Ю Несбьо
Червеношийката (116)

Сто и шестнадесета глава

Болницата „Юлевол“, 19 май 2000 г.

Бярне Мьолер откри Хари в чакалнята на онкологичното отделение.

Шефът на Главното полицейско управление седна до Хари и намигна на момиченце, което смръщи вежди и се обърна на другата страна.

— Разбрах, че всичко е приключило.

Хари кимна.

— В четири часа през нощта. Ракел бе неотлъчно до него. Сега и Олег е вътре. Какво правиш тук?

— Исках само малко да си поговорим.

— Трябва да изпуша една цигара — каза Хари. — Ела да излезем навън.

Намериха свободна пейка под кичесто дърво. Над тях по небето бързо преминаваха леки облачета. Явно предстоеше още един топъл ден.

— Значи Ракел не подозира нищо? — попита Мьолер.

— Нищичко.

— Значи само аз, Майрик, началничката на полицията, правосъдният министър и премиерът сме в курса на случая. И ти, естествено.

— Ти по-добре от мен си наясно кой какво е научил, шефе.

— Да. Разбира се. Просто мисля на глас.

— Та какво искаше да ми кажеш?

— Знаеш ли, Хари? Понякога ми се иска да работя на друго място. Някъде, където има по-малко политика и повече полицейска работа. Например в град като Берген. Но после се събуждам в дни като днешния, заставам до прозореца на спалнята и поглеждам фиорда и остров Хуведоя, чувам птичи песни и… нали разбираш? И тогава неочаквано усещам, че не ми се ходи никъде.

Мьолер наблюдаваше калинка, която пълзеше по бедрото му.

— Опитвам се да кажа, че бихме искали нещата да останат такива, каквито са си.

— За кои неща говориш?

— Чувал си, че през последните двадесет години са разкрити поне по десет покушения срещу всеки американски президент? И всички извършители са арестувани, без новината да стане медийно достояние. Никой няма да спечели, ако излезе наяве, че е планиран атентат срещу държавния глава, Хари. Особено ако на теория покушението е можело да бъде успешно.

— На теория ли, шефе?

— Формулировката не е моя. Но изводът все пак е, че случаят трябва да се покрие. За да не се всява несигурност. Или да се разкрият слабости в планирането на охраната. И това не са мои думи. Атентатите имат заразителен ефект, точно като…

— Знам какво имаш предвид — прекъсна го Хари и издуха цигарения дим през носа си. — Но го правим най-вече от солидарност с онези, които носят отговорността, нали? Онези, които са можели и е трябвало да обявят тревога по-рано.

— Както казах — отбеляза Мьолер, — понякога Берген ми се вижда доста добра алтернатива.

Помълчаха известно време. Пред тях подскачаше птичка, въртеше задницата си, кълвеше нещо в тревата и се оглеждаше осторожно.

— Стърчиопашка — обади се Хари. — Motacilla alba. Предпазлива птичка.

— Какво?

— „Наръчник за приятелите на птиците“. Какво ще правим с убийствата, които извърши Гюдбран Юхансен?

— Нали още преди това имахме задоволителни отговори за тези убийства?

— Какво имаш предвид?

Мьолер започна да се оглежда неспокойно.

— Ако се разровим в тези случаи, само ще отворим стари рани у засегнатите и рискуваме някой да разплете цялата история. Случаите са си разкрити.

— Точно така. Евен Юл. И Свере Улсен. А убийството на Халгрим Дале?

— Никой няма да се занимава с него. Все пак Дале си беше… ъъъ…

— Просто един стар пияница, за когото никой не дава пукната пара?

— Моля те, Хари, не усложнявай нещата. И на мен ми е неприятно.

Хари изгаси цигарата в облегалката на пейката и мушна угарката в кутията.

— Трябва да влизам, шефе.

— Значи можем да разчитаме, че ще запазиш информацията за себе си?

Хари се усмихна бегло.

— Може ли да се вярва на слуховете кой ще поеме работата ми в ПСС?

— Определено — кимна Мьолер. — Том Валер иска да се кандидатира.

Майрик ще направи целия отдел за борба с неонацизма подчинен на тази длъжност и така това ще се окаже нещо като трамплин за истински престижните постове. Впрочем аз ще го препоръчам. Сигурно се радваш че той ще изчезне от Отдела за борба с насилието, а ти се връщаш там? Нали сега длъжността на старши инспектор е вакантна при нас.

— Значи това ми е наградата, ако си държа устата затворена?

— Какво те кара да си мислиш така, Хари. Просто си най-добрият. Пак го доказа. Само се чудя дали можем да разчитаме на теб?

— Нали знаеш кой случай искам да поема?

Мьолер вдигна рамене.

— Убийството на Елен е разкрито, Хари.

— Не докрай — напомни му той. — Още няколко подробности не са изяснени. Като например къде са отишли двестате хиляди крони от сделката с оръжието. Вероятно е имало и други посредници.

Мьолер кимна.

— Добре. Ти и Халвуршен разполагате с два месеца. Ако дотогава не откриете нищо, приключваме случая.

— Дадено.

Мьолер стана и се накани да тръгва.

— Едно нещо ми е много чудно, Хари. Как се досети, че паролата е „Олег“?

— Ами, Елен постоянно ми повтаряше, че първото, което й идва наум, почти винаги се оказва най-правилното.

— Впечатляващо — Мьолер кимна сякаш на себе си. — И първото, което ти хрумна, беше името на внучето ли?

— He.

— He ли?

— Аз не съм като Елен. Наложи се да се замисля.

Мьолер го погледна строго.

— На подбив ли ме взимаш, Хуле?

Хари се усмихна. После кимна към стърчиопашката.

— Прочетох в книга за птиците, че никой не знае защо стърчиопашката маха с опашка, като стои на едно място. Пълна мистерия. Единствено ясно е, че не може да не го прави…