Луан Райс
Брегът на светулките (14)

Тринадесета глава

През целия ден температурите бяха убийствено високи. На смрачаване небето беше перленобяло, а слънцето се беше превърнало в блестяща червена топка. Когато слънцето потъна зад хоризонта, изгря луната. Тя се покатери нависоко, бяла на фона на мътното тъмно небе. Под нея проблясваха хартиените фенери, а музиката изпълваше нощта.

Единият от баровете за храна изобилстваше от пресни стриди и омари, сложени в натрошен лед, а Каролайн и Мишел се бяха потрудили да подредят рибата така, че да изобразява картина на Дега. Гостите също бяха дали своя принос бяха издигнали купи сено като онези от картините на Моне, забити в пясъка плажни чадъри и бели сенници — като при Боден. Свещите примигваха, а оркестърът свиреше „Всеки път, когато си казваме довиждане“.

Гостите прииждаха, облечени като герои от любими картини. Много от костюмите бяха старовремски — дълги рокли от времето на Реноар и Сарджънт, представляващи източник на вдъхновение за повечето жени. Мей Тейлър се появи като баба си Емили Дън — основателката на „Брайдъл Барн“, чийто портрет Хю Ренуик беше нарисувал навремето. Червеникавата й коса беше вдигната високо, а красотата и елегантността й моментално привличаха погледа. Клий и Питър представляваха ирландската двойка от картината на Хю „Танц в Галуей“. Скай и Саймън бяха в черно и представляваха себе си. Бяха установили поредното си крехко примирие. Огъста пристигна с тях и тримата заеха маса до реката близо до дансинга.

Каролайн забеляза, че близките й пристигнаха, и се отдръпна встрани, за да ги огледа, без те да я усетят. Не знаеше какво да каже на Скай. Познаваше я толкова добре и толкова силно я обичаше, но някак беше загубила способността си да разговаря с най-малката си сестра. По време на последните им няколко срещи двете сякаш бяха говорили на различни езици.

— Каролайн! — извика й Огъста. Беше я забелязала.

Каролайн се усмихна и се приближи към масата им. Майка й беше прекрасна в костюма си на арлекин и с неизменните черни перли на шията. Всички се надигнаха от местата си, когато Каролайн се спря до масата, и тя целуна последователно майка си, сестрите си и съпрузите им. Размениха си комплименти за костюмите и всички бяха единодушни, че Каролайн се е справила страхотно с организацията на бала.

— Баща ти щеше да се гордее — отбеляза Огъста и стисна ръката на най-голямата си дъщеря. Очите й проблясваха от процепите на доминото. С всяка изминала година тя ставаше все по-сантиментална. — Трябва да си доволна от себе си, скъпа.

— Благодаря, мамо. — Каролайн беше поласкана и доволна. Одобрението на родителите й беше нещо, към което винаги се беше стремила.

— Тази рокля… — Огъста се втренчи в Каролайн. — Забележителна прилика с онази, която носеше, когато… Спомняш ли си как позираше за „Момичето в бялата рокля“? До портата на „Хълма на светулките“?

— Да, спомням си. — Нима би могла да забрави? Беше в края на годината, малко преди да завали сняг. Андрю Локууд беше загинал преди месец и семейството все още беше в шок от случилото се. Това всъщност беше последната картина на баща и. Щом завърши „Момичето в бялата рокля“, Хю Ренуик престана да рисува.

— Това го довърши, Каролайн — промълви Огъста.

— Кое го довърши?

— Картината. Изчерпа творческите му сили. След като приключи с портрета ти, той заяви, че в душата му не е останало нищо. Вече не беше същият. Но той е уловил нещо…

В гласа на майка й звучеше горчивина. Сякаш костюмът на Каролайн й припомняше за нещастието, несправедливостта и непълноценността на отношенията й с Хю.

— Какво е уловил?

— Това твое качество… Тази резервираност…

— Може би имаш предвид студенината ми? — подсказа й тя, изпълнена със страх. Спомняше си думите на Скай и копнееше майка й да ги опровергае.

— Не. По онова време ти беше млада и емоционална, но не разкриваше своите чувства. Ефектът беше изключително загадъчен и пленителен. Помня как наблюдавах лицето на баща ти, докато те рисуваше, и си казах: „Целият свят ще си помисли, че той е влюбен в нея — в момичето от картината.“

— Мамо! — извика Каролайн.

Огъста извърна лице, за да прикрие разочарованието си. И ако Каролайн не познаваше майка си, щеше да си помисли, че ревнува. Но не, това беше немислимо.

— „Момичето в бялата рокля“. Изглеждаш прекрасно! — рече тихо Скай. Държеше чаша с прозрачна течност, която изглеждаше като минерална вода.

— Ти също — отвърна й Каролайн.

Чувстваха се неловко. Приличаха на две кучета, душещи се отдалеч, преди да преценят дали се харесват или не.

— Чуйте! — възкликна Клий и се приведе напред. Оркестърът свиреше „Лека нощ, мой някой“. Когато беше в осми клас, Скай изпълняваше тази песен на един училищен концерт и сестрите й бяха избягали от час, за да се промъкнат в салона и да чуят изпълнението й. Песента събуди стари спомени. Скай и Каролайн се спогледаха и направиха опит да се усмихнат.

— Господи! Вижте! — извика Огъста.

Пристигаше пиратската банда от „Метеор“. Мъжете бяха облечени в скъсани моряшки фланелки, груби панталони и тъмни превръзки през очите. Разбутаха тълпата, за да си проправят път към бара. Гостите бързо се отдръпваха от пътя им, сякаш екипажът на „Метеор“ наистина се състоеше от пирати. Моряците се настаниха на бара и огледаха присъстващите.

— Трябва ли да бъдат тук? — прошепна ужасена Огъста.

— Те са приятели на Каролайн, мамо — информира я Клий.

Най-кльощавият от всички пирати остави бирата си и решително тръгна към масата на семейство Ренуик. Беше завързал червена кърпа на главата си, а изнежените му ръце се подаваха изпод ръкавите на бялата му риза. След миг Сам се озова пред Каролайн.

— Здрасти — кимна той и сложи ръце на кръста си. Беше сложил черна превръзка над лявото стъкло на очилата си.

— Здравей, Сам — отвърна тя. — Това е семейството ми. За всички, които не го познават — това е Сам Тревър. — Гласът й звучеше нормално и тя се усмихваше, но бе напрегната. Сам беше тук, а следователно — и Джо. Присъствието на Джо правеше всичко да изглежда различно.

— Тук съм, за да защитя лошото име на пиратите от цял свят! — каза младежът с извинителен тон.

— И как ще го направиш?

— Ще те отвлека — уведоми я той и й подаде ръка. — За един танц.

Каролайн го последва на дансинга. Оркестърът свиреше блус, а на площадката за танци имаше достатъчно място, за да се движат свободно. Сам положи неимоверни усилия да се справи със задачата. Знаеше къде точно да сложи ръце и как да движи крака, само че го правеше в напълно различен ритъм от този на музиката и на дамата си. Каролайн забеляза неудобството му и нагоди такта си към неговия. Изпълни я умиление към него заради желанието му да се справи.

— Извини ме — каза Сам, почервенял като рак.

— За какво? Аз исках да танцувам с теб — отвърна тя.

— Опасно е да се танцува с мен. Аз се спъвам.

— Харесва ли ти музиката?

— Обожавам я.

— Това е всичко, което има значение. Просто се забавлявай. — Каролайн му говореше като на по-малък брат.

— Благодаря.

Двамата потанцуваха още известно време. Сам вече не беше толкова напрегнат, но продължаваше да не спазва ритъма. Докато танцуваха, Каролайн оглеждаше тълпата. Джо не се виждаше.

— Как върви работата? — попита тя.

— Добре. Тази седмица се гмурках два пъти до останките на кораба заедно с Джо.

— О! Той…

Ето го! Главатарят на пиратите? Беше се оттеглил встрани и в момента се беше облегнал на ствола на едно дърво. Бялата му риза беше набрана в ръкавите и на гърдите. Тесните му черни панталони очертаваха мускулите на краката му, а стъпалата му бяха боси. На главата си беше сложил черна корсарска шапка, нахлупена над едното око. Видът му накара Каролайн да потрепери — сякаш температурите изведнъж паднаха с двайсет градуса.

— Открихме останки от скелети — продължи Сам. — Заровени в седиментните пластове и забележително добре запазени. Извадихме доста голямо количество злато, между другото…

Когато започна да разказва за потъналия кораб, Сам съвсем обърка ритъма. При едно от завъртанията Каролайн изгуби Джо от погледа си. Последва ново завъртане — и Джо пак се появи. Беше започнал да си проправя път сред танцуващите, а сините му очи не се откъсваха от нея. Хората отстъпваха встрани от пътя му — от него се излъчваше заплаха като от истински пират.

Въздухът беше наситен с аромат на орлови нокти и розмарин. Сам забеляза брат си и широко му се усмихна. В гърдите на Каролайн се разля топлина.

— Искаш ли да танцуваш с мен? — попита Джо и я прониза с поглед.

— Трябва да му отстъпя мястото си, иначе ще нареди да ме хвърлят в морето! — засмя се по-малкият брат и се оттегли.

Каролайн не помръдваше. Оркестърът свиреше, а танцуващите двойки наоколо се блъскаха в нея, но тя не ги забелязваше, както не забелязваше и факта, че Сам вече го нямаше. Джо я гледаше мрачно. Нямаше вид на човек, който очаква или иска нещо.

Тя кимна и той пристъпи към нея. Взе я в обятията си. Тялото му се притисна към нейното. Каролайн дълбоко си пое дъх. Двамата бяха толкова близко, че тя усещаше как топлият му дъх гали ухото й. Музиката беше бавна, нежна. Не говореха, само плавно се движеха — като трева, подухвана от лек ветрец. Гърлото на Каролайн се сви — тя нямаше представа каква беше причината за тази нейна реакция.

— Благодаря ти, че танцува със Сам — каза след малко Джо.

— Исках да танцувам с него. — Погледна го изненадано.

— Той не може да танцува. Родил се е с два леви крака.

— Но се опитва и това е най-важното.

Каролайн се загледа над рамото на Джо. Забеляза семейството си. Саймън и Скай бяха напуснали масата и вървяха към дансинга. Каролайн се надяваше, че двамата ще танцуват, но зет й се спря пред бара, а сестра й стоеше отстрани и го гледаше.

— Сам каза, че си го завел при останките от потъналия кораб — подхвърли Каролайн. Искаше й се поне за малко да престане да мисли за Скай.

— Да.

— Показа ли му скелетите?

— Да — кимна Джо и я притисна още по-силно към себе си.

Усещаше ръцете му около голите си рамене, устните му — на сантиметри от ухото си. Беше хванал ръката й в грубата си длан и я притискаше към гърдите си. Топлата му кожа пареше пръстите й. Тялото й беше напрегнато, това на Джо — също. Двамата мълчаха. Музиката свиреше. Каролайн се запита дали Джо усеща колко силно тупти сърцето й.

 

 

Огъста се разхождаше с чаша мартини в ръка. Като вдовица на Хю Ренуик тя беше почетният гост на бала. Спря се пред група млади художници, заприказва се с тях и им каза, че чашата в ръката й някога е принадлежала на именития й съпруг.

— Хю Ренуик е пил от тази чаша? — с благоговение изрече един младеж, облечен — също като Огъста — в костюм, вдъхновен от картината на Пикасо „Герника“. Глупавата маска от папиемаше, изобразяваща рога на бик, беше килната на една страна, но костюмът на тореадор му стоеше прекрасно.

— Да — излъга тя. — Бихте ли желали да отпиете глътка от свещения бокал на Хю?

— Ако това ще ме накара да рисувам като него — разбира се! — възкликна младежът, посегна към чашата, хвана я с две ръце и със страхопочитание я поднесе към устните си, опитвайки се да отпие, без да сваля маската от главата си.

— Не мога да ви гарантирам подобно нещо, скъпи — усмихна се кисело възрастната жена. — Сигурна съм, че ако можеше да ни види отнякъде, той щеше да е страшно разочарован, задето сме се облекли като персонажи на Пикасо, вместо като неговите. Знаете, че мъжът ми мразеше Пол.

— Кой Пол? — попита Бикът.

— Пикасо, скъпи — отвърна тя и се озърна за дъщерите си. Клий и Питър бяха наблизо — личеше, че се забавляват. Скай обаче беше изчезнала някъде и Огъста се обезпокои. Погледът й се спря на Саймън. Зет й флиртуваше с една млада сервитьорка по своя пасивно-агресивен начин. Каролайн танцуваше с някакъв мъж, но майка й не можеше да види лицето му.

— Бих се преоблякъл като герой от картина на Ренуик, но за съжаление той е рисувал най-вече пейзажи и жени — оправда се Бикът. — Не ми се искаше да се появявам като хамбар или гола девица.

— Разбира се — усмихна се Огъста, а очите й не се откъсваха от Каролайн.

Тя се извини на събеседника си, отдалечи се от него и потърси по-закътано място, откъдето да може да наблюдава най-голямата си дъщеря. Тази вечер тя изглеждаше невероятно. От нея се излъчваше някаква вътрешна светлина. Кожата й беше свежа като праскова, големите й очи блестяха, бялата рокля й прилягаше чудесно. Сърцето на Огъста отново се сви от познатото чувство на ревност, което беше изпитала в началото на вечерта. Вярно беше, че „Момичето в бялата рокля“ — картината, нарисувана толкова скоро след смъртта на онзи нещастен младеж — беше довършила Хю. На Огъста отчаяно й се искаше на последното и най-известно произведение, излязло изпод четката на съпруга й, да беше нарисувана тя, а не дъщеря й.

В един момент тя успя да огледа по-добре мъжа, който танцуваше с Каролайн.

Беше много красив: около метър и деветдесет висок, със силни и широки рамене. Един от пиратите. Беше достатъчно силен физически, за да бъде взет за обикновен работник, но от него се излъчваше небрежна елегантност. Кожата му беше загоряла от слънцето, а очите му бяха невероятно сини. Онова, което шокира Огъста обаче, беше начинът, по който непознатият гледаше дъщеря й: погледът му беше див и жесток, но същевременно в него се четеше копнеж.

— Майко?

Огъста почувства ръката на Клий на рамото си.

— Скъпа, кой е мъжът с Каролайн?

— Един пират.

— Това и аз го виждам, но кой е?

— Просто приятел, струва ми се. Мамо, виждала ли си Скай?

— Държат се така, сякаш са любовници. Виж само как я гледа!

— Те танцуват блус, мамо. Къде е…

— Аз самата я търся — прекъсна Огъста дъщеря си. Отмести очи от пирата и Каролайн и се огледа наоколо. Отпи от мартинито си. Притеснението й нарасна. Дали ревнуваше, или просто й липсваше Хю? Пак погледна към двамата на дансинга. Желанието в погледа на непознатия се отразяваше в очите на Каролайн и това напомни на Огъста колко отчаяно тя самата беше желала съпруга си, колко много се беше страхувала да не го загуби.

— Беше много тиха — подметна Клий. — Дали не е разстроена от нещо?

Огъста въздъхна. Не можеха ли просто да се забавляват? Защо трябваше да са толкова сериозни и подвластни на настроенията си? Не беше отгледала дъщерите си по този начин — беше се старала да им дава пълна свобода. За разлика от другите майки, които следяха всяка стъпка на децата си, Огъста беше оставила дъщерите си да се учат от опита си, да пораснат. Беше се преборила с инстинкта си да трепери над тях и беше позволила на баща им да ги води на лов, за да ги научи как да се защитават сами. Толкова нощи бяха прекарали в планината! Беше повярвала, че Хю е възпитал определени качества у тях, а се оказваше точно обратното: стояха и се притесняваха за Скай, защото не я виждаха.

— Сигурна съм, че всичко е наред — каза Огъста.

— Виж Саймън.

В момента Саймън отвеждаше сервитьорката към дансинга. Момичето беше оставило таблата с напитките върху близката маса, беше събуло обувките си и щом стъпи на подиума за танци, увисна на шията на кавалера си. Саймън пушеше.

Говореше, без да изважда цигарата от устата си, и синкавият дим влизаше в очите му. Огъста си помисли, че зет й изглежда мръсен, глупав и гнусен.

— Не мога да разбера защо Скай се омъжи за него — с въздишка рече Клий. — Имам чувството, че нарочно си е избрала мъжа, който да се отнася възможно най-зле с нея.

Ръцете на Саймън се спуснаха по бедрата на сервитьорката и тази гледка накара възрастната жена да простене:

— Ако баща ти беше жив, щеше да го убие!

— Щеше да убие Скай — поправи я Клий. — Беше толкова непреклонен по отношение на мъжете, с които трябваше да се обвържем. Искаше от нас да бъдем силни, да не се превръщаме в жертва на никого. Това беше основното, на което държеше да ни научи.

— Научи теб — заяви Огъста.

Хю й беше изневерявал, беше я убеждавал, че не е в състояние да се владее, че всички мъже правят така. Но в същото време искаше да спести на дъщерите си тази и всяка друга болка.

— Мен ли? — учуди се Клий.

— Ти се омъжи за добър човек. Милият Питър. Но си единствената. Скай свърза живота си с един негодник, а Каролайн е сама.

Докато Огъста говореше, тя и Клий не преставаха да следят с поглед Каролайн, отпуснала се в прегръдките на красивия пират. Той имаше вид на човек, съчетаващ в себе си всички качества, от които Хю Ренуик беше предупреждавал дъщерите си да се пазят: беше висок и мъжествен, излъчваше сексуалност, а ръцете му обгръщаха тялото на Каролайн така, сякаш искаха да го подчинят и да го притежават. Но най-странното нещо, в което Огъста не можеше да повярва и което я караше още по-настойчиво да се заглежда в мъжа, беше изражението в очите му.

Нямаше съмнение — пиратът, който танцуваше с дъщеря й, имате вид на лудо влюбен.

 

 

Песента свърши. Каролайн отстъпи назад. Джо не помръдна от мястото си и не каза нищо. Искаше да я покани и за следващия танц, но това беше нейният хотел и нейният бал, и тя вероятно имаше куп задължения, с които трябваше да се справи. Освен това наоколо се навъртаха доста мъже, които очевидно също искаха да танцуват с домакинята. Само че Каролайн не помръдваше. Просто стоеше на мястото си, облечена в бялата рокля, която Джо помнеше от картината на баща й. Единственото, за което копнееше в този момент, бе да я отведе на брега на реката и да танцува с нея там, далеч от погледите на всички.

— Благодаря ти — каза най-сетне той.

— О! — отвърна Каролайн. — Беше ми приятно.

Джо впи поглед в нея. Колко странно! Вече не й беше ядосан. За пръв път от години насам можеше да мисли за Каролайн Ренуик, без враждата и озлоблението да се надигат в гърдите му. Точно обратното — беше обзет от непозната за него нежност. Толкова се изненада от това ново чувство, че отстъпи назад.

— Е? — погледна го Каролайн.

Оркестърът отново засвири. Хартиените фенери се полюшваха леко от полъха на вятъра. Джо се изкашля. Каролайн не откъсваше от него изпълнения си с очакване поглед. Беше донесъл нещо от кораба, за да й го покаже. Пръстите му силно стискаха предмета. Можеше да я покани да танцуват отново, да й го подаде, докато се поклащат в такт с музиката. Можеше да се опита да й разкаже какви чувства го обзеха, когато откри това нещо…

Някой го блъсна в гърба.

Зет й. Отрепката, която беше видял да пие заедно със Скай онази вечер в бара на хотела. Саймън се блъсна в Джо, после в Каролайн. От него се разнасяше миризма на алкохол и трева. Беше толкова зает да сваля момичето, с което танцуваше, че не обръщаше внимание на нищо друго — дори на своята непохватност.

— Оп! — възкликна сервитьорката, озовала се лице в лице с Каролайн.

— Къде е Скай? — обърна се Каролайн към Саймън, преструвайки се, че не забелязва момичето.

— Имаше нужда от разходка — отвърна той, а цигарата продължаваше да виси от устата му. Джо изпита желание да я натика дълбоко в гърлото му и да му заповяда веднага да отиде да намери жена си.

— Дора, ти не трябва ли да работиш? — попита Каролайн момичето, като едва прикриваше яростта си.

— Извинете — отвърна Дора и побърза да изчезне от дансинга.

— Тревожа се за Скай. — Каролайн отново говореше на Саймън. — Искам да отидем да я потърсим.

— Не съм й бавачка — измърмори зет й, а очите му не се откъсваха от задника на отдалечаващата се сервитьорка. — Нито пък ти.

— Това не означава, че не трябва да се грижиш за нея — намеси се Джо. — Особено когато сестра й те помоли.

— Кой, по дяволите… — избухна Саймън. Имаше вид на човек, готов да се бие. Беше противен и злонамерен и Джо лесно можеше да си представи как този мъж вдига ръка, за да удари Скай.

Джо спокойно застана между него и Каролайн.

— Искам само да я потърсим, Саймън — повтори напрегнато тя.

— Чудесно — троснато отвърна той, хвърли цигарата си на земята и тръгна, без дори да се погрижи да изгаси димящия фас. Каролайн хвърли извинителен поглед към Джо и последва зет си.

Джо се наведе, вдигна фаса и го смачка в един пепелник на бара. Проследи с поглед Каролайн, после тръгна в противоположната посока да търси Скай.

* * *

Прекършеният клон беше паднал над потока. Беше на това място от доста време. В клоните му се бяха оплели тънки пръчки, пера и тиня. Водите на потока се влачеха отдолу — мързеливи и черно-зеленикави. На едно място завиваха и се вливаха в река Кънектикът. На единия бряг имаше гъста борова гора, а другият беше покрит с тръстика, която шепнеше при всеки полъх на вятъра.

Скай стоеше на брега. Ветрецът развяваше черната й рокля и гъделичкаше босите й крака. Младата жена втренчено се взираше във водата. Една риба изскочи на повърхността и след секунди отново се гмурна, оставяйки концентрични кръгове след себе си. Скай се загледа в кръговете. Спомняше си една друга вечер, друг бряг, далеч на север от това място. Звездите бяха надвиснали ниско над хълмовете, а баща им ги беше зарязал гладни насред гората, за да ги накара да си осигурят сами храната. Скай беше подострила една пръчка и беше застанала на пост сред тръстиката. Жабата беше дебела. Момичето знаеше, че трябва да я убие. Баща й й беше показвал как се пали огън на открито и й беше обяснил, че да сготвиш жаба е същото като да сготвиш риба. Но за Скай не беше все едно. Огромната жаба имаше сънлив поглед и широка уста, която сякаш се усмихваше. Бледият й корем изпъкваше на лунната светлина. Когато я намушка с острата пръчка, тя се сгърчи и изквака. Макар да беше останала без сили от глад, Скай предпочете да си легне гладна. Беше убила животното напразно.

— И не за последен път — изрече гласно тя.

Над потока се спусна мъгла. Скай стъпи на ствола и разпери ръце, за да запази равновесие. До слуха й долитаха музиката и веселата глъчка на бала. Не беше проблем да си представи, че е на балет. По-точно — че самата тя взема участие в този балет. Застана на един крак, заклати се в такт с музиката, после вдигна бутилката с водка към устните си и отпи голяма глътка. Руска водка. Напълно подходяща за „Лебедово езеро“ — балетът, който разиграваше в момента.

В клоните на дърветата проблясваха светулки. Скай отново отпи. Знаеше колко се тревожи за нея Каролайн, как се опитва да я предпази от пиенето, затова се беше погрижила да си донесе бутилката от къщи. Не искаше по-голямата й сестра да изпада в неудобното положение да й сервира алкохол.

От друга страна, не искаше никой да я види как надига шишето, затова се беше скрила в гората, танцуваше върху повален от бурите клон и си спомняше как баща им ги беше завел за пръв и последен път на балет. „Лебедово езеро“. Умиращият лебед. Искаше й се да ги беше водил по-често на балет и по-рядко — на лов. Парадоксалното беше, че Скай всъщност мразеше „Лебедово езеро“. В него имаше трагична красота, напомняше й за толкова много неща, които би искала да забрави.

— Дансингът е малко по-нагоре — чу се плътен мъжки глас.

Скай така се изненада, че за малко да падне във водата.

Бързо стъпи на твърда земя.

— Кой е? — извика нервно тя.

Един мъж излезе от сенките. Наблюдаваше я с удивително сините си очи. Беше висок, с бяла риза и страхотен тен. Стори й се опасен. Беше облечен като пират, но костюмът не му стоеше като карнавално, а като ежедневно облекло.

— Само не падай — подхвърли той.

— Стой настрана от мен!

— Добре.

Скай отново се покатери на клона. Водата беше на около два метра под краката й — ако непознатият приближеше, тя спокойно можеше да скочи. Тъмната вода щеше да се затвори над главата й, но тя щеше да задържи дъха си и да преплува до отсрещния бряг. Тъпият умиращ лебед! Спокойно би могла да изиграе ролята му. Изпитата водка беше замаяла главата й.

— Сядай долу — нареди й мъжът.

— Не се приближавай! — предупреди го отново тя. Да й помогне ли се опитваше? Или щеше да я сграбчи, да разкъса дрехите й и да запуши устата й с ръка, за да заглуши писъците й? Тази мисъл я накара да се обърне и да побегне. Кракът й се закачи за нещо, тя се препъна и политна.

Мъжът с два скока се озова до нея и я улови в мига, в който Скай залитна. Тя започна да се съпротивлява в прегръдките му. Пищеше, дереше го. Двамата едва се крепяха върху клона — отдавна да бяха паднали, ако непознатият не успяваше по някакво чудо да запазва равновесие.

— Махни се от мен! — извика Скай и ноктите й се забиха в лицето му.

— Скай…

— Ще те убия, кълна се! Не си мисли, че няма да го направя! — извика тя. Така ли й се беше сторило, или мъжът наистина беше изрекъл името й?

— Скай, седни. Всичко е наред — в безопасност си. Просто седни долу, за бога!

— Кой си ти, по дяволите?

Мъжът стисна ръцете й над лактите и я повдигна във въздуха. Тя беше изподрала лицето му и то кървеше. Скай трепереше неконтролируемо. Това лице й беше познато отнякъде. Не знаеше откъде, не познаваше мъжа, но имаше чувството, че вече го е виждала.

— Ще седнеш, нали? — повтори тихо той, после докосна едната си страна и се загледа в кръвта по пръстите си.

Главата на Скай клюмна. Гърлото я болеше от викане. Стомахът й се свиваше и тя повърна във водата. Не му вярваше, но нямаше друг избор, освен да му се подчини. Беше пила и нямаше сили да се съпротивлява. Отчаяно се нуждаеше от една глътка водка, но беше изпуснала шишето в потока. Мъжът й помогна да седне на дънера. Тялото й се затресе в ридания.

Непознатият бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носна кърпа.

— Вземи — каза и й я подаде.

Скай поклати глава, отвори широко очи и се огледа за бутилката. В крайна сметка може да не я беше изпуснала във водата.

— Няма я вече — каза мъжът. — Видях я как потъва в потока.

Скай отчаяно го погледна. Откъде знаеше какво търси?

Кръвта се стичаше по страните му. Тя закри лице с длани и простена.

— Да се махаме оттук — предложи той и й подаде ръка да стане.

— Защо ми изглеждаш толкова познат? — попита колебливо тя.

— Преди няколко вечери те видях в бара на хотела. Беше там заедно със съпруга си.

Скай се втренчи в него. Не, не беше това. Познаваше това лице. От дълго време. Сега мъжът беше по-възрастен, но тези сини очи… квадратната челюст, правия нос… Тя примигна, опитвайки се да си спомни.

— Не — каза накрая. Все още се страхуваше от него, но нещо в погледа му й казваше, че той няма да я нарани. Пое протегнатата ръка и той внимателно й помогна да стигне до брега.

Стъпи на твърда земя, но имаше чувството, че небето кръжи над главата й. Олюля се.

— Скай, знам, че точно в този момент едва ли ще ме чуеш — рече дрезгаво той.

— Напротив, чувам те.

— Не, грешиш. Пияна си. Но по-късно, когато изтрезнееш, искам да си спомниш нещо.

— Не съм пияна — възрази тя.

— О, разбира се, че си. Но утре, когато имаш чувството, че главата ти ще се пръсне от болка, когато започнеш да повръщаш и ти се прииска да умреш, искам да си спомниш едно нещо.

— И какво е то? — Пръстите на ръцете й трепереха.

— Че никога повече не бива да се чувстваш така.

— Недей да…

— Има изход.

Мъжът я гледаше право в очите. Погледът му сякаш проникваше в нея. Прегърна я през раменете и въпреки че гласът му беше дрезгав, звучеше нежно. Непознатият изглеждаше спокоен. Беше сигурна, че го познава отнякъде, но още по-странното беше, че той като че ли я познаваше много по-добре, отколкото тя него. Беше съвсем близо до отговора, но той за пореден път й убягна.

Двамата поеха към градината на хотела. Мъжът повдигаше надвисналите клони, за да може Скай да минава под тях, без да се нарани. В мига, в който излязоха от гората, пред тях застана Каролайн. Тя се загледа в сестра си, после — в мъжа до нея. Очите му веднага промениха изражението си — станаха нежни и топли.

— Скай! — възкликна Каролайн и протегна ръце към сестра си.

Скай се отпусна в прегръдката й. Там се чувстваше на сигурно място. Спомни си как беше пила водка, как непознатият беше изникнал от сенките на дърветата край потока, как беше танцувала „Лебедово езеро“ и постепенно мислите й я отведоха назад, към друга една вечер, в която сестра й пак я държеше в прегръдките си. В планината Редхоук.

— Значи я намери! — възкликна зарадвано Каролайн.

— Да.

— Благодаря ти. — Скай беше отпуснала глава на гърдите на сестра си. Усещаше как тялото на Каролайн трепери.

— Кой си ти? — попита отново тя. — Познавам те…

— Скай, това е Джо Конър — рече Каролайн.

Името й прозвуча познато. Тя наклони глава и се загледа съсредоточено в сестра си. Каролайн държеше ръката й, но очите й не се откъсваха от лицето на мъжа. Японските хартиени фенери се поклащаха от вятъра и обливаха тримата със сини и червени светлини.

— О, аз наистина те познавам! — възкликна Скай. Очите й се напълниха със сълзи.

Джо не се усмихна и не помръдна. Лицето му продължаваше да кърви там, където Скай го беше одрала. Тя си мислеше за малкото усмихнато момченце от черно-бялата снимка, за липсващия преден зъб, за луничките, обсипали страните му.

Мъжът срещу нея не се усмихваше — беше сериозен, напрегнат. Ето заради това не беше успяла да го познае. Животът го беше направил бдителен. Скай знаеше, защото беше направил и нея такава.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя кимна.

— Опитай се да си спомниш онова, което ти казах. Утре.

Скай наведе засрамено глава. Джо Конър я беше видял как се налива с водка направо от бутилката.

— Винаги си бил един от нас — прошепна тя.

— Какво? — попита я Джо.

— Един от нас. Нали се сещаш? Беше като… като наш брат. Знаех, че Каролайн си пише с теб. Винаги съм си мислела, че знаеш всичко, което се случва с нас.

— Само една част — поправи я Джо. — Аз бях от другата страна.

Скай поклати отрицателно глава:

— Не, не беше. Родителите ни може и да са били врагове, но не и ние, техните деца. Ти беше един от нас.

Сега всичко си идваше на мястото. Лятната нощ беше гореща, светулките блещукаха между клоните на дърветата, а Скай стоеше на поляната заедно с Каролайн и Джо Конър. Свързваха ги изстрели, смъртта на други хора.

Видя, че майка й се приближава към тях. Саймън я придружаваше. Скай надушваше гнева му от разстояние. Стомахът й се сви. По-късно щеше да му плати за това унижение. Клий и Питър следваха Саймън и Огъста. С тях вървеше още един човек — младеж, облечен в пиратски костюм, с червена кърпа на главата и черна превръзка на лявото око.

— Божичко, къде я открихте? — извика Огъста. — Видях я да излиза от гората с този пират и… — Скай забеляза ненавистния поглед, който майка й хвърли към Джо. — Първо го виждам да танцува с Каролайн, а после да се измъква от тъмното със Скай!

— Мамо, той ми помогна! — бързо рече тя с надеждата, че ще прекъсне нападките й. — За малко да падна в потока.

— Къде се мотаеш, дяволите да те вземат! — изруга Саймън и впи жестоко пръсти в ръката й. — Какво, решила си да се изчукаш набързо в горичката ли?

— Мери си думите, глупако — сряза го Джо и разтвори пръстите му, за да освободи ръката на Скай.

Саймън беше пиян. Изгледа го с омраза, но бе така шокиран от намесата на Джо, че не успя да реагира.

— Е, благодаря — рече Огъста — за това, че помогнахте на дъщеря ми, господин…

— Джо Конър — представи се той с лек поклон.

— Конър? — повтори Огъста.

— Да.

— Конър. — Жестоката истина изплува пред очите й.

— Точно така.

— Не сте син на Джеймс Конър, нали?

— Напротив — Джеймс Конър беше мой баща. — Джо беше готов за битка. Гневът отново го бе завладял.

Каролайн пристъпи напред, за да предотврати свадата, но Джо гледаше през нея като през стъкло.

— Мили Боже! — възкликна Огъста.

— Госпожо Ренуик — намеси се Сам Тревър и изправи рамене. — Миналото си е минало. Имате прекрасни дъщери. Тъкмо започнахме да се опознаваме. А аз и Джо сме приятели на Каролайн. Именно тя ни покани на бала тази вечер.

— Така е, мамо — тихо каза тя. — Моля те, престани. Те наистина са ми приятели…

Огъста я изгледа така, сякаш Каролайн току-що беше предала семейството си и дори не го осъзнаваше. После се обърна към Сам и се опита да вникне в смисъла на казаното от него. Накрая хвана най-голямата си дъщеря за ръката и рече:

— Не помниш ли какво се случи? Знам, че помниш… колко ужасно беше. Баща му ни нарани жестоко! Моля те, тръгвай с мен. Веднага!

— Чуй ме, мамо — прекъсна я Каролайн и направи още една стъпка напред. Очите й търсеха тези на Джо.

— Какво ще ми кажеш? — сопна се Огъста. — Думите нямат никакво значение — не могат да заличат всичките неприятности, които бащата на този човек ни е причинил! Бях майка на две невръстни деца, а той нахлу в къщата ни, за да ни убие!

— Но не го направи, нали? — умолително рече Каролайн.

— Човек носи убийството в сърцето си — възрази майка й.

— Говорите за баща ми, госпожо — повиши тон Джо.

— Твоят баща… — понечи да продължи тя.

— Джо — опита се да го спре Сам.

— Съжалявам, че е заплашил дъщерите ви, но не мога да ви позволя да говорите за него по този начин. Разбирате ли?

— Онова, което разбирам, е, че не искам да те виждам до дъщерите ми! — заяви с разтреперан глас Огъста.

— Тръгвай, Сам — нареди Джо на по-малкия си брат и се обърна.

— Джо, чакай малко, човече — умолително изрече Сам.

Джо не спря и не се обърна. Продължи напред. Не се извини на Огъста. Не се сбогува с Клий и Питър. Не изчака брат си. Не хвърли изпълнен с отвращение поглед към Саймън, Не припомни на Скай онова, което й беше казал. Но най-вече — дори и Скай, макар и замаяна от алкохола, го забеляза — не се сбогува с Каролайн.

Каролайн го гледаше как се отдалечава. Беше притиснала ръка към гърдите си. Тъмната й коса бе все така елегантно вдигната нагоре, а бялата й рокля обгръщаше дългите й стройни крака. Каролайн стоеше сред членовете на семейството си и наблюдаваше как Джо Конър си отива.

1 ноември 1979 година

Скъпи Джо,

Никога преди не съм се чувствала така. Когато отворих твоето последно писмо, бях готова да се засмея, защото ти винаги ми разказваш забавни истории. Очаквах да науча нещо ново за теб или за Сам.

Но не предполагах, че ще прочета онова, което аз самата исках да ти пиша. Аз също те обичам, Джо. Знам, че сме прекалено млади, че дори не се познаваме както трябва, че никога не сме се срещали… Защо нито един от изброените факти няма значение за мен?

Картините са странно нещо. Понякога, когато вляза в галерия, заставам пред портрета на някое момиче. Виждам го да седи на стол или да гледа през прозорец, или да се разхожда по плажа и ме обзема странно чувство. Не знам как разбирам, че въпросното момиче е влюбено. Винаги съм се чудила как успявам да го разбера, след като никога не съм изпитвала подобно чувство.

Сега обаче го изпитвам и знам, че през цялото време не съм бъркала в преценката си. Когато видя тези картини, когато погледна към тези момичета, все едно, че виждам своето отражение в огледало. Сякаш виждам себе си, потънала в мисли за теб. Влюбена съм в теб, Джо.

К.