Ю Несбьо
Червеношийката (115)

Сто и петнадесета глава

„Радисън САС“, 17 май 2000 г.

Старецът се облегна на прозореца; със свити в коленете крака, хвана пушката с две ръце и се заслуша в сирената на бавно отдалечаващата се линейка. Закъсняла е, помисли си той. Всички ще умрат. Пак повърна. Повече кръв. От болка почти загуби съзнание и после лежа, свит на кълбо, върху пода в банята и чака хапчетата да подействат. Взе четири. Болките утихнаха, само го пронизаха за последен път, сякаш за да му напомнят, че скоро пак ще се завърнат, а банята отново прие нормалните си форми. Едната от двете бани. С бълбукаща вана. Или беше парна баня? Поне имаше телевизор и той го включи. Звучеше националния химн, гърмяха песни във възхвала на краля, а празнично натъкмени репортери съобщаваха по всички канали за детското шествие.

Сега седеше в хола, а слънцето висеше от небето като огромен пламък и осветяваше всичко. Знаеше, че не бива да гледа направо в пламъка, защото ще го заслепи и няма да види руските снайперисти, които се промъкват в снега някъде там из ничията земя.

— Виждам го — прошепна Даниел. — Един часа, на балкона точно зад мъртвото дърво.

Дървета ли? Та нали сред унищожения от бомбите терен няма дървета. Принцът излезе на балкона, но не казва нищо.

— Ще се измъкне! — извика нечий глас, май беше Синдре.

— Няма — възрази Даниел. — Нито един проклет болшевик няма да се измъкне.

— Разбра, че сме го видели, ще се скрие в падината.

— Няма — повтори Даниел.

Старецът опря пушката о ръба на отворения прозорец. Използва отвертка, за да развие болтовете на прозореца, който едва се открехваше. Какво му обясни момичето от рецепцията онзи път? Било така, защото на гостите можело „да им хрумне някоя глупост“. Погледна през оптичния мерник. Хората там долу изглеждаха съвсем дребни. Коригира разстоянието. Четиристотин метра. Когато стреляш от горе на долу, трябва да съобразиш, че гравитацията влияе на куршума, променя траекторията му. Но Даниел го знае, Даниел знае всичко.

Старецът погледна часовника. Единадесет без петнадесет. Време е. Опря буза о тежкия, студен приклад, хвана дръжката на пушката малко по-напред с лявата ръка. Отново притвори леко лявото си око. Площта на балкона запълваше мерника. Виждаше черни костюми и цилиндри. Откри търсеното лице. Наистина си приличаха. Същото младежко лице като през 1945 година.

Даниел действаше още по-тихо и се прицелваше внимателно. От устата му вече почти не излизаше пара.

Пред балкона, извън фокус, мъртвият дъб протягаше към небето черни клони — същински пръсти на вещица. На един от клоните бе кацнала птица. Точно в центъра на мушката. Старецът се раздвижи неспокойно. Преди малко не беше там. Сигурно скоро ще поеме по своя път. Свали пушката и отново вдиша с болните си дробове.

 

 

Хари удари ядосано волана и още веднъж завъртя ключа за колата.

— Пали, пущина такава! Иначе още утре отиваш за скрап.

Колата запали с рев и се понесе сред пръски от кал и хвърчащи стръкчета трева. Хари направи рязък десен завой до езерцето. Младежите, налягали на платнището, вдигнаха бутилките с бира и се разнесоха викове „Ей, ей!“, докато Хари се насочи към хотела на САС. С ревящия мотор на първа скорост и с ръка върху клаксона успешно си проправяше път надолу по претъпканата пешеходна зона, но най-долу в парка внезапно иззад едно дърво изскочи детска количка и той сви наляво, завъртя волана в обратна посока, а колата — на 180 градуса, и едва успя да избегне оградата пред оранжериите. Автомобилът се озова странично пред набиващо спирачки такси с норвежки знаменца и брезови листа по решетката на радиатора, но Хари натисна педала за газта и успя да се измъкне покрай идващите срещу него коли.

Спря пред въртящите се врати на хотела и изскочи от колата. Влезе с гръм и трясък в оживената рецепция. Настана онази едносекундна тишина, в която всички се чудят дали ще им се случи нещо изключително. Но се оказа просто някакъв препил мъж на Седемнадесети май: бяха го виждали и преди и данданията отново се усили. Хари се втурна към едно от идиотските „очи“.

— Добър предобед — поздрави глас зад него. Две повдигнати вежди под светла къдрава коса с вид на перука го измериха от глава до пети. Хари погледна табелката с името й. — Бети Андресен, това, което ще ви кажа, не е глупава шега, така че слушайте внимателно. Полицай съм и в хотела ви има атентатор.

Бети Андресен погледна високия, недотам спретнат мъж със зачервените очи, когото веднага взе за пияница, луд или и двете. Разгледа представената й служебна карта. Пак го погледна. Продължително.

— Име? — попита тя.

— Казва се Синдре Фауке.

Пръстите й заиграха по клавиатурата.

— За жалост няма човек с такова име в хотела.

— Мамка му! Опитайте с Гюдбран Юхансен.

— Няма и Гюдбран Юхансен, господин Хуле. Вероятно сте сбъркали хотела?

— Не! Тук е, точно сега е в стаята.

— Значи сте разговаряли с него?

— Не, не, аз… нямам време да обяснявам.

Хари закри лице с ръка.

— Да видим, трябва да помисля. Трябва да е на горните етажи. На колко етажа е хотелът?

— Двадесет и два.

— А колко от настанените над десетия етаж не са оставили ключовете си на рецепцията?

— Боя се, че са доста.

Хари вдигна ръце във въздуха и се втренчи в нея:

— Разбира се — прошепна той. — Това е работа на Даниел.

— Моля?

— Проверете за Даниел Гюдесон.

 

 

Какво ще стане след това? Старецът не знаеше, за него след това времето не съществуваше. Поне досега бе така. Нареди четири патрона върху перваза на прозореца. Слънчевите лъчи се отразяваха в жълто-кафявия блед метал на гилзите.

Пак погледна през мерника. Птицата продължаваше да стои там. Разпозна я. Имат едно и също име. Насочи мерника към тълпата. Плъзна поглед нагоре и надолу по ивицата хора до загражденията. Докато се спря на нещо познато. Наистина, би ли могло…? Центрира фокуса. Да, няма съмнение, че е Ракел. Какво прави тя на дворцовия площад? А, ето го и Олег. Май идва от детското шествие. Ракел протяга ръце и го вдигна над загражденията. Много е силна тази Ракел. Има силни ръце. Като майка си. Сега се насочват към караулната вишка. Ракел поглежда часовника, май чака някого. Олег е облечен с якето, което му подари за Коледа. Дядовото яке, така го нарича той. Вече е започнало да му окъсява.

Старецът се подсмихна. Значи ще трябва да му купи ново за есента.

Този път болките се появиха без предупреждение и той безпомощно се опита да си поеме въздух.

Пламъкът се спусна над тях и сенките им запълзяха приведени към него по стените на окопа.

Причерня му, но точно преди да усети, че ще потъне в тъмнината, болките отново отслабнаха. Пушката се бе свлякла на пода, а ризата му — залепнала по тялото заради избилата пот.

Изправи се, пак опря пушката о ръба на прозореца. Птицата беше отлетяла. Откриваше се пълна видимост за стрелба.

Съвсем младото лице изпълни отново оптическия мерник. Момчето навярно е студент. И Олег ще следва. Това последно каза на Ракел. Това последно каза и преди да застреля Бранхауг. Онзи ден намина в дома си в квартал Холменколен, за да си вземе няколко книги. Ракел я нямаше вкъщи. Отключи си, влезе и съвсем случайно забеляза плика на писалищната маса. С емблемата на руското посолство. Прочете го, остави го и се взря през прозореца в градината, в снежинките, останали след проливния дъжд — последни издихания на зимата. Разтърси се из чекмеджетата на бюрото. И намери другите писма, с емблемата на норвежкия посланик в Русия, а също и други — неофициални, написани на салфетки и откъснати листове от бележник, подписани от Бернт Бранхауг. И се сети за Кристофър Брокхард.

Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Старецът вдигна предпазителя. Усети странно спокойствие. Току-що си спомни с каква лекота преряза гърлото на Брокхард. И застреля Бранхауг. Дядовото яке, ново дядово яке. Издиша въздуха от дробовете си и сложи пръст върху спусъка.

 

 

Въоръжен с универсална магнитна карта за всички стаи в хотела, Хари атакува асансьора и провря крака си между вратите, които тъкмо се затваряха. Пак се отвориха. Погледнаха го озадачени лица.

— Полиция! — извика Хари. — Всички вън!

Сякаш училищният звънец възвести началото на голямото междучасие, но вътре остана мъж на около петдесет години, с черна козя брада над костюм на сини райета с широка лента за Седемнадесети май на гърдите и тънък слой пърхот по раменете:

— Уважаеми господине, ние сме норвежки граждани и Норвегия всъщност не е полицейска държава!

Хари го заобиколи, влезе в асансьора и натисна копчето за 22-ия етаж.

Но козята брада не беше приключил:

— Дайте ми аргумент защо аз като данъкоплатец трябва да се примиря с… Хари извади служебния пистолет на Вебер от кобура на рамото си:

— Тук имам цели шест аргумента, данъкоплатецо. Вън!

 

 

Времето бързо тече и настъпва нов ден. В утринната зора ще го видим по-добре дали е приятел, или враг.

Враг, враг. Рано или късно ще го пипна.

Дядовото яке.

Млъквай, след това няма нищо!

Лицето в оптическия мерник изглежда толкова сериозно. Усмихни се, момче.

Измяна, измяна, измяна!

Спусъкът е хлътнал толкова навътре, че вече не оказва никаква съпротива. Моментът на натискането на спусъка се намира нейде из ничията земя. Не мисли за пукота и отката, просто натисни още малко, пък да става каквото ще.

Трясъкът го хвана напълно неподготвен. За частица от секундата настъпи пълна тишина. После се разнесе ехото и над града, и над неочакваното заглъхване на хиляди звуци, които в същия миг онемяха, плъзна вълна от викове и глъчка.

 

 

Хари тичаше по коридорите на 22-ия етаж, когато чу гърмежа. — Мамка му! — изсъска той.

Стените от двете му страни го караха да се чувства като във фуния. Врати. Снимки, сини кубински мотиви. Крачките му почти не се чуваха по дебелия килим. Чудесно. Хубавите хотели мислят как да заглушат звуците. А добрите полицаи — какво да сторят. Мамка му, мамка му, млечна киселина в мозъка. Машина за лед. Стая 2254, стая 2256. Нов изстрел. Луксозният апартамент.

Сърцето му блъскаше в гърдите като побесняло. Хари застана до вратата и мушна магнитната карта в ключалката. Чу се тихо бръмчене. Последва щракване и индикаторът на ключалката светна в зелено. Хари предпазливо натисна дръжката на вратата.

Полицаите са длъжни да се придържат към ясно установена процедура в такива случаи. Хари е посещавал такъв курс и ги е изучавал. Не възнамерява да се съобрази с нито едно от правилата.

Бутна врата, втурна се вътре, хванал с две ръце пистолета, насочен напред, и застана на колене до вратата към хола. В стаята струеше обилна светлина, заслепяваше го и гореше в очите му. Отворен прозорец. Слънцето зад стъклото сияеше като ореол около главата на побелелия мъж, който бавно се обърна.

— Полиция! Пусни оръжието! — извика Хари.

Зениците на Хари се присвиха и от светлото петно изпълзя силуетът на пушка, насочена срещу него.

— Пусни оръжието! — повтори той. — Направи онова, за което дойде, Фауке. Мисията е изпълнена. Всичко свърши.

Изглеждаше необяснимо, но отвън духовите оркестри продължаваха да свирят, сякаш нищо не се е случило. Старецът вдигна пушката и опря приклада о бузата си. Очите на Хари свикнаха със светлината и той се вторачи в дулото на оръжието, което досега бе виждал само на снимки.

Фауке промърмори нещо, но нов трясък, този път по-отчетлив и по-ясен заглуши думите му.

— По д… — прошепна Хари.

Видя как във въздуха отвън, зад Фауке, се издига като бяло мехурче от комикс облак дим от вала с оръдията на крепостта „Акершхюс“. Салютите по случай Седемнадесети май. Значи е чул техните залпове! До Хари стигнаха викове „ура“. Пое си въздух през носа. В стаята не миришеше на изгорял барут. Разбра, че Фауке не е стрелял. Все още не. Стисна дръжката на револвера и погледна набръчканото лице, което го гледаше втренчено над мушката. Не ставаше дума само за неговия собствен живот и за живота на стареца. Инструкцията бе повече от ясна.

— Идвам от улица „Вибе“. Прочетох дневника ти — подхвана Хари, — Гюдбран Юхансен. Или сега разговарям с Даниел?

Хари стисна зъби и се опита да огъне пръста си около спусъка.

Старецът пак измърмори нещо.

— Какво казваш?

— Passwort — сега гласът му бе дрезгав и напълно неузнаваем.

— Не го прави — настоя Хари. — Не ме принуждавай.

По челото на Хари се спусна капка пот, продължи по носа му и накрая увисна на върха, където сякаш не успя да вземе решение накъде ще върви. Хари промени захвата на пистолета.

— Passwort — повтори старецът.

Хари виждаше, че пръстът му опира до спусъка. Усети как го скова смъртен страх.

— Недей — предупреди Хари. — Не е твърде късно.

Но знаеше, че е лъжа. Всъщност вече бе твърде късно. Старецът беше отвъд разума, отвъд този свят, отвъд този живот.

— Passwort.

Скоро всичко щеше да приключи и за двамата, просто отново времето се точеше както на Бъдни вечер, преди…

— Олег — обади се Хари.

Пушката стоеше насочена право срещу главата му. В далечината се чу клаксон. По лицето на стареца премина спазъм.

— Паролата е Олег — уточни Хари.

Пръстът вече не натискаше спусъка.

Старецът отвори уста, за да каже нещо.

Хари притаи дъх.

— Олег — потвърди старецът. Прозвуча като полъх от сухите му устни.

После Хари така и не успя да го обясни, но го видя: старецът умря в същия миг. И след секунда, иззад бръчките, към Хари гледаше вече детско лице. Пушката не бе насочена към него и Хари свали револвера. После протегна предпазливо ръка и я плъзна по раменете на стареца.

— Обещаваш ли? — едва се долавяше гласът му. — Че те няма…

— Обещавам — отвърна Хари. — Лично ще се погрижа да не се разгласяват никакви имена. Олег и Ракел няма да пострадат от случая.

Старецът изгледа Хари продължително. Пушката се стовари с трясък на пода, а после се строполи и той.

Хари извади пълнителя от пушката и го остави на дивана, чак тогава набра номера на рецепцията и помоли Бети да повика линейка. Позвъни на Халвуршен и му съобщи, че опасността е преминала, пренесе стареца на дивана, седна на един стол и зачака.

— Накрая го пипнах — прошепна старецът. — За малко да се измъкне, знаеш ли. В падината.

— Кого пипна? — Хари дръпна силно от цигарата.

— Даниел, как кого. Накрая го пипнах. Хелена имаше право. През цялото време бях по-силния.

Хари изгаси цигарата и застана до прозореца.

— Умирам — прошепна старецът.

— Знам — каза Хари.

— Стои на гърдите ми. Виждаш ли го?

— Какво да видя?

— Порът.

Но Хари не виждаше никакъв пор. Виждаше как бял облак премина по небето като разсеяно съмнение, виждаше как норвежките знамена се развяват на всички пилони в града и как край прозореца прелетя сива птичка. Но не видя никакъв пор.