Ю Несбьо
Червеношийката (31)

Тридесет и първа глава

Лятната вила на семейство Ланг, Виена, 25 юни 1944 г.

Хелена стоеше в спалнята и се оглеждаше в огледалото. Предпочиташе прозорецът да е отворен, за да се ослушва за стъпки по чакъла, изкачващи се към къщата, но майка й много държеше щорите да са спуснати. Погледна снимката на баща си баща си на тоалетката пред огледалото. Винаги се изненадваше колко млад и невинен изглежда той на тази снимка.

Закрепи косата си със семпла шнола, както правеше обикновено. Дали да промени прическата? Беатрис стесни червената муселинена рокля на майка й, за да я нагоди към елегантната, издължена фигура на Хелена. Майка й носела тази рокля, когато се запознала с баща й. Мисълта беше странна, далечна и някак си малко болезнена. Навярно защото в разказите си за тази среща майка й сякаш говореше за други двама души — млади, щастливи, които мислят, че знаят накъде са тръгнали.

Хелена откопча шнолата и тръсна глава, та кестенявата й коса да падне над лицето. Чу се звънецът на вратата. Долови стъпките на Беатрис в коридора. Хелена се отпусна назад на леглото и усети трепет в стомаха си. Не можеше да го спре — сякаш отново е на четиринадесет, влюбена през лятото! Чу как долу разговарят, долови резкия, носов глас на майка си, дрънченето на закачалки, когато Беатрис остави палтото му в преддверието. „Палто!“, помисли си Хелена. Облякъл си е палто, макар че бе една от онези горещи, задушни летни вечери, които по принцип започваха чак през август.

Тя зачака. После чу как майка й извика:

— Хелена!

Тя стана от леглото, закрепи шнолата, огледа ръцете си и повтори на глас: „Ръцете ми не са големи, ръцете ми не са големи.“ После за последно се погледна в огледалото — бе очарователна! — пое си разтреперана въздух и излезе от стаята си.

— Хеле…

Викът на майка й бързо заглъхна, щом Хелена се показа на стълбищната площадка. Предпазливо премести крак на първото стъпало — високите токчета, с които иначе бягаше надолу по стъпалата, изведнъж й се сториха нестабилни и несигурни.

— Гостът ти пристигна — съобщи майка й.

Гостът ти. При други обстоятелства Хелена навярно щеше да се ядоса, задето майка й подчертава по този начин, че не смята простия чуждестранен войник за гост в дома си. Но сега случаят бе различен и на Хелена й идеше да я разцелува, защото не прояви инат, а все пак излезе и го посрещна, преди Хелена да се появи.

Хелена отмести очи към Беатрис. Старата прислужница се усмихна, но и тя имаше същия меланхоличен израз като майка й. Хелена устреми взор към Него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й; не се сдържа и огледа хваналия тен, току-що избръснат врат, яката с двете „S“ и зелената униформа, толкова намачкана във влака, а сега безупречно изгладена. Той стискаше букет рози — Беатрис вече бе предложила да ги натопи, но той любезно отказа и я помоли да изчака, та Хелена да ги види.

Тя стъпи на следващото стъпало. Ръката й леко се отпусна на перилата. Сега вече бе по-лесно. Повдигна глава и обхвана с поглед и тримата. И разбра веднага, че по някакъв забележителен начин това е най-хубавият миг в живота й. Защото усети какво виждат те и се огледа в очите им.

Майка й виждаше как по стъпалата слиза самата тя, с пропилените си мечти и погубена младост, Беатрис — момиченцето, което отгледа като своя собствена дъщеря, а Той — жената, която обичаше така всеотдайно, че не можеше да го крие зад скандинавска стеснителност и изискани маниери.

— Очарователна си — беззвучно изрече Беатрис.

В отговор Хелена й намигна. И слезе долу при тях.

— Значи успя сам да намериш пътя в този непрогледен мрак? — усмихна се тя на Урия.

— Да — отвърна той високо и отчетливо и гласът му отекна в облицованата с каменни плочи, висока като църква гостна стая.

Майка й говореше с троснатия си, малко писклив глас, а Беатрис прелиташе към трапезарията и обратно като дружелюбно привидение. Хелена не можеше да свали очи от диамантената огърлица на врата на майка си, нейното най-скъпоценно бижу, което се вадеше само в специални случаи.

Майка й направи изключение и остави вратата към градината притворена. Поради прекалено ниските облаци тази вечер едва ли щеше да има бомбардировки. Течението от открехнатата врата люлееше пламъка на стеариновите свещи, а сенките им танцуваха по портретите на сериозни мъже и жени с фамилия Ланг Майка й внимателно му разясни кой как се казва, какво е постигнал и от какво семейство са съпрузите и съпругите им. Урия я слушаше с изражение, което Хелена определи като лека, саркастична усмивка, но в полумрака не съумяваше да го види ясно. Майка й обясни, че се чувстват задължени да пестят ток през войната. Тя, естествено, не спомена нищо за промененото икономическо положение на семейството, нито поясни, че Беатрис е единствената им прислужница, а преди бяха цели четири.

Урия остави вилицата и се изкашля. Майката ги настани един срещу друг в южния край на дългата маса за хранене, а тя самата седна накрая.

— Наистина беше много вкусно, госпожо Ланг.

Вечерята бе съвсем обикновена. Не толкова обикновена, че да се сметне за обидно оскъдна, но не и толкова обилна, че Урия да се почувства като почетен гост.

— Благодарение на Беатрис — припряно обясни Хелена. — Тя прави най-вкусния виенски шницел в Австрия. Опитвали ли сте го преди?

— Само веднъж, доколкото си спомням. И изобщо не може да се сравни с този.

— Schwein^[1]! — процеди майката. — Вероятно е бил приготвен от свинско месо. У дома използваме само телешко. Или пуешко в краен случай.

— Не се сещам вътре да е имало месо — усмихна се той. — Беше само от яйца и хлебни трохи.

Хелена тихо се засмя и майка й хвърли бърз поглед към нея.

Няколко пъти по време на обеда разговорът замираше, но след дългите паузи Урия взимаше думата толкова често, колкото и останалите. Още преди да го покани на вечеря, Хелена реши да не обръща внимание на мнението на майка си. Макар и учтив, Урия произхождаше от обикновен селски род, липсваше му изисканото поведение и маниери, които се придобиват от възпитанието в господарски дом. Но Хелена едва ли имаше причина да се тревожи. Тя направо се смая с каква лекота и непринуденост общуваше Урия.

— Сигурно възнамерявате да си намерите работа след края на войната? — попита майката и поднесе към устата си последното парченце картоф.

Урия кимна и търпеливо зачака неизбежно следващия въпрос, докато госпожа Ланг преглътне хапката си.

— И какво ще работите, ако смея да попитам?

— Пощальон. Или поне ми обещаха място, преди да започне войната.

— Ще разнасяте поща? Във вашата страна разстоянията между селищата не са ли твърде големи?

— Не е толкова зле. Заселваме се там, където има условия за живот. По бреговете на фиордите, в долините и на места, защитени от бури и ветрове. А имаме и няколко града и по-големи населени места.

— Наистина ли? Интересно. Може ли да попитам дали имате някакво имущество?

— Майко! — Хелена направо не повярва на ушите си.

— Да, скъпа? — Майка й попи устата си със салфетка и даде знак на Беатрис да прибере чиниите.

— Сякаш го подлагаш на разпит — тъмните вежди на Хелена образуваха криле на летяща чайка върху бялото й чело.

— Да — майка й се усмихна лъчезарно на Урия и вдигна чаша. — Това си е разпит.

Урия повдигна на свой ред чашата си и й се усмихна в отговор.

— Разбирам ви, госпожо Ланг Тя е единствената ви дъщеря. Ваше неотменимо право и, дори бих казал, ваш дълг е да си изясните докрай какъв мъж е намерила дъщеря ви.

Тънките устни на госпожа Ланг вече се бяха свили, за да отпият, но внезапно чашата с вино спря във въздуха.

— Не съм заможен — продължи Урия, — но съм трудолюбив, имам глава на раменете си и сигурно ще успея да изхранвам себе си, Хелена и още няколко гърла. Обещавам да направя за нея всичко по силите си, госпожо Ланг.

Хелена почувства неистово желание да се разкиска и същевременно я обзе странно вълнение.

— Велики Боже! — извика майка й и остави чашата. Май доста избързвате, млади момко?

— Да — Урия отпи голяма глътка вино и продължително заразглежда чашата. — И трябва да повторя, че това вино наистина е много хубаво, госпожо Ланг.

Хелена се опита да го ритне, но не стигна до крака му под широката дъбова маса.

— Но днес времената са особени. И има много малко от него — той остави чашата си, но все още не я изпускаше от очи.

Едва видимата усмивка, която Хелена сякаш бе доловила, сега бе изчезнала.

— Седял съм и съм разговарял с другарите ми от войната във вечери като тази, госпожо Ланг. Какво ще сторим някой ден за новата Норвегия и за всички мечти, които ще осъществим. По-мащабни и по-незначителни. И само няколко часа по-късно те лежаха безвъзвратно мъртви на бойното поле.

Вдигна поглед и погледна госпожа Ланг в очите.

— Избързвам, защото открих жената, която обичам и която ме обича. Навън бушува война и всичките ми приказки за бъдещи планове са само прах в очите. Живея за мига, госпожо Ланг. А може би и вие имате само него.

Хелена бързо погледна майка си. Тя седеше като попарена.

— Днес получих писмо от норвежката полиция. Ще се запиша във военния лазарет в Синсен Скуле^[2] в Осло за медицински преглед. Тръгвам след три дена. И смятам да взема дъщеря ви със себе си.

Хелена притаи дъх. Тежкото тиктакане на стенния часовник отекваше в стаята. Диамантите на майка й продължаваха да блестят, а мускулите й се стягаха и се отпускаха под набръчканата кожа на врата й. Внезапен полъх от вратата към градината наведе пламъците на свещите и по сребристия тапет сенките подскочиха между тъмните мебели. Само сянката на Беатрис на вратата към кухнята не помръдваше.

— Strudel^[3] — оповести майката и махна с ръка към Беатрис. — Виенски специалитет.

— Искам само да знаете, че наистина го очаквам с нетърпение — каза Урия.

— Да, така и трябва — майката се усмихна с присвити устни. — Приготвен е от ябълки от собствената ни градина.