Луан Райс
Брегът на светулките (10)

Девета глава

Скай искаше да узнае всичко. Ако не беше миризмата на антисептик, сестрите, които непрекъснато сновяха напред-назад, и пижамата, в която сестра й беше облечена, Каролайн би си помислила, че двете със Скай са се събрали на кафе. Е, не пиеха кафе, а чай — и то от пластмасови чаши, освен това лицето на по-малката й сестра беше насинено, макар следите от нараняванията да бяха избледнели…

— Разкажи ми за него — настоя Скай.

— Корабът му е забележителен, прилича на подвижна лаборатория — отвърна Каролайн. — Оборудван е с последните постижения на техниката — направо невероятно! Приспособен е за анализ на седименти и…

— Не ме интересува корабът, а ТОЙ, Каролайн — прекъсна я нетърпеливо сестра й.

— Той е предпазлив — отвърна тя и се изчерви при спомена за ръцете му и за зашеметяващата целувка. — Дори много предпазлив… Но няма значение. Кажи ми ти как си? Защо не ми позволяваш да се погрижа за теб?

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът на Скай истински я шокира.

— Винаги, когато искам да разбера нещо за теб, ти започваш да разпитваш за мен.

— Аз отговорих на…

— Да, беше истинско отбиване на номера — колкото да се отървеш от мен. Непрекъснато постъпваш така. Може и да не осъзнаваш, но го правиш. — Скай въздъхна. — А той осъзнал ли е вече, че е влюбен в теб?

— Скай! — възкликна Каролайн и укорително поклати глава.

— Да. Разбира се, че е влюбен. Защо иначе ще идва чак до Блек Хол? Само не се опитвай да ме убеждаваш, че е заради потъналия кораб. Има хиляди изгубени съкровища из целия свят. Сигурна съм, че Джо Конър е тук заради теб. Години наред мисълта за теб не му е давала покой и ето че най-сетне той е събрал кураж да дойде при теб и да те отведе.

— Не е вярно.

— Любов — замечтано изрече Скай и обърна поглед към прозореца.

— Любовта не е отговорът на всички въпроси, Скай, независимо колко много ти се иска да вярваш в това.

— Той покрива ли се с очакванията ти? Прилича ли на образа, който ти си си създала за него?

— Не знам — искрено отвърна Каролайн. Опита се да направи сравнение между усмихнатото момченце и сериозния синеок мъж, когото беше срещнала наскоро. Двата образа не се различаваха особено — като се изключеше това, че у мъжа липсваше онази лъчезарна усмивка, която озаряваше лицето на момчето.

— Все едно, че мечтите ти най-после са се превърнали в действителност — продължи Скай. — Мога да си представя какво е да срещнеш някой толкова важен за теб човек след толкова време. Трябва да е като…

— Като какво, Скай? — попита, разтревожена от промяната в тона на сестра й.

Скай беше навела глава и когато заговори, Каролайн разбра, че тя прави усилие да не заплаче.

— Ами… Все едно, че Андрю Локууд оживява — довърши.

Настъпи напрегнато мълчание. Какво ли щеше да бъде, ако онова, което Скай беше изрекла, беше възможно? Каролайн ясно си представи другата трагична фигура от тяхното минало… Той не беше светлоок и беше живял в планините, не на брега на океана и все пак…

Тя прегърна Скай през раменете.

— Хомър върна ли се у дома? Мама ме посети тази сутрин и ми каза, че не се е прибирал цяла вечер.

— Върна се.

— Къде мислиш, че отива, Каролайн?

— Не знам.

— Саймън ми каза, че си му разрешила да се настани в хотела. Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш. — Каролайн отпи от чая си.

— Джо попита ли за мен? Поиска ли да знае каква е причината да му се обадя?

— Да.

Скай поклати глава. Лицето й беше бледо, а сега побеля още повече. Каролайн добре познаваше сестра си и с положителност можеше да каже, че в момента Скай изпитва срам и неудобство заради пиянското си телефонно обаждане. Каролайн не се опита да я успокои.

 

— Толкова се изложих — въздъхна Скай. — Какво повече мога да кажа?

— Какво смяташ да правиш?

Скай издърпа чекмеджето на шкафчето и извади сива книжка със заглавие „Четирийсет въпроса“. Каролайн хвърли поглед към въпросите и установи, че бяха предназначени да определят дали един човек е алкохолик.

— Това е абсолютна измама — отбеляза Скай.

— Защо?

— Защото според този въпросник излиза, че съм алкохоличка.

Каролайн предпочете да остави изявлението на сестра си без коментар.

— Татко искаше да ни научи да изпадаме в екстаз от живота. Ти някога изпитвала ли си екстаз, Каролайн?

— Да — призна тя, спомняйки си за лунните нощи, за песните на птиците, за тайнствените шумове нощем в планината, от които адреналинът й се покачваше.

— Невероятно! — въздъхна Скай. — Мразех тези екскурзии. Страхувах се, но накрая свикнах.

— С кое?

— С вълнението. С чувството, че наистина си жив. Не можем да му устоим.

Каролайн си помисли за целувката на Джо и замислено изрече:

— Кой знае — може и да можем.

— Мисля, че ми е писано да умра млада — прошепна Скай.

— Вместо да си пълниш главата с подобни глупости, по-добре престани да пиеш.

— Много е сложно, а го казваш така, сякаш е най-лесното нещо на този свят.

— Изобщо не мисля, че е лесно.

— Дори не знам дали искам да го направя.

— Това ти сама трябва да решиш.

Скай не отговори. Намръщено гледаше към книжката с четирийсетте въпроса, сякаш й се искаше внезапно да изчезне от ръцете й.

* * *

Мишел беше предупредила Клий да внимава: Каролайн беше в отвратително настроение. Отказа поръчката за риба, каза на помощничката си, че маргаритките на бара са отвратителни, и направи забележка на група млади творци от Монреал, макар младежите да не вдигаха повече шум от всички останали млади художници през последните стотина години.

Клий беше донесла цял багажник със стари дрехи, за да се консултира с Каролайн какво ще е най-добре да облече за бала. За момент се замисли дали не е по-добре да си тръгне и да дойде друг път, но после реши, че заобикалянето на проблемите никога не е водило до нищо добро в тяхното семейство, затова решително се насочи към кабинета на сестра си.

— Тъй като тазгодишният бал е на тема „Любима картина“, сметнах, че няма да е зле да съживим някоя от картините на татко. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Ще бъда най-щастливият човек на света, ако всичките картини на баща ни пропаднат в ада! — рязко отвърна Каролайн.

— Татко може да беше всякакъв, но не може да се отрече, че рисуваше страхотно — отбеляза Клий, после отстъпи назад и понижи глас. Приличаше на служител от тайните служби, който преговаря с полудял терорист.

— Тази сутрин отидох да видя Скай — каза Каролайн.

— Как е тя?

— Обмисля възможностите. Чуди се дали да умре млада, или да се откаже от пиенето.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Да умреш млад звучи ужасно романтично, нали? Да се напиеш артистично и да пукнеш от това, докато си още млад. Само дето хората не гледат с добро око на подобни прояви.

— Същата като татко е.

— Трябва да се преструваме, че неговото пиянство просто не е съществувало, или ще трябва да го оправдаем просто защото е Хю Ренуик.

— Какво искаш да кажеш?

— Той вникваше дълбоко в неща, които никой друг не успяваше да разбере. Беше обзет от огромна загриженост. Животът беше тъмен, брутален, жесток, управляван от дяволски сили. Нали разбираш? Само че той всичко знаеше и усещаше, защото беше велик художник. Нямаше как да не разбира!

— Защо си в такова настроение? — попита Клий, поразена от яростта в сивите очи на сестра си.

— Някога забелязвала ли си, че всъщност лъжите са били истината в нашето семейство?

— Дай ми пример.

— Ами лъжата, че татко пие, защото Скай е убила човек, например. Смазан от чувството си за вина, задето е настоявал тя да ходи на лов, той се затваряше в студиото си или се закотвяше в моя бар и не се отделяше от бутилката с уиски. И се предполага, че той е правел всичко това, защото страшно много ни е обичал, нали така? Защото е искал да ни предпази, а вместо това ни е съсипал. Каква лъжа само!

— Защо смяташ така?

— Защото ако баща ни ни беше обичал, той щеше да остане в живота ни, а не да избяга от него.

— Татко просто загуби надежда — промълви Клий.

— Запитай се защо! Ние все така продължавахме да го обичаме. Не знам за теб, но аз продължавах и да се нуждая от него. Дори повече от преди, ако това изобщо е възможно.

— Знам.

Каролайн затвори очи и стисна клепачи. Изтри с пръсти сълзите си, а раменете й се затресоха от беззвучни ридания. Клий наблюдаваше сестра си: тя никога не си позволяваше да изплаче мъката си. Трите сестри никога нямаше да разберат постъпката на баща си, причината, поради която беше решил да ги напусне.

— Въведе ни във варварски свят — толкова по въпроса за „възторга от живота“! — промълви Каролайн. — Колко зле, че философските му понятия бяха в такъв ужасен конфликт. През детството ни ни водеше на лов и ни караше да убиваме животни, а после изведнъж престана да ни води по планините. Край.

— Не съм съгласна. Мисля, че това не беше краят — възрази Клий. — Баща ни беше болен. Така виждам нещата аз — беше се поболял от скръб.

— В такъв случай ти си по-склонна да проявиш разбиране, отколкото аз — отбеляза Каролайн.

— Няма полза да таиш горчивина в себе си. — Клий сложи длан върху ръката на сестра си. Тя не се отдръпна. Само на Клий позволяваше да й говори по този начин. Клий беше по-нежна, по-доверчива от нея и от Скай — може би защото не беше присъствала на смъртта на Андрю Локууд. Не беше преживяла трагедията като другите две момичета.

— Той искаше да е край теб, Каролайн — каза Клий. — Затова идваше в твоя хотел.

— Да се напива! — извика тя и потисна едно ридание.

— Какво не е наред? — погледна я загрижено сестра й. — Изглеждаш ужасно.

— Може би се държа резервирано? Може би отблъсквам хората, които се опитват да се грижат за мен? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не точно. — Клий беше притеснена за сестра си.

— Не точно? Би ли била по-конкретна?

— Ти си… компетентна. Справяш се чудесно с всичко и оставяш у хората впечатлението, че не се нуждаеш от тях.

— Напротив — нуждая се, и то много — някак гневно рече Каролайн. — Искам Скай да се съвземе.

— Ъ-хъ — кимна Клий. Отново ставаше свидетел на противоречията у по-голямата си сестра и се удивляваше на факта, че дори гневът не беше в състояние да я накара да заговори за своите потребности, вместо да ги проектира върху онези, които обичаше.

— Съжалявам, но ако беше чула Скай, щеше да разбереш — каза Каролайн. — Тя е зле. Как мразя този мит, че пиенето и талантът вървят ръка за ръка в нашето семейство и се предават по наследство! Скай и татко. Каква лъжа!

— Може би именно заради това се омъжих за свещеник — усмихна се Клий. — Един мъж, на когото да мога да разчитам и да вярвам. — И това бе истина. Никога не би се свързала с обикновен човек — с някой, който да смята, че дребните лъжи са в реда на нещата, че една извънбрачна връзка е нещо безобидно и приемливо, стига никой да не разбере за нея; с човек, който да търси в алкохола спасение от себе си.

Каролайн насочи вниманието си към касовите бележки. Клий наблюдаваше как пръстите на по-голямата й сестра бягат по клавишите на калкулатора и си мислеше: „Ето я Каролайн в действие, Каролайн във върхова форма.“ Клий познаваше всички средства, към които прибягваше най-голямата Ренуик, за да избяга от действителността, и това беше едно от най-ефективните.

— Добре ли прекара снощи? — полюбопитства тя.

— Моля? — Пръстите на Каролайн замръзнаха върху клавишите.

— Питам за снощи. Забавлява ли се? — с усмивка повтори Клий и понеже сестра й не отговори, реши да продължи: — Качи се на „Метеор“, нали?

— Да — кимна тя, затвори очи и се опита да събере мислите си. Внезапно клепачите й се отвориха, сивите й очи блеснаха и тя избухна: — Да беше го чула! Той е не по-малко луд от Скай! Да не кажа — повече! Ако го слуша човек — аз съм виновна за всяко нещастно дете!

— За мен не си — меко каза Клий.

— Искаше да му дам отчет за всичко, което се е случило в нощта, когато баща му умря. Беше ужасно.

— Сигурно — с успокояващ тон рече сестра й.

— На практика ме опече на бавен огън — продължи Каролайн. — Казах му каквото можах, а той започна да ми се прави на велик и да ми обяснява как съм нямала представа той как се бил чувствал. Но в един момент сигурно съжали за тона си, защото ме претегли към себе си — толкова силно, че чак рамото ме заболя — и ме целуна.

— Целунал те е? — вдигна вежди Клий.

Каролайн кимна мрачно. Клий се облегна назад. По-добре щеше да е да замълчи, иначе можеше да каже нещо погрешно. Сестра й никога не беше реагирала по подобен начин по отношение на някой мъж. Тя беше сдържана, резервирана, не ги допускаше близо до себе си. Баща им им беше разяснил взаимоотношенията между мъжете и жените и Каролайн отдавна беше подбрала внимателно своето оръжие за самозащита. Само че сега то беше отказало да подейства — беше ясно като бял ден.

— Не биваше да го прави! — измърмори тя. — Та той не може да ме понася!

— Ако не може да те понася, защо ще те целува?

Каролайн объркано примигна. Миглите й бяха тъмни и дълги и хвърляха сянка върху бледите й страни. Очите й гледаха уплашено.

— Не знам — сигурно да ме накара да замълча. Някакъв животински инстинкт може би… Кой знае… Имах чувството, че иска да пререже гърлото ми, а вместо това той ме целуна.

— Той толкова ти липсваше — подхвърли предпазливо Клий.

Каролайн кимна. Изглеждаше нещастна.

— Не се срамувай да го признаеш — нежно каза сестра й.

— Невидимата връзка между нас все още съществува — призна Каролайн. — Можем да си четем мислите. Той знае за Скай, за проблема й с алкохола. Не исках да му казвам повече, отколкото е необходимо, но той сам се досети. Скай е съсипана, Клий. Днес ходих при нея в болницата. Струва ми се, че никога вече няма да е същата.

— Ще се оправи, ще видиш.

— Откъде знаеш?

— Знам. Ние я обичаме, а любовта е всесилна.

Каролайн вдигна очи към сестра си. Клий се усмихна — беше изпълнена с нежност към по-голямата си сестра. Лицето на Каролайн се изопна:

— Днес й казах точно обратното — че любовта не може да оправи всичко.

— Значи си сгрешила — отбеляза Клий. Тя вярваше в любовта — вярваше силно в нея с всяка частица от тялото си. Беше убедена, че именно обичта, която трите сестри изпитват една към друга, им е помогнала да оцелеят в този свят на страдание и насилие, в който бяха израснали. Освен това любовта ги беше направила по-силни. Докато наблюдаваше Каролайн, ясно си даваше сметка, че по-голямата й сестра е страдала не по-малко от Скай. Ако не и повече. Клий беше убедена, че любовта, от която Каролайн се нуждаеше, любовта, която щеше да й помогне, я очакваше на брега на океана в същия този момент — на един кораб, разлюлян от вълните, на крачка от опасния риф, който се виждаше от прозореца на къщата, където беше започнало всичко. Да, беше повече от сигурно, че истинската любов очакваше Каролайн Ренуик.

Клий погледна сестра си и сърцето й се изпълни с огромна нежност.

— Той има брат — продължи Каролайн. — Запознах се с него.

— Радвам се за Джо — отбеляза Клий. — Е, вярно, че е по-добре да имаш сестра, но и един брат не е за изхвърляне.

Каролайн замълча.

— Така… Значи Джо Конър най-сетне те е целунал.

— Хммм. — Каролайн избърса очите си. — На какво се смееш?

— А, на нищо — отвърна сестра й и усмивката й стана по-широка.

* * *

Клий стоеше край портата заедно със съпруга си, отпиваше от лимонадата и гледаше как децата й гонят светулките. Беше време да си лягат, но те тичаха, викаха и се въртяха, опитвайки се да откраднат още няколко минути, преди да се озоват в леглата. Клий знаеше, че в мига, в който главите им докоснат възглавницата, ще заспят.

— Защо си толкова мълчалива? — попита Питър.

— Тревожа се за сестра си.

— За Скай? Получава помощта, от която има нужда — от нея се иска само да я приеме. Знаеш, че всичко зависи от доброто й желание.

— Не се притеснявам за Скай, а за Каролайн.

— Защо?

Очите й се насълзиха:

— Толкова е предпазлива! Пази се от всичко — такава е, откакто я помня. Все се грижи за мен и за Скай, прави всичко, за да бъдем щастливи и спокойни.

— Каролайн е добра сестра.

— Най-добрата — поправи го тя.

— И защо се тревожиш за нея?

— Искам тя да се влюби.

— И това ще стане, когато му дойде времето.

Пред очите на Клий изплува лицето на най-голямата й сестра — тревогата, изписана върху него, докато държеше в прегръдките си изпадналата в шок Скай. Бяха в Редхоук и само преди миг Скай беше убила човек.

— Каролайн винаги е била до мен и до Скай — промълви тя. — И двата пъти, когато…

— Когато пред очите ви е умирал човек ли? — попита Питър.

— Да — кимна Клий. Беше само на три години, когато Джеймс Конър бе нахлул в къщата им, но ясно си спомняше как Каролайн я беше прегръщала и предпазвала от дулото на пистолета със собственото си тяло.

— Така е, защото ви обича.

— Защо Бог изпрати толкова насилие в живота ни? — възкликна Клий и импулсивно хвана ръката му. — Всички тези ужасни неща? И толкова смърт?

— Може би, за да ви покаже колко много се обичате — предположи той и извади носна кърпа от джоба си, за да избърше сълзите на жена си.

— Ние наистина се обичаме — кимна Клий. Как й се искаше Каролайн да захвърли маската си, да позволи на някого да я обикне така, както тя самата бе в състояние да обича.

— Тя се страхува — каза Питър. — Всички знаем причината за тези нейни чести пътувания.

— Държи се като силна и храбра жена, но всъщност не е — въздъхна Клий.

— Не, не е — съгласи се гой.

— Колко сме щастливи ние с теб! — подсмръкна жена му. — Аз и ти.

Питър не отвърна, но я притисна до себе си. Думите бяха излишни. Клий вдигна очи към небето точно навреме, за да види една падаща звезда. Изведнъж се почувства неимоверно щастлива. Преглътна сълзите си.

30 август 1978 година

Скъпа Каролайн,

Сънувала ли си хубави сънища напоследък? Сигурно не харесваш моторниците — питам се дали това не с причината за твоето мълчание.

Вчера ходих на лов с харпун. Вълните покрай Бретън Пойнт са опасни и доста подмятаха моторницата. Наоколо плаваха яхтите, които ще се състезават в регатата за купата на Америка — следващото състезание ще е през 1980 година. Надявам се, че ще успея да се включа в някой от екипажите. Докато гледах, се питах дали обичаш да се возиш на лодка. Или може би ще поискаш да дойдеш в Нюпорт, за да видиш състезателните яхти. Всяка от тях е дълга дванайсет метра. Те са лъскави и красиви. Навремето баща ми често ме водеше да ги наблюдавам.

Пиши ми по-скоро. Хей, излизаш ли с някого?

Джо,

Все още твой приятел

24 ноември 1978 година

Скъпи Джо,

Извини ме, че не съм ти писала от толкова време. Всъщност причината за това е следната — срамувам се, че ти разказах съня си. Никога през живота си не съм говорила така на някого. Не, не излизам с никого.

Не съм виждала на живо яхтите — участнички в националната регата. Баща ми е украсявал много от тях и е близък с някои от моряците. Споменава имената на Тед Худ и Барон Бич, както и на онзи млад мъж, Тед Търнър, който толкова му напомня за самия него. Татко казва, че колекционерите обичат яхти.

Колко много думи, за да ти кажа „да“. Наистина бих искала да дойда в Нюпорт. Но как?

С обич,

Каролайн