Ю Несбьо
Червеношийката (91)

Деветдесет и първа глава

Къщата на семейство Юл, 16 май 2000 г.

През първия топъл летен ден за годината започваше да се захлажда. Полицейската кола зави към утихналия квартал с еднофамилни къщи. Хари не се чувстваше добре. Не само защото се потеше под бронираната жилетка, а и защото бе твърде тихо. Вторачи се в пердетата зад добре подстриганите плетища, но не забеляза никакво движение. Имаше чувството, че се намира в уестърн и попада в засада.

Първоначално Хари отказа да си облече бронирана жилетка, но Том Валер, отговорник за операцията, му постави следния прост ултиматум: или си слага жилетката, или си остава вкъщи. Аргументът, че куршум от пушка „Мерклин“ ще премине през пластините на бронежилетката като всеизвестния лаф за ножа в маслото, предизвика само равнодушно повдигане на рамене от страна на Валер.

Пътуваха с две полицейски коли. Колата на Валер мина по друг маршрут и влезе в улицата от срещуположната страна, от запад. Чу как гласът на Валер изпращя по уоки-токито. Спокоен и сигурен. Искаше да му опишат точното местоположение, повтори обичайната процедура и процедурата в критични случаи и настоя всеки полицай да повтори задачите си.

— Ако е професионалист, може да е свързал аларма към външната порта, затова няма да минем през нея, а над нея.

Беше съвестен, дори Хари трябваше да му го признае. Очевидно и другите в колата уважаваха Валер.

Хари посочи червената дървена къща:

— Тази е.

— Алфа — повика полицайката на предната седалка по уоки-токито. — Не те виждаме.

Валер се обади:

— Точно зад ъгъла сме. Не се показвайте, докато не ни видите. Край.

— Късно е, вече сме там. Край.

— Добре, но не излизайте от колата, докато не пристигнем. Край.

В следващата секунда видяха предницата на другата полицейска кола да се задава иззад ъгъла. Изминаха последните петдесетина метра до къщата и паркирайки, блокираха изхода от гаража. Другият автомобил спря пред външната порта.

Слязоха от колите. Хари чу мудно, глухо ехо от тенис — на топка, ударена от ракета с недостатъчно опъната корда. Слънцето тъкмо се спускаше към близкото възвишение; от някакъв прозорец се разнесе миризма на свински котлети.

И шоуто започна. Двама полицаи с автомати МП-5 в пълна готовност за стрелба прескочиха оградата и спринтираха: единият тръгна надясно, другият — наляво.

Полицайката в колата на Хари остана на място: имаше за задача да поддържа връзка с централата и да държи на разстояние евентуални любопитни зяпачи. Валер и последният полицай изчакаха другите двама да заемат позиции, закрепиха уоки-токитата във вътрешните си джобове и прескочиха портата с вдигнати във въздуха служебни пистолети. Хари и Халвуршен стояха зад полицейската кола и наблюдаваха акцията.

— Цигара? — попита Хари полицайката.

— Не, благодаря — усмихна се тя.

— Чудех се дали ти имаш.

Тя вече не се усмихваше. Типична непушачка, помисли си Хари.

Валер и полицаят стояха на стъпалата, заели позиции от двете страни на вратата. Мобилният телефон на Хари иззвъня.

Хари видя как полицайката презрително забели очи. Сигурно си мисли: типичен аматьор.

Хари понечи да изключи телефона, но първо провери дали не му звъни Ракел. Номерът му бе познат, но не беше Ракел. Валер вдигна ръка, за да даде уречения сигнал и в този момент Хари се сети кой му звъни.

Дръпна уоки-токито от облещената полицайка.

— Алфа! Спри. Точно сега по телефона ми звъни заподозреният. Чуваш ли ме?

Хари погледна към стъпалата; видя, че Валер кимна. Хари натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си:

— Да, моля.

— Здравейте.

За свое учудване Хари не чу гласа на Евен Юл:

— Обажда се Синдре Фауке. Извинете ме за безпокойството, но съм в къщата на Евен Юл и мисля, че трябва да дойдете насам.

— Защо? Какво правите там?

— Струва ми се, че му е хрумнала някоя глупост. Обади ми се преди един час и ме повика веднага да дойда, грозяла го смъртна опасност. Пристигнах с колата и намерих вратата отворена, но нямаше и следа от Евен. А сега се боя, че се е заключил в спалнята си.

— Защо мислите така?

— Вратата на спалнята е заключена и като се опитах да погледна през ключалката, ключът се оказа от вътрешната страна.

— Добре — каза Хари, заобиколи колата и мина през портата. — Слушайте ме внимателно. Не мърдайте от мястото си. Ако държите нещо в ръце, оставете го настрана и дръжте ръцете си така, че да ги виждаме. Там сме след две секунди.

Хари влезе през портата, качи се по стълбите и под озадачения поглед на Валер и на другия полицай натисна дръжката на вратата и влезе.

Фауке стоеше в коридора със слушалката в ръка и ги гледаше като извънземно.

— Боже мили — промълви само той, виждайки Валер с оръжие в ръка. — Доста сте бързи…

— Къде е спалнята? — прекъсна го Хари.

Фауке мълчаливо посочи стълбата.

— Заведете ни — разпореди Хари.

Фауке тръгна пред тримата полицаи.

— Ето тук е.

Хари разбра, че вратата е здраво залостена. В ключалката имаше ключ; опита се да го завърти, но не успя.

— Нямах време да ви кажа, но се опитах да отворя с ключ от другата спалня — обади се Фауке. — Случва се да пасват.

Хари извади ключа и доближи око до ключалката. Вътре видя легло и нощна масичка. В леглото имаше нещо, подобно на свалена от тавана лампа. Валер говореше тихо по уоки-токито. Хари отново усети как потта започна да се стича от вътрешната страна на жилетката. Тази лампа не му харесваше.

— Нали казахте, че и от вътрешната страна имало ключ?

— Така беше — потвърди Фауке. — Но го избутах, като пробвах другия.

— И как ще влезем? — попита Хари.

— Пристига — съобщи Валер и в същия миг чуха как по стълбите трополят тежки ботуши. Появи се един от полицаите, които пазеха задната страна на къщата. Носеше червен лост.

— Тази — посочи му ключалката Валер.

Разхвърчаха се дребни парчета и вратата се отвори.

Хари влезе и чу зад себе си как Валер помоли Фауке да изчака отвън.

Хари забеляза първо кучешката каишка. Евен Юл се бе обесил на нея. Бе издъхнал в бяла риза, разкопчана на врата, черни панталони и карирани чорапи. Зад него имаше преобърнат стол, паднал до гардероба. Обувките му стояха грижливо подредени под стола. Хари погледна към тавана. Кучешката каишка висеше здраво вързана за куката на тавана. Хари се опита да се въздържи, но все пак погледна лицето на Евен Юл. Едното му око бе втренчено в стаята, а другото в Хари. Независими едно от друго. Като на двуглав трол с по едно око на всяка глава, помисли си Хари. Приближи се до прозореца с изглед на изток и видя приближаващите се на велосипеди хлапета по улицата, привлечени от слуховете за полицейски коли; подобна мълва винаги се разпространява с необяснима бързина в такива квартали.

Хари затвори очи и се замисли. Първото впечатление е важно, първата ти преценка, когато се сблъскаше нещо, често е най-правилната. Елен го научи на това. Ученичката му го научи да се концентрира върху първото, което почувства, щом пристигне на местопрестъпление. Затова Хари нямаше нужда да се обръща, за да се увери, че ключът е на пода зад него и никой не е влизал в къщата с взлом. Просто защото и убиецът, и жертвата висяха от тавана. Двуглавият трол се бе разцепил надве.

— Обади се на Вебер — каза Хари на Халвуршен, който, застанал на вратата, се взираше в обесения.

— Може да си е представял началото на утрото другояче, но го успокой, че тук го чака много елементарна работа. Евен Юл е разобличил убиеца е трябвало да заплати с живота си.

— И кой е той? — попита Валер.

— Беше. И той е мъртъв. Наричаше се Даниел Гюдесон и се намираше в главата на Евен Юл.

На излизане Хари помоли Халвуршен да предаде на Вебер да му се обади, ако открие пушката „Мерклин“.

Хари застана на стъпалата и се огледа. Изведнъж поразително много съседи се засуетиха из градините и запристъпваха на пръсти, за да гледат над плетищата. Дойде и Валер и застана до Хари.

— Не разбрах напълно какво каза вътре — призна си Валер. — Какво имаш предвид? Човекът се е самоубил заради чувство за вина ли?

Хари поклати глава.

— Не, мислех точно това, което казах. Те се убиха един друг Евен уби Даниел, за да го спре. А Даниел уби Евен, за да не бъде разобличен от него. Поне веднъж интересите им съвпаднаха.

Валер кимна, но все така не схващаше докрай смисъла в думите на Хари.

— Май съм виждал някъде стареца — посочи той. — Живия, искам да кажа.

— Възможно е. Това е бащата на Ракел Фауке, ако си…

— Да, хората от ПСС са шокирани. Виж ти.

— Имаш ли цигара? — попита Хари.

— Нито една — отвърна Валер. — Останалото е твоя работа, Хуле. Мислех да си тръгвам, така че кажи, ако имаш нужда от помощ.

Хари поклати глава и Валер се запъти към портата.

— А, между другото — подвикна Хари. — Ако за утре нямаш планове, ми трябва опитен полицай да поеме дежурството ми.

Валер се засмя и продължи да върви.

— Утре имаш за задача само да надзираваш охраната по време на службата в джамията близо до Управлението — извика Хари. — Виждам, че имаш талант за такава работа. Просто малко внимание скинарите да не пребият мюсюлманите, задето празнуват края на Рамадана.

Валер стигна до портата и рязко спря.

— И ти носиш отговорност за това? — попита той през рамо.

— Дреболия — подхвърли Хари. — Две коли, четирима полицаи.

— Колко време?

— От осем до три.

— Знаеш ли? — Валер се обърна с широка усмивка. — Като се замисля, ти дължа точно това. Няма проблем, ще поема дежурството ти.

Валер козирува, качи се в колата, запали и изчезна.

Дължиш ми за кое по-точно?, помисли си Хари и се заслуша в приглушените звуци от тупането на топките по тенискорта. Но в следващия миг мисълта се изпари, понеже мобилният му телефон пак звънна и този път номерът на екрана беше на Ракел.