Ю Несбьо
Червеношийката (43)

Четиридесет и трета глава

Фитнес център „Сатс“, 3 март 2000 г.

— Да, моля.

— Здрасти, Елен, аз съм.

— Кой е?

— Хари. И не се преструвай, че други мъже ти звънят и ти казват „аз съм“.

— Майната ти. Къде си? Каква е тази отвратителна музика?

— В „Сатс“ съм.

— Какво?

— Карам велоергометъра. Ще станат осем километра.

— Само за да съм сигурна, че не съм разбрала погрешно, Хари: седнал си на колело в „Сатс“ и същевременно говориш по мобилен телефон? — натърти тя на думите Сатс и мобилен телефон.

— Има ли нещо странно в това?

— Боже мой, Хари.

— Опитвам се да се свържа с теб цяла вечер. Помниш ли убийството на човек на име Халгрим Дале, което разследвахте с Том Валер през ноември?

— Естествено. КРИПОС почти веднага поеха случая. Има ли проблем?

— Не знам. Не е изключено да е свързано с фронтовака, когото издирвам. Какво ще ми разкажеш?

— Това е работа, Хари. Обади ми се утре в офиса.

— Само малко, Елен. Хайде де.

— Един от готвачите на „Пицарията на Херберт“ намерил Дале в прохода към задния двор. Лежал между контейнерите с прерязан гръклян. Групата на местопрестъплението не открила нищо. Лекарят, извършил аутопсията, изказа впрочем мнението, че разрезът на врата е много прецизен. Направо хирургическа работа, каза той.

— Кой според теб го е извършел?

— Нямам представа. Може да е бил някой от неонацистите, разбира се, но не ми се вярва.

— Защо не?

— Ако убиеш човек точно пред редовното ти място за срещи, си или безразсъдно смел, или просто глупав. Но всичко в това убийство изглеждаше толкова изрядно, така добре обмислено. Нямаше следи от борба, никакви улики, никакви свидетели. По всичко личи, че убиецът си е разбирал от работата.

— Мотив?

— Трудно е да се каже. Дале сигурно е имал дългове, но почти никакви пари, за които си струва да го изнудваш. Доколкото знаем, не се е занимавал с наркотици. Претърсихме апартамента му, не открихме нищо, само празни бутилки. По една или друга необяснима причина е водел със себе си онези пиянски булки.

— Пиянски булки?

— Да, от онези, дето се мъкнат с пияниците. Виждал си ги, разбираш какво имам предвид.

— Да де, но… пиянски булки.

— Винаги се хващаш за глупостите, Хари, и понякога ставаш много досаден, знаеш ли? Може би трябва да…

— Sorry^[1], Елен. Винаги имаш право и коренно ще се променя. Докъде стигна?

— В средите на алкохолиците смяната на партньори е често срещана, затова не можем да изключим убийство заради ревност. Знаеш ли впрочем кого привикахме на разпит? Старият ти познайник Свере Улсен. Готвачът го е видял в „Пицарията на Херберт“ около часа на убийството.

— И?

— Има алиби. Бил е там цял ден, излязъл е само за десет минути да си купи нещо. Продавачът в магазина, откъдето е пазарувал, потвърди версията му.

— Може да е успял…

— Иска ти се да е той. Но, Хари…

— Ами ако Дале е разполагал с друго, а не с пари?

— Хари…

— Например е имал някаква информация. За някого.

— Вие горе, на шестия етаж, си падате по конспиративни теории, нали? Хайде да го обсъдим утре, Хари.

— Откога си толкова прецизна по отношение на работното си време?

— Легнала съм си.

— В десет и половина?

— Не съм сама.

Хари спря да диша тежко. Преди не му бе хрумвало, че хората около него могат да подслушат разговора им. Огледа се наоколо. За щастие по това време в залата имаше само шепа хора.

— Да не е художникът от „Тьошт“ — прошепна той.

— Мм.

— И откога сте другарчета в леглото?

— От известно време.

— Защо не си ми казала нищо?

— Не си ме питал.

— Сега до теб ли лежи?

— Мм.

— Бива ли го?

— Мм.

— Казал ли ти е, че те обича?

— Мм.

Мълчание.

— Мислиш ли за Фреди Меркюри, когато…

— Лека нощ, Хари.