Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (9)

Глава осма

Румата тръгна към канцеларията на епископ Арканарски по крайните улици. Минаваше крадешком през тесни дворчета, омотаваше се в прострени за сушене дрипи, провираше се през дупките по оградите, като оставяше по ръждясалите гвоздеи разкошни панделки и парчета от скъпоценни соански дантели, притичваше по ръце и крака между лехи с картофи. Все пак той не можа да се изплъзне от бдителното око на черното воинство: Когато стигна до една тясна крива уличка, която водеше към бунището, той се сблъска с двама мрачни, малко пийнали монаси.

Румата се опита да ги заобиколи — монасите извадиха мечове и му преградиха пътя. Румата хвана дръжките на мечовете си — монасите почнаха да свирят с пръсти за помощ. Румата взе да отстъпва към дупката, от която току-що се беше измъкнал, но изведнъж насреща му изскочи на улицата едно дребно и пъргаво човече с най-обикновено лице. То докосна с рамо Румата, изтича към монасите и им каза нещо. Те повдигнаха расата си, показаха дългите си, обути в лилави чорапи крака, хукнаха да бягат и се скриха зад къщите. Без да се извръща, дребното човече заситни след тях.

Ясно; помисли си Румата. Шпионин-телохранител. И дори не се крие много. Предвидлив е епископ Арканарски. Интересно от кое повече се страхува — от мене или за мене? След като изпрати с очи шпионина, той зави към бунището, което гледаше към задния двор на канцеларията на бившето министерство на охрана на короната с надежда, че не се охранява от патрул.

Уличката беше пуста. Но вече капаците на прозорците тихо поскърцваха, блъскаха се врати, някакво бебе плачеше и се чуваше страхлив шепот. От една полуизгнила ограда предпазливо се подаде някакво измъчено, слабо лице, потъмняло от напластени сажди. Уплашени хлътнали очи се впериха в Румата.

— Моля за извинение, благородни доне, моля за извинение. Не може ли да ми каже благородният дон какво става в града? Аз съм ковачът Кикус, по прякор Куция, трябва да отида в ковачницата, а пък ме е страх…

— Не отивай — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Няма вече крал. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че мирувай.

След всяка дума ковачът бързо кимаше, очите му се наливаха с тъга и отчаяние.

— Орденът значи… — измърмори той. — Ах, дявол да го вземе… Моля за извинение, благородни доне. Орденът значи… Това какво е, сивите или нещо друго?

— Не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите май че ги избиха. Това са монаси.

— Я гледай! — каза ковачът. — Значи и сивите също… Ама че Орден! Дето са избили сивите — това е добре. Но какво ще стане с нас, благородни доне, как мислите? Ще се приспособим ли, а? Към тоя Орден, а?

— Защо не? — каза Румата. — И Орденът трябва да яде и да пие. Ще се приспособите.

Ковачът се оживи.

— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че главното е: не закачай никого и тебе няма да закачат, а?

Румата поклати глава.

— А, не — каза той. — Тия, дето никого не закачат, тях най-много колят.

— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Само че къде да се денеш… Нали съм съвсем сам с осем сополанковци, дето се държат за гащите ми. Майко мила, поне да бяха заклали моя майстор! Той беше офицер при сивите. Как смятате, благородни доне, дали са го заклали? Аз му дължах пет жълтици.

— Не знам — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти помисли по-добре, ковачо, ей за това. Ти си съвсем сам и такива като тебе има в града към десет хиляди.

— Е? — каза ковачът.

— Помисли си — каза сърдито Румата и продължи; да върви.

Друг път ще намисли нещо. Рано му е още да мисли. А пък уж е много просто: десет хиляди такива ковачи, и то разярени, когото искат могат да смачкат. Но тъкмо ярост още нямат. Само страх. Всеки за себе си, само бог е за всички.

Бъзовите храсти в края на квартала изведнъж се раздвижиха и на уличката се показа дон Тамео. Когато видя Румата, той извика от радост, олюля се силно и тръгна срещу него, протегнал изцапаните — си с пръст ръце.

— Благородни ми доне! — извика той. — Колко се радвам! Виждам, че и вие отивате в канцеларията?

— Разбира се, благородни ми доне — отговори Румата, като се отстрани сръчно от прегръдките му.

— Ще ми позволите ли да се присъединя към вас, благородни ми доне?

— Ще го сметна за чест, благородни доне.

Те се поклониха. Очевидно беше, че дон Тамео, като беше почнал да пие от вчера, та досега, не можеше да спре. Той извади от широките си жълти панталони едно фино изработено плоско шише.

— Желаете ли, благородни доне? — учтиво предложи той.

— Благодаря — каза Румата.

— Ром! — заяви дон Тамео. — Истински ром от метрополията. Платих за него една жълтица.

Те се спуснаха към бунището и стиснали носове, тръгнаха през купчините отпадъци, трупове на кучета и вонящи локви, гъмжащи с бели червеи. В сутрешния въздух се чуваше непрекъснато бръмчене на безброй изумрудени мухи.

— Чудно — каза дон Тамео, като затвори шишето, — никога не съм бил тук по-рано.

Румата не отговори.

— Винаги съм се възхищавал от дон Реба — каза дон Тамео. — Убеден бях, че в края на краищата той ще свали нищожния монарх, ще ни проправи нови пътища и ще открие блестящи перспективи. — При тези думи той стъпи в една жълто-зелена локва, опръска се цял и за да не падне, хвана се за Румата. — Да! — продължи той, когато се измъкнаха на твърда почва. — Ние, младата аристокрация, винаги ще бъдем с дон Реба! Настъпи най-сетне желаното снизхождение. Съдете сам, дои Румата, вече цял час ходя по уличките и зеленчуковите градини, без да срещна нито един сив. Ние пометохме сивата сган от лицето на земята и тъй сладко и волно се диша сега във възродения Арканар! Вместо с груби дюкянджии, тези нахални простаци и селяни, улиците са пълни със слуги и господари. Видях как някои дворяни вече открито се разхождат пред къщите си. Сега те няма защо да се страхуват, че някой грубиян с изцапана с тор престилка ще ги изпръска с нечистата си каруца. И сега вече не им се случва да си проправят път сред вчерашните месари и галантеристи. Закриляни от благословията на великия Свети орден, към който винаги съм изпитвал най-голямо уважение и, няма да крия, сърдечна нежност, ние ще стигнем до нечувано процъфтяване, когато нито един селянин няма да посмее да вдигне очи към някой дворянин без разрешение, подписано от окръжния инспектор на Ордена. Аз нося сега докладна записка по този повод.

— Отвратителна смрад! — каза с яд Румата.

— Да, ужасна — съгласи се дон Тамео, като затвори шишето. — Но затова пък колко свободно се диша във възродения Арканар! И цената на виното спадна двойно…

Към края на пътя дон Тамео изпи до дъно шишето, запрати го настрана и изпадна в необикновена възбуда. На два пъти падна, при което вторият път отказа да се почисти, като каза, че е много грешен, мръсен по природа и желае такъв да се представи. Той започваше отново и отново с пълен глас да цитира докладната си записка. „Силно казано! — възклицаваше той. — Вземете например ей това място, благородни донове: щото смрадливите селяни… А? Каква мисъл!“ Когато стигнаха до задния двор на канцеларията, той се строполи върху първия монах и, облян в сълзи, започна да го моли да му опрости греховете. Полузадушеният монах яростно се отбраняваше и се опитваше със свирене да вика за помощ, но дон Тамео го хвана за расото и двамата паднаха върху купчина отпадъци. Румата ги остави и докато се отдалечаваше, чуваше още дълго време жалното, пресекващо свирене и възгласите: „Щото смрадливите селяни!… Бла-агословия!… С цялото си сърце!… Нежност изпитвах, нежност, разбираш ли, селска муцуно?“

На площада пред входа, в сянката на квадратната Весела кула се беше строил отряд от пехотни монаси, въоръжени със страшни чепати тояги. Мъртвите бяха вдигнати. Утринният вятър извиваше по площада жълти прашни вихрушки. Под широкия коничен покрив на кулата, както винаги, грачеха и се караха враните — там, на издадените греди, окачваха обесените с главата надолу. Кулата беше построена преди около двеста години от прадядото на покойния крал изключително за военни нужди. Тя стоеше на здрава триетажна основа, в която някога са пазели запаси от храна в случай на обсада. После кулата била превърната в затвор. Но от едно земетресение всички прегради между етажите рухнали и трябвало да пренесат затвора в подземията. На времето си една от арканарските кралици се оплакала на своя повелител, че стенанията на изтезаваните, които огласяли околността, й пречели да се весели. Августейшият й съпруг заповядал в кулата от сутрин до вечер да свири военен оркестър. Оттогава кулата получила сегашното си название. Отдавна вече тя представляваше празен каменен; скелет, отдавна вече килиите за следствие бяха преместени в новооткритите най-долни етажи, отдавна вече никакъв оркестър не свиреше там, а гражданите все още наричаха тази кула Веселата.

Обикновено край Веселата кула беше безлюдно. Но днес тук цареше голямо оживление. Към нея водеха, мъкнеха, влачеха по земята щурмоваци с изпокъсани сиви мундири, въшливи скитници в дрипи, полуоблечени, настръхнали от страх граждани, диво крещящи проститутки, караха на цели банди навъсено озъртащи се дрипльовци от нощната армия. На същото това място от някакви потайни изходи измъкваха с куки трупове, хвърляха ги в каруци и ги откарваха извън града. Наредени на дълга опашка дворяни и заможни граждани, които се подаваха от отворените врати, поглеждаха със страх и смут към тази жестока суетня.

В канцеларията пускаха всички, а някои дори довеждаха под конвой. Румата се промъкна вътре. Там беше задушно, както на бунището. Зад широка маса, обграден от списъци, беше седнал един чиновник със сиво-жълто лице, с голямо гъшо перо зад щръкналото ухо. Поредният молител, благородният дон Кеу, горделиво наду мустаци и каза името си.

— Свалете си шапката — каза с безцветен глас чиновникът, без да откъсва поглед от книжата.

— Родът Кеу има привилегията да носи шапка в присъствието на самия крал — каза гордо дон Кеу.

— Никой няма привилегии пред Ордена — изрече със същия безцветен глас чиновникът.

Дон Кеу изпухтя, почервеня, но свали шапката си. Чиновникът плъзна по списъка дългия си жълт нокът.

— Дон Кеу,… дон Кеу… — мърмореше той — дон Кеу,… улица Кралска, номер дванадесет?

— Да — каза с плътен ядосан глас дон Кеу.

— Номер четиристотин осемдесет и пет, брат Тибак.

Брат Тибак, който седеше до съседната маса, тежък, зачервен от задуха, потърси в книжата, избърса потта от плешивата си глава, стана и монотонно прочете:

— „Номер четиристотин осемдесет и пет, дон Кеу, Кралска, дванадесет, за подигравка с името на негово преосвещенство епископ Арканарски дон Реба, станало на дворцовия бал по-миналата година, се наказва с три дузини удара с пръчка по голите меки части и целуване на обувката на негово преосвещенство.“

Брат Тибак седна.

— Минете по този коридор — каза чиновникът с безцветния глас, — пръчките са вдясно, обувката е вляво. Следващият…

За най-голямо учудване на Румата дон Кеу не протестира. Изглежда, че той вече беше видял какво ли не на тази опашка. Той само се изкашля, с достойнство оправи мустаците си и се отдалечи в коридора. Следващият, треперещият от тлъстини гигантски дон Пифа, вече стоеше без шапка.

— Дон Пифа,… дон Пифа… — избоботи чиновникът, като плъзгаше пръст по списъка. — Улица Млекарка, номер две?

Дон Пифа издаде гърлен звук.

— Номер петстотин и четири, брат Тибак.

Брат Тибак отново се избърса и отново стана.

— Номер петстотин и четири, дон Пифа, Млекарска, две, с нищо не е отбелязан пред негово преосвещенство и следователно е чист.

— Дон Пифа — каза чиновникът, — вземете знака на очистването. — Той се наведе, извади от сандъка, който стоеше до креслото, една желязна гривна и я подаде на благородния Пифа. — Да се носи на лявата ръка и да се представя при първото поискване от воините на Ордена. Следващият…

Дон Пифа издаде гърлен звук и се отдръпна, като разглеждаше гривната. Чиновникът вече боботеше следващото име. Румата огледа опашката. Тук имаше много познати лица. Някои бяха облечени, както обикновено, богато, други явно се правеха на по-бедни, но всички бяха здравата изцапани с кал. Някъде по средата на опашката високо, за да го чуят всички, дон Сера вече за трети път през последните пет минути се провикваше: „Не виждам защо дори един благороден дон да не приеме няколко удара с пръчка от името на негово преосвещенство!“

Румата почака, докато изпратят следващия в коридора (той беше известен търговец на риба, бяха му определили пет удара с пръчка без целуване заради неговото невъзторжено мислене), проби си път до масата и безцеремонно сложи длан върху книжата пред чиновника.

— Извинете — каза той. — Трябва ми заповед за освобождаването на доктор Будах. Аз съм дон Румата.

Чиновникът не вдигна глава.

— Дон Румата,… дон Румата… — взе да бърбори той, блъсна ръката на Румата и плъзна нокът по списъка.

— Какво правиш, канцеларски плъх такъв? — каза Румата. — Трябва ми заповед за освобождаване!

— Дон Румата… дон Румата… — Изглежда, че беше невъзможно да се спре този автомат. — Улица Казанджийска, номер осем. Номер шестнадесет, брат Тибак.

Румата усети, че зад гърба му всички са затаили дъх. Пък и той, да си признае, се почувствува зле. Изпотеният и зачервен брат Тибак стана.

— Номер шестнадесет, дон Румата, Казанджийска, осем за специални заслуги при Ордена е удостоен със специална благодарност от негово преосвещенство и да благоволи да получи заповед за освобождаване на доктор Будах, с когото да постъпи по свое усмотрение — виж лист шест — седемнадесет — единадесет.

Чиновникът незабавно измъкна този лист изпод списъците и го подаде на Румата.

— В жълтата врата, на втория етаж, стая шест, направо по коридора, надясно и наляво — каза той. — Следващият…

Румата прегледа листа. Това не беше заповед за освобождаване на Будах. Това беше основание за получаване на пропуск за петия, специален отдел на канцеларията, където трябваше да вземе предписание за секретариата на тайните дела.

— Какво си ми дал, дръвнико? — попита Румата. — Къде е заповедта?

— В жълтата врата, на втория етаж, стая шест, направо по коридора, надясно и наляво — повтори чиновникът.

— Питам те, къде е заповедта? — кресна Румата.

— Не знам,… не знам… Следващият!

Над ухото на Румата се чу сумтене и нещо меко и горещо се притисна о гърба му. Той се отдръпна. Към масата отново се промъкна дон Пифа.

— Не се хваща — каза той пискливо.

Чиновникът го погледна с мътен поглед.

— Името ви? Съсловието? — попита той.

— Не се хваща — каза отново дон Пифа, като дърпаше гривната, в която едва влизаха трите му тлъсти пръста.

— Не се хваща,… не се хваща… — избърбори чиновникът и изведнъж бързо дръпна към себе си една дебела книга, която лежеше вляво на масата. Книгата имаше отвратителен вид — с черна омазнена корица. Няколко секунди дон Пифа я гледаше стъписано, после изведнъж се отдръпна и без да каже нито дума, тръгна към изхода. Опашката започна да вдига врява: „Не се бавете, по-бързо!“ Румата също се отдръпна от масата. Ето това е тресавище, помисли си той. Аз ще ви… Чиновникът започна да боботи в пространството: „Ако пък посоченият знак за очистване не се помества на лявата китка на очистения или ако очистеният няма лява китка като такава…“ Румата заобиколи масата, бръкна с двете си ръце в сандъка с гривните, взе колкото можа и се отдалечи.

— Ей, ей — безизразно го повика чиновникът. — На какво основание!

— В името на господа — каза многозначително Румата и погледна през рамо. Чиновникът и брат Тиба станаха дружно и нестройно отвърнаха: „В негово име.“ Опашката гледаше подир Румата със завист и възхищение.

Когато Румата излезе от канцеларията, бавно се упъти към Веселата кула, като закопчаваше гривните на лявата си ръка. Те се оказаха девет и на лявата му ръка се поместиха само пет. Останалите четири Румата сложи на дясната си ръка. Епископ Арканарски искаше да ме унищожи, помисли си той. Няма да я бъде. Гривните звънтяха на всяка крачка. Румата държеше в ръка внушителния документ — лист шест — седемнадесет — единадесет, украсен с разноцветни печати, така че да се вижда. Насреща му монасите, пеши и на коне, бързо се отстраняваха от пътя му. На почтително разстояние в тълпата ту се показваше, ту изчезваше шпионинът-телохранител. Удряйки безмилостно хората, които се бавеха, с ножниците на мечовете си, Румата стигна до портата, изрева страшно на пазача, който понечи да се намеси, мина през двора и почна да слиза по-хлъзгавите, нащърбени стъпала в озарения от димящи факли полумрак. Тук започваше светая светих на бившето министерство на охраната на короната — кралският затвор и стаите за следствие.

В сводестите коридори на всеки десет крачки стърчеше в ръждиво гнездо на стената вонящ факел. Под всеки факел в ниша, подобна на пещера, се чернееше вратичка с решетка на прозорчето. Това бяха входовете на тъмницата, залостени отвън с тежки железни резета. Коридорите бяха пълни с хора. Блъскаха се, тичаха, крещяха, командуваха… Скърцаха резета, тръшкаха се врати, биеха някого и той викаше, влачеха някого и той се дърпаше, блъскаха някого в килия, и без това натъпкана до крайност, мъчеха се да измъкнат някого от килията и все не можеха, той викаше диво: „Не съм аз, не съм аз!“ — и се вкопчваше в съседите си. Лицата на монасите, които срещаше, бяха делови до ожесточеност. Всеки бързаше, всеки твореше и вършеше важни държавни работи. Като се мъчеше да разбере какво става, Румата бавно минаваше от коридор в коридор и слизаше все по-надолу и по-надолу. В долните етажи беше по-спокойно. Ако се съди по разговорите, тук ставаха изпитите на випускниците от Патриотичната школа. Полуголи гърдести хлапаци с кожени престилки стояха на купчини до вратите на стаите за изтезаване, прелистваха омазнени ръководства и от време на време отиваха да пият вода от голяма каца с канче, вързано с верига. От стаите се чуваха ужасни викове, удари, лъхаше на изгоряло. И разговори, разговори!…

— Трошачката за кости има един такъв винт отгоре и той се счупи. Аз ли съм крив? Той ме изгони. „Дръвник такъв — каза, — върви да ти ударят пет по меката част и ела пак…“

— Да можехме да научим кой бие, може да е някой наш човек, студент. Та да се уговорим предварително, да съберем по пет гроша от всеки и да му ги дадем…

— Когато има много мас, не трябва да се нажежават зъбците, все едно ще изстинат в маста. Вземи щипци и отдели малко маста…

— Нали ботушите на господа бога са за краката, те са по-широки и са на клинове, а ръкавиците на великомъченицата — на винтове, те са специално за ръцете, разбра ли?

— Смехория, братя! Влизам, гледам — кой е окован във верига? Фика Рижия, месарят от нашата улица, като се напиеше, все ми дърпаше ушите. Е дръж се, мисля си, ще се зарадвам…

— А Пекор Губа, като го отмъкнаха от сутринта монасите, тъй и не се върна. И на изпита не дойде.

— Ех, трябвало е да приложа мелницата за месо, а пък аз нали съм глупав, го ударих с пръта по хълбоците и му счупих едно ребро. Тогава отец Кин, като ме хвана за сколуфите, като ме ритна под опашката, ама така точно, да ви кажа, братя, притъмня ми пред очите, досега ме боли. „Какво — казва — ми разваляш материала?“

Гледайте, гледайте, приятели, мислеше си Румата, като обръщаше бавно главата си от една страна на друга. Това не е теория. Това никой от хората още не е виждал. Гледайте, слушайте, кинографирайте… и ценете, и обичайте, дявол да ви вземе, своето време и се поклонете пред паметта на онези, които са минали през това! Вглеждайте се в тези муцуни, млади, тъпи, равнодушни, привикнали към всякаква жестокост, не извръщайте глава, вашите собствени прадеди не са били по-добри…

Забелязаха го. Десетина очи, видели какво ли не, се впериха в него.

— Виж един дон стои… Цял е пребледнял.

— Хе… Ами то се знае, благородните не са навикнали…

— Казват, че в такива случаи се давало вода, ама веригата е къса, не може да стигне…

— Какво толкоз, ще се оправи…

— Такъв да ми падне… Такива каквото и да ги питаш, ще ти отговорят…

— По-тихо, братя, че да не ни удари… Я колко гривни има… И документ.

— А бе той се е вторачил нещо в нас… Я да се отдръпнем, братя, да не стане някоя беля.

Те тръгнаха на група, отдалечиха се в сянката и оттам блещукаха предпазливите им паешки очички. Е, стига ми толкоз, помисли си Румата. Той понечи да улови за расото един монах, който изтича край него, но изведнъж забеляза трима, които не се суетяха, а бяха заети с някаква работа на място. Те пердашеха с пръчки палача — вероятно за немарливост. Румата се приближи до тях.

— В името на господа — каза той тихо и издрънка с халките.

Монасите пуснаха пръчките и се вгледаха.

— В негово име — каза най-едрият.

— Отци — каза Румата, — я ме заведете до коридорния надзирател.

Монасите се спогледаха. Палачът пъргаво изпълзя и се скри зад кацата.

— Че за какво ти е? — попита едрият монах.

Румата мълком вдигна документа до лицето му, подържа го и го свали.

— Аха — каза монахът. — Е, днес аз ще бъда коридорен надзирател.

— Чудесно — каза Румата и нави документа на тръбичка. — Аз съм дон Румата. Негово преосвещенство ми подари доктор Будах. Върви да го доведеш.

Монахът мушна ръка под калимавката си и шумно се почеса.

— Будах — каза той замислено. — Че кой е този Будах? Да не е развратителят?

— Не — каза другият монах. — Развратителят е Рудах. Него го пуснаха още през нощта. Самият отец Кин го разкова и го изведе навън. А пък аз…

— Глупости, глупости! — каза нетърпеливо Румата, като се удряше с документа по бедрото. — Будах. Кралският отровител.

— А-а… — каза надзирателят. — Знам. Ами че той сигурно вече е набучен на кол… Брат Пака, иди в дванадесета и виж. Ами ти ще го извеждаш ли? — обърна се той към Румата.

— Естествено — каза Румата. — Той е мой.

— Тогава дай насам документа. Документът ще отиде в дело. — Румата му даде документа.

Надзирателят го повъртя в ръцете си, като разглеждаше печатите, сетне каза с възхищение:

— Ама как пишат хората! Ти, доне, постой настрана, почакай, ние сега имаме работа… Е, ами къде се дяна оня?

Монасите почнаха да се озъртат и да търсят провинилия се палач. Румата се отдръпна. Измъкнаха палача иззад кацата, сложиха го отново да легне на пода и почнаха делово, без излишна жестокост да го бият. След около пет минути от завоя се показа монахът, когото бяха изпратили. Той мъкнеше след себе си един слаб, съвсем побелял старец с тъмни дрехи.

— Ей го на Будах! — изкрещя радостно монахът още отдалеч. — И съвсем не е на кол, жив е Будах, здрав е! Мъничко е отслабнал наистина, сигурно отдавна седи гладен…

Румата направи крачка да го посрещне, измъкна въжето от ръцете на монаха и свали примката от врата на стареца.

— Вие ли сте Будах Ирукански? — попита той.

— Да — каза старецът, като го погледна изпод вежди.

— Аз съм Румата, вървете след мене и не изоставайте. — Румата се обърна към монасите. — В името на господа — каза той.

Надзирателят изправи гръб, отпусна пръчката и отвърна малко задъхано: „В негово име.“

Румата погледна към Будах и видя, че старецът се държи за стената и едва стои на краката си.

— Лошо ми е — каза — той с болезнена усмивка. — Извинете, благородни доне.

Румата го взе под ръка и го поведе. Когато монасите вече не се виждаха, той се спря, извади от една ампула таблетка спорамин и я подаде на Будах. Будах го погледна въпросително.

— Глътнете я — каза Румата. — Веднага ще ви олекне.

Все още опирайки се на стената, Будах взе таблетката, огледа я, помириса я, вдигна рошавите си вежди, сетне предпазливо я сложи на езика си и измляска.

— Гълтайте, гълтайте — каза с усмивка Румата.

Будах я глътна.

— М-м-м… — каза той. — Аз смятах, че зная всичко за лекарствата. — Той замълча, като се вслушваше в усещанията си. — М-м-м! — каза той. — Интересно! Сушен далак от глигана Ъ? Макар че не, няма гнил вкус.

— Да вървим — каза Румата.

Те тръгнаха по коридора, изкачиха се по стълбата, минаха още един коридор и се изкачиха по още една стълба. И изведнъж Румата се спря като закован. Познат силен рев огласи сводовете на затвора. Някъде във вътрешността на затвора крещеше с все сила, като сипеше чудовищни проклятия и хулеше бога, светиите, ада, Светия орден, дон Реба и какво ли не, неговият сърдечен приятел барон Пампа дон Бау-но-Суруга-но-Гата-но-Арканара. Все пак са пипнали барона, помисли си Румата със съжаление. Съвсем го бях забравил. А той не би ме забравил… Румата бързо свали от ръката си две гривни, сложи ги на слабите китки на доктор Будах и каза:

— Качете се горе, но не излизайте от портата. Чакайте ме някъде настрана. Ако ви закачат, покажете гривните и се дръжте нахално.

Барон Пампа ревеше като атомоход в полярна мъгла. Ехото кънтеше под сводовете. Хората в коридорите замираха и се вслушваха благоговейно с отворени уста. Мнозина си махаха с палец, да прогонят дявола. Румата се спусна по двете, стълби, като събаряше монасите, които вървяха срещу него, с ножниците на мечовете си проправи път през тълпата от випускници и с един ритник разтвори вратата на стаята, която се огъваше от рева. В трепкащата светлина на факлите той видя приятеля си Пампа: могъщият барон беше разпънат гол на стената с главата надолу. Лицето му беше почерняло от нахлулата кръв. Зад една малко крива масичка беше седнал, запушил уши, прегърбен чиновник, а лъскавият от пот палач, който по нещо приличаше на зъболекар, подреждаше с тракане в железен леген инструментите си.

Румата затвори внимателно вратата след себе си, приближи се в гръб към палача и го удари с дръжката на меча си по тила. Палачът се извърна, обхвана главата си и седна в легена. Румата извади от ножницата меча си и съсече масата с книжата, зад която седеше чиновникът. Всичко беше наред. Палачът седеше в легена и слабо хълцаше, а чиновникът много пъргаво изтича по ръце и крака в ъгъла и легна там. Румата се приближи до барона, който го разглеждаше с радостно любопитство отдолу нагоре, хвана веригите, които държаха краката на барона, и с две дърпания ги измъкна от стената. След това внимателно сложи краката на барона на пода. Баронът млъкна, замръзна в странна поза, след това се дръпна и си освободи ръцете.

— Да вярвам ли — прогърмя отново той, като въртеше налетите си с кръв очи, — че това сте вие, благородни приятелю? Най-сетне ви намерих!

— Да, аз съм — каза Румата. — Да излезем оттук, приятелю, тук не ви е мястото.

— Бира! — каза баронът. — Някъде тук имаше бира — Той тръгна из стаята, като влачеше част от веригите и не преставаше да гърми. — До полунощ тичах из града! Дявол да го вземе, бяха ми казали, че сте арестуван, и аз пребих маса хора! Сигурен бях, че ще ви намеря в този затвор! А какво стана!

Той се приближи до палача и го смете като прашинка заедно с легена. Под легена се откри една бъчвичка. Баронът изби с юмрук дъното й, вдигна я и я обърна над себе си, като вирна глава. Струя бира с клокочене се устреми към гърлото му. Какъв прекрасен човек, мислеше си Румата и гледаше с нежност, барона. Човек би го сметнал за бик, глупав бик, но нали ме е търсил, искал е да ме спаси, нали сигурно сам е дошъл тук, в затвора, да ме намери… Не, има хора и на този свят, проклет да е… Но колко добре стана!

Баронът изпразни бъчвичката и я запрати в ъгъла, където шумно трепереше чиновникът. В ъгъла нещо изпищя.

— Ето — каза баронът, като избърса брадата си с длан. — Сега съм готов да ви последвам. Има ли значение, че съм гол?

Румата се озърна, приближи се до палача и го измъкна от престилката му.

— Вземете засега това — каза той.

— Имате право — каза баронът, като върза престилката през слабините си. — Би било неудобно да се явя пред баронесата гол…

Те излязоха от стаята. Никой не се реши да им препречи пътя, коридорът се изпразваше на двадесет крачки пред тях.

— Аз всички ще ги направя на парчета — ревеше баронът. — Те завзеха замъка ми! И сложиха там някакъв си отец Арима! Не зная чий отец е, но кълна се, че децата му ще осиротеят. Дявол да го вземе, приятелю, не намирате ли, че тук има страшно ниски тавани? Издрасках си цялото теме.

Те излязоха от кулата. Пред очите им се мярна и се дръпна настрана шпионинът-телохранител. Румата направи знак на Будах да върви след тях. Тълпата се разтвори, като че ли я бяха разсекли с меч. Чуваше се как едни крещят, че бил избягал важен държавен престъпник, а други „ето го Голият дявол, прочутият есторски палач“.

Баронът излезе на средата на площада и се спря, като се намръщи от слънчевата светлина. Трябваше да бързат. Румата се огледа.

— Тук някъде беше конят ми — каза баронът. — Ей, вие там! Конят ми!

До коневръза, където престъпваха от крак на крак конете от кавалерията на Ордена, хората почнаха да се суетят.

— Не този! — изрева баронът. — Ей онзи, сивият на петна!

— В името на господа! — извика със закъснение Румата и взе да дърпа през главата си портупея с десния меч.

Уплашен монах с мръсно расо доведе коня на барона.

— Дайте му нещо, дон Румата — каза баронът и се качи тежко на седлото.

— Стой, стой! — почнаха да викат край кулата.

През площада тичаха монаси и размахваха тояги. Румата подаде меча си на барона.

— Побързайте, бароне — каза той.

— Да — каза Пампа. — Трябва да побързам. Този Арима ще ми разграби избата. Чакам ви у нас утре или вдругиден, приятелю. Какво да предам на баронесата?

— Целунете й ръката — каза Румата. Монасите бяха вече съвсем близо. — По-скоро, по-скоро, бароне!…

— Ами вие в безопасност ли сте? — попита неспокойно баронът.

— Да, дявол да го вземе, да! Напред!

Баронът пусна коня в галоп право срещу тълпата от монаси. Някой падна и се търколи, друг изпищя, вдигна се прах, изтрополиха копита по каменните плочи — и баронът изчезна. Румата гледаше към уличката, където седяха и стреснато тресяха глави повалените монаси, когато един мазен глас каза над ухото му:

— Благородни доне, не ви ли се струва, че прекалено много си позволявате?

Румата се извърна. С малко напрегната усмивка дон Реба го гледаше втренчено в лицето.

— Прекалено много? — повтори Румата. — Не познавам тази дума „прекалено“. — Той изведнъж си спомни за дон Сера. — И изобщо не виждам защо един благороден дон да не помогне на друг в нещастието.

Край тях с насочени копия тежко препуснаха конници да гонят барона. В лицето на дон Реба нещо се промени.

— Е, добре — каза той. — Да не говорим за това… О, виждам тук високоучения доктор Будах… Вие изглеждате чудесно, докторе. Ще трябва да ревизирам затвора си. Държавните престъпници, дори пуснати на свобода, не трябва да излизат от затвора — трябва да ги изнасят.

Доктор Будах, тръгна като сляп срещу него. Румата бързо застана между тях.

— Между другото, дон Реба — каза: той, — какво ви е отношението към отец Арима?

— Към отец Арима ли? — Дон Реба вдигна високо вежди. — Прекрасен военен. Заема виден пост в моята епископия. Защо?

— Като верен слуга на ваше преосвещенство — поклони се с остро злорадство Румата — бързам да ви съобщя, че можете да смятате този виден пост за вакантен.

— Но защо?

Румата погледна към уличката, където още не се беше разпръснал жълтият прах. Дон Реба също погледна натам. Лицето му доби загрижен израз.

* * *

Беше вече късно след пладне, когато Кира покани благородния господар и неговия учен приятел на трапезата. Доктор Будах, измит, преоблечен в чисти дрехи, добре избръснат, изглеждаше много внушителен. Движенията му се оказаха бавни и изпълнени с достойнство, умните му сиви очи гледаха благосклонно и дори снизходително. Преди всичко той се извини на Румата за своето избухване на площада. „Но трябва да ме разберете — каза той. — Той е страшен човек. Това е вампир, който се е явил на света само поради божия грешка. Аз съм лекар, но не ме е срам да призная, че при случай на драго сърце бих го умъртвил. Чух, че кралят бил отровен. И сега разбирам с какво е отровен. (Румата настръхна.) Този Реба дойде в килията ми и поиска да му направя отрова, която да действува в продължение на няколко часа. Аз, разбира се, му отказах. Той ме заплаши с изтезания — аз му се изсмях в лицето. Тогава този негодник повика палачите и те му доведоха от улицата дузина момчета и момичета на не повече от десет години. Той ги нареди пред мен, отвори торбата ми с лекарствата и каза, че ще опитва върху децата всички лекарства, докато намери онова, което му трябва. Ето как беше отровен кралят, дон Румата. Устните на Будах почнаха да потреперват, но той се овладя. Румата, деликатно извърнат, кимаше. Всичко ми е ясно, мислеше си той. От ръцете на самия министър кралят не би взел и краставичка. И мръсникът хързулнал на краля някакъв дребен мошеник, комуто обещал титлата придворен лекар, ако излекува краля. И разбирам защо Реба толкова се зарадва, когато го изобличавах в кралската спалня: мъчно можеше да се измисли по-удобен начин да хързулне на краля лъжливия Будах. Цялата отговорност падаше върху Румата Есторски, ирукански шпионин и съзаклятник. Ние сме хлапаци, мислеше си той. В института трябва специално да се въведе курс по феодална интрига. И оценките да се определят в ребове. По-добре ще бъде, разбира се, в дециребове. Впрочем къде можем.“

Изглежда, че доктор Будах беше много гладен. Обаче той отказа меко, но решително храната от животински произход и почете с вниманието си само салатата и кифличките със сладко. Той изпи чаша есторско, очите му заблестяха, по бузите му изби здрава руменина. Румата не можеше да яде. Пред очите му пращяха и димяха червените факли, отвсякъде се носеше миризма на изгоряло месо и в гърлото му беше заседнала буца, голяма колкото юмрук. Ето защо, докато чакаше гостът да се нахрани, той стоеше до прозореца и водеше учтив, бавен и спокоен разговор, за да не пречи на госта да дъвче.

Градът постепенно се съживяваше. По улицата се показваха хора, гласовете ставаха все по-високи, чуваше се чукане на чукове и пращене на дърво — сваляха от покривите и стените езическите изображения. Един дебел и плешив търговец мина с количка с бира — да я продава на площада по два гроша за чаша. Гражданите се приспособяваха. В отсрещния вход човъркаше носа си и приказваше с хилавата стопанка дребният шпионин-телохранител. Сетне под прозореца минаха каруци, натоварени до втория етаж. Румата отначало не разбра какви са тези каруци, но после видя посинели и почернели ръце и крака, които стърчаха изпод рогозките, и бързо отиде до масата.

— Същността на човека — казваше Будах, като дъвчеше бавно — се състои в чудната му способност да свиква с всичко. В природата няма нищо, с което човек да не свикне. Нито конят, нито кучето, нито мишката имат такава способност. Вероятно, когато бог е създавал човека, се е досещал на какви мъки го обрича и му е дал огромен запас от сили и търпение. Мъчно е да се каже дали това е хубаво, или лошо. Ако човек нямаше такова търпение и издръжливост, всички добри хора щяха отдавна да загинат и на тоя свят щяха да останат само лошите и бездушните. От друга страна, навикът да търпят и да се приспособяват превръща хората в безсловесни добичета, които не се отличават по нищо от животните освен по анатомията си и дори ги превъзхождат по беззащитност. И всеки нов ден поражда нови ужасни злини и насилия…

Румата погледна към Кира. Тя беше седнала срещу Будах и го слушаше, без да откъсне поглед от него, подпряла с юмруче бузата си. Очите й бяха тъжни: изглежда, че й беше много жал за хората.

— Вие вероятно имате право, уважаеми Будах — каза Румата. — Но вижте мене. Ето аз съм прост благороден дон (високото чело на Будах се покри с бръчки, очите му весело и учудено се ококориха), обичам безкрайно учените хора, те са дворяните на духа. И не мога да разбера защо вие, пазителите и единствените притежатели на високото знание, сте така безнадеждно пасивни? Защо безропотно се оставяте да ви презират, да ви хвърлят в затвори и да ви горят на клади? Защо откъсвате смисъла на вашия живот — да добивате знания — от практическите нужди на живота — да се борите срещу злото?

Будах отмести празната чиния от кифличките.

— Вие задавате странни въпроси, дол Румата — каза той. — Интересно, че същите въпроси ми задаваше благородният дон Гуг, придворен болярин на нашия херцог. Познавате ли го? Така си и мислех… Борба срещу злото! Но какво е зло? Всеки е свободен да си го обяснява посвоему. За нас, учените, злото е невежество, но църквата учи, че невежеството е благо, а цялото зло идва от знанието. За земеделеца злото са данъците и сушите, а за търговеца на жито сушите са благо. За робите злото е пияният и жесток господар, за занаятчията — алчният лихвар. Тогава кое е злото, срещу което трябва да се борим, дон Румата? — Той огледа тъжно слушателите си. — Злото е неизтребимо. Никой човек не е способен да го намали на тоя свят. Той може донякъде да подобри собствената си съдба, но винаги за сметка на съдбата на другите. И винаги ще има повече или по-малко жестоки крале, повече или по-малко диви барони, и винаги ще има невеж народ, който изпитва възхищение от угнетителите си и омраза към своя освободител. И то затова, защото робът разбира много по-добре господаря си, дори и да е най-жестокият, отколкото освободителя си, тъй като всеки роб много добре си представя, че може да бъде на мястото на господаря си, но малцина могат да си представят, че могат да бъдат на мястото: на безкористния си освободител. Такива са хората, дон Румата, и такъв е нашият свят.

— Светът непрестанно се променя, доктор Будах — каза Румата. — Ние познаваме времена, когато не е имало крале…

— Светът не може да се променя вечно — възрази Будах, — тъй като нищо не е вечно, дори и промените… Ние не познаваме законите на съвършенството, но рано или късно се стига до съвършенство. Погледнете например как е устроено нашето общество. Как радва окото тази ясна геометрично правилна система! Долу са селяните и занаятчиите, над тях е дворянството, след това духовенството и най-сетне кралят. Как всичко е премислено, каква устойчивост има какъв хармоничен ред! Кое трябва още да се променя в този шлифован кристал, излязъл от ръцете на небесния златар? Няма по-здрави здания от пирамидалните, това ще ви каже; всеки знаещ архитект. — Той вдигна поучително пръст. — Когато изсипвате зърна от чувал, те не падат на равен слой, а образуват така наречената конична пирамида. Всяко зрънце се залавя за друго, като се старае да не се плъзне надолу. Също така и човечеството. Ако то иска да бъде нещо цяло, хората трябва да се залавят един за друг, като неизбежно образуват пирамида.

— Нима наистина смятате този свят за съвършен? — учуди се Румата. — След срещата с дон Реба, след затвора…

— Млади приятелю, ама, разбира се! Много неща не ми харесват на тоя свят, много неща бих искал да видя други… Но какво да правя? В очите на висшите сили съвършенството изглежда другояче, отколкото в моите. Какъв смисъл има за дървото да роптае, че не може да се движи, макар че то сигурно би се радвало да можеше да бяга с всички сили от брадвата на дърваря.

— А какво би станало, ако можехме да изменим висшите предначертания?

— На това са способни само висшите сили…

— Но все пак представете си, че сте бог…

Будах се засмя.

— Ако можех да си представя, че съм бог, щях да стана бог!

— Ами ако имахте възможност да дадете съвет на бога?

— Вие имате голямо въображение — каза с удоволствие Будах. — Това е хубаво. Грамотен ли сте? Прекрасно! С удоволствие бих се позанимавал с вас…

— Вие ме ласкаете… Но все пак какво бихте посъветвали всемогъщия? Според вас какво трябва да направи всемогъщият, за да кажете: ето сега светът е добър и хубав?…

Будах се усмихна одобрително, облегна се на гърба на креслото и скръсти ръце на корема си. Кира го слушаше напрегнато.

— Добре — каза той — моля. Щях да кажа на всемогъщия: „Създателю, не познавам твоите планове, може би нямаш намерение да правиш хората добри и щастливи. Поискай го! Това може да се постигне толкова лесно! Дай на хората до насита хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и немотията, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.“

— И това ли е всичко? — попита Румата.

— Малко ли ви се струва това?

Румата поклати глава.

— Бог би ви отговорил: „Това няма да е от полза за хората. Тъй като силните от вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите ще останат, както преди, бедни.“

— Аз бих помолил бога да запази слабите. „Вразуми жестоките управници“ — бих казал аз.

— Жестокостта е сила. Когато изгубят жестокостта, управниците ще изгубят силата си и други жестоки хора ще ги заместят.

Будах престана да се усмихва.

— Накажи жестоките — каза твърдо той, — та да помнят, че не бива да проявяват жестокост към слабите.

— Човек се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо няма по-силни от него. Когато бъдат наказани жестоките силни хора, тяхното място ще заемат силните измежду слабите. Също жестоки. Така ще трябва да наказвам всички, а пък аз не искам това.

— Ти знаеш по-добре, всемогъщий. Тогава направи просто така, че хората да получат всичко и да не си отнемат взаимно онова, което си им дал.

— И това няма да е от полза за хората — въздъхна Румата, — тъй като, когато получат всичко даром, без труд от моите ръце, те ще забравят да се трудят, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които занапред ще трябва да храня и да обличам вечно.

— Не им давай всичко наведнъж! — каза пламенно Будах. — Давай им по малко, постепенно!

— Постепенно хората и сами ще си вземат всичко, което им потрябва.

Будах се изсмя смутено.

— Да, виждам, че това не е толкова просто — каза той. — Не съм мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, че ние с вас изредихме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората да обикнат най-много труда и знанието, та трудът и знанието да станат единствен смисъл на живота им!

Да, и ние имахме намерение да опитаме това, помисли си Румата. Масова хипноиндукция, позитивна реморализация. Хипноизлъчване от три екваториални спътника…

— Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да лишавам човечеството от неговата история? Струва ли си да заменя едно човечество с друго? Няма ли да бъде същото, ако изтрия човечеството от лицето на земята и създам на негово място ново?

Будах намръщи чело и мълчаливо се замисли. Румата чакаше. Зад прозореца отново жално заскърцаха каруци. Будах каза тихо:

— Тогава, господи, изтрий ни от лицето на земята и ни създай наново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.

— Сърцето ми е изпълнено със състрадание — каза бавно Румата. — И аз не мога да го направя.

И тогава той видя очите на Кира. Тя го гледаше с ужас и надежда.