Ю Несбьо
Червеношийката (25)

Двадесет и пета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 8 юни 1944 г.

Из зала 4 се носеха звуци от заспали хора. През тази нощ, по-тиха от обикновено, нямаше пациенти, които да стенат от болка или да се събуждат с викове от кошмарите си. Хелена не чу и сирената на противовъздушната отбрана. Ако тази нощ не бомбардират, тя се надяваше всичко да мине по-леко. Промъкна се в спалнята, застана до долната част на леглото и сега го гледаше. Той седеше под светлия конус от нощната лампа и изглеждаше толкова погълнат от книгата, която четеше, че не забелязваше нищо друго. А тя стоеше ето тук, в тъмнината. С всички знания на мрака.

Той я забеляза, когато понечи да отвори на следващата страница. Усмихна се и веднага остави книгата.

— Добър вечер, Хелена. Не предполагах, че си дежурна тази нощ.

Тя сложи показалец на устните си и се приближи.

— Откъде знаеш кой е дежурен нощем? — прошепна тя.

Той се усмихна.

— Не знам за другите. Знам само кога ти си дежурна.

— Така ли?

— Сряда, петък и неделя, после понеделник и четвъртък. После пак сряда, петък и неделя. Не се плаши, това е комплимент. А и тук човек няма с какво друго да занимава ума си. Знам и кога на Хадлер ще му правят клизма.

Тя се засмя тихо.

— Но не знаеш, че си изписан, нали?

Той я погледна изненадано.

— Командирован си в Унгария — прошепна тя. — В трета танкова дивизия.

— Танкова дивизия ли? Но това е Вермахта. Не могат да ме изпратят там, аз съм норвежец.

— Знам.

— И какво ще правя в Унгария, аз…

— Шшшт, ще събудиш другите, Урия. Прочетох повиквателната. Опасявам се, че не можем да направим кой знае какво.

— Положително има някаква грешка. Трябва…

По невнимание бутна книгата от завивката и тя тупна на пода. Хелена се наведе и я вдигна. На корицата под заглавието „The Adventures of Huckleberry Finn“^[1], видя нарисувано дрипаво момче на сал. Урия кипеше от негодувание.

— Тази война не е моя — процеди през зъби той.

— И това знам — тя сложи книгата в чантата му под стола.

— Какво правиш? — сподавено прошепна той.

— Чуй ме, Урия, нямаме време.

— Време ли?

— Дежурните обикалят на всеки половин час. Трябва да вземеш решение, преди да се появят.

Той свали абажура от лампата, за да я вижда по-добре в мрака.

— Какво става тук, Хелена?

Тя преглътна с усилие.

— И защо днес не носиш униформа? — полюбопитства той.

Ето от това най-много се страхуваше. Не я тревожеше, задето излъга майка си, че ще гостува на сестра си в Залцбург няколко дена. Нито че убеди сина на лесничея да я откара до болницата и да чака на пътя до входа. Нито че се сбогува със заниманията си, с църквата и спокойния живот във Вийнервалд. Но се страхуваше да му каже всичко: колко го обича и е готова да рискува живота и бъдещето си заради него. Защото се опасяваше да не греши. Не относно чувствата му към нея, в тях бе сигурна. А по отношение на характера му. Дали ще намери куража и енергията да стори това, което тя ще му предложи? Все пак той съзнаваше, че тази война на юг, срещу Червената армия, не е негова.

— Трябваше да имаме повече време да се опознаем, ние двамата — тя сложи ръката си върху неговата. Той я сграбчи и я задържа.

— Но не разполагаме с такъв лукс — продължи Хелена и стисна дланта му. — След един час тръгва влак за Париж. Купила съм два билета. Там живее учителят ми.

— Учителят ти ли?

— Това е дълга и объркана история, но той ще ни подслони.

— Какво искаш да кажеш, как да ни подслони?

— Можем да останем при него. Той живее сам. И, доколкото знам, не се среща с никакви приятели. Имаш ли паспорт?

— Какво? Да…

Изглеждаше като паднал от Марс: сякаш се чудеше дали книгата за дрипавото момче не го е приспала, дали всичко не е сън.

— Да, имам паспорт.

— Чудесно. Пътуването трае две денонощия, имаме запазени места и съм взела предостатъчно храна.

Той си пое дълбоко въздух:

— Защо точно Париж?

— Голям град е, там не е трудно да изчезнеш. Слушай, в колата оставих дрехи на баща ми, ще се преоблечеш в цивилно облекло. Номерът на обувките му…

— Не — вдигна ръка той и тихият й, припрян словесен поток мигом секна. Тя притаи дъх и се загледа в замисленото му лице.

— Не — повтори шепнешком той. — Глупаво е.

— Но…

Внезапно тя сякаш усети в стомаха си парче лед.

— По-добре да пътувам в униформа — прецени той. Млад мъж в цивилни дрехи само ще събуди подозрения.

Обзета от неописуемо щастие, Хелена не можеше да продума и само стисна ръката му още по-силно. Сърцето и пееше толкова високо и невъздържано, че се наложи да го успокоява.

— И още нещо — каза той и тихо измъкна краката си от леглото.

— Да?

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Добре.

Вече си бе облякъл якето.