Ю Несбьо
Червеношийката (38)

Тридесет и осма глава

Фитнес център „Сатс“, 2 март 2000 г.

Хари въртеше педалите и се потеше, фитнес залата разполагаше с осемнадесет хипермодерни велоергометри, всички заети от възпитани, общо взето привлекателни хора, вторачили се в увисналите от тавана телевизори без звук. Хари наблюдаваше как Елоса от „Експедиция «Робинзон»“ прави знаци, че не може да понася Попе. Не беше нещо ново за Хари. Беше повторение.

„That don’t impress me much!“^[1], бумтеше от тонколоните.

И то никак, помисли си Хари. Той нито харесваше кънтящата музика, нито стържещия звук, който сякаш идваше от дробовете му. Имаше възможност да тренира безплатно в залата в сградата на полицията, но Елен го убеди да започне да ходи в център „Сатс“. Послуша я, но категорично отказа да се запише на час по аеробика. Да се движи в ритъма на ориенталска музика в такт с тълпа мъже, които до един я харесват, докато пресилено ухилен инструктор го вдъхновява да участва активно с духовити реплики от сорта „трай, бабо, за хубост“, бе за Хари неразбираема форма на доброволно самоунижение. „Сатс“ според неговата гледна точка имаше предимството, че тук може едновременно да тренира и да гледа „Експедиция «Робинзон»“, без да е принуден да понася присъствието на Том Валер, който като че ли прекарваше по-голямата част от свободното си време във фитнес залата на полицията.

Хари хвърли бърз поглед наоколо и установи, че и тази вечер е най-възрастният в салона. Повечето посетители, момичета със слушалки на уокмени в ушите, на равни промеждутъци поглеждаха към него. Не защото зяпаха Хари, а понеже най-популярният комик в Норвегия седеше до него в сив суичър без капка пот под готиния перчем. На скоростомера на Хари премигна съобщение:

You’re training well^[2].

„But dressing badly“^[3], помисли си той и погледна към раздърпания си, избелял от пране анцуг, който се налагаше да вдига непрекъснато заради мобилния телефон, закачен на кръста му. А износените маратонки „Адидас“ не бяха нито достатъчно нови, за да са модерни, нито достатъчно стари, за да минат за шикозни. Тениската с марка „Джой Дивисън“, някога осигуряваща му поне малко доверие относно актуалността на модните му възгледи, сега само сигнализираше, че притежателят й от няколко години не е в час със случващото се на музикалния фронт. Но Хари се почувства като пълен — пълен — аутсайдер едва когато телефонът му изписка и той забеляза как към него се впериха седемнадесет укорителни чифта очи, включително и тези на комика. Откачи от кръста си миниатюрната черна дяволска машинка.

— Да, моля.

„Okay, so you’re a rocket scientist, that don’t impress me…“^[4]

— Обажда се Юл. Притеснявам ли ви?

— Не, това е само музика.

— Дишате тежко като морж. Обадете ми се, когато е удобно.

— Сега е удобно. Просто съм на тренировка.

— Добре тогава. Имам добри новини. Прочетох доклада ви от Йоханесбург. Защо не ми казахте, че той е бил в Зенхайм?

— Урия ли? От значение ли е? Даже не бях сигурен, че съм чул името правилно, понеже разгърнах немски атлас, но не открих никакъв Зенхайм.

— Отговорът на въпроса ви е „да“ — от голямо значение е. Ако по-рано сте се чудили дали търсеният от вас мъж е бивш фронтовак, сега бъдете сигурен. Сто процента. Зенхайм е малко градче и единствените норвежци, за които съм чувал да са ходили там, са били участници във войната. На тренировъчен лагер, преди да тръгнат към Източния фронт. Не сте намерили Зенхайм в немски атлас, защото не се намира в Германия, а в Елзас, във Франция.

— Но…

— В миналото Елзас е бил ту френско, ту немско владение, затова там говорят немски. Щом нашият човек е бил там, значи броят на потенциалните възможности значително намалява. Защото там са били само норвежци от полк „Нурлан“ и полк „Норвегия“ — те са се обучавали там. И още добри новини — ще ви дам име на човек, бил в Зенхайм, и най-вероятно ще пожелае да ви сътрудничи.

— Сериозно ли?

— Фронтовак в полк „Нурлан“. Записа се като доброволец в Отечествения фронт през 1944 година.

— Я виж ти.

— Израснал е в отдалечен чифлик с родителите и по-големите си братя, до един фанатици на тема Национално обединение; бил принуден да се запише като доброволец във войната. Никога не е бил убеден нацист, а през 1943-а дезертирал при Ленинград. За кратко бил пленник при руснаците и се е бил на тяхна страна, преди да се върне в Норвегия през Швеция.

— Имахте ли доверие на фронтовак?

Юл се засмя:

— Напълно.

— Защо се смеете?

— Дълга история.

— Имам достатъчно време.

— Заповядахме му да ликвидира някого от собственото си семейство.

Хари спря, задиша тежко. Юл се изкашля:

— Намерихме го в местността Нурмарка, горе на север. Първоначално не повярвахме на историята му, взехме го за шпионин и имахме намерение да го застреляме. Но благодарение на справка с архива на полицията в Осло проверихме версията му и се оказа, че действително е обявен за изчезнал на фронта и е заподозрян в дезертьорство. Сведенията за семейството му съвпадаха, а и документите му доказваха, че е лицето, за което се представя. Но всичко това можеше да е постановка на немците, затова решихме да го изпитаме.

Мълчание.

— И? — попита Хари.

— Скрихме го в една къщурка, където го изолирахме и от нас, и от немците. Някой предложи да му заповядаме да ликвидира един от братята си, член на Националното обединение. Идеята бе най-вече да видим как ще реагира. Той не каза и дума, прие заповедта мълчаливо, а на следващия ден, когато слязохме до къщичката, вече бе заминал.

Бяхме убедени, че е офейкал, но след два дена той се появи. Бил се поразходил до семейния чифлик в Гюдбрансдален. Няколко дена по-късно получихме докладите на нашите хора там. Открили единия брат в обора, а другия в плевнята. Родителите лежали във всекидневната.

— Мили Боже — възкликна Хари. — Този човек трябва да е полудял.

— Вероятно да. Всички се бяхме побъркали. Водеше се война. Иначе не сме говорили за това, нито тогава, нито по-късно. Може би и вие не бива да…

— Няма, разбира се. Къде живее?

— Тук в Осло. Май в квартал Холменколен.

— А как се казва?

— Фауке. Синдре Фауке.

— Чудесно. Ще се свържа с него. Благодаря ви, Юл.

На екрана на телевизора Попе изпращаше сълзлив поздрав на домашните си в прекалено близък кадър. Хари закрепи телефона на ластика на анцуга си, вдигна го и бързо закрачи към салона с тежестите.

… whatever, that don’t impress me much…^[5]