Ю Несбьо
Червеношийката (37)

Тридесет и седма глава

Вторият етаж на хотел „Континентал“, 1 март 2000 г.

— Колко е приятно да се срещнем по този начин — Бернт Бранхауг вдигна чашата с вино.

Пиха наздравица и Ауд Хилде се усмихна на съветника във Външно министерство.

— А не просто на работа — той закова погледа си в нея, докато тя сведе очи. Бранхауг я оглеждаше. Не бе красавица, имаше малко по-груби черти и бе може би доста закръглена. Но притежаваше чар и обичаше да флиртува, а и бе пълничка някак си по младежки.

Обади му се от отдел „Личен състав“ преди обяд за случай, в който според нея не знаели как да постъпят, но преди да разкаже за него по-подробно, той я покани да се качи в кабинета му. А когато се качи, той веднага прецени, че няма време и се налага да го обсъдят на вечеря след работно време.

— И на нас, държавните служители, ни се полагат някои екстри.

Тя си помисли, че той говори за вечерята.

Досега всичко вървеше по план. Главният келнер ги заведе до запазената маса и доколкото Бранхауг успя да види, в ресторанта нямаше познати лица.

— Ами, става дума за странния случай, с който се сблъскахме вчера — обясни тя и остави келнера да сложи салфетката в скута й. — Посети ни възрастен мъж и твърдеше, че му дължим пари. Тоест Външно министерство. Близо два милиона крони. За доказателство ни показа писмо, изпратено през 1970 година.

Тя премига с досада. Трябва да намали малко грима, помисли си Бранхауг.

— И за какво му дължим пари?

— Бил моряк във флота. Ставало дума за „Нортрашип“^[1], не му изплатили заплатата.

— А, да, в такъв случай знам за какво става въпрос. Какво друго каза той?

— Не можел да чака повече. Били сме предали и него, и другите моряци от войната. И Господ щял да ни накаже за греховете. Не знам дали беше пиян, или болен, но във всеки случай изглеждаше като просяк. Носеше писмо, подписано от норвежкия генерален консул в Бомбай през 1944 година, който му гарантира от името на норвежката държава допълнителна премия за поетия през войната риск четири години да работи като щурман в норвежкия търговски флот. Ако не беше това писмо, щяхме да го изхвърлим и да не те занимаваме с подобна дреболия.

— Можеш да се обръщаш към мен винаги, когато пожелаеш, Ауд Хилде — каза той и веднага усети пристъп на лека паника: дали името й наистина беше Ауд Хилде?

— Бедният човек — Бранхауг даде знак на келнера да донесе още вино. — Неприятното в случая е, че той, разбира се, има право. „Нортрашип“ бе създадена, за да управлява онази част от норвежкия търговски флот, която немците още не бяха завзели. Организацията имаше отчасти политически, отчасти търговски интереси. Британците например платиха големи суми на „Нортрашип“ за поетия риск да използват норвежки кораби. Но вместо да се разплатят с екипажите, парите отидоха право в касите на държавата и параходните дружества. Говорим за няколкостотин милиона крони. Моряците от военния флот се опитаха да заведат дело, за да си получат парите, но загубиха във Върховния съд през 1954 година. Едва през 1972-а Стуртингът прие закон, че моряците имат право на тези средства.

— Този мъж сигурно не е получил нищо. Понеже е бил в Китайско море и го торпилирали японците, а не немците, както обясни той.

— Как му беше името?

— Конрад Оснес. Почакай да ти покажа писмото. Беше изчислил всичко с лихвите и с лихвите на лихвите.

Наведе се към чантата си. Мишниците й бяха малко отпуснати. Трябва повечко да спортува, помисли си Бранхауг. Четири килограма по-малко и Ауд Хилде щеше да бъде просто пищна, а не… дебела.

— Чудесно — махна той. — Няма нужда да ми го показваш. „Нортрашип“ е подчинена на Министерството за търговията.

Вдигна очи към него.

— Той твърди, че ние му дължим парите. Даде ни двуседмичен срок да му ги изплатим.

Бранхауг се засмя.

— Така ли? И защо толкова се е разбързал след шестдесет години?

— Не обясни. Само се закани, че ще си понесем последствията, ако не му платим.

— Боже мили! — Бранхауг изчака келнерът да им налее и се наведе напред.

— Мразя да понасям последствия, а ти?

Тя се засмя колебливо.

Бранхауг вдигна чаша.

— Само се чудя как да постъпим в случая — сподели тя.

— Забрави за това. Аз се чудя за нещо друго, Ауд Хилде.

— За какво?

— Дали си виждала с каква стая разполагаме тук, в хотела.

Ауд Хилде отново се засмя и призна, че не е.