Ю Несбьо
Червеношийката (87)

Осемдесет и седма глава

Виена, 14 май 2000 г.

— Нима не знаехте за това? — учуди се Хелена Майер.

Тя поклати глава, а Фриц, вече на телефона, даваше разпореждане да се разтърсят из изтекли и архивирани дела за убийства.

— Ще го открием със сигурност — прошепна той.

Хари не се съмняваше.

— Значи от полицията бяха сигурни, че Гюдбран Юхансен е убил своя лекуващ лекар? — обърна се Хари към старата дама.

— Ами да. Кристофър Брокхард живееше сам в един от апартаментите на болницата. Полицаите разправяха, че Юхансен счупил стъклото на входната врата и го убил, докато онзи спял в леглото си.

— Как…

Госпожа Майер театрално прокара пръст по гръкляна си.

— После го видях с очите си — допълни тя. — Човек би си помислил, че докторът сам го е извършил, разрезът беше безупречен.

— Хм. А защо полицаите са били убедени, че е бил Юхансен?

Тя се засмя.

— Ами ще ви кажа защо — понеже Юхансен питал стражата в кой апартамент живее Брокхард и караулът го видял как паркира отвън и влиза през главната порта. След това излязъл тичешком, запалил колата и потеглил с пълна газ в посока към Виена. На следния ден бе изчезнал и никой не знаеше къде е. Според заповедта за разпределение трябваше да се яви в Осло след три дена.

Норвежката полиция го чакала, но той така и не се появил там.

— Освен показанията на караула, помните ли дали полицията е открила и други доказателства?

— Дали помня ли? Та ние говорихме за това убийство години наред! Кръвта по стъклото на входната врата съвпадаше с неговата кръвна група. А полицията откри, че отпечатъците в спалнята на Брокхард са същите като на нощната масичка и леглото на Урия в болницата. Освен това налице бе и мотив…

— Така ли?

— Да, Гюдбран и Хелена се обичаха. Но щеше да я спечели Кристофър.

— Били са сгодени ли?

— Не, не. Но Кристофър бе луд по Хелена, всички го знаехме. Хелена идваше от богато семейство, но разорено след като баща й се озовал в затвора. А брак с потомък на семейство Брокхард бе възможност за нея и майка й да си стъпят отново на краката. А знаете как е, младата жена има известни задължения спрямо семейството си. Или поне тогава тя имаше.

— Знаете ли къде е Хелена Ланг днес?

— Ама вие не сте опитали от щрудела, скъпи мой — възкликна вдовицата.

Хари лапна голямо парче, задъвка и кимна одобрително към госпожа Майер.

— Не — отвърна тя. — Не знам. Когато стана ясно, че е била заедно с Юхансен в нощта на убийството, започнаха разследване и срещу нея, но не откриха нищо. Тя напусна болницата „Рудолф II“ и се премести да живее във Виена. Там отвори шивачница, да, та тя бе силна и дейна жена, виждах я от време на време да бърза из тукашните улици. Но в средата на петдесетте продаде магазина и оттогава не съм чувала нищо за нея, някой ми каза, че заживяла в чужбина. Но знам кого може да попитате. Ако е жива, разбира се. Беатрис Хофман, беше домашна помощница на семейство Ланг. След убийството те вече нямаха средства да й плащат и тя работи известно време в болницата „Рудолф II“.

Фриц се затича към телефона.

На перваза на прозореца отчаяно бръмчеше муха. Осланяше се само на своя микроскопичен разсъдък и се блъскаше ли, блъскаше в стъклото, без да разбира какво става. Хари се изправи.

— Ами щрудела…

— Следващия път, госпожо Майер, сега нямаме време.

— Защо? — учуди се тя. — Та това се случи преди повече от половин век, няма да ви избяга.

— Дали… — Хари се вторачи в черната муха на слънчевата светлина под дантелените пердета.

 

 

Обадиха се на Фриц по телефона, докато пътуваха към полицейския участък, и той, в нарушение на всички правила, направи обратен завой, което накара водачите на другите автомобили да надуят клаксоните.

— Беатрис Хофман е жива — даде газ той, пресичайки натовареното кръстовище. — Живее в старчески дом на Мауербахщрасе. Намира се във високата част на Вийнервалд.

Турбодвигателят на БМВ-то радостно изхриптя. Жилищните блокове отстъпиха пред паянтови къщи, олющени стени, винарни, а после се появи зелената широколистна гора, където следобедната светлина танцуваше по листата на дърветата и създаваше вълшебно настроение, когато профучаваха през алеи от бук и кестени.

Медицинската сестра ги заведе в голяма градина.

Беатрис Хофман седеше на пейка в сянката на величествен чворест дъб. Над дребничкото й сбръчкано лице се мъдреше сламена шапка. Фриц я заговори на немски и й обясни защо идват при нея.

Старицата кимна и се усмихна.

— На деветдесет години съм — потрепери гласът й. — И все още се просълзявам, като се сетя за Fraulein Хелена.

— Жива ли е? — попита Хари на своя детски немски. Знаете ли къде е?

— Какво казва той? — попита тя с ръка зад ухото и Фриц й обясни.

— Да — кимна тя. — Да, знам къде е Хелена. Тя е там горе.

И тя посочи короната на дървото.

Ясно, помисли си Хари. Старческо слабоумие. Но старицата не бе приключила:

— При Свети Петър. Ланг бяха добри католици, но Хелена бе ангелът в семейството. Както ви казах, очите ми се насълзяват, като мисля за нея.

— Помните ли Гюдбран Юхансен? — попита Хари.

— Урия ли — уточни Беатрис. — Виждала съм го само веднъж. Хубав и чаровен млад мъж, но болен, за съжаление. Кой би предположил, че такова учтиво и мило момче е способно на убийство? Чувствата им бяха прекалено силни, да, така беше и за Хелена, тя никога не преодоля загубата му, бедничката. Полицията така и не го залови и макар че не обвиниха Хелена в нищо, Андре Брокхард накара управата на болницата да я изгонят от „Рудолф II“. Тя се премести в града и работеше като доброволка при архиепископа, докато немотията в семейството й не я принуди да си намери по-добре платена работа. Затова отвори шивашки цех. В продължение на две години нае четиринадесет жени които шиеха за нея на пълно работно време. Освободиха баща й от затвора, но след скандала с онези еврейски банкери той не си намери работа. Госпожа Ланг най-трудно се примири с банкрута на семейството. Почина след дълго боледуване през 1953-а, а господин Ланг загина същата есен в автомобилна катастрофа. Хелена продаде шивачницата през 1955-а и без да се обади на никого, напусна страната. Помня точно деня. Петнадесети май — денят на освобождението на Австрия.

Фриц забеляза въпросителното изражение на Хари и му обясни:

— Австрия е малко по-особена. Тук не празнуваме деня на капитулацията на Хитлер, а деня, в който съюзниците са се изтеглили от страната.

Беатрис разказа как е разбрала за смъртта на Хелена.

— Не бяхме чували нищо за нея повече от двадесет години. И ето, един ден получих писмо от Париж. Била там с мъжа си и с дъщеря си. Разбрах, че става дума за един вид последно пътешествие. Тя не ми пишеше къде се е установила, за кого се е омъжила или от какво е болна. А само, че не й остава много и иска да запаля за нея свещ в катедралата „Свети Стефан“. Тя беше необикновен човек, моята Хелена. На седем годинки дойде при мен в кухнята, погледна ме сериозно и каза, че хората са създадени от Бог, за да обичат.

По набръчканата буза на старицата се търкулна сълза.

— Никога няма да го забравя. Седем годинки. Мисля, че точно в онзи момент тя реши как ще изживее живота си. И макар че със сигурност нещата не се стекоха, както тя си ги беше представяла, и изпитанията бяха много по-големи, убедена съм, че тя през целия си живот непоклатимо е вярвала в това — че Господ е създал човека, за да обича. Тя просто си беше такава.

— Пазите ли още писмото? — попита Хари.

Старицата избърса сълзите си и кимна.

— Пазя го в стаята ми. Нека само малко да поседя тук и да си спомня за нея, после ще отидем да го видим. Това впрочем ще бъде първата гореща нощ тази година.

Поседяха мълчаливо и се заслушаха в шумоленето на клоните и в песента на птичките, посветена на слънцето. То бе на път да се скрие зад пасището Зофиналпе. Всеки от тях мислеше за хората, които бе изгубил.

В конусите от светлина под дърветата подскачаха и танцуваха насекоми. Хари мислеше за Елен. Забеляза птица, за която би се заклел, че е мухоловката, която видя в атласа за птиците.

— Да тръгваме — подкани Беатрис.

Стаята й бе малка и обикновена, но светла и уютна. Леглото й беше до по-дългата стена, покрита с големи и малки снимки. Беатрис започна да рови из листовете хартия в голямо чекмедже.

— Имам си специална система и ще го намеря — обясни тя.

Разбира се, че имаш, помисли си Хари.

В същия миг погледът му падна върху снимка в сребърна рамка.

— Ето го писмото — обади се Беатрис.

Хари не отговори. Вторачи се в снимката и реагира едва когато чу гласа й точно зад гърба си.

— Тази снимка е правена, докато Хелена работеше в болницата. Красива е, нали?

— Да — съгласи се Хари. — Много ми напомня на някого.

— Нищо чудно — усмихна се Беатрис. — Рисуват я на иконите от почти вече две хиляди години.

 

 

Нощта наистина стана гореща. Жарка и задушна. Хари се въртеше в леглото под балдахина, хвърли завивката на пода и издърпа чаршафа в опит да спре да мисли и да заспи. За миг го осени идеята за минибара, но се сети, че вечерта извади ключа от връзката и го остави на рецепцията. Дочу гласове в коридора, долови как някой натисна дръжката на вратата, той се изправи рязко в леглото, но никой не влезе. После гласовете се промъкнаха вътре, дъхът им гореше по кожата му, чуваше се шум от разкъсване на плат, но когато отвори очи, видя само отблясъци и разбра, че са били светкавици.

Пак изгърмя, сякаш в града прозвучаха далечни експлозии, идващи ту от едно, ту от друго място. После пак заспа и я целуваше, съблече бялата й нощница, а кожата й бе бяла и студена, настръхнала от пот и страх, и той я държа в обятията си, докато тя се стопли и оживя в ръцете му като цвете, снимано през цялата пролет и пуснато на бърз кадър.

Не спираше да я целува — по врата, по вътрешната страна на ръцете, по корема — не настойчиво, не и възбуждащо, просто полуутешително, полуприспивно, сякаш той можеше да изчезне всеки момент. И когато тя колебливо го последва, понеже вярваше, че отиват на сигурно място, той продължи да върви напред, докато стигнаха някъде, където и той не е бил преди и когато се обърна, бе твърде късно и тя се спусна в обятията му, като го проклинаше и го умоляваше, и го дращеше до кръв със силните си ръце.

Събуди се от собственото си учестено дишане и трябваше да се обърне в леглото, за да се убеди, че е сам. После всичко се сля във водовъртеж от гръмотевици, сън, видения. Събуди се посред нощ от барабаненето на дъжда по перваза, отиде до прозореца и се загледа в улиците, където водата течеше по ръба на тротоарите и във въздуха се носеше безстопанствена шапка.

Събудиха го по телефона. Навън бе светло, а улиците — сухи.

Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до излитането на самолета за Осло.