я нарани. Знаеше, че ще напусне Блек Хол в мига, в който Сам се възстанови и бъде изписан от болницата. Беше казал това на Каролайн. Тя го беше изслушала, после беше заявила, че това й е известно, че не я интересува и че иска той да се пренесе в дома й, където вече се беше настанила и Скай. Каролайн не искаше сестра й да остава сама в „Хълма на светулките“, беше убедила Скай да се настани в стаята за гости в нейната къща.

Джо и Каролайн седяха един до друг пред градинската порта. Нощта беше топла, ниско над блатата се стелеше мъгла. Каролайн беше облечена в бяла памучна рокля. Беше се облегнала на гърдите на Джо, като внимаваше да не докосне ранената му ръка. Хомър лежеше в краката й, отпуснал глава върху предните си лапи — доволен, че е до своята любимка.

— Толкова е тихо — рече тя.

— Да — съгласи се Джо, а пръстите му продължиха да си играят с един кичур от косата й.

— Днес Сам изглеждаше добре. Шоколадовите курабийки, които Клий опече специално за него, май наистина му харесаха.

— Сам е влюбен в Клий — отбеляза той. — Ако Питър не беше такъв добър човек, мисля, че би се опитал да му я отнеме.

— Всички обичат Сам.

— И ти ли?

— Той ми е приятел — кимна Каролайн. — Харесва ми как нашите две семейства се сближават…

Джо кимна. Сърцето му се сви. Тази сутрин Питър го беше попитал за Гърция и Джо се напрегна само при мисълта за тръгване.

— Аз харесвам семейството ти — каза. — Клий и Скай. — Усмихна се. — Майка ти…

— Тя се отнася много добре към престоя ти в моя дом — засмя се Каролайн. — Но мисля, че е така, защото знае, че няма да е за дълго.

— Няма ли? — попита той.

— Това въпрос ли е?

— Мисля, че не. Лошото е, че трябва да ръководиш хотела си, иначе щях да направя всичко възможно да те убедя да дойдеш с мен в Гърция. Ти и без това много обичаш да пътуваш.

Каролайн вдигна очи към него. Изражението на лицето му беше сериозно.

— Не ме изкушавай — тихо рече тя.

Освободи се от прегръдката му, взе двете чаши от земята и тръгна към къщата. Той я чуваше как се движи из кухнята. Седеше неподвижно и си мислеше какво ли щеше да бъде, ако живееше тук. Да не планира следващи операции за търсене на съкровища.

Старото куче го наблюдаваше съсредоточено. Джо посегна към него и го потупа по главата. Хомър доверчиво се отпусна. Приемаше го за приятел. Между двамата имаше нещо общо — обичаха Каролайн.

— Да отидем ли при нея? — попита го Джо. Хомър се изправи и тръгна към кухнята.

Джо се спря зад гърба на Каролайн. Тя стоеше пред мивката и миеше чашите. Личеше, че е разстроена. Беше я наранил.

— Каролайн — промълви той. — Съжалявам.

Тя не помръдна. Стоеше, а водата обливаше отпуснатите й в мивката ръце. Джо сложи ръка на рамото й и я извърна с лице към себе си. Страните й бяха мокри от сълзи, очите й — зачервени.

— Няма за какво да се извиняваш — рече тя. — Просто ми е малко тъжно, това е. Не мога ли да съм тъжна?

— Можеш — отвърна Джо. Той също страдаше.

Хомър вдигна муцуна към Каролайн, усетил настроението й. Погали се в нея, сякаш разбираше, че приятелката му има нужда от утеха и съчувствие. Тя посегна към него да го потупа, после опря глава в неговата. Джо не откъсваше поглед от младата жена и кучето — между тях съществуваше дълбока връзка. Хомър беше много стар — отдавна беше прехвърлил възрастта, на която кучетата обикновено умираха, и на Джо му стана мъчно, като си помисли, че скоро безмълвният приятел на Каролайн ще напусне този свят.

— От самото му раждане ли го имаш? — попита я той.

Тя не промени позата си. Хомър обичливо побутна главата й със своята. Каролайн се изправи, избърса сълзите си и отговори.

— Не съвсем. Взехме го, когато беше на около година.

— Сигурно е бил красив като по-млад — замислено отбеляза Джо. — Защо предишният му собственик е решил да се раздели с него?

— Предишният му собственик умря.

— О, не! — Той потупа Хомър по гърба. Гръбнакът му изпъкваше изпод излинялата червеникава козина.

Каролайн посегна към един предмет на масата. Беше болничният номер на Скай. Сестра й беше оставила металното номерче върху кухненската маса, преди да се оттегли в стаята за гости.

— Скай го уби — тихо рече тя.

— Господи!

— Бяхме на лов. Тогава сестра ми беше само на седемнайсет години. Беше решила, че онова, което се мярка сред храсталаците, е елен, но се оказа, че е човек. — Каролайн отпусна глава.

— Много съжалявам — рече Джо.

— Не успя да го преодолее — каза Каролайн. — Беше нещастен случай, но това нямаше значение.

— Наистина.

— Бях с нея. Тя просто не беше на себе си. Не можеше да повярва, че го е направила. Аз държах ръката му, докато той издъхваше, а Скай стоеше отстрани и плачеше. Бедната Скай!

— Починал е още там, в гората?

— Да — кимна тя. — Имаше такива ясни очи! Лежеше на пътеката и изглеждаше толкова добър! Имах чувството, че от него се излъчва някаква светлина.

— Каролайн — изрече Джо развълнуван. Тя беше видяла баща му да умира, а после и онзи младеж. Обичаше жена, която беше толкова добра и чувствителна, а в продължение на много години й беше сърдит, че не му е разкрила истината! Нейният баща беше започнал да води дъщерите си на лов заради нещо, което неговият баща беше направил. — Как се казваше?

— Андрю Локууд.

— И Хомър е бил негово куче?

— Да. Денят беше прекрасен. Двамата бяха излезли да се поразходят… Хомър непрекъснато ближеше лицето му, за да му помогне да се почувства по-добре. А когато очите на Андрю се затвориха, той започна да ближе тях.

Джо се загледа в бялата муцуна на кучето. Представяше си как е целувало умиращия си господар и разбираше защо Каролайн толкова много обича този свой домашен любимец. И защо Хомър толкова силно обичаше Каролайн.

— Как е Скай? — попита я Джо.

— Не знам. Споменът за убийството не я напуска.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да посети сбирка на Анонимните алкохолици?

Каролайн замълча. Погледна към Хомър — приличаше на човек, загубил надежда, че злото може да бъде избегнато.

— Не знам — сви рамене. — Съмнявам се.

— На мен ми помогна.

— Бих искала…

— Какво?

— Да помогне и на нея — прошепна Каролайн.

— Каролайн — започна Джо.

— Какво?

— Ела с мен!

— На някоя среща ли? Но…

— Не, ела с мен в Гърция.

Тя го погледна изненадано. Дали не мислеше, че просто я дразни? Или че се шегува с нея? Взе я в обятията си и повтори, като я гледаше право в очите:

— Ела в Гърция с мен.

— Не се шегувай.

— Не се шегувам. Кажи ми има ли поне една причина, поради която да не можеш да го направиш.

— Семейството ми. Не мога да ги оставя. Също и хотела…

— Обичаш да пътуваш, всички го знаят. Мишел знае как да ръководи хотела, а семейството ти…

Тя мълчаливо го чакаше да довърши. Очакваше, че Джо ще се опита да я убеди, че семейството й ще бъде добре, но и двамата знаеха, че е невъзможно някой да бъде предпазен, че съдбата изиграва лоши шеги на хората и че може да си до сестра си и тя да убие човек. Може да не се отделяш от някого и въпреки това да му се случи нещо лошо.

— Близките ти знаят, че ги обичаш. Освен това ще се върнеш.

— Така ли?

— Да. Ще се обадя в Йейл. Не за тази година, но може би ще е възможно да започна работа там от следващата есен. Мисля и за Сам. Като наблюдавам какво правиш за семейството си, ми се иска да му дам повече. Дълго време съм бил далеч от него.

Каролайн отстъпи назад. Хомър подви опашка и се оттегли към синьото одеяло, предназначено за него.

Тя се облегна на плота и се загледа в стария си приятел. Той не откъсваше очи от нея и внезапното й внимание го накара да вдигне муцуната си в очакване. Каролайн се наведе и измъкна една изпокъсана хавлиена кърпа изпод одеялото. Хомър захапа единия край, а Каролайн задържа другия.

— Баща ми започна тази игра — обясни тя и подръпна кърпата.

— С Хомър ли?

— Да. Когато за пръв път го доведохме у дома, Хомър беше много разстроен. Тъгуваше и не обръщаше внимание на играчките, които му давахме. Топки, кокали… Най-накрая баща ми му подхвърли една стара хавлиена кърпа. Беше мека и предполагам, че миришеше на нас.

— И на Хомър тази игра му е харесала? — попита Джо, питайки се какво общо имаше това с пътуването до Гърция.

— Да. Много. Разнасяше тази кърпа навсякъде, а когато тя съвсем се изпокъса, му дадохме друга. Винаги търсеше баща ми, за да си играе с него. — Замълча и погледна Джо в очите. — Баща ми също обичаше да си играе с Хомър. Докато не се разболя. Тогава престана да се занимава с каквото и да било.

— За рака ли говориш?

— Не. За тази особена слабост, която кара човек да пие и да се затваря в себе си. Както се случва със Скай в момента. Страхувам се да я оставя.

Джо пристъпи към Каролайн. Долови колко силно бие сърцето й. Никога досега не беше желал нещо толкова силно. Копнееше да бъде с нея, но същевременно искаше да й помогне. Тя се намираше в капан — опитваше се да спаси сестра си, а Скай щеше да се спаси само ако сама се заеме със собственото си спасение.

Джо пое дълбоко дъх и взе лицето на Каролайн в дланите си.

— Знаеш ли кое е обратното на любов? — попита.

— Омраза? Джо, аз никога не бих могла да…

— Страх.

— Обратното на любов е страх — повтори тя и сбърчи чело.

— Можем да се страхуваме и да оставим нещата да си продължат по стария начин.

— Не мисля, че се страхувам…

— Току-що каза, че се боиш да оставиш Скай.

Каролайн кимна.

— И баща ти. — Беше му трудно да произнесе името на Хю Ренуик.

— Какво за баща ми?

— Кажи ми нещо. Хомър обичаше ли го?

— Обожаваше го. Много е тъжно, дори бих казала, че е някаква ирония, но след смъртта на баща ми Хомър страда така, както беше страдал за Андрю Локууд. Мъката му продължаваше ден след ден. Изчезваше от къщата и бродеше дълго, после се връщаше и започваше да вие край портата.

— Заради баща ти.

— Да. — Каролайн започна да разбира какво се опитва да й каже Джо.

— Въпреки че баща ти е престанал да си играе с него. Може и да се е бил отдръпнал, но това не е накарало Хомър да престане да го обича.

Каролайн кимна. Очите й се насълзиха. Тя наведе глава. Джо не помръдна от мястото си. Копнееше да я прегърне, но знаеше, че трябва да я остави сама да вземе решение.

— Не се страхувам — неочаквано каза тя и го погледна в очите.

По-красиви очи от нейните Джо не беше виждал.

— Наистина ли?

— Обратното.

Джо се усмихна. Знаеше, че Каролайн има предвид любов, че двамата започват от там, откъдето бяха спрели преди години.

— Кога потегляме за Гърция? — попита го тя.

— Веднага щом Сам излезе от болницата — отвърна Джо и я сграбчи в прегръдките си.