Ю Несбьо
Червеношийката (20)

Двадесета глава

„Пицарията на Херберт“, 15 ноември 1999 г.

Старецът пусна след себе си стъклената врата на „Пицарията на Херберт“ и тя се затвори. Спря на тротоара и зачака. Край него мина пакистанка с детска количка и увита в шал глава. Пред него профучаваха автомобили и в страничните им прозорци той виждаше неясното отражение на собствения си образ и на големите прозорци на пицарията зад себе си. Вляво от входната врата голям кръст от тиксо покриваше отчасти стъклото на мястото, където навярно някой се бе опитал да го разбие. Шарката от бели пукнатини по него напомняше паяжина. Зад стъклото се виждаше Свере Улсен, все още до масата, където уточниха детайлите. Товарното пристанище в залива Бьорвика след три седмици. Пристан 4. В два през нощта. Парола: Voice of an Angel^[1]. Сигурно е името на някое поп парче. Никога не го бе чувал, но заглавието е повече от подходящо. Цената за жалост не е толкова добра. Седемстотин и петдесет хиляди. Но не му и хрумна да се пазари. Сега въпросът се свеждаше само до едно: дали ще спазят своята част от сделката, или ще го ограбят долу на търговското пристанище. Призова към лоялност, когато обясни на младия неонацист, че е воювал на фронта, но се съмняваше дали онзи му повярва. И дали това има някакво значение. Дори съчини какво да разказва за военната си служба в случай, че младокът го попита. Но онзи не се поинтересува.

Минаха няколко коли. Свере Улсен продължаваше да седи, но друг човек в пицарията се изправи и в този момент вървеше към входната врата с нестабилни крачки. Старецът го помнеше, видя го и на последната си среща със Свере. А днес през цялото време онзи не ги изпусна от очи. Вратата се отвори. Той зачака. Движението по улицата спря. Той забеляза как мъжът застана точно зад него и се обади:

— Така значи, дали е същият мъж?

Гласът звучеше доста особено, стържещо. Само години наред тежка злоупотреба с алкохол, пушене и безсъние са способни да причинят такова нещо.

— Познавам ли ви? — попита старецът, без да се обръща.

— Мисля, че да.

Старецът завъртя глава, измери го за миг с очи и пак се извърна.

— Не ми изглеждате познат.

— Стига де! Не можеш ли да познаеш другар от войната?

— Коя война?

— Бихме се за една кауза, ти и аз.

— Щом казваш. Какво искаш?

— А? — попита алкохоликът с ръка зад ухото.

— Питам какво искаш — повтори старецът по-високо.

— Искаш, че искаш. По принцип човек се спира да побъбри със стари познати, нали? Особено с такива, които не е виждал дълго време. И особено с хора, които мисли за мъртви.

Старецът се обърна.

— Мъртъв ли ти изглеждам?

Мъжът в червения исландски пуловер го гледаш втренчено със сините си очи, толкова светли, че приличаха на тюркоазни топчета. Бе напълно невъзможно да се отгатне възрастта му. Четиридесет или осемдесет години. Но старецът знаеше на колко е алкохоликът. Ако се концентрираше, щеше да си спомни и рождената му дата. По време на войната се стараеха да празнуват рождените си дни.

Пияницата се приближи още малко.

— Не, не изглеждаш у мрял. Болен — да, но не и мъртъв.

Протегна огромната си мръсна ръка и старецът мигом долови сладникавото зловоние, смесица от пот, урина и алкохол.

— К’во има? Не искаш да се здрависаш със стар другар ли? — Гласът му звучеше като предсмъртен хрип.

Старецът стисна леко и бързо протегнатата ръка, без да сваля ръкавицата си.

— Така. Ръкувахме се. Ако не те интересува нищо друго, трябва да тръгвам.

— Да ме интересува — алкохоликът залитна напред-назад в опит да фокусира поглед върху стареца. — Чудех се какво търси мъж като теб в такава дупка. Не е странно да ме учудва, нали? Сигурно се е объркал, помислих си аз предния път, когато те видях тук. Но после седна да говориш с оня отвратителен тип, за когото разправят, че пребивал хората с бухалка. И понеже и днес беше тук…

— Да?

— Та си помислих, че е добре да питам някого от журналистите, дето идват тук от време на време, дали знаят какво прави такъв представителен господин като теб в такава среда. Те знаят всичко, мдам. А което не знаят, го научават. Например как става така, че мъж, когото всички смятат за загинал през войната, изведнъж се оказва жив. Те си намират информация дяволски бързо. Ей така.

Направи безуспешен опит да щракне с пръсти.

— А после тя се озовава във вестника, мдам.

Старецът въздъхна.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Така ли изглежда? — Алкохоликът разпери ръце и се ухили, като оголи проядените си зъби.

— Разбирам — старецът се огледа наоколо. — Хайде да се поразходим. Не обичам публика.

— А?

— Не обичам публика.

— Добре, ама какво да направим?

Старецът леко сложи ръка на раменете му.

— Ще влезем тук.

— Show me the way^[2], приятелю — затананика дрезгаво пияницата и се засмя.

Влязоха в прохода към вътрешния двор на „Пицарията на Херберт“, където големи, препълнени кофи за боклук от сива пластмаса закриваха изгледа към улицата.

— Нали още не си споменал на никого, че си ме видял?

— Луд ли си, бе? Първо си мислех, че имам халюцинации. Призрак посред бял ден. В „Пицарията на Херберт“!

Засмя се гръмко, но смехът му бързо премина в задушлива, мокра кашлица. Той се наведе напред и се подпря на стената, докато кашлицата се уталожи. После се изправи и изтри слюнката от ъгълчетата на устата си:

— Не, трябва да ми благодариш — иначе сигурно щяха да ме затворят в лудницата.

— Каква е според теб цената на мълчанието ти?

— Цена, че цена. Видях как оня гадняр грабна хилядарката от вестника, който носеше…

— Да?

— Няколко такива банкноти биха стигнали за известно време, разбира се.

— Колко?

— Колко имаш?

Старецът въздъхна, огледа се наоколо още веднъж, за да се увери, че няма свидетели. После разкопча палтото си и мушна ръката си вътре.

 

 

Свере Улсен крачеше забързан и размахваше във въздуха зелен найлонов плик. Преди двадесет минути седеше мокър и с пробити ботуши в „Пицарията на Херберт“, а сега беше собственик с чисто нови кубинки, високи 12 инча, купени от представителния магазин „Топ Сикрет“ в центъра. Плюс плик, в който имаше още осем чисто нови хилядарки. А се задаваха още десет. Странно е как нещата понякога се преобръщат. През есента чакаше да го натикат зад решетките, но адвокатът му се сети, че дебелата съдебна заседателна не е положила клетва на правилното място!

Обзет от необикновено добро настроение, Свере се замисли дали да не покани Хале, Грегершен и Квинсет да седнат на масата му. Да ги почерпи по бира. Само за да види как ще реагират. Защо не, дявол да го вземе!

Вървеше пред някаква пакистанска вещица с детска количка и й се усмихна напук. Тъкмо тръгна към вратата на пицарията и му хрумна, че няма смисъл да носи найлонов плик с чифт износени ботуши. Влезе в прохода към вътрешния двор, вдигна капака на една от тежките кофи за боклук и сложи плика най-отгоре. На излизане забеляза два стърчащи крака между две кофи навътре в двора. Огледа се. На улицата нямаше никого. В двора — също. Какво беше това — пияница, наркоман? Приближи се. Кофите на колелца стояха плътно допрени една до друга на мястото, където стърчаха краката. Свере усети как сърцето му се разтуптя. Някои наркомани побесняват, ако ги притесниш. Свере отстъпи назад и ритна една кофа настрани.

— Мамка му!

Странно, но именно Свере Улсен, който сам едва не уби човек, никога преди не бе виждал мъртвец. И бе също толкова странно, че заради гледката почти се свлече на колене. Мъжът, седнал облегнат на стената, с очи, загледани нанякъде, бе сто процента мъртъв. Причината за смъртта му бе очевидна. Усмихнатата червена дупка на врата му показваше къде е прекъснат гръклянът. Сега кръвта едва капеше, ала в началото явно е шуртяла силно, защото целият исландски пуловер на мъжа изглеждаше лепкав и напоен с кръв. Вонята на боклук и урина стана нетърпима и Свере усети вкуса на жлъчка в устата си, а после и на двете бири, и на наскоро изядената пица. След това постоя подпрян на кофата и плю на асфалта. Върховете на кубинките му пожълтяха от повръщано, но той не забеляза. Стоеше вторачен единствено в малката червена вадичка, която просветваше на приглушеното осветление, търсейки най-ниската точка на терена.