Уилям Питър Блати
Димитър (19)

18.

Майо погледна недоверчиво свещеника.

— Не говориш сериозно! Изминах целия този път, а тя не е тук?

— Съжалявам, Майо. Наистина. Събудих се и я нямаше. Вероятно се плаши от доктори. Нали ги знаеш младите палестинки. Страхуват се от хора с ножове. Хайде, седни. Може да се върне всяка минута. Кой знае? Ще направя чай.

— Как е излязла, след като е толкова болна?

— Кой знае?

— Защо не ми звънна?

— Тук няма телефон. По принцип се обаждаме от местната поща, но днес линиите бяха прекъснати цял ден. Съжалявам, Майо. Наистина. За бога, поседни малко!

Майо въздъхна и кимна.

— Добре.

Седна до малка дървена маса.

— Защо нямате телефон? — попита той навъсено Муни.

— Изобщо не са прокарали кабели. Трябва да платим за тях сами, а не можем да си го позволим. Ще ни струва цяло състояние. Много по-добре е да дадем парите на бедните.

„На бедните?“, учуди се Майо.

Спомни си големия златен „Ролекс“ на свещеника.

— Добре, ще приготвя чай и ще ти донеса изненадата.

— Изненада?

— Нали ти обещах. Отглеждаме ги отзад.

— Какво отглеждате? — попита Майо.

— Чудесни смокини.