Ю Несбьо
Червеношийката (24)

Двадесет и четвърта глава

В навечерието на Нова година, 1999 г.

В дванадесет часа Хари Хуле слезе от трамвая до хотел „Радисън САС“ и отбеляза, че ниското предобедно слънце за миг се отрази в прозорците на общежитията на Държавната болница, преди отново да се скрие зад облаците. Отиде до кабинета си за последен път. Каза си: за да поразтребя, да проверя дали съм взел всичко. Но малкото му вещи се събраха в найлоновата торбичка от „Киви“, с която се прибра вчера. Коридорите бяха пусти. Свободните от дежурство си седяха вкъщи, за да приготвят последното парти на това хилядолетие. Върху облегалката на стола висеше една серпентина като спомен за вчерашния прощален купон, организиран, естествено, от Елен. Сухите думи за сбогом на Бярне Мьолер не се връзваха особено сполучливо с нейните сини балони и накичената със свещи торта, но кратката му реч прозвуча много приятно. Навярно шефът на отдела се досещаше, че Хари никога няма да му прости, ако думите му прозвучат високопарно и сантиментално. А Хари трябваше да си признае, че като никога се почувства малко горд, когато Мьолер му честити поста на старши инспектор и му пожела успех в ПСС. Дори саркастичната усмивка на Том Валер, скептично поклащащ глава от публиката в дъното на помещението до вратата, не успя да вгорчи преживяването му.

С днешната си разходка до кабинета май целеше да поседи за последен път в скърцащия, разнебитен канцеларски стол в стаята, където прекара почти седем години. Хари се опита да се отърси от тези си мисли. Дали цялата тази чувствителност не е още един знак, че остарява?

Хари се качи на колата и пое към къщи. От началото на XX век работници обитаваха повечето жилищни сгради в тясната уличка и те не бяха от най-добре поддържаните. Но след като цените на жилищата се повишаха и младежите от средната класа, чиито средства не позволяваха да живеят в луксозни квартали, се изместиха тук, уличката освежи вида си. Сега имаше само един жилищен блок с неремонтирана фасада през последните години: номер осем. Блокът на Хари. Това не го притесняваше.

Заключи входната врата и отвори пощенската кутия до стълбището на партера. Оферта за пица и плик от общинския касиер в Осло. Хари веднага се досети, че го подканят да си плати глобата за неправилно паркиране от миналия месец. Проклинаше късмета си, докато се качваше по стълбите. Купи си петнадесетгодишен форд „Ескорт“ на нищожна цена от някакъв на практика непознат чичко. Малко ръждясал и с изхабен съединител, но пък с шикозен сгъваем покрив. Досега обаче имаше повече глоби за паркиране и сметки от сервиза, отколкото вятър в косите. Освен това този боклук не палеше лесно, затова се налагаше да паркира под наклон, за да може после да го подкара.

Заключи вратата на апартамента си. Представляваше спартански обзаведено двустайно жилище. Подредено, чисто и без килими на лъснатия паркет. Единствените украшения на стената се свеждаха до снимка на майка му и Сьос и плакат за филма „Кръстника“, който отмъкна от кварталното кино като шестнадесетгодишен хлапак. Никакви цветя, свещи или сладникави фигурки. Веднъж закачи на стената табло, където мислеше да залепя пощенски картички, снимки или мъдрости. Видя такива табла в домовете на познати. Скоро откри, че нито получава картички, нито прави снимки. Тогава изряза отнякъде цитат от Бьорнебу^[1]:

А тази акселерация в производството на конски сили отново е само израз на акселерацията на нашето разбиране на така наречените природни закони. Това разбиране = страх.

Хари установи с един поглед, че няма съобщения на телефонния секретар (още една ненужна инвестиция), съблече ризата си, сложи я в коша за мръсни дрехи и си взе чиста от изрядно подредената купчинка в шкафа.

Остави секретаря включен (в случай, че се обадят от „Галъп Норвегия“), заключи и излезе.

Без капка сантименталност си купи последните за това хилядолетие вестници от магазина на Али. Хората бързаха към къщи след последните покупки за голямата вечер на хилядолетието. Хари зъзна в палтото си, докато прекрачи прага на ресторант „Скрьодер“. Лъхна го влажната миризма на човешка топлина. Беше доста препълнено, но той видя, че любимата му маса тъкмо се освобождава, и се насочи натам. Възрастният човек, който стана от масата, си сложи шапката, погледна бързо Хари изпод побелелите си, рунтави вежди и безмълвно кимна, преди да си тръгне. Масата се намираше до прозореца и през деня представляваше едно от малкото места, където имаше достатъчно светлината за четене на вестници в слабо осветеното заведение. Хари едва успя да се настани и Мая се появи.

— Здравей, Хари — поизтупа тя покривката със сива кърпа. — Дневно меню?

— Ако готвачът днес е трезвен.

— Не е пил. Ще пиеш ли?

— Така да бъде — вдигна очи той. — Какво ще ми препоръчаш днес?

— Значи — тя сложи ръце на хълбоците си и обяви високо и ясно: — Противно на мнението на хората, този град има най-чистата питейна вода в страната. А най-слабо отровните водопроводи ще намериш в сгради от началото на XX век като тази тук.

— И кой ти каза това, Мая?

— Май беше ти, Хари — смехът й отекна дрезгав и сърдечен. — Цистерната впрочем би ти отивала.

Тя каза последното с доста нисък глас, записа си поръчката и изчезна.

Останалите вестници гъмжаха от статии за новото хилядолетие, затова Хари се зае с „Дагсав исен“. На шеста страница погледът му попадна на голяма снимка на самотна дървена табела с нарисуван на нея слънчев кръст. Осло 2611 км, пишеше на едната стрелка, Ленинград 5 км — на другата.

Статията, подписана от Евен Юл, професор по история, започваше с кратко резюме: Условията за развитие на фашизма, видени в светлината на растящата безработица в Западна Европа.

Хари бе срещал и преди името на Юл във вестниците. Той имаше славата на истинска знаменитост, станеше ли въпрос за окупацията на Норвегия и Националното обединение. Хари прелисти вестника, но не откри нищо интересно. Върна се на статията на Юл. Представляваше коментар на по-раншна публикация за силните позиции на неонацизма в Швеция. Юл описваше как неонацизмът, който през 90-те, в периода на икономически подем, е вървял към своя упадък в цяла Европа, сега се завръща с подновени сили. Според него характерна особеност на новата вълна е по-силната идеологическа основа. Докато неонацизмът през 80-те бил най-вече мода и чувство на принадлежност към някаква група, уеднаквяване под формата на облекло, бръснати глави и архаични лозунги от рода на „Sieg heil“, то новата вълна е по-добре организирана. Разполагала със стабилен финансов гръб и не разчитала толкова на отделни платежоспособни водачи и спонсори. Освен това новото движение не било просто реакция срещу определени явления от обществения живот като безработица и имиграция, пишеше Юл. То искало да създаде алтернатива на социалдемокрацията. Ключовата дума била обновление — морално, военно и расово. Залезът на християнството се използвал като пример за морален упадък, заедно с ХИВ и повишената злоупотреба с наркотици. И образът на врага бил частично променен: привържениците на ЕС, рушители на националните и расовите граници, НАТО, който протягал ръка на руските и славянските народи от второ качество и новата азиатска капиталистическа аристокрация, заемаща мястото на евреите като световни банкери.

Мая се появи с обяда.

— Кнедли ли? — попита Хари и се загледа в сивите топчета, разположени върху канапе от китайско зеле, полято със сос от майонеза и кетчуп.

— По скрьодерски — уточни Мая. — Останаха от вчера. Честита Нова година.

Хари повдигна вестника, за да може да се храни, и едва успя да опита от целулозните кнедли, когато чу глас зад вестника:

— Ужасно е, казвам ти.

Погледна над вестника. На съседната маса седеше Мохикана и гледаше право към него. Вероятно е седял там през цялото време, но Хари не забеляза кога е дошъл. Наричаха го Мохикана, защото навярно бе последният от вида си. Бил капитан на военен кораб през войната, два пъти улучван с торпедо и всичките му приятели отдавна бяха мъртви. Всичко това му разказа Мая. Дългата му рядка брада потъваше в чашата с бира. Седеше, облечен в палтото си както винаги, зиме и лете. По тебеширенобялата кожа на лицето му, толкова изпито, че под него сякаш се очертаваше черепът му, изпъкваше мрежата от кръвоносни съдове, наподобяващи червеникави светкавици. Кървясалите, мътни очи гледаха втренчено Хари зад отпусната, набръчкана кожа.

— Ужасно! — повтори той.

Хари, слушал достатъчно пиянски брътвежи, не всеки път обръщаше специално внимание на откровенията на редовните посетители на „Скрьодер“, но това бе нещо различно. За всичките години, откакто идваше тук, това бяха първите разбираеми думи, които чуваше от Мохикана. Дори след онази нощ през миналата зима, когато Хари намери Мохикана заспал до стената на една къща надолу по улицата и по всяка вероятност спаси стареца от замръзване, Мохикана не пожела да го удостои с повече от кимване за поздрав при среща. И сега, изглежда, Мохикана каза каквото искаше, защото стисна силно устни и отново се съсредоточи върху чашата си. Хари се огледа и се наведе към масата на Мохикана.

— Помниш ли ме, Конрад Оснес?

Старецът изсумтя и се загледа във въздуха, без да отговори.

— Намерих те заспал в една пряспа надолу по тази улица миналата година. Беше минус осемнадесет градуса.

Мохикана завъртя очи с досада.

— Нямаше улично осветление и едва те забелязах. И ти щеше да си отидеш, Оснес.

Мохикана присви зачервеното си око и погледна злобно Хари, преди да надигне бирата.

— Да, в такъв случай трябва да ти благодаря.

Отпи внимателно. После сложи чашата на масата, прицели се, сякаш е важно да остави чашата на точно определено място.

— Трябва да избият тези бандити — подхвърли той.

— Така ли? Кои?

Мохикана посочи с показалец вестника на Хари. Хари го обърна. На първата страница се мъдреше голяма снимка на бръснат шведски нацист.

— Да ги избесим! — Мохикана удари с длан по масата и няколко лица се обърнаха към тях. Хари му махна с ръка, да му даде знак да говори по-тихо.

— Те са просто младежи, Оснес. Сега опитай да се отпуснеш. Идва новата година.

— Младежи ли? Какви мислиш, че бяхме ние? Това не спря германците. Шел бе на деветнадесет. Оскар на двадесет и две. Застреляйте ги, преди тази чума да се е разпространила, казвам ти. Това е болест, трябва да се лекува в началото.

Той насочи треперещия си показалец към Хари.

— Ей сега тук седеше един от тях. На твоята маса. Те не умират, дявол ги взел! Ти си полицай, трябва да ги хванеш!

— Откъде знаеш, че съм полицай? — изненадано попита Хари.

— Чета вестници. Застрелял си някакъв тип някъде на юг. Хубаво, ама защо не убиеш няколко и тук?

— Много си приказлив днес, Оснес.

Мохикана затвори уста, хвърли на Хари последен яростен поглед, обърна се към стената и започна да разглежда картината с площад „Юнгсторге“. Хари разбра, че разговорът е приключил, махна на Мая да му донесе кафето, погледна към часовника. Новото хилядолетие бе зад ъгъла. В четири часа затвориха ресторант „Скрьодер“ заради „частно новогодишно мероприятие“, както пишеше на табелата, окачена на входната врата.

Хари огледа познатите лица. Доколкото видя, всички гости бяха дошли.