Ю Несбьо
Червеношийката (13)

Тринадесета глава

Ленинград, 3 януари 1943 г.

Гюдбран се сепна в съня си. Мигна няколко пъти в мрака, виждаше само очертанията на летвите на леглото над себе си. Миришеше на прогнило дърво и на пръст. Дали е викал насън? Другите твърдяха, че вече не се будят от виковете му. Полежа и усети как пулсът му постепенно се нормализира. Почеса се отстрани, въшките наистина никога не спят.

Все този сън го събуждаше и той все още усещаше лапите до гърдите си, виждаше жълтите очи в мрака, белите хищни зъби, вонящи на кръв, и неспирно стичащата се слюнка. Чуваше задъханото, смразено от смъртен страх дишане. Неговото или на животното? Ето какъв сън сънуваше: той спи и изведнъж се събужда, но не може да се движи. Устата на звяра тъкмо се затваря около гръкляна му, ала откъм вратата се разнася стрелба на автомат и той проследява с поглед как вдигат животното от одеялото, как го хвърлят срещу пръстената стена в бункера и как куршумите го правят на решето. После става тихо и на пода лежи то, кървава, безформена маса с козина. Пор. А после мъжът на вратата напуска мрака и пристъпва в тясната ивица лунна светлина, толкова тясна, че осветява само едната половина от лицето му. Но тази нощ нещо в съня бе различно. Наистина от дулото на картечницата излизаше дим и мъжът се усмихваше както винаги, но на челото му зееше голям, черен кратер. А когато се обърна към Гюдбран, видя луната през дупката в главата му.

Гюдбран усети студен въздух да нахлува от отворената врата, обърна глава и при вида на тъмния образ там изтръпна. Все още ли сънуваше?

Някой влезе в помещението, но поради гъстата тъмнина Гюдбран не съумя да различи кой е.

Човекът рязко спря.

— Буден ли си, Гюдбран? — прозвуча висок и ясен глас.

Беше Едвард Мускен. От другите легла се чу недоволно мърморене. Едвард пристъпи съвсем близо до леглото на Гюдбран.

— Трябва да станеш.

Гюдбран изстена.

— Объркал си се. Току-що ми свърши смяната. Сега Дале…

— Той се върна.

— Какво имаш предвид?

— Дале дойде току-що и ме събуди. Даниел се върна.

— Какво говориш?

Гюдбран виждаше само белия дъх на Едвард в мрака. Той подаде краката си от леглото и извади ботушите изпод постелката. Обикновено ги държеше там, докато спи, за да не замръзват мокрите им подметки.

Облече си шинела, метнат върху тънката вълнена завивка, и последва Едвард навън. Над тях звездите блестяха, но на изток нощното небе вече изсветляваше. Чу хълцане на ранен, иначе цареше забележителна тишина.

— Холандски новобранци — обясни Едвард. — Пристигнаха вчера и тъкмо се върнаха от първата си разходка из ничията земя.

Дале стоеше насред окопа в странна поза: главата килната на едната страна, а ръцете — отпуснати отстрани на тялото. Със завързания около брадичката му шал, със затворените, хлътнали в очните ябълки очи, изпосталялото му лице много наподобяваше тигър.

— Дале! — изгърмя гласът на Едвард.

Дале се събуди.

— Покажи ни къде е.

Дале тръгна напред. Гюдбран усети как сърцето му трескаво заби. Студът щипеше бузите, но все още не бе успял да прогони топлото, ефирно усещане за сън, което пазеше от леглото. Окопът, прекалено тесен, ги принуждаваше да вървят един след друг и той усещаше погледа на Едвард в гърба си.

— Ето тук — посочи Дале.

Пресипналото свистене на вятъра проникваше под каските. Върху сандъците с боеприпаси лежеше труп. Вкочанените му крайниците стърчаха настрани. Снегът, натрупал се през нощта в окопа, покриваше униформата му с тънък слой. Около главата му бе увит чувал за дърва.

— Мамка му — изруга Дале. Поклати глава и разтъпка крака.

Едвард мълчеше. Гюдбран разбра. Едвард чакаше той да каже нещо.

— Защо носачите не са го отнесли? — най-после попита Гюдбран.

— Те са го отнесли — уточни Едвард. — Бяха тук вчера следобед.

— Защо тогава са го върнали обратно? — Гюдбран улови погледа на Едвард.

— Никой от щаба не е издавал заповед да бъде върнат.

— Да не би да е недоразумение? — поколеба се Гюдбран.

— Нищо чудно.

Едвард извади тънка, наполовина изпушена цигара от джоба си, застана на завет и като държеше кибритената клечка скрита в шепата си, я запали. След няколко дръпвания я предаде нататък и каза:

— Носачите твърдят, че е положен в масовите гробове в Северния корпус.

— Ако е вярно, значи трябва да е погребан.

Едвард поклати глава.

— Погребват ги едва след като ги изгорят. А ги горят само през деня, за да не се ориентират руснаците по светлината. Освен това новите масови гробове са отворени през нощта и не се охраняват. Някой е изнесъл Даниел снощи.

— Мамка му — повтори Дале, пое цигарата и жадно засмука.

— Значи наистина горят труповете? — попита Гюдбран. — Защо го правят в този студ?

— Знам защо — обади се Дале. — Заради замръзналата почва. Поради промяната в температурата труповете излизат от пръстта през пролетта — неохотно подаде цигарата на следващия. — Миналата зима погребахме Ворпенес точно зад позициите ни. През пролетта се спънахме в него. Е, или поне в това, което лисиците бяха оставили.

— Въпросът е как Даниел се е озовал тук — продължаваше да се чуди Едвард.

Гюдбран повдигна рамене.

— Последно ти беше на пост, Гюдбран — присвил едното си око, Едвард го гледаше втренчено с другото, изцъкленото.

Гюдбран не бързаше да пуши от цигарата. Дале се изкашля.

— Минах оттук пет пъти — Гюдбран предаде цигарата на следващия. — Тогава не беше тук.

— Какво пречи да се качиш до Северния сектор по време на караула? Има и следи от шейна в снега ей там.

— Сигурно от носачите на трупа — предположи Гюдбран.

— Те покриват последните стъпки от ботуша. А ти твърдиш, че си минал пет пъти оттук.

— По дяволите, Едвард, и аз виждам, че Даниел е там! — избухна Гюдбран.

— Очевидно някой го е донесъл и най-вероятно с шейна. Но ако слушаш какво ти говоря, ще разбереш, че някой е дошъл с него след като съм минал оттук за последен път.

Едвард не отговори, но видимо раздразнен дръпна почти догорилата цигара от присвитите устни на Дале и огледа недоволно мокрите краища на хартията. Дале изплю полепналите по езика му тютюневи късчета и погледна крадешком.

— За Бога, защо ми трябва да измислям подобно нещо? — изуми се Гюдбран. — И как ще довлека труп от Северния корпус дотук с шейна, без да ме спрат патрули?

— Като минеш през ничията земя. Гюдбран поклати невярващо глава.

— Да не ме смяташ за болен, Едвард? За какво ми е трупът на Даниел?

Едвард дръпна от цигарата още два пъти, пусна угарката в снега и я настъпи с ботуш. Винаги правеше така, не знаеше защо, но не понасяше да гледа димящи фасове. Снегът изстена, когато завъртя подметката си.

— Не, не мисля, че си влачил Даниел дотук — продължи Едвард. — Защото не мисля, че това е Даниел.

Дале и Гюдбран изтръпнаха.

— Даниел е, естествено — настоя Гюдбран.

— Или някой със същото телосложение — поправи го Едвард. — И същата нашивка на униформата.

— Чувалът за дърва… — започна Дале.

— О, виждаш разлика между два чувала? — попита насмешливо Едвард, но следеше с очи Гюдбран.

— Това е Даниел — Гюдбран преглътна с усилие. — Ботушите са същите.

— Значи очакваш просто да извикаме носачите на трупове и да ги помолим да го занесат обратно? — попита Едвард. — Без да го огледаме по-внимателно. Точно на това си разчитал, нали?

— Дяволите да те вземат, Едвард!

— Не съм толкова сигурен, че този път преследват мен, Гюдбран. Махни този чувал, Дале.

Дале гледаше неразбиращо двамата, вперили поглед един в друг като два разярени бика.

— Глух ли си? — извика Едвард. — Разпори чувала!

— Не бих искал.

— Това е заповед! Веднага!

Дале продължаваше да се колебае, местеше поглед от единия към другия, поглеждаше и към безжизненото тяло върху сандъците с боеприпаси. После вдигна рамене, разкопча камуфлажното яке и мушна ръка вътре.

— Почакай! — спря го Едвард. — Попитай дали можеш да заемеш байонета на Гюдбран.

Сега Дале изглеждаше наистина объркан. Погледна въпросително към Гюдбран, който поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Едвард, все още обърнат към Гюдбран.

— Според заповедта трябва да носиш винаги байонет, а ти нямаш в момента?

Гюдбран не отговори.

— Ти, който си истинска машина за убийства с този байонет, Гюдбран, не може просто да си го изгубил, нали?

Гюдбран все още не отговаряше.

— Виждал съм ги много такива. Ами тогава използвай твоя, Дале.

На Гюдбран му се щеше да избоде голямото изцъклено око от главата на командира. Ротенфюрер! Никакъв ротен командир не беше той. Той беше един смотан командир! Страхливец с очи и мозък на плъх. Нищо ли не разбираше?

Байонетът се вряза в плата и те чуха зад себе си звук от разпаряне на чувал. И двамата се обърнаха. Там, в алената, ярка светлина на новия ден, с третото си черно, зеещо на челото око ги гледаше смъртнобяло лице с ужасна гримаса. Беше Даниел, нямаше никакво съмнение.