Метаданни
Данни
- Серия
- Случаите на инспектор Хари Хуле (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rødstrupe, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Ева Кънева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 59гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noo(2015 г.)
- Разпознаване и корекция
- filthy(2015 г.)
Издание:
Ю Несбьо. Червеношийката
Норвежка, първо издание
Превод: Ева Кънева
Оформление на корицата: Борис Драголов
ИК „Емас“, София, 2009
ISBN: 978-954-357-190-1
История
- —Добавяне
Втора част
Битие
Девета глава
1942 година
Заревото осветяваше сивото нощно небе и то заприлича на мръсно платнище, опънато над безутешния гол пейзаж, който ги заобикаляше от всички страни. Изглежда руснаците започваха офанзива или пък само блъфираха — тези неща ставаха ясни чак впоследствие. Гюдбран лежеше на ръба на окопа със сгънати под себе си крака, държеше пушката с две ръце, слушаше далечните глухи гърмежи и наблюдаваше как пламъците се стрелват надолу. Знаеше, че не бива да ги гледа, защото ще го заслепят и няма да успее да различи руските снайперисти, промъкващи се през снега нейде там, в ничията земя. Но той така или иначе не е виждал нито един от тях, само стреляше по чужди указания. Както и сега.
— Ей там има един!
Каза го Даниел Гюдесон, единственото градско момче в отряда. Останалите идваха от равнинни местности. Някои от широки, други — от сенчести и безлюдни долини, каквото бе родното място и на Гюдбран. Но не и Даниел. Не и Даниел Гюдесон с високото, чисто чело, искрящите сини очи и бялата усмивка. Той бе като свален от рекламен плакат. Идваше от място с възможности.
— Два часа, в ляво от гъсталака — посочи Даниел.
Гъсталак ли? Едва ли можеше да се говори за гъсталак в опустошения от бомбите терен. Е, можеше, преди да почнат да стрелят другите. Тряс, бум, фиу. Всеки пети куршум описваше парабола като огнена искра. Огън, оставящ дири. Куршумът летеше в мрака, но сякаш бързо се изморяваше, защото скоростта му отслабваше и той меко се приземяваше някъде там. Така поне изглеждаше. Гюдбран си помисли, че такъв бавен куршум е негоден да убие някого.
— Ще се измъкне! — извика озлобен, изпълнен с омраза глас. Беше на Синдре Фауке.
Лицето му почти се сливаше с камуфлажната униформа и малките му, близко разположени очи се взираха в мрака. Идваше от далечен чифлик в горната част на долината Гюдбрансдален, най-вероятно в теснина, която слънцето никога не огрява и затова той е много блед. Гюдбран не знаеше защо Синдре се е записал фронтовак, но бе чул за участието на родителите му и на двамата му братя в Националното обединение[1]: носели ленти около ръцете и издавали съселяни, заподозрени, че са йосинги[2]. По думите на Даниел и те, доносниците, един ден ще усетят камшика, както и всички останали, които само се възползват от войната, за да се сдобият с привилегии.
— Няма — прошепна Даниел и опря брадичката си о приклада. — Нито един проклет болшевик няма да се измъкне.
— Той знае, че го видяхме — настоя Синдре, — и ще се скрие в онази падина.
— Няма — възрази Даниел и се прицели.
Гюдбран се вторачи в сивкавобелия мрак. Бял сняг бели камуфлажни униформи, бели пламъци. Небето отново се освети. Различни сенки прибягваха по скриптящия сняг. Гюдбран отново вдигна поглед. Жълти и червени отблясъци на хоризонта, последвани от няколко далечни тътнежа. Толкова нереално, почти като на кино, само дето беше тридесет градуса под нулата и нямаше кого да прегърнеш. Дали пък този път наистина не предприемаха офанзива?
— Много си муден, Гюдесон, ще се измъкне — Синдре плю в снега.
— Няма — изрече Даниел още по-тихо и продължи да се прицелва. От устата му вече почти не излизаше пара.
Последва силно, пронизително изсвирване, предупредителен вик и Гюдбран се хвърли върху покритото с лед дъно на окопа, разперил две ръце над главата си. Отвесната стена се разклати. Посипаха се кафяви, замръзнали буци пръст, една от тях улучи каската на Гюдбран и тя се свлече над очите му. Той изчака да се увери, че повече нищо няма да пада от небето и надигна каската. Всичко бе утихнало и по лицето му се бе полепил тънък бял воал от снежинки. Твърдят, че никога не чуваш улучилата те граната, но Гюдбран, видял резултата от доста свирещи гранати, знаеше, че това не е самата истина. Пламък освети окопа и постепенно той успя да различи бледите лица на останалите и сенките им по стените на окопа, сякаш пълзящи приведени към него. Но къде беше Даниел? Даниел!
— Даниел!
— Пипнах го — обади се Даниел. Продължаваше да лежи горе на ръба на окопа. Гюдбран не вярваше на очите си.
— Какво казваш?
Даниел се спусна в окопа и изтупа снега и буците пръст от себе си. По лицето му грееше широка усмивка.
— Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Турмуд е отмъстен. — Той заби токовете си в ръба на окопа, за да не се подхлъзне по коварно гладкия лед.
— Друг път! — възкликна Синдре. — Друг път си го уцелил, Гюдесон. Видях как руснака изчезна долу в падината.
Малките му очи шареха от човек на човек, за да разберат дали някой от тях вярва на хвалбите на Даниел.
— Правилно — съгласи се Даниел. — Но след два часа ще се развидели и той знаеше, че трябва да излезе оттам преди това.
— Именно, и се опита да излезе твърде рано — побърза да уточни Гюдбран. — Излезе от другата страна, нали, Даниел?
— Рано или не — усмихна се Даниел, — щях да го пипна при всички случаи. Синдре изсъска:
— А сега си затваряй голямата уста, Гюдесон.
Даниел вдигна рамене, провери патронника и зареди отново. После се обърна, метна пушката на рамо, заби ботуша си в заледената стена и отново се озова на ръба на окопа.
— Дай ми лопатата си, Гюдбран.
Даниел я пое и се изправи в цял ръст. В бялата зимна униформа силуетът му се открояваше на фона на черното небе, а пламъците сякаш образуваха ореол над главата му.
Изглежда като ангел, помисли си Гюдбран.
— Какво, по дяволите, правиш, човече? — извика Едвард Мускен, техният командир. Сдържаният мьондалец рядко повишаваше глас на ветераните, каквито бяха Даниел, Синдре и Гюдбран. Най-често при грешка новобранците си патеха от гнева му. Слушаха конското, спасило живота на мнозина от тях. Сега Едвард Мускен се бе втренчил в Даниел с едното си изцъклено око, което никога не затваряше. Даже и когато спеше. Гюдбран сам бе свидетел.
— Осигури си прикритие, Гюдесон! — извика командирът.
Но Даниел само се усмихна и в следващия миг изчезна, единствено парата от устата му се видя за частица от секундата. После пламъкът се скри зад хоризонта и всичко отново потъна в мрак.
— Гюдесон! — извика Едвард и се изкатери до ръба. — Мамка му!
— Виждаш ли го? — попита Гюдбран.
— Изчезна.
— Какво щеше да прави този умник с лопатата? — попита Синдре и погледна Гюдбран.
— Не знам — сви рамене Гюдбран. — Може би да форсира бодливата тел.
— И как ще я форсира?
— Не знам — на Гюдбран не му се нравеше втренченият поглед на Синдре; напомняше му за един друг селянин, който преди време служи тук. Накрая полудя, напика обувките си една нощ, преди да отиде на пост и после се наложи да му ампутират всички пръсти. Но сега онзи се намираше в Норвегия, така че може би в се пак не беше откачен. Във всеки случай имаше същия втренчен поглед.
— Например е искал да се поразходи из ничията земя — предположи Гюдбран.
— Знам какво има от другата страна на бодливата тел, питам защо му е да ходи там.
— Вероятно гранатата му е замаяла главата — подхвърли Халгрим Дале. — Нищо чудно да се е побъркал.
Халгрим Дале бе най-младият в отряда, само осемнадесетгодишен. Никой нямаше представа защо се е записал доброволец. От авантюризъм, допускаше Гюдбран. Дале твърдеше, че боготвори Хитлер, но не разбираше нищо от политика. Според Даниел Дале е избягал от бременна девойка.
— Ако руснакът е жив, ще го застреля, преди да е изминал и петдесет метра — предрече Едвард Мускен.
— Даниел улучи — прошепна Гюдбран.
— В такъв случай ще го застреля някой друг — заключи Едвард, бръкна под камуфлажното си яке и извади от вътрешния си джоб тънка цигара. — Днес там гъмжи от руснаци.
Държеше кибритената клечка скрита в шепата си и отривисто я драсни по грапавата повърхност на кутийката. Сярата пламна при втория опит и Едвард успя да запали цигарата, дръпна от нея и я подаде мълчаливо на следващия. Мъжете внимателно си дръпваха и я даваха на съседа си. Никой не продумваше, сякаш всички бяха потънали в мислите си. Но Гюдбран знаеше, че и те като него се ослушват.
Изминаха десет минути, без да чуят и звук.
— Навярно ще бомбардират със самолети Ладожкото езеро — изрази съмненията си Халгрим Дале.
Всички бяха чували слуховете за руснаци, които бягат от Ленинград по заледеното езеро. Но пък благодарение на леда генерал Жуков получаваше провизии в обсадения град.
— Сигурно в града вече умират от глад — Дале кимна на изток.
Но Гюдбран слушаше такива приказки, откакто го изпратиха тук преди почти година, а те в се още дебнеха някъде там и стреляха по теб, щом си подадеш главата над ръба на окопа. Миналата зима всеки ден в окопите им идваха руски дезертьори с ръце на тила. Беше им дошло до гуша и решаваха да се предадат на врага за малко храна и топлина. Но и дезертьорите вече оредяха, а двамата гологлави нещастници, дошли предната седмица, не скриха недоверието си, виждайки, че и норвежците са мършави като тях.
— Двадесет минути. Няма да се върне — отсече Синдре. — Убили са го. Като куче.
— Затваряй си устата! — Гюдбран пристъпи към Синдре, който тутакси се изправи. Синдре, макар и с цяла глава по-висок, очевидно нямаше никакво желание да се бие. Много добре помнеше руснака, когото Гюдбран уби преди няколко месеца. Кой би помислил, че кроткият, внимателен Гюдбран е способен на такава лудост? Руснакът, промъкнал се незабелязано между два подслушвателни поста, бе убил всички, легнали да спят в двата най-близки бункера — единия с холандци, другия с австралийци преди да влезе при тях. Спасиха ги въшките.
Имаха въшки навсякъде, но най-много по топлите места, под мишниците, под пояса, по слабините и около глезените. Гюдбран, скатал се най-близо до изхода, не можеше да заспи заради така наречените от войниците „въшливи рани“ по краката — открити рани, понякога с големината на монета от пет йоре: въшките гъмжаха около ръба им и се радваха на уюта. Гюдбран тъкмо бе извадил байонета и правеше безуспешни опити да ги изстърже от раната, когато руснакът застана на вратата с намерението да открие огън. Гюдбран долови само силуета му, но по очертанията на вдигнатата винтовка „Мосин-Нагант“ веднага разбра, че това е враг. Само с тъпия си байонет Гюдбран успя така да разфасова руснака, че не му остави и капка кръв, когато после го изнесоха на снега.
— Починете си, момчета — Едвард дръпна Гюдбран настрана. — И ти трябва да поспиш малко, Гюдбран, дежурството ти свърши преди час.
— Отивам да го търся — опъна се Гюдбран.
— Никъде няма да ходиш! — отсече Едвард.
— Напротив…
— Това е заповед! — Едвард разтърси рамото му. Гюдбран се опита да се освободи, но командирът го държеше здраво.
Гласът на Гюдбран стана писклив и затрепери от отчаяние.
— Ами ако е ранен! Или се е заплел в бодливата тел!
Едвард го потупа по рамото.
— Скоро ще се развидели — успокои го той. — Тогава ще разберем какво се е случило.
Погледна към останалите, мълчаливо подчинили се на заповедта. Започнаха да разтъпкват краката си в снега и тихо да си говорят. Гюдбран видя как Едвард отиде при Халгрим Дале и му прошепна няколко думи на ухо. Дале слушаше внимателно и погледна крадешком към Гюдбран. Гюдбран много добре знаеше какво му е казал. Поръчал му е да го наблюдава. Преди време някой пусна слуха, че той и Даниел са нещо повече от добри приятели. И на тях не може да се разчита. Тогава Мускен попита направо: възнамеряват да дезертират заедно ли. Те, естествено, отрекоха, но сега навярно Мускен се опасяваше да не би Даниел да е използвал случая да си плюе на петите! А Гюдбран ще започне да „търси“ другаря си като част от плана да се срещнат на вражеска територия. Гюдбран го досмеша. Наистина е приятно човек да се прехласне по примамливите обещания за храна, топлина и жени, които руските високоговорители бълваха над опустошеното бойно поле на подкупващо ласкав немски език, но да им повярваш?
— Няма да се върне, да се обзаложим ли? — обади се Синдре. — Три порции храна, какво ще кажеш?
Гюдбран отпусна ръка и попипа байонета, окачен от вътрешната страна на камуфлажната му униформа.
— Nicht schiessen, bitte![3]
Гюдбран се обърна и точно над себе си видя зачервено лице под руска фуражка, което му се усмихваше от ръба на окопа. Мъжът се спусна и леко стъпи върху леда.
— Даниел! — извика Гюдбран.
— Ехо! — Даниел повдигна фуражката си. — Добрый вечер.
Мъжете стояха като заковани и го гледаха втренчено.
— Ей, Едвард — подвикна Даниел. — Време е малко да стегнеш холандците. Между подслушвателните им постове има поне петдесет метра.
Едвард стоеше мълчаливо, втрещен като всички останали.
— Погреба ли руснака, Даниел? — попита Гюдбран, пребледнял от вълнение.
— Дали съм го погребал? — учуди се Даниел. — Даже му прочетох „Отче наш“ и го опях. Да не сте оглушали? От другата страна положително чуха всичко.
После скочи на ръба на окопа, седна, размаха ръце и започна да пее с топъл, дълбок глас:
— Нашият Бог е твърд като скала…
Мъжете ликуваха, а Гюдбран се смя до сълзи.
— Дявол да те вземе, Даниел! — възкликна Дале.
— Не съм Даниел. Казвайте ми… — Даниел свали руската фуражка и прочете от вътрешната страна на козирката: — Урия. Проклетникът, можел е и да пише. Е, въпреки това беше болшевик.
Скочи в окопа и се огледа на всички страни.
— Тук никой няма да заклейми образцово еврейско име, нали?
Последва момент на пълно мълчание, после всички избухнаха в смях. Приближиха се първите желаещи да потупат Урия по гърба.