Метаданни
Данни
- Серия
- Хъбърд Пойнт/Блек Хол (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Firefly Beach, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Петрова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Луан Райс. Брегът на светулките
Американска. Първо издание
ИК „Плеяда“, София, 2003
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
Пролог
Декември 1969 година
В къщата се носеше ароматът на коледни курабийки. Миризмата на масло, захар и джинджифил изпълваше топлата кухня. От радиото звучаха коледни песни. Каролайн и Клий предчувстваха, че ще се случи нещо прекрасно. Двете сестрички — на пет и три годинки — помагаха на майка си през тази снежна нощ. Когато извадените от фурната курабийки изстинеха, момиченцата ги украсяваха с бяла глазура и червени и зелени захарни пръчици.
Всеки път, когато погледите им се спираха върху Христос в яслата, децата си мислеха за своето семейство. Скоро майка им щеше да ги дари с братче или сестриче и двете момиченца вече обичаха това мъничко човече, което щеше да се появи в живота им. Люлката за бебето беше готова — точно копие на тази от коледната украса. Ако се родеше момче, щеше да се казва Майкъл, ако се окажеше момиче — Скай. Момиченцата тайно се надяваха бебето да е сестричка.
На входната врата се позвъни.
Огъста Ренуик, майката на момиченцата, изтри ръце в тъмнозелената си престилка. Брашнените отпечатъци по закръгления й корем се сториха невероятно смешни на Каролайн и Клий и те се запревиваха от смях, после нетърпеливо се втурнаха към вратата. В нощ като тази можеше да се случи какво ли не: например Дядо Коледа да подрани с подаръците или пък някое семейство, закъсало по пътя, да има нужда от подслон. Баща им беше далеч — работеше чак в Нюпорт — но може би беше решил да се прибере по-рано и да ги изненада.
Мъжът на прага държеше пистолет в треперещата си ръка.
Той нахлу в къщата и затвори вратата, сякаш беше дългоочакван гост, а не разбойник. Каролайн и Клий се притиснаха уплашено към майка си. Тя заговори и гласът й прозвуча спокойно, но някак странно писклив, когато помоли мъжа да не докосва децата й, да ги остави да се оттеглят, да не им причинява зло.
Мъжът се разплака.
— Насочи пистолета към Каролайн, после към Клий и накрал към Огъста. Черното дуло играеше пред очите им, сякаш отказваше да се подчини на чието и да било желание. Отново се задържа върху Каролайн. Тя се втренчи в това малко жестоко око и изведнъж осъзна, че точно от там ще излети куршумът. Но по-ужасен от пистолета беше плачът на мъжа. До този момент момиченцето не беше допускало, че възрастните също могат да плачат. Никога не беше виждало майка си или баща си разплакани. Уплашена, тя още по-силно се притисна към майка си. Очите на мъжа не се откъсваха от снимката, закачена на отсрещната стена. На нея се виждаше тяхната къща — „Хълмът на светулките“ — мястото, където се развиваше и проявяваше големият талант на бащата на двете деца.
— Той ми я отне — простена мъжът. — Отне ми я. Открадна любовта й, открадна ми всичко, което някога съм искал. Сега е мой ред да взема онова, което му принадлежи.
— Моля ви, обяснете ми! За кого говорите? Мисля, че е станала някаква грешка — твърдо изрече Огъста.
— Става дума за вашия съпруг, госпожо Ренуик — отвърна непознатият. — И не съм се объркал. В момента той е с жена ми. Не ми ли вярвате? Отне ми онова, което обичам, затова аз ще отнема това, което обича той.
— И според вас какво обича той? — попита Огъста. Каролайн усети как ръката на майка и потреперва.
— Обича дъщерите си.
Жената като обезумяла се втренчи в него. Каролайн чу последвалия ужасен писък и не можа да повярва, че е излязъл от гърлото на майка й. Зарови глава в престилката и лицето й почти докосна това на Клий. Сестричката й изглеждаше притеснена и уплашена. Долната й устна беше издадена напред и леко потрепваше — както някога, когато Клий беше бебе и смучеше палеца си. Каролайн леко побутна ръката й и пръстът бързо се озова в устата на сестричката й.
— Не ги закачайте. — Огъста умолително погледна непознатия мъж. — Децата не са виновни за нищо. Моля ви, не ги наранявайте. Знам, че не искате да го направите. Сигурна съм, че сте добър човек. Щом плачете — значи сте чувствителен, а те са само две невинни момиченца…
— Ние имаме син — каза мъжът, измъкна портфейла си, отвори го и извади една снимка. Пръстите му трепереха. От гърдите му се откъсна ридание: — Моето момченце! О, господи!
Каролайн огледа усмихнатото лице на момченцето. Беше на нейната възраст, с руса коса и сини очи. Приличаше на баща си.
— Той е нейната радост и гордост. Бяхме толкова щастливи заедно. Толкова щастливи… В деня, в който той се роди… — Мъжът отпусна глава на гърдите си и зарида.
— Как се казва вашето момченце, господин… — внезапно попита Каролайн.
— Джо. Джо Конър. Така се казва. Ела тук. — Мъжът я хвана за ръката и рязко я откъсна от полите на майка й. Хвана я здраво и тя чу някакво изщракване.
— Не! — простена Огъста. — Моля ви, господин Конър, не я наранявайте!
— Затваряй си устата! — заповяда мъжът.
Никой не си беше позволявал да нарежда на майка й да си затваря устата и Каролайн се отдръпна назад, сякаш някой я беше зашлевил през лицето. Погледна към непознатия и се зачуди дали не е луд. Очите му бяха тъжни — не беше виждала по-тъжни очи през живота си. Може би именно заради тази тъга в сините му очи момиченцето не изпитваше страх. Дори напротив — съжаляваше го.
— Не казвай на мама да си затваря устата — твърдо произнесе тя.
— Искам при сестра си — проплака Клий и протегна ръце към Каролайн, макар майка й да я придърпваше към себе си.
— Джо едва ли би одобрил това, което правите в момента, господин Конър — каза Огъста. — Няма да му хареса, че плашите моите момиченца, нито пък би искал да си представя баща си с пистолет в ръка… Ще направя каквото кажете. Ще накарам мъжа си да престане да се вижда със съпругата ви. Честна дума!
— Колко струва честната дума на една пренебрегната жена? На жена, чийто мъж обича друга? Все едно да ми обещаете, че ще спрете времето! Край. Вече всичко свърши.
Мъжът продължаваше да стиска Каролайн. Лицето на майка й сякаш се топеше като свещ пред очите й, клепачите й се спуснаха, устните й се изкривиха и по страните й потекоха сълзи. Огъста беше вторият възрастен, който плачеше пред нея, и този факт я стресна повече, отколкото заплахите на непознатия мъж. Обзе я паника.
— Вземете мен — простена жената. — Само пуснете Каролайн. Можете да убиете мен и нероденото ни дете, ако наистина трябва да убивате някого. Но оставете дъщеря ми. Моля ви.
Гласът й се извиси до писък при думата „оставете“ — напомняше воя на вятъра в голите клони на дърветата от отсрещния хълм.
— Да я оставя… — повтори машинално мъжът, втренчил се в издутия корем на Огъста.
После той погледна към Каролайн и видя отражението си в нейните очи. Двамата не откъсваха погледи един от друг и страхът на момиченцето внезапно изчезна. На устните на мъжа трепна усмивка. Ръката му неумело отметна кичура коса, паднал в очите й.
— Как се казваш?
— Каролайн.
— На възрастта на Джо си.
— Вече съм на пет години.
— Каролайн… — Сега мъжът се обръщаше единствено към нея, а сълзите се лееха като порой от очите му. — Дойдох тук, за да отнема от баща ти онова, което обича най-много, но сега разбирам, че не мога да го направя. Не мога да убия момиченце като теб.
— Какво? Какво е направил татко ми? — попита объркано тя и добави: — Не, не можете.
Внезапно се почувства напълно спокойна. Всичко щеше да свърши добре.
— Но той го направи! Баща ти го направи! Баща ти унищожи моето семейство — задавено изрече мъжът, вдигна пистолета към главата си и натисна спусъка.
Гърмежът отекна в ушите на Каролайн. Миризмата на барут я задави, а тежкото тяло на непознатия я повлече към пода. От устата му и от малката дупчица встрани на челото, където беше опрял дулото на пистолета, потече кръв и намокри черната й коса. Не можеше да диша, тъй като безжизненото му тяло я притискаше. Каролайн изпищя от ужас. Искаше майка си. Погледът й не се отместваше от снимката на момченцето. Шестгодишният Джо Конър й се усмихваше от снимката, паднала на пода точно до лицето й. Момченцето, чийто баща само преди миг беше избрал да се самоубие, вместо да застреля Каролайн или Клий, или тяхната майка и нероденото бебе… Момченцето, което вече никога нямаше да види своя татко.
Огъста Ренуик се спусна ридаеща към мъртвия и с мъка го отмести от дъщеря си. Сграбчи я в прегръдките си, избърса кръвта от личицето й. Каролайн гледаше снимката и през сълзи говореше на момченцето:
— Искам татко! Искам татко! Сега.
30 декември 1969 година
Скъпи Джо Конър,
Аз съм твоя приятелка, защото баща ти дойде у дома и ми показа снимката ти. Съжалявам, че татко ти умря. Много, много съжалявам.
14 януари 1970 година
Скъпа Каролайн Ренуик,
Казваш, че татко ми ти е показал моята снимка? Той беше добър и обичаше да се смее. Двамата често играехме бейзбол в „Кардин Фийлд“. Баща ми е получил сърдечен удар, докато е бил у вас. Радвам се, че когато това се е случило, вие сте били при него.
Твой приятел,