Ю Несбьо
Червеношийката (88)

Осемдесет и осма глава

В кабинета на доктор Ауне, 15 май 2000 г.

Столе Ауне работеше в жълто оцветен кабинет с етажерки по стените, претъпкани с научна литература и рисунки на съвременни художници.

— Сядай, Хари — подкани го доктор Ауне. — На стола или на дивана?

С тази стандартна реплика той започваше разговора винаги и Хари му отговори с крива усмивка в стил „забавно е, но вече сме го чували.“ Хари му се обади от летището и Ауне го повика, но го предупреди, че не разполага с много време, понеже щял да изнася доклад при откриването на научен семинар в Хамар.

— Заглавието му е „Проблеми, свързани с диагностицирането на алкохолизма“ — допълни Ауне. Няма да споменавам името ти.

— Затова ли си се изтупал така? — попита Хари.

— Дрехите са един от най-силните ни сигнали — Ауне поглади с ръка ревера на сакото си. — Туидът сигнализира мъжественост и самоувереност.

— А папийонката? — подметна Хари, като извади бележник и химикалка.

— Интелектуална небрежност и арогантност. Сериозност със самоиронична нотка, ако така предпочиташ. Оказва се напълно достатъчно, за да впечатля второразредните си колеги.

Ауне се облегна назад със задоволство и скръсти ръце над издутия си корем.

— По-добре ми обясни нещо повече за раздвояването на личността — мина на темата Хари. — Или за шизофренията.

— За пет минути? — изпъшка Ауне.

— Дай ми обобщение тогава.

— Първо — поставяш шизофренията и раздвояването на личността под един знаменател, а това е едно от недоразуменията, които са се вкоренили в мисленето на хората. Шизофренията е термин, покриващ цяла група много различни душевни заболявания и няма нищо общо с раздвоението на личността. Наистина „шизо“ на гръцки означава „раздвоен“, но доктор Ойген Блойлер е искал да каже, че в мозъка на шизофреника психологическите функции са разделени. И ако…

Хари посочи с ръка часовника.

— Точно ти обяснявам най-същественото — обърна му внимание Ауне. — Раздвоението на личността, за което говориш ти, на американски английски се нарича МЛР множествено личностно разстройство — и се дефинира така: откриваш две или повече личности в един индивид и всяка от тях доминира в определен момент, като се редуват. Като при доктор Джекил и мистър Хайд.

— Значи има такава болест?

— Има, естествено. Но се среща много по-рядко, отколкото някои холивудски филми се опитват да ни убедят. За двадесет и пет години практика като психолог нито веднъж не съм имал късмета да наблюдавам дори един-единствен случай на МЛР. Но все пак знам някои неща за него.

— Например?

— Ами например, че почти винаги е съпроводено от загуба на паметта. Тоест, при пациент с МЛР една от личностите може да се събуди с махмурлук, без да знае, че това е заради съществуването на друга личност, която е пияница. Мда, едната личност може всъщност да бъде алкохолик, а другата — въздържател.

— Не искаш да го приема буквално, предполагам?

— Напротив.

— Но алкохолизмът е и физическо заболяване.

— Да, и точно това прави МЛР толкова вълнуващо. Разполагам с доклад за пациент с МЛР при когото едната личност е страстен пушач, а другите никога не са докосвали цигара. И когато измерили кръвното налягане на пушача, то било двадесет единици по-високо. А жени с МЛР твърдят, че имат менструация по няколко пъти в месеца, защото всяка отделна личност си има свой собствен цикъл.

— Значи тези хора стигат дотам да променят собствената си физика?

— Да, в известна стенен. Историята за доктор Джекил и мистър Хайд всъщност не е толкова далеч от истината, колкото бихме си помислили. В един известен случай, описан от доктор Ошерсън, едната личност е хетеросексуална, а другата — хомосексуална.

— Могат ли личностите да имат различни гласове?

— Да, благодарение на различните гласове всъщност най-лесно наблюдаваме смяната на личностите.

— Толкова различни, че дори човек, който познава болния много добре, не е в състояние го разпознае по другия му глас. Например по телефона?

— Да, ако въпросният човек не знае за другата личност на болния. Ако говорим за хора, които познават пациента с МЛР само бегло, промяната на мимиката и езика на тялото са достатъчни, за да не успеят да го разпознаят, дори да стоят в същата стая.

— Мислимо ли е човек с МЛР да съумее да скрие болестта от близките си?

— Може да я скрие, да. Колко често се проявява едната или другата личност е строго индивидуално и някои хора до известна степен са способни да контролират смените.

— Но в такъв случай личностите знаят една за друга?

— Да, не е необичайно. И точно както в романа за доктор Джекил и мистър Хайд понякога между личностите възникват остри спорове, понеже имат различни цели, разбирания за морал, за хора от обкръжението им, които харесват или не и така нататък.

— А почерка, могат ли и там да мамят?

— Не става дума за измама, Хари. И ти не си постоянно един и същи човек. Прибираш се у дома и при теб настъпват куп незабележими промени — в гласа ти, езика на тялото ти и какво ли още не. А е странно, че споменаваш за почерци. Тук някъде имам книга с факсимиле на писмо, писано последователно от пациент с МЛР със седемнадесет напълно различни почерка. Някой ден, когато имам повече време, ще го потърся.

Хари си отбеляза няколко ключови думи в бележника.

— Различни менструални цикли, различни почерци, това са напълно побъркани хора — промърмори той.

— Ти го казваш, Хари. Дано съм ти помогнал, а сега трябва да тичам.

Ауне си извика такси и двамата излязоха заедно на улицата. Докато чакаха на тротоара, Ауне попита Хари какви планове има за Седемнадесети май.

— Жена ми и аз ще каним неколцина приятели на закуска. Добре дошъл си при нас.

— Много мило, но неонацистите възнамеряват да „атакуват“ мюсюлманите, чийто празник по случай края на Рамадана тази година е на седемнадесети^[1]. Имам задачата да координирам охраняването на джамията недалеч от Главното полицейско управление — обясни Хари, и радостен, и смутен от изненадващата покана. — Нали знаеш, винаги товарят с дежурства необвързаните полицаи на подобни семейни празници.

— Просто намини за малко. Повечето гости също имат други планове за следобеда.

— Благодаря ти. Остави ме да помисля, после ще ти звънна. Какви са приятелите ти всъщност?

— Такива като теб — Ауне провери дали папийонката му стои добре. — Но жена ми познава малко по-изискани хора.

В същия миг таксито зави към тротоара. Хари задържа вратата, та Ауне да влезе вътре, но тъкмо когато се канеше да я затвори, му хрумна нещо:

— На какво се дължи МЛР?

Ауне се наведе напред и погледна Хари:

— За какво всъщност става дума, Хари?

— Не съм съвсем сигурен. Но може да е важно.

— Ясно. Много често пациентите с МЛР са били подложени на издевателства като деца. Но понякога причината е и силно травмиращо преживяване през по-късен етап от живота. Човек си създава друго лице, за да избяга от проблема.

— Какви травмиращи преживявания биха отключили МЛР при зрял човек?

— Просто използвай въображението си. Например да е преживял природно бедствие, да е изгубил близък, да е бил подложен на насилие, да е живял дълго време в страх.

— Да речем войник по време на войната?

— Войната може да бъде отключващ фактор, да.

— Или партизанската война.

Последната реплика Хари каза на себе си — таксито с Ауне вече пътуваше надолу по улицата.

 

 

— „Скотсман“ — каза Халвуршен.

— Ще прекараш Седемнадесети май в кръчмата „Скотсман“’? — Хари направи гримаса и сложи чантата си зад закачалката.

Халвуршен вдигна рамене.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Ако ще е кръчма, поне намери нещо по-стилно от „Скотсман“. Или по-добре, дай рамо на бащите от службата и поеми дежурство по време на детското шествие. Солидна премия за работа през почивен ден и никакъв махмурлук.

— Ще си помисля.

Хари се отпусна на стола.

— Няма ли да го дадеш най-после на ремонт? Звучи доста болен.

— Не може да се ремонтира — тросна се Хари.

— Sorry. Откри ли нещо във Виена?

— Ще стигнем и дотам. Първо ти.

— Проверих алибито на Евен Юл за часа, когато е изчезнала съпругата му. Твърди, че бил на разходка из центъра, че ходил в любимото си кафене, но не срещнал познати, които да го потвърдят. Персоналът на кафенето се оправдава, че оттам минават твърде много клиенти, за да могат да твърдят със сигурност кого са видели и кого не.

— Кафенето се намира перпендикулярно на улицата, където е „Скрьодер“ — вметна Хари.

— И какво от това?

— Само отбелязвам. Какво разправя Вебер?

— Не откриват нищо. Според Вебер, ако Сигне Юл е докарана до крепостта с колата, която е видял патрулът, би трябвало да намерят нещо по дрехите й, влакна от задната седалка, пръст или масло от багажника, все нещо.

— Той е постлал чували за смет в колата — напомни Хари.

— И Вебер каза същото.

— Провери ли сухите стръкчета слама, които откриха по палтото й?

— Да. Може да са от конюшнята на Мускен. Плюс от още милион други места.

— Сено. Не слама.

— Няма нищо особено в това сено, Хари, това са просто… стръкчета трева.

— Мамка му — Хари се огледа кисело.

— Ами Виена?

— Още плява. Разбираш ли от кафе, Халвуршен?

— А?

— Елен винаги правеше хубаво кафе. Купуваше го от някакъв магазин тук, до Управлението. Може би…

— Не! — възрази Халвуршен. — Няма да ти правя кафе.

— Поне опитай — Хари стана. — Няма да съм тук няколко часа.

— Няма ли да кажеш още нещо за Виена? Плява? Не намери ли поне една сламка?

Хари поклати глава.

— Sorry, пак погрешна следа. Ще свикнеш.

 

 

Нещо се беше случило. Хари крачеше из центъра на града и се опитваше да разбере какво именно. Нещо, свързано с хората по улиците. Докато отскочи до Виена, нещо се беше случило с тях. Стигна до горната част на „Карл Юхан“ и чак тогава разбра какво е. Лятото беше дошло. За пръв път тази година Хари усещаше мириса на асфалта, на хората, които минаваха край него, и на магазина за цветя на Гренсен. А като мина през парка на Двореца, силният аромат на новопоникналата трева го накара да се усмихне. Мъж и момиче в работни костюми на парковата управа гледаха към короната на едно дърво, обсъждаха нещо и клатеха глава. Момичето, разкопчала горната част на костюма, го бе вързала около кръста и Хари забеляза, че докато тя гледа дървото и сочи нагоре, колегата й хвърля крадешком едно око към опънатата й тениска.

На булевард „Хегдехауген“ модните и не чак толкова модните магазини за последно се опитваха да издокарат хората за празника на Седемнадесети май. По павилионите продаваха панделки и знаменца, а в далечината се чуваше ехото от духов оркестър, който слагаше последен щрих към изпълнението си на „Стария ловен марш“. Синоптиците прогнозираха краткотрайни проливни дъждове, но щеше да се стопли.

Изпотен от разходката, Хари позвъни на вратата на Синдре Фауке.

Фауке не се радваше особено на националния празник:

— Навалица. И прекалено много знамена. Никак не е чудно защо Хитлер се чувствал роднина с норвежците. По душа ние сме си непоправими националисти. Просто не смеем да си го признаем.

Наля кафе.

— Гюдбран Юхансен е лежал в лазарета във Виена — осведоми го Хари. — В нощта, преди да тръгне за Норвегия, е убил тамошен лекар. После никой не го е виждал.

— Я гледай ти — възкликна Фауке и шумно засърба горещото кафе. — Това момче не е съвсем наред, знаех си аз.

— Какво можете да ми разкажете за Евен Юл?

— Много. Ако се налага.

— Ами, налага се.

Фауке повдигна едната си рунтава вежда.

— Сигурен ли сте, че сте на прав път, Хуле?

— Не съм сигурен в абсолютно нищо.

Фауке замислено духаше кафето.

— Добре. Ако наистина е необходимо, добре тогава. Връзката между Юл и мен до голяма степен напомняше отношенията между Гюдбран Юхансен и Даниел Гюдесон. Бях като баща за Евен. Сигурно причината бе, че е израснал без родители.

Чашата на Хари спря рязко пред устата му.

— Малцина го знаят, защото Евен си съчиняваше нещата много свободно. Измисленото му детство, населено с много хора и изпълнено с подробности, включваше много повече места и дати, отколкото повечето от нас помнят от реалното през младенчески си години. Според официалната версия е израснал в семейство Юл в чифлик до Грини. Но истината е друга: живял е при различни приемни родители и в домове за сираци из цяла Норвегия, преди накрая, дванадесетгодишен, да попадне в бездетното семейство Юл.

— Откъде знаете, щом той е лъгал за толкова неща?

— Историята е малко странна. Една нощ Евен и аз дежурехме заедно пред военна квартира, която бяхме построили в гората, и точно тогава с него се случи нещо. По онова време двамата не бяхме особено близки и страшно се изненадах, когато той започна да ми разказва как са издевателствали над него като малък и никой не искал да го задържи при себе си. Разказа ми много лични подробности от живота си, някои — направо мъчителни. От възрастните хора, при които е живял, неколцина заслужават да бъдат… — Фауке потръпна.

— Хайде да се поразходим — предложи той след малко. — Днес времето щяло да е чудесно.

Тръгнаха към парка, където първите за годината бански се бяха показали, а силно напушен наркоман, напуснал леговището си на хълма, изглеждаше като паднал от Марс.

— Не знам по каква причина, но онази нощ Евен Юл сякаш беше друг човек — подхвана Фауке. — Странно. А още по-странното е, че на следващия ден той се държеше, все едно нищо не се е случило, сякаш е забравил за нашия разговор.

— Не сте били близки, но разказахте ли му за преживяванията си на Източния фронт?

— Да, разбира се. В гората не се случваше почти нищо, общо взето трябваше да се движим и да се промъкваме към немците. И през това време си разказахме много истории.

— Разказвахте ли му в подробности за Даниел Гюдесон?

Фауке изгледа Хари продължително.

— Значи сте усетили, че Евен Юл е обсебен от Даниел Гюдесон?

— Засега само предполагах — отвърна Хари.

— Да, говорих много за Даниел — призна Фауке. — Та той бе същинска легенда, нашият Даниел Гюдесон. Толкова свободолюбива, силна и щастлива душа като него се среща много рядко. И Евен се въодушеви от историите; наложи се да ги повторя по няколко пъти, особено онази за руснака, когото Даниел издърпа и погреба.

— Знаеше ли той, че Даниел е бил в Зенхайм през войната?

— Естествено. Евен помнеше всички подробности за Даниел, дори ме подсещаше за някои, които вече започвах да забравям. По някаква причина напълно се идентифицираше с Даниел, макар че почти не мога да си представя двама по-различни човека. Веднъж Евен се напи и предложи да го наричам Урия, точно като Даниел. И ако питате мен, неслучайно хвърли око на младата Сигне Алсакер, като я видя на процеса за възмездие.

— Охо?

— Щом разбра, че започва процеса срещу годеницата на Даниел Гюдесон, се появи в съдебната зала и цял ден не свали очи от нея. Сякаш предварително бе решил да я спечели.

— Понеже е била жената на Даниел ли?

— Сигурен ли сте, че това е важно? — попита Фауке и тръгна по пътеката към хълма неочаквано пъргаво, та се наложи Хари да се поозори, за да не изостане.

— Напълно — потвърди Хари.

— И все пак не знам дали е редно да го казвам, но лично аз си мисля, че Евен Юл обичаше мита за Даниел Гюдесон повече, отколкото обичаше Сигне Юл. Възхищението му от Гюдесон беше една от основните причини след войната да не поднови следването си по медицина, а да започне да учи история. В това съм убеден. И, естествено, специализира в областта на история на окупацията и фронтоваците.

Стигнаха върха на възвишението и Хари избърса потта си. Фауке почти не се бе задъхал.

— Има си причина Евен Юл да се сдобие с такава популярност като историк. Като участник в съпротивата той се оказа перфектният инструмент за историографията, която властите смятаха, че ще бъде от полза на следвоенна Норвегия. Премълчава се всеобхватното сътрудничество с немците и се слага акцент върху слабата съпротива.

В историческата книга на Юл например за потапянето на крайцера „Блюхер“ в нощта срещу 9 април са отделени пет страници, но мълчаливо се подминава фактът, че е обмисляно обвинението на близо хиляда норвежци в процеса за възмездие. И това даде резултат: митовете за народа, обединен срещу нацизма, са живи и до днес.

— За това ли става ду ма в книгата ви, Фауке?

— Опитвам се само да разкажа истината. Евен знаеше, че това, което пише, е, ако не лъжа, то поне изопачаване на истината. Веднъж говорих с него по въпроса. Оправда се с обяснението, че така служи на идеята за обединението на народа. Не се осмели да представи в желаната героична светлина единствено бягството на краля. През 1940 година не само Евен като член на съпротивителното движение се почувства предаден, но така и не срещнах човек, толкова едностранчив в оценката си като него, дори и сред фронтоваците. Имайте предвид, че през целия му живот са го изоставяли хора, които е обичал и на които е разчитал. Според мен той намрази от цялата си душа всички, заминали за Лондон тогава. Наистина.

Седнаха на една пейка и се загледаха надолу към църквата „Фагерборг ширке“, към покривите на къщите по улицата, спускаща се към центъра, към фиорда на Осло, който проблясваше в синьо нейде в далечината.

— Красиво е — въздъхна Фауке. — Толкова хубаво, че понякога си струва да умреш за гледката.

Хари се опитваше да обедини цялата информация, да я подреди така, че всичко да съвпадне. Но все още липсваше един дребен детайл.

— Евен е започнал да следва медицина в Германия преди войната. Знаете ли защо е учил в Германия?

— Не — поклати отрицателно глава Фауке.

— Знаете ли дали е специализирал в някаква област?

— Да, споделял ми е мечтата си да тръгне по стъпките на прочутия си приемен баща и на неговия баща.

— А те какви са били?

— Не сте ли чували за главните лекари Юл? Бяха хирурзи.