Луан Райс
Брегът на светулките (19)

Осемнадесета глава

Докато кафето се вареше, Каролайн отскочи до хотела, за да провери какво има за закуска. Няколко от гостите бяха станали рано, но тя ги подмина, без да се спре при тях, и влезе в кухнята. Напълни едно панерче с курабийки и се прибра вкъщи. Застла масата на верандата с покривка. Небето сияеше в различните цветове на зората — сребристото преливаше в розово, розовото — в синьо-златисто. Искаше Джо да види тази невероятна гледка. Когато обаче влезе в спалнята, за да го накара да излезе навън, той я хвана за китките и я дръпна обратно в леглото.

Облякоха се и се спуснаха към реката. Рибите подскачаха на повърхността, орлите рибари бяха излезли на лов. Едно синьо рибарче атакува цяло стадо риби лещанки и след миг в човката му проблесна сребристото тяло на една от тях. Джо държеше Каролайн за ръката. Двамата спряха и се целунаха под една върба. После направиха няколко крачки и отново спряха за целувка — този път сред няколко бора.

— Трябва да се връщам — рече накрая Джо. — Не очаквах, че ще се забавя толкова.

— Сам ще се притеснява ли?

— Сам ли? Не, той не, но някои от момчетата със сигурност ще искат да ме убият. И без това закъсняваме с няколко дни, а златото ги изкушава. Аз никога не съм го правил преди.

— Кое?

— Да не се прибирам на кораба. И да забавям операцията. — Поклати глава. — Но знам, че никой няма да е изненадан, задето това се случва. Те всички виждаха накъде вървят работите.

— Какво искаш да кажеш?

— На бала… Хм, трябваше да строша една-две глави заради коментарите, които си позволиха по твой адрес. Те са глутница морски вълци, така че човек не може да очаква от тях добри маниери: Когато те защитих, се нахвърлиха върху мен и заявиха, че здравата съм налапал въдицата. Но ти изглеждаше толкова красива! „Момичето в бялата рокля“.

— Какво?

— Имам предвид портрета — обясни Джо. — Това е единствената картина на Хю Ренуик, която понасям. Казах ти вече — видях я веднъж. Влязох в галерията, където беше изложена. Забелязах я в дъното на залата. Спрях като поразен. Наистина не можех да помръдна — имах чувството, че съм в една стая с теб. Само дето нямах представа за какво си мислиш, а така исках да разбера! В очите ти имаше нещо особено…

— Баща ми нарисува тази картина непосредствено след като двамата с теб престанахме да си пишем.

— Нещо се е случило след това, нали?

— Да. — Каролайн имаше предвид смъртта на Андрю Локууд.

— Ела с мен на кораба — там ще ми разкажеш.

— Не мога — поклати глава тя. — Искам, но съм ужасно ангажирана.

— Искам да си там, когато изваждаме златото. Искам да видиш.

— Какво чувство изпитва човек, когато намира съкровище? — попита Каролайн, без да отмества поглед от реката.

— Бих искал да мога да го обясня — рече Джо и се наведе да вземе едно камъче. То беше гладко й плоско. Поглади повърхността му с палец. — Но и да го направя, няма да ми повярваш. Трябва сама да го изпиташ.

— Другите неща по-красиви ли са от това? — попита Каролайн, извади камеята от джоба си и я вдигна срещу светлината.

— Когато Марко Поло се върнал от Китай, разказал на съвременниците си за чудесата, които видял в тази непозната страна — бавно рече Джо: — И понеже разказите му се сторили невероятни на съгражданите му, те го обвинили, че лъже. Когато умирал, го накарали да се изповяда и да признае, че е лъгал, защото скоро щял да се изправи пред Бога, а Марко Поло отвърнал: „Не съм казал и половината от това, което видях.“

Джо обгърна лицето й с длани и се загледа в очите й.

— Така ли е и при теб? — попита Каролайн, а сърцето й лудо биеше. Той й посочваше причините, които го бяха накарали да тръгне по моретата, за да търси и открива чудеса, причините, поради които винаги щеше да се налага да си тръгва.

— Ела с мен, за да се увериш с очите си.

— Не знам — въздъхна тя.

— Тази вечер? А може би утре? Ще изпратя да те вземат с моторницата.

Каролайн се поколеба. Отново си спомни думите на най-малката си сестра — за това, че никога не допускаше хората близо до себе си, че живееше живота на сестрите си вместо своя. Спомни си и думите на Джо: щедростта включва в себе си и способността да получаваш.

— Имам да свърша някои неща тази сутрин, но следобед ще съм свободна — рече бавно тя.

— Тогава ще дойдем да те вземем — каза Джо.

Тръгнаха към къщата. През целия път Каролайн стискаше камеята в джоба си. Не я пусна дори когато целуна Джо за довиждане.

* * *

Някой беше влизал в кухнята й. Огъста откри няколко ситни камъчета, пръснати по пода. Снимките на масата бяха разбъркани, а в мивката имаше две чаши. Огъста имаше подозрения и те никак не й се нравеха. Беше късно сутринта. Очакваше най-малката си дъщеря да слезе долу, за да й зададе няколко въпроса.

— Сядай — нареди Огъста, подаде страната си за целувка и побутна Скай към единия стол до масата. — Приготвила съм ти закуска.

— О, мамо, не съм гладна — отвърна Скай. — Ще пия само едно кафе.

Огъста се престори, че не я е чула. Щом дъщеря й усетеше аромата на курабийките и разбереше, че старата й майка се е катерила чак до върха на хълма, за да набере боровинките, с които ги беше приготвила, щеше да промени мнението си.

Огъста извади четири от фурната и ги сложи в красиво плетено панерче, застлано със салфетка на карета. Сложи панерчето пред Скай.

— Скъпа, бих искала да мога да ти кажа, че този сок е прясно изцеден, но не е съвсем вярно — рече тя и напълни една чаша със сок. — Прекалено късно осъзнах, че не разполагам с достатъчно пресни портокали, затова добавих към тях малко консервиран сок.

— Няма значение и без това не искам…

— Ще се ядосам, ако не си изпиеш сока. Знаеш, че съдържа витамини.

— Мамо, стомахът ми е малко…

— Може да си приготвим по един коктейл за изтрезняване — предложи Огъста. Мислеше, че Скай пак е прекалила с алкохола. Знаеше, че дъщеря й трябва да се контролира, но може би в този случай една чашка не би й се отразила зле.

Майката се чувстваше уморена след вчерашното пътуване. По-малките й дъщери я бяха поканили да отидат до Провидънс и да прекарат един приятен ден заедно, но през цялото време изглеждаха нервни и напрегнати. По време на пътуването Огъста седеше на задната седалка и бродираше, но през цялото време чувството, че нещо не е наред, не я напускаше. Щом се прибра у дома, се почувства като старата мечка: „Някой е влизал в кухнята ми.“

— Кой е бил тук? — попита внезапно тя.

Скай отпи от кафето си. И не отговори.

— Сестра ти ли?

Скай обгърна чашката с длани и сведе поглед.

— Кажи ми, Скай. Искам да знам.

— Сестра ми не е ли свободна да идва и да си тръгва от този дом, когато пожелае? — попита тя.

— Не и ако я придружава Джо Конър. Той също ли е бил тук? Отговори ми, Скай!

Скай не отговори. Не искаше да лъже. Огъста и без това предусещаше истината. Пръстите й нервно опипваха перления наниз на шията й.

— Знаех си, че ще се случи! Защо иначе щеше изобщо да идва в Блек Хол, ако не да се промъкне тук? Разбрах го в мига, в който го видях на бала.

— Може би е искал да види мястото, където е починал баща му — бавно рече Скай и захапа курабийката. Не трепереше толкова силно, колкото предишните няколко дни:

— Това ровене в миналото е ужасно! — възкликна Огъста.

— Онзи човек е бил негов баща, мамо!

Огъста се почувства засегната и изпита желание да отвърне. Пред очите й се появи ателието на Скай, новата скулптура, която най-малката й дъщеря извайваше. Представи си талисманите, наредени върху кръглия каменен плот, и потръпна от отвращение. За нея всички онези дреболийки бяха част от едно наситено с болка минало, символизираха всичко лошо, свързано със Скай.

— Докато ти спеше, разчистих ателието ти — подхвърли небрежно.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я остро Скай.

— Онези овехтели неща — мръсната избеляла панделка, онзи отвратителен змийски скелет…

— Мамо!

— Изхвърлих ги.

— Не!

Огъста многозначително кимна:

— Нищо чудно, че се чувстваш депресирана, след като се обграждаш с вещи, които ти влияят зле. Как очакваш да си вършиш работата, да водиш смислен живот, когато змийски скелети се търкалят пред очите ти?

— Веднъж една змия ме ухапа. — Скай прониза с поглед майка си.

Огъста наля още сок в чашата на дъщеря си:

— Не ставай истерична. Не змията е…

— Онази змия беше отровна — повиши тон дъщерята. — Случи се по време на едно от онези пътувания в планината, на които ти ни пускаше с татко. Каролайн изсмука отровата от раната ми.

— Не е била отровна. Ако беше, щях да знам. Щяха да те приемат в болницата, а ако мислиш, че аз пък бих те оставила да влезеш в болница, без да съм до тебе през цялото време, много се лъжеш.

— Мили Боже! — възкликна Скай и изведнъж избухна в смях.

— Какво толкова смешно казах?

— Но ти не беше до мен, мамо. Каролайн изпълни тази твоя функция.

— Не, Скай, мисля, че…

— Не беше до мен нито когато това се случи, нито по-късно, когато ме приеха по спешност в клиниката. Каролайн беше до мен, когато застрелях Андрю Локууд, и пак тя беше до мен, когато пристигна полицията, когато ме отведоха в участъка и когато трябваше да погледна родителите на убития от мен младеж в очите.

— Но аз бях тук и те чаках! — отвърна Огъста.

— Каролайн обаче беше с мен — равно изрече Скай. — Както винаги. За мен тя беше като истинска майка.

— Аз съм твоята майка. — Възрастната жена почувства, че я обзема паника.

— Но никога не си била до мен, мамо. Изпадала съм в беда и съм имала нужда от теб. С ужас очаквах мига, в който трябваше да се срещна с родителите на Андрю Локууд.

— Беше нещастен случай, Скай. Дори те разбраха, че…

— Можеше да дойдеш! Нима не ти мина през ума колко ужасно бе цялото това изживяване за мен? Та аз бях убила сина на тези хора! Идеше ми да потъна вдън земя, мамо. Това беше единственото, за което можех да мисля в онзи момент.

— Скъпа, толкова се тревожех за теб. Страхувах се, че могат да те обвинят в убийство. Моята едничка мисъл беше, че може да те вкарат в затвора.

— Мамо, убих човек! Не можех да мисля за затвора. Мислех за това, че онези хора никога вече няма да видят сина си. Денят беше слънчев и прекрасен, а момчето им беше мъртво!

— Слънчев и прекрасен ден? Е, аз мислех за теб. Да те вкарат в затвора, с бог знае каква отрепка в една килия… Без свобода, без прекрасни слънчеви дни. Бях парализирана от ужас.

— Знам — кимна Скай. — Но Каролайн не беше. И беше там, до мен.

Истината проблесна неочаквано и беше болезнена. Огъста никога не беше присъствала в живота на Скай. Беше имала доброто желание, беше го планирала, дори вярваше, че го прави през всичките тези години, но истината бе, че беше отсъствала от живота на най-малката си дъщеря.

Тя извади ръкоделието си с треперещи ръце. До този момент беше крила от Скай онова, което изработваше — искаше да го запази в тайна до Коледа.

— Виж какво шия за теб, Скай — рече и показа на дъщеря си този символ на майчинската й любов с надеждата да омаловажи всички минали грешки и пропуски. Искаше да дари на дъщеря си успокоителното въздействие на добри талисмани, а не на някакви скелети и пера. И да върне предишния им начин на общуване, който й даваше възможност да се преструва, че е член на едно щастливо семейство.

Огъста разстла ръкоделието си на масата. Почти беше завършено: сцена от „Лебедово езеро“ — мистериозната гора, синьото езеро, грациозните лебеди, вековният замък. Най-отдолу бяха избродирани датите на две различни коледи в разстояние на трийсет години една от друга.

— Осъзнаваш ли важността на тези две дати? — попита с треперещ глас тя. Прегърна през раменете дъщеря си и прокара пръст по извезаните дати, сякаш ги показваше на малко дете, което сега се учи да чете. — Коледа, когато баща ми ме заведе да гледам „Лебедово езеро“, и Коледа, която твоят баща заведе теб и сестрите ти на същия балет.

— Аз провалям живота си, а ти искаш да ми подариш везана възглавница — каза Скай.

— Скъпа, ще се оправиш! — възкликна Огъста. Истината, изречена на глас, я плашеше. Прегърна Скай. Надяваше се дъщеря й да види възглавничката и да се зарадва. Молеше се да не е прекалено късно.

— Мамо, недей! — високо изрече младата жена. — „Лебедово езеро“ ми напомня за Редхоук.

— Но балетът… Баща ти те заведе и на теб много ти хареса. После не можех да те накарам да си легнеш — все си пускаше музиката.

— Ти дори не се интересуваш какво става в действителност. Винаги тълкуваш нещата както ти отърва! — произнесе Скай.

— Скъпа!

— Мамо, аз мразя „Лебедово езеро“. Напомня ми за татко. Напомня ми за онзи есенен ден, когато взех пушката и застрелях Андрю Локууд. Точно за това си мисля всеки път, когато чуя тази музика.

Огъста нищо не каза, посегна към ножицата, разряза платното на две, после още на две и се загледа втренчено в четирите парчета в ръцете си.