Луан Райс
Брегът на светулките (20)

Деветнадесета глава

Джо посрещна Каролайн и й подаде ръка да слезе от моторницата. Когато кракът й стъпи на палубата на „Метеор“, тя се остави любимият й да я привлече в прегръдките си. Той още не беше свалил долната част на водолазния си костюм, но гърдите му бяха голи. По косата му проблясваха солени кристалчета. Членовете на екипажа изоставиха работата си, за да не пропуснат нещо.

— Не каня жени на кораба — обясни Джо интереса на момчетата. — Откакто сме тук, ми се случва за втори път.

— И аз не си взимам почивни дни по средата на работната седмица — засмя се тя.

— Хей, Каролайн! — До тях изникна Сам, тръсна глава и от косата му се разхвърчаха пръски вода. Очевидно се радваше на срещата им. Целуна я по страната. — Избрала си най-добрия ден за посещения!

— Наистина ли?

— Да, по дяволите! Само да видиш съкровището! Истински пиратски сандък — стар и обкован с месинг! Тъкмо сме подготвили въжетата и макарите да го изтеглим. Заведи я при повдигача, Джо.

Джо се усмихна на ентусиазма на по-малкия си брат.

— Ей там е. — Посочи към големия метален барабан с навита около него жица. — Запалваме мотора, казваме вълшебната думичка й хоп — златото излиза на повърхността.

— Само теб чакахме — намеси се Сам. — Бяхме готови да се гмурнем в мига, в който Джо се завърна от бог знае къде, но брат ми каза, че трябва да потърпим още малко.

— Така ли каза? — обърна се Каролайн към него и се изчерви.

— Да — кимна утвърдително той.

Тя се усмихна.

— Имаш ли водолазен костюм? — попита я Сам.

— Не.

— Дай й един, Джо. Ще я свалим долу с нас, нали?

Джо се поколеба за секунда.

— Гмуркаш ли се? — попита той.

— Не се тревожи — засмя се Каролайн. Да, тя умееше да се гмурка, дори имаше свидетелство за водолаз. И преди беше плувала из близките рифове. Само че отдавна не беше го правила. Притесняваше се, че е загубила тренинг, освен това не искаше да пречи на работата. — Мисля, че ще е по-добре да изчакам тук и да видя как ще го извадите от водата.

— Добре — кимна Джо. — Няма да отнеме много време.

Той навлече горнището на неопреновия си костюм и дръпна ципа. Огледа повърхността на водата. Беше гладка и спокойна, осветена от слънчевите лъчи. Един от онези прекрасни летни дни без нито една вълна.

— Хей, капитане, ще слизаме ли най-после? — провикна се един от моряците.

— Търпение, Дани — отвърна той и завърза каишките на кислородната си бутилка. — Довечера вече ще си стягаш багажа за Атина.

— За Атина ли? — попита Каролайн.

— Следващото му гмуркане е в Гърция — обясни Сам. — Двамата братя биха могли да отидат в Йейл, но все пак златото си е злато.

— Значи си тръгвате довечера? — попита тя.

Джо престана да се усмихва.

— Не довечера — отвърна той, но Каролайн разбра, че ще е много скоро.

— О! — възкликна тя.

Блек Хол беше на шестнайсет километра от Пролива. Зад града се издигаха хълмовете, покрити с тъмни борове. На север се намираше „Хълмът на светулките“. Каролайн зърна някаква ослепителна светлина, идваща оттам, и разбра, че слънцето се отразява в някой от прозорците на семейната къща. Примигна и се взря нататък.

Мъжете се скупчиха на палубата. Размениха си думи, които Каролайн не чу — уточняваха стратегията си. После се разделиха и наскачаха във водата. Сам й махна, а Джо й се усмихна, преди да скочи заднишком от перилата.

Тя се втренчи във водата. Единствените знаци, че допреди малко е имало жива душа тук, бяха няколкото концентрични кръга, разпукващи гладката водна повърхност, както и мехурчетата въздух. Мъжете бяха изчезнали. Предишната вечер, когато беше забелязал тревогата в погледа й, Джо я беше уверил, че всичко ще бъде наред, че лошото е свършило. Как бе повярвала, че той ще остане?

Баща й се беше постарал да я научи да се пази от опасности, но не беше я предупредил за такава опасност: щом веднъж позволиш на любовта да завладее сърцето ти, щом се отдадеш на това чувство, поемаш риск. Започваш непрекъснато да се страхуваш. Мисълта, че Джо може да си тръгне, беше по-ужасна от всички самотни нощи, прекарани в планината.

Нещо накара повърхността да затанцува. Разлетяха се сребристи пръски. Мярна се опашка на риба. Една чайка закръжи над водата, надавайки пронизителни крясъци. Обичайна гледка за този сезон: леферът беше пристигнал. Каролайн не можеше да откъсне поглед от хищните риби.

 

 

Водолазите се спускаха все по-надолу и по-надолу, осветявайки пътя си с фенерчета. Сам плуваше плътно след Джо. Гмуркането на подобни дълбочини винаги го изпълваше с еуфория, което от своя страна доведе до учестено дишане точно в момента, в който трябваше да пести кислорода. Опита се да се съсредоточи върху духовни неща, да постигне медитация. Да мисли за всичко друго, само не и за онова, което предстоеше.

Кой би повярвал, че Сам се гмурка заедно с по-големия си брат, за да извади огромно съкровище от океанските дълбини? Беше израснал, идеализирайки Джо. Не умееше да потиска и да прикрива чувствата си. Например по въпроса с Йейл. Толкова беше разочарован, когато брат му заяви, че дори не е обмислял възможността да остане на работа в университета. Младежът се беше престорил, че това не го е разстроило, но Джо беше прочел истинските му чувства…

Самата мисъл за Йейл накара дишането му да се ускори още повече. Биха могли да прекарат поне една година близо един до друг. Както винаги Сам искаше да се изяви, а Джо предпочиташе да се оттегли.

„Не го приемай лично — каза си той. — Джо си е такъв.“

Прониза го остра болка в гърдите. Беше на ръба на опасната граница. Забрави за Йейл. Изпусна въздушните мехурчета и присви очи. Малко по-надолу се виждаха останките на „Камбрия“.

Развалината приличаше на магическа гора от изпочупени дървета. Водолазите се спуснаха в редица покрай рифа и по дължината на потъналия кораб. „Камбрия“ лежеше преобърната на една страна — приличаше на огромен мъртъв кит. Ребрата на черния й дървен корем изпъкваха остро, мачтите бяха прекършени и се крепяха за кораба благодарение на здравите корабни въжета. В огромната коруба влизаха и излизаха лефери и…

Джо се обърна към Сам. Направи му знак да остане там, където е. Сам кимна, макар да нямаше търпение да последва брат си и да влезе в останките на „Камбрия“, за да наблюдава цялата операция отблизо. Само че не беше гмуркач от класата на Джо. Неговата работа не беше свързана с много гмуркане и ако в момента присъстваше, това се дължеше единствено на добрата воля на брат му. Влезеше ли в кораба, само щеше да пречи на гмуркачите да си вършат работата.

Брат му каза нещо. Сам впери очи в устните му и по движението им прочете: Блек Хол.

Не можеше да бъде. Джо не би повторил същите думи, които Сам му беше казал при едно гмуркане преди няколко дни, опитвайки се да го убеди да остане в Йейл, да заживее в града, където беше и къщата на Каролайн Ренуик. Беше забелязал как брат му се променя в нейно присъствие.

Не, сигурно му се е сторило.

Блек Хол. За бога, Джо сякаш казваше именно това! Сам се засмя, изпусна доста мехурчета и направи знак, че не разбира. Беше прочел думите погрешно просто защото му се искаше Джо да му казва именно това. Но брат му беше самотник, авантюрист, търсач на съкровища. Не би позволил на жена или на по-малкия си брат да го задържат на брега.

Джо се обърна и сграбчи въжето, спускащо се от „Метеор“. Двамата с Дани щяха да закачат укрепения предварително сандък със злато за куката и щяха да го издигнат на повърхността. Джо изчезна в търбуха на кораба. Останалите гмуркачи го последваха. Инженери, геофизици, археолози, професионални спасители — всички те бяха тук, за да измъкнат сандък със злато от крехкия лабиринт, изграден от прогнило дърво.

Сам имаше друго занимание. Беше биолог и се интересуваше от растенията и животните, които обитаваха морското дъно. Щом извадеха златото, той щеше да замине за Нюфаундленд, за да се върне на поста си. Китовете трябваше да бъдат преброени. Тюлените трябваше да се наблюдават. Миграцията на херингите — проучена. Сам се опита да забрави за мечтата си двамата с брат си да преподават в Йейл.

Опитваше се да възвърне спокойствието си, когато едно стадо менади се мярна пред погледа му. Люспите на дребните рибки проблясваха като разтопено сребро. Зад тях като торпеда се носеха няколко огромни лефера, машини за смилане на месо. Те преследваха хищно по-малките от тях, а устите им бяха алчно отворени. Биологът се отдръпна встрани и започна да наблюдава рибите, но в съзнанието му непрекъснато се въртеше мисълта, дали брат му наистина беше казал „Блек Хол“, или на него му се беше сторило така.

* * *

Скай работеше върху скулптурата, изобразяваща нея и двете й сестри. Беше облечена в черно боди и избелял гащеризон и беше покрита с глина от главата до петите. До нея се виждаше бутилка с водка и водна чаша. Чашата беше пълна.

Не можеше да овладее чувствата си.

Беше наранила майка си. Представи си помръкналото лице на Огъста. Би могла да го извае от глина — лице на жена, която току-що е надникнала дълбоко в празната душа на най-малката си дъщеря. Фактът сам по себе си не беше новост, но беше шокирал Огъста. Скай беше прочела объркване и удивление в очите на майка си. Водката беше най-бързият изход от положението. Отпи от чашата си и сякаш всичко се отдалечи от нея и престана да я засяга.

Новото й творение обаче беше преизпълнено с любов. Скай не беше изобразила лицата на жените, но добре знаеше коя от трите беше Каролайн, коя — Клий, и коя — самата тя. И трите бяха вдигнали леко глави нагоре, към небето, и в позата им се четеше благодарност и жажда за живот. Така искаше да се почувства Скай някой ден.

Благодарна и щастлива, че живее. Отново вдигна чашата и този път я пресуши.

Членовете на семейство Ренуик бяха овладели до съвършенство способността да се прикриват и да лъжат. Каква беше алтернативата им? Ако приемеха да видят истината, тя щеше да ги съсипе. Ако не бяха лицемери, родителите й щяха да се разведат — Скай беше сигурна в това. Предпочиташе да ги запомни като влюбена двойка, така както се разправяше в официалната версия. Двамата бяха обиколили заедно целия свят и винаги водеха и децата със себе си. Наемаха къщи в прекрасни местности, където Хю можеше да рисува. Бяха създали един фантастичен свят, който най-сетне се беше разпаднал.

Скай беше кръстена на един остров, разположен на запад от Шотландия. Когато порасна достатъчно, за да разбира, родителите й й разказваха за малката къщичка, в която отседнало семейството с двете си малки дъщерички. Говореха за онези дни от живота си като за време на истинско блаженство, през което Хю ходел за риба и рисувал, а Огъста всеки ден се разхождала с децата до морето.

Девет месеца по-късно баща им беше предпочел да прекара Коледа с друга жена, а съпругът на тази жена беше нахлул в „Хълма на светулките“ с намерението да избие всичките му обитатели…

Скай чу стъпки по стълбището и се обърна. Саймън беше застанал така, че да не го вижда, но тя забеляза сянката му, очертаваща се на пода. Изпита облекчение, че е той, а не майка й. Той остана неподвижен още известно време и тя почувства как негодникът събира кураж да влезе при нея. Дори го чу как поема дълбоко дъх.

Най-накрая той влезе в ателието. Държеше червена роза. В погледа му се четеше разкаяние. Беше със зелена тениска, черни джинси и туристически обувки. Бавно прекоси разстоянието до Скай. Стъпките му отекваха в сводестото помещение. Щом стигна до жена си, се спря, коленичи и й подаде розата.

— За теб е — каза.

— Благодаря — отвърна тя. Поднесе цветето до носа си и вдъхна сладкия му аромат, опитвайки се да не се поддава на чувствата си.

— Откъснах я на идване — обясни с обезкуражаваща искреност Саймън. — От градината.

— Защо?

— За мен това беше знак, че все още принадлежа към това място, че продължавам да съм част от семейството — промълви и зарови лице в скута й. Ръцете й бяха покрити с глина, но тя нежно погали косата му.

— Баща ти е допуснал много грешки, Скай, а майка ти въпреки това го е приела.

— Може би не е трябвало.

— Не ми ли каза, че именно той е посадил розите отвън? Като символ? Искал е да поправи грешките си, да се реваншира на съпругата си. Обещавам да съм по-добър с теб.

Тя отново помириса розата. Ароматът й беше чувствен, напомняше й, че лятото е към края си. Помисли си за Каролайн и за Клий и неизвестно защо сълзи опариха клепачите й. Чувстваше, че се раздвоява. Искаше да повярва на Саймън.

Искаше да се опита да забрави за Редхоук, за синята панделка, за „Лебедово езеро“, за болката в очите на майка си.

— Това е неправилно — рече тя и го отблъсна от себе си. — Точно сега имам нужда да бъда сама.

— Люби ме — прошепна той.

— Не, Саймън.

— Какво ти става? Никога преди не си се държала така.

— Уморена съм. Искам да продължа работата си — излъга хладнокръвно Скай. Искаше да се отърве от съпруга си възможно по-бързо, за да се напие и да заспи.

— Кое от двете? — усмихна се той.

— Истината е, че искам да остана сама — повтори Скай. Умът й бързо работеше. — Снощи имах невероятен сън и той се превърна във вдъхновение за нова творба. Сега наистина ми се работи. — Желанието й да се изолира от целия свят беше достатъчен стимул да го лъже.

— Секс — произнесе кратко Саймън и прокара език по шията й. — Имаш нужда от разтоварване.

— Престани — сряза го тя и отблъсна ръката му, която посягаше към гащеризона, й.

— Не ми се спира — засмя се той, а дъхът му отново опари шията й.

Обзе я паника. Чувстваше как потръпва под устните и дланите на мъжа си.

— Не, Саймън. Казах не!

— Кучка — процеди през зъби той.

Скай си пое дълбоко дъх. Затвори за миг очи. Трябваше да види истината, да възприеме действителността и да не бяга от тази реалност в илюзии и мечти. Лицето на съпруга й беше сгърчено от злоба. Току-що я беше обидил. Това й подейства отрезвяващо.

— Ако не напуснеш ателието ми веднага, ще се обадя в полицията! — заяви решително тя.

— И какво мислиш, че ще направят полицаите? — извика Саймън и силно я зашлеви през лицето. — Ти си ми жена.

— Саймън!

— Не искаш да се любим? Добре. Тогава ще се чукаме!

Скай шокирано докосна окото, после устните си. Лявата й страна беше изтръпнала. Чувстваше как плътта й пулсира, възприела формата на дланта му. Той разкъса блузата й. Очите й се разшириха от ужас.

* * *

Леферите се хранеха. Каролайн се беше облегнала на перилата и не отместваше поглед от водата. Преследваните менади се стрелкаха като куршуми пред погледа й. Хищниците бяха като обезумели. Зъбите им щракваха, за да докопат каквото им попадне, и наоколо беше пълно с полуизядени риби, обагрящи водата в кръв и мазнина, които течението отнасяше надолу.

Каролайн се запита какво ли става на дъното. Няколко мъже от екипажа бяха останали на палубата, за да обслужват макарата и да поддържат непрекъсната радиовръзка с Джо и останалите водолази. От време на време развиваха макарата и отпускаха по малко от въжето. Припалваха двигателя, проверяваха позициите на „Метеор“ спрямо потъналия кораб.

Каролайн не откъсваше поглед от рибите, опитвайки се да не обръща внимание на свития си от притеснение стомах. Мъжете на палубата говореха за Гърция, за някакво микенско съкровище, за топлата вода на Егейско море и за красотата на жените в онази част на света.

— Готови са! — извика един от мъжете до макарата. — Укрепили са сандъка!

Всички се скупчиха на палубата. Дебелото въже се проточваше от голямата макара и изчезваше във водата — приличаше на кордата на огромна въдица.

— Опасно ли е? — попита Каролайн, обзета от безпокойство.

— О, да, по дяволите! — отвърна един от моряците. — Когато започнем да изтегляме, това въже ще трябва да издържи на огромно напрежение.

— Представи си потъналия кораб като къщичка, изградена от карти за игра — намеси се един по-възрастен мъж с цигара в устата и татуиран на ръката боен кораб. — Златото е вътре. Трябва да прокараме въжето през тази неустойчива структура, като много внимаваме да не докосва нищо, после го увиваме около сандъка със съкровището. Докоснем ли дори само една карта, цялата постройка се срутва.

— Но това няма да се случи — увери я по-младият мъж. — Джо си разбира от работата. Правим това през цялото време.

— Следващия месец ще вършим същото в Гърция — добави друг моряк.

Един от операторите говореше по микрофона на радиостанцията. Притисна слушалките към ушите си, за да чува по-добре. После отново заговори и Каролайн го чу да казва:

— Тук Роджър. Пускаме макарата в действие.

После операторът натисна някакви бутони.

Въжето се обтегна още повече. Бяха започнали да изваждат сандъка. Тя се сети за сравнението с къщичка от карти и стомахът й отново се сви. Отмести очи към водата. Леферите се бяха придвижили по-близо. Срещу тях се носеше нещо голямо и тъмно.

Беше акула.

 

 

В трюма на „Камбрия“ беше тъмно. Не проникваше дори лъч светлина. Светеха единствено фенерите, прикачени към сандъка. Джо напрягаше поглед, докато двамата с Дан завързваха въжето. Бяха издигнали няколко метални арки, които имаха за цел да очертаят пътя на въжето и да предотвратят допира му до прогнилия скелет на кораба, което би имало фатални последици. За момента всичко беше наред.

Джо преброи хората си. Огледа се за Сам и изпита облекчение, че не го вижда наоколо. Хлапето го беше послушало и беше останало отвън. Обикновено беше трудно да го накара да се отдели — Сам го следваше неотлъчно като паленце, но когато му наредеше да се отдалечи, той се подчиняваше.

Джо си помисли, че прекалено често кара брат си да стои настрана. Дръпна въжето, за да провери колко здраво е завързано. Не само брат си държеше на разстояние — правеше го с всички около себе си. Сети се за Каролайн, която го чакаше на палубата. Даде знак изтеглянето да започне.

Въжето се опъна и проскърца. Сърцето на Джо заби по-силно. Беше доволен, че Сам е навън. Това беше най-опасният момент от откриването на едно съкровище: изваждането на златото от нестабилната конструкция на погиналия кораб. В подобни моменти не беше изключено някой от членовете на екипажа да пострада.

Сандъкът се повдигна от морското дъно. Водолазите го наобиколиха и започнаха да се издигат нагоре заедно с него, като внимаваха да не докоснат нещо. Дан наблюдаваше въжето, провери здравината му и направи знак на Джо, че всичко е наред. Джо се гмурна зад сандъка. Няколко златни монети бяха изпадали от някаква цепнатина.

Основната му грижа беше златото да стигне непокътнато до повърхността на водата. Сега, след като вече бяха повдигнали сандъка от дъното, беше по-лесно. Наоколо лежаха разпръснатите кости на екипажа на „Камбрия“, както и тези на майката на Клариса, но този път Джо успя да си наложи да не мисли за нея. В този миг беше моряк, а не учен, и задачата му беше да извади съкровището.

Щом изплува от трюма на „Камбрия“, с облекчение установи, че навън е по-светло. Огледа се за Сам и го видя, че изчаква, отдръпнал се на известно разстояние от водолазите. Най-трудното беше свършило. Хората му излизаха един след друг от развалините на кораба, ескортирайки сандъка със златото. В един миг всяко движение замря. Сандъкът не можеше да излезе от отвора, но Джо веднага разбра, че проблемът не е сериозен. Въжето се беше омотало в една дъска и беше прекалено опънато, за да могат да го откачат. Дан даде сигнал на човека, обслужващ макарата, и той веднага отпусна въжето. Джо се върна назад. Посегна да откачи въжето и в същия миг видя акулата.

Приближаваше бързо. Беше лъскава, с черен гръб и бял корем и плуваше право към Сам. Хищникът отвори широката си челюст. Зъбите му проблеснаха. Джо забеляза объркването, изписано на лицето на брат си. Очите на Сам се бяха разширили от ужас. Младежът отвори уста и изпусна огромно количество въздух.

Джо грабна един прът от дъното. Нямаше никакъв план, дори не беше в състояние да разсъждава. Единственото му желание беше да защити брат си. Спусна се към акулата и се опита да я прогони, размахвайки безполезното парче дърво в ръката си. При рязкото движение тръбата на кислородната му маска се закачи в нещо и Джо почувства как притокът на въздух спира. Свали бутилката от гърба си и я остави да виси там. Сам стоеше неподвижно на мястото си, а морският хищник кръжеше около него. Неочаквано акулата плесна с опашка и се отдалечи. Джо я проследи с поглед, после се усмихна на Сам. Хлапето, здравата се беше уплашило.

Сам заплува към Джо и извади маркуча от устата си, готов да сподели оставащия му кислород с брат си. Джо му направи знак, че всичко е наред. Беше поел достатъчно въздух, за да му стигне, докато изплува на повърхността. Само че Сам продължи да се придвижва към него, а ръката му, която държеше накрайника на маркуча, беше протегната напред. Точно в този момент сандъкът излезе от отвора, в който беше заседнал. Буквално прелетя покрай Джо, а въжето изтръгна металните скоби от пясъка и свободно се разлюля във водата. Останките на „Камбрия“ се разтресоха. Усещането беше като при земетресение. Джо посегна да отблъсне Сам.

Корабът се срина изведнъж. Наоколо се разхвърчаха изгнили дъски и метални части. Водолазите се разпръснаха като подгонени риби. От вътрешността на „Камбрия“ изплува цяло стадо лефери. Акулата беше изчезнала. Една дъска силно удари Джо по рамото, но Сам беше пострадал по-сериозно. Джо видя как въжето се плъзна по задната част на главата на брат му и кръвта на Сам обагри водата. Той понечи да се спусне напред, но установи, че не може да плува. Ръката му висеше безжизнено.

 

 

Никой не обърна внимание, когато Каролайн посочи аулата. Отвърнаха, че виждат акули всеки ден и че срещата с подобни същества е част от работата им. Дори се пошегуваха, подхвърлиха й, че само изнежените градски чеда вярват в „Челюсти“. Каролайн се засмя заедно с тях. Знаеше, че може да им вярва. Целият си живот беше прекарала на този бряг и не беше чула някой да е бил нападан от акула. Беше като при лов — тя и сестрите й бяха срещали мечки и вълци, но нито един от тези горски хищници не ги беше нападнал.

Сандъкът се показа на повърхността. Беше голям, потъмнял от времето и престоя си под водата, обрасъл с водорасли и покрит с морска тиня и раковини. Поклащаше се на въжето. Беше облепен от всички страни с укрепваща лента. Мъжете от палубата се спуснаха да го изтеглят.

От водата изникнаха четири глави, покрити с черни маски. Водолазите се изкачиха на кораба и един от тях се спусна към радиостанцията, за да се обади в Спасителната служба за хеликоптер. Каролайн изтича до перилата и се загледа напрегнато във водата. Молеше се Джо и Сам да се покажат на повърхността.

— Заради акулата ли е? — попита уплашено тя, обзета от ужасни предчувствия.

— Не. „Камбрия“ се срути — отвърна й един от мъжете.

— Къде е Джо? — Сърцето й биеше оглушително. — Къде са и двамата?

След по-малко от минута няколко души се появиха едновременно на повърхността. Всички се бяха скупчили около тялото на Сам. Лицето на младежа беше мъртвешки бледо. Очите му бяха полуотворени, а дълбоката рана зад ухото му силно кървеше.

Джо показа глава над водата и рязко пое въздух. Опитваше се да подкрепя Сам, но лявата ръка не му се подчиняваше. Водолазният му костюм беше раздран и Каролайн забеляза дълбоката рана на рамото му. Дан плуваше до него и здраво го крепеше. Тя протегна ръце и се опита да помогне при изваждането първо на Сам, а после и на Джо от водата. Няколко души моментално изнесоха навън няколко одеяла.

— Той се опита да ме спаси — промълви Джо и отмести очи от Каролайн към Сам. — Просто се опита да ме извади от трудна ситуация.

— Лошо е ударен, приятел! — възкликна Дан, гледайки втренчено към Сам. — Загубил е много кръв и продължава да губи.

— Хората от Спасителната служба ще пристигнат всеки момент — извика Джеф. — Изпратили са хеликоптера.

— Сам — промълви Джо.

Каролайн се ужаси от вида на раната му. Дъската се беше забила в рамото на Джо и беше разкъсала мускула до самата кост. Лицето му беше не по-малко бледо от това на Сам, а устните му — посинели. Очевидно също беше загубил много кръв, но не искаше да се отдели от брат си.

Някой пъхна под главата на Сам хавлиена кърпа, смачкана на топка. От раната му продължаваше да тече кръв. Хората гледаха като парализирани.

— Имаме нужда от лекар — изръмжа Дан и изплю вода. — Непрекъснато сме в открито море, покрай нас гъмжи от акули и нито един от нас не е лекар! Само празни глави!

— Къде е хеликоптерът? — попита един младеж, без да откъсва поглед от небето.

Каролайн си проправи път сред моряците. Беше минала курс по оказване на първа помощ. Коленичи до Сам и докосна лицето му. Беше леденостудено. Гърлото й се сви. Сети се за Редхоук, за Андрю Локууд. Споменът прониза сърцето й, но тя знаеше, че не бива да си позволява да се поддава на емоции точно в този момент.

Бързо свали бялата си блуза. Отдолу беше по бански. Потръпна от хладния въздух. Притисна ризата си към раната на Сам и съсредоточи погледа си върху лицето на младежа, за да не вижда непрекъснато лицето на Андрю Локууд.

— Разкопчайте костюма му — инструктира тя мъжете до нея.

— Завийте го с одеяла и донесете още. — Докосна с пръсти шията на Сам, но не можа да напипа пулса му. Раната беше лоша — имаше вероятност въжето да е прерязало някоя артерия.

— Ще умре ли? — попита с треперещ глас Джо, а очите му бяха зачервени от напиращите в тях сълзи.

Каролайн вдигна поглед към него. Силата на волята му беше изумителна. Джо беше в съзнание единствено благодарение на тази своя воля. Изискваше се голям кураж да си капитан на кораб, да седиш на палубата и да плачеш пред целия екипаж, без дори да избърсваш сълзите си.

Чу се бръмченето на хеликоптера.

— Ще умре ли? — повтори въпроса си Джо. Нито за миг не беше отделил очи от лицето на Каролайн. Трябваше да внимава, помисли си тя. Знаеше какво е отношението му към истината и лъжата, но не можеше да изрече страшните думи.

Устните й не помръднаха. Единствено сълзите в очите й подсказваха на Джо, че тя е попадала в същата ситуация и преди, виждала е как изтича кръвта на ранен човек, че е твърде вероятно отговорът ма неговия въпрос да е положителен.

* * *

Огъста задъхано изкачваше стълбите към ателието на най-малката си дъщеря. Искаше да види как е Скай. Не би признала пред никого — дори пред Каролайн и Клий — че окончателно е сразена, че е претърпяла пълен провал като майка.

Момичетата й бяха толкова жизнерадостни същества. Представяше си ги как като малки тичаха из полето, как ловяха светулки в шепите си. Не се спираха на едно място. Огъста си ги представяше така ясно, сякаш бяха пред очите й в момента. Докато те тичаха наоколо, тя седеше на стъпалата пред градинската порта и се чувстваше изпълнена с блажено спокойствие. Беше толкова щастлива — имаше чувството, че ще се откъсне от земята като балон и ще полети към небето. Дъщерите й танцуваха в здрача, подскачаха в сложни арабески, а в очите на Огъста напираха сълзи при мисълта, че е дала живот на тези прекрасни деца.

Кой би допуснал, че двайсет и пет години по-късно тя щеше да се превърне в надзирател на най-малката си дъщеря, че непрестанно щеше да я дебне да не се нарани. Или пък да не се напие. Или пък да не пререже вените на деликатните си китки. Заради една смърт отпреди много, много години.

Скай, убийцата.

Мили Боже! Толкова болка беше преживяло цялото й семейство! Възрастната жена наведе глава и изтри сълзите си. Защо не знаеше как да помогне на децата си? Беше ги оставила да се грижат една за друга. Каролайн се беше нагърбила с ролята на майка. И слава богу, иначе Клий и Скай щяха да се борят с живота съвсем сами — тяхната истинска майка беше прекалено голяма егоистка и страхливка, за да ги защити.

Огъста се спря на последното стъпало. Облегна се на перилата. Държеше в ръце купчина прани кърпи. За момент се почувства като уморена стара перачка.

Вратата на ателието беше затворена. Огъста впи поглед в нея. Това беше моментът, който най-много мразеше — отварянето на тази врата, зад която обикновено откриваше дъщеря си мъртвопияна.

Изправи рамене. Пое дълбоко дъх. Щеше да влезе шумно вътре, оплаквайки се на глас колко тежка е съдбата на майката на един скулптор и колко домакинска работа се изисква, за да могат дъщерите й да работят с чисти ръце.

Огъста бутна вратата и пристъпи напред. Сърцето й се сви, тъй като в този миг дъщеря й нададе пронизителен писък.

— Господи! — изхълца възрастната жена и изпусна кърпите на пода.

От носа на Скай течеше кръв. Саймън се беше надвесил над нея и дишаше тежко като разгневен бик. Беше я хванал отзад и Огъста ясно виждаше следите от насилие по тялото на дъщеря си. Панталоните на Саймън бяха разкопчани, коланът му — захвърлен на пода.

— Остави ни, Огъста — извика раздразнено той. — Това е между мен и жена ми.

— Скай? — Огъста отново погледна към дъщеря си. Грабна една хавлиена кърпа и се втурна към момичето. Това сбиване ли беше или нещо по-лошо? Дали този мръсник не се опитваше да изнасили детето й?

Носът на Скай беше счупен. Лявото й око беше насинено. Огъста коленичи и се вгледа в лицето на дъщеря си, погали я по косата.

— Той удари ли те? — От очите на Скай се лееха сълзи. Огъста се обърна разярена към Саймън: — Ти ли я удари? Саймън, помогни ми да…

Млъкна, поразена от това колко грозно изглежда лицето на зет й — почервеняло и изкривено от злоба. Беше оголил зъби като тигър и това събуди у Огъста някакви първични инстинкти. Кожата й настръхна. Само веднъж се беше чувствала по този начин — когато Джеймс Конър нахлу в кухнята й и заплаши децата й.

Тя се изправи пред Саймън с високо вдигната глава. Погледите им се срещнаха и тя усети, че ще последва удар. Не беше сигурна дали Саймън се прицелва в нея, или иска отново да удари Скай, но беше все едно. Вдигна ръце, за да отблъсне юмрука му, да защити и себе си, и дъщеря си.

— Неееее! — изпищя Скай.

Огъста беше мишената, в която Саймън се беше прицелил. Юмрукът му се стовари тежко върху главата й. Възрастната жена почувства ужасна болка, усети вкуса на страха в устата си. Видя как Скай — нейната най-малка дъщеря, тази чувствителна и чиста душа — посегна към масата и сграбчи една ножица.

„Скай — опита се да каже Огъста. — Скай. Недей, скъпа. Недей. Недей.“ — Думите й се давеха в кръвта, бликнала в устата й. Може би загубваше съзнание, може би дори умираше, но в този миг Огъста не даваше и пукната пара за това. Единственото й желание беше да предпази дъщеря си. Сега. Така както би трябвало да го направи и преди четиринайсет години.

Огъста Ренуик лежеше свита на пода на ателието. Не бе в състояние да помръдне или да проговори. Беше безсилна да защити Скай от тъмните сили, които витаеха над семейството. В мига, в който загубваше съзнание, видя как дъщеря й забива острието на ножицата в сърцето на Саймън.