Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (8)

Глава седма

Той лежеше на една обрасла с трева могила и гледаше облаците, които плуваха в дълбокото синьо небе. Беше му добре и спокойно, но на съседната могила стоеше остра костелива болка. Тя беше вън от него и същевременно вътре, особено в десния хълбок и в тила. Някой изкряска: „Да не е пукнал? Главите ви ще откъсна!“ И тогава от небето се стовари една ледена водна маса. Той наистина лежеше по гръб и гледаше небето, само че не на могила, а в една локва, и небето не беше синьо, а оловно-черно, осветено с червено. „Няма нищо — каза друг глас. — Жив е, пули се.“ Аз съм живият, помисли си той. За мене говорят. Аз се пуля. Но защо се преструват? Да не са се отучили да говорят човешки?

До него някой се размърда и зашляпа по водата. На небето се показа червен силует с островърха шапка на главата.

— Е, благородни доне, сам ли ще вървите или да ви влачим?

— Развържете ми краката — каза сърдито Румата, като усети остра болка в наранените си устни. Той ги опипа с език. Ама че устни, помисли си той, палачинки, а не устни.

Някой почна да се суети над краката му, като ги дърпаше и въртеше безцеремонно. Около него разговаряха тихо.

— Добре сте го обработили…

— Ами че как инак, той едва не си отиде… Омагьосан е, стрелите отскачат от него…

— Аз познавах един такъв, ако щеш с брадва го удряй, нищо не му става.

— Ама той сигур е бил селянин…

— Ами да, селянин…

— Видя ли. А пък този е от благородна кръв.

— Их, да те вземат мътните… Като сте навързали едни възли, върви се оправяй… Дай светлината насам!

— Карай с ножа.

— Олеле братя, не го развързвайте. Като почне пак да ни удря. Насмалко не ми смачка главата.

— Добре де, май че няма да почне…

— Както щете, братя, ама аз го ударих истински с копието. Че аз така ризници съм пробивал.

Един властен глас извика от тъмнината:

— Ей, скоро ли ще свършите?

Румата усети, че краката му са свободни. Той направи усилие и седна. Няколко ниски щурмоваци мълчаливо го гледаха как се върти в локвата. Румата стисна челюсти от срам и унижение. Той размърда плешките си: ръцете му бяха извити на гърба, и то така, че дори не разбираше къде му са лактите и къде китките. Той събра всичките си сили и отведнъж се изправи на крака, но веднага се сви от страшна болка в хълбока. Щурмоваците се изсмяха.

— Май че няма да избяга — каза един.

— Да, изморил се е, да го вземат мътните…

— Е, доне, хубаво ли е?

— Стига сте дрънкали — каза от тъмнината властният глас. — Елате тук, дон Румата.

Румата тръгна към гласа и усети как се олюлява от една страна на друга. Отнякъде изскочи едно човече с факел и тръгна пред него. Румата позна това място: един от безбройните малки вътрешни дворове на министерството на охрана на короната, някъде до кралските конюшни. Той бързо съобрази — ако го поведат надясно, значи към кулата, към зандана. Ако го поведат наляво — към канцеларията. Той разтърси глава. Няма нищо, помисли си той. Щом съм жив, ще се преборим. Те завиха наляво. Няма изведнъж, помисли си Румата. Ще има предварително следствие. Чудно. Ако работата е стигнала до следствие, в какво могат да ме обвинят? Май че ми е ясно. Покана до отровителя Будах, отравяне на краля, заговор срещу короната… Възможно е за убийството на принца. И, разбира се, шпионаж в полза на Ирукан, Соан, варварите, бароните, Светия орден и прочее и прочее… Просто да се чуди човек как съм още жив. Значи тази бледна гъба е намислила още нещо.

— Насам — каза човекът с властния глас.

Той разтвори една нисичка врата. Румата се наведе и влезе в едно обширно помещение, осветено с дузина светилници. По средата върху протрит килим седяха и лежаха вързани окървавени хора. Някои от тях бяха вече мъртви или в безсъзнание. Почти всички бяха боси с окъсани нощници. Покрай стените, опрени небрежно върху брадви и секири, бяха застанали червендалести щурмоваци, свирепи и самодоволни — победителите. Пред тях се разхождаше с изваден меч — с ръце на гърба — един офицер в сив мундир с много омазнена яка. Спътникът на Румата, висок човек с черно наметало, отиде до офицера и му прошепна нещо на ухото. Офицерът кимна, погледна с интерес към Румата и се скри зад пъстрите завеси на противоположния край на стаята.

И щурмоваците разглеждаха с интерес Румата. Един от тях, с помътняло око, каза:

— Ама че хубаво камъче си има донът!

— Камъчето си го бива — съгласи се друг. — Като за крал. И обръчът е от лято злато.

— Днес ние самите сме крале.

— Да го свалим ли тогава?

— О, стига — каза тихо човекът с черното наметало.

Щурмоваците се вторачиха с недоумение в него.

— Този пък откъде ни дойде до главата? — каза щурмовакът с помътнялото око.

Без да отговори, човекът с наметалото му обърна гръб, приближи се до Румата и застана до него. Щурмоваците го оглеждаха недружелюбно от главата до петите.

— Нима е поп? — каза щурмовакът с помътнялото око. — Ей, попе, искаш ли сопа?

Щурмоваците взеха да се кикотят. Щурмовакът с помътнялото око плю на ръцете си, прехвърли секирата от ръка в ръка и тръгна към Румата. Ех, как ще го ударя сега, помисли си Румата, като отмести бавно десния си крак назад.

— Ако съм бил някого — продължи щурмовакът, като се спря пред тях и почна да разглежда човека в черно, — това са поповете, разните му книжници и майсторите. Случвало ми се е…

Човекът с наметалото отметна ръката си с дланта нагоре. Нещо звънко щракна под тавана. Ж-ж-ж! Щурмовакът с помътнялото око изпусна секирата и падна по гръб. От средата на челото му стърчеше къса дебела арбалетна стрела с гъста перушина. Стана тихо. Щурмоваците отстъпиха заднешком и очите им почнаха бързо да шарят по отворите на тавана. Човекът с наметалото свали ръката си и заповяда:

— Приберете мършата, бързо!

Няколко щурмоваци се хвърлиха, хванаха убития за краката и ръцете и го повлякоха навън. От завесата се подаде сивият офицер и ги покани с ръка.

— Елате, дон Румата — каза човекът с наметалото.

Румата отиде до завесата, като заобиколи купчината пленени. Нищо не разбирам, помисли си той. Зад завесата в тъмното го хванаха, претършуваха го, откъснаха от колана му празните ножници и го изблъскаха към светлината.

Румата веднага разбра къде е попаднал. Това беше познатият кабинет на дон Реба в лилавите апартаменти. Дон Реба седеше на същото място и в абсолютно същата поза, напрегнато изправен, опрял лакти на масата и сплел пръстите си. А пък старецът има хемороиди, ни в клин, ни в ръкав си помисли Румата със съжаление. Вдясно от дон Реба седеше тържествено отец Цупик, важен, съсредоточен, със стиснати устни, а вляво — благодушно усмихнат дебелан с нашивки на капитан върху сивия си мундир. В кабинета нямаше никой друг. Когато Румата влезе, дон Реба каза тихо и любезно:

— А ето, приятели, и благородния дон Румата.

Отец Цупик направи пренебрежителна гримаса, а дебеланът взе да кима благосклонно.

— Наш стар и твърде последователен враг — каза дон Реба.

— Щом е враг — да се обеси — каза пресипнало отец Цупик.

— А вашето мнение, брат Аба? — попита дон Реба, като се наклони любезно към дебелана?

— Знаете ли… Аз дори… — Брат Аба объркано и по детски се усмихна, като разпери късите си ръчички. — За мене е някак все едно. Но може би все пак да не го бесим?… Може би е по-добре да го изгорим, как смятате, дон Реба?

— Да, съгласен съм — каза замислено дон Реба.

— Разбирате ли — продължи очарователният брат Аба, като се усмихна любезно на Румата, — бесят се отрепките, нищожните хора… А ние трябва да запазим в народа уважението към съсловията. Все пак вие сте потомък на древен род, голям ирукански шпионин… Ирукански, нали не греша? — Той грабна от масата едно листче и се вгледа с късогледите си очи. — Ах, и соански освен това… Толкова по-добре!

— Като искате да го горим, да го горим! — съгласи се отец Цупик.

— Добре — каза дон Реба. — Разбрахме се. Ще го горим.

— Впрочем, мисля, че дон Румата може да облекчи своята участ — каза брат Аба. — Разбирате ли ме, дон Реба?

— Да си призная, не съвсем…

— Имуществото! Благородни доне, имуществото! Руматовци са приказно богат род!…

— Вие, както винаги, имате право — каза дон Реба.

Отец Цупик се прозина, като прикри устата си с ръка и изви поглед към лилавите завеси вдясно от масата.

— Е, тогава да почнем по установения ред — каза с въздишка дон Реба.

Отец Цупик все хвърляше поглед към завесата. Той явно чакаше нещо и абсолютно не се интересуваше от разпита. Каква е тази комедия? — мислеше си Румата. — Какво значи това?

— И тъй, благородни доне — каза дон Реба, като се обърна към Румата, — би било извънредно приятно да чуем вашите отговори на някои интересуващи ни въпроси.

— Развържете ми ръцете — каза Румата.

Отец Цупик се стресна и със съмнение подъвка устни. Брат Аба отчаяно завъртя глава.

— А? — каза дон Реба и погледна отначало към брат Аба, а после към отец Цупик. — Разбирам ви, приятели мои. Обаче, като се вземат предвид обстоятелствата, за които дон Румата вероятно се досеща… — Той обиколи с изразителен поглед редиците отвори на тавана. — Развържете му ръцете — каза той без да повишава глас.

Някой безшумно се приближи зад него. Румата усети как нечии странно меки, сръчни пръсти се докоснаха до ръцете му, чу се скърцане от разрязваните въжета. Брат Аба с неочаквана за телосложението си буйност измъкна изпод масата един огромен боен арбалет и го сложи пред себе си направо върху книжата. Ръцете на Румата паднаха като отсечени край тялото му. Той почти не ги усещаше.

— И тъй да почнем — каза бодро дон Реба. — Вашето име, род, съсловие?

— Румата от рода Румата Есторски. Благороден дворянин до двадесет и втория прадядо.

Румата се озърна, седна на един диван и почна да си масажира китките на ръцете. Брат Аба, сумтейки развълнувано, се примери в него.

— Баща ви?

— Моят благороден баща беше имперски съветник, предан слуга и личен приятел на императора.

— Жив ли е?

— Той умря.

— Отдавна ли?

— Преди единадесет години.

— На колко сте години?

Румата не успя да отговори. Зад лилавата завеса се чу шум, брат Аба се озърна недоволно. Отец Цупик, усмихнат зловещо, бавно стана.

— Е, това е всичко господа! — почна той весело и злорадо.

От завесата изскочиха трима души, които Румата най-малко очакваше да види тук. Изглежда, че и отец Цупик също. Това бяха едри монаси, с черни раса, с нахлупени до очите калимавки. Те скочиха бързо и безшумно до отец Цупик и го хванаха за лактите.

— А… н-ня… — измънка отец Цупик. Лицето му стана смъртно бледо. Без съмнение той очакваше нещо съвсем друго.

— Как смятате, брат Аба? — попита спокойно дон Реба, като се наклони към дебелана.

— Ама, разбира се! — отвърна решително той. — Безспорно!

Дон Реба направи слабо движение с ръка. Монасите повдигнаха отец Цупик и стъпвайки все тъй безшумно, го изнесоха зад завесата. Румата се намръщи с отвращение. Брат Аба потърка меките си лапички и бодро каза:

— Всичко мина превъзходно, как мислите, дон Реба?

— Да, не беше лошо — съгласи се дон Реба. — Но да продължим. И тъй на колко сте години, дон Румата?

— На тридесет и пет.

— Кога пристигнахте в Арканар?

— Преди пет години.

— Откъде?

— Дотогава живеех в Естор, в родовия си замък.

— А каква беше целта на това преместване?

— Обстоятелствата ме принудиха да напусна Естор. Аз търсех столица, която да може да се сравни по блясък със столицата на метрополията.

Най-сетне по ръцете му минаха огнени тръпки. Румата търпеливо и настойчиво продължаваше да масажира подпухналите си китки.

— И все пак какви обстоятелства бяха това? — попита дон Реба.

— Аз убих на дуел член от августейшото семейство.

— Така ли? Кого именно?

— Младия херцог Екина.

— Каква беше причината за дуела?

— Една жена — каза накратко Румата.

Той имаше чувството, че всички тези въпроси нищо не значат. Че това е също такава игра, както и обсъждането на начина на екзекутирането. И тримата чакаме нещо. Аз чакам да ми минат ръцете. Брат Аба — глупакът — чака кога ще му се изсипе на коленете златото от родовата съкровищница на дон Румата. Дон Реба също чака нещо… Но монасите, монасите! Откъде има в двореца монаси? При това такива сръчни, пъргави момчета?…

— Името на жената?

Ама че въпроси, помисли си Румата. По-глупави от това няма. Я да се опитам да ги раздвижа…

— Дона Рита — отвърна той.

— Не очаквах, че ще отговорите. Благодаря ви…

— Винаги на вашите услуги.

Дон Реба се поклони.

— Случвало ли ви се е да ходите в Ирукан?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— И вие сте сигурен.

— Ние искаме истината! — каза поучително дон Реба. Брат Аба кимна. — Единствено само истината!

— Аха — каза Румата. — А пък на мене ми се стори… — Той млъкна.

— Какво ви се е сторило?

— Стори ми се, че вие искате главно да сложите ръка върху родовото ми имущество. Съвсем не мога да си представя, дон Реба, как се надявате да го получите?

— Ами дарение? Ами дарение? — провикна се брат Аба.

Румата се засмя колкото може по-нагло.

— Ти си глупак, брат Аба, или как ти беше името… Веднага си личи, че си дюкянджия. Не знаеш ли, че майоратът не подлежи на предаване в чужди ръце?

Личеше си, че брат Аба здравата се ядоса, но се сдържа.

— Не би трябвало да говорите с такъв тон — каза меко дон Реба.

— Искате истината? — възрази Румата. — Ето ви истината, чистата истина и само истината: брат Аба е глупак и дюкянджия.

Обаче брат Аба вече се беше овладял.

— Струва ми се, че се отвлякохме — каза той с усмивка. — Как смятате, дон Реба?

— Вие, както винаги, имате право — каза дон Реба. — Благородни доне, а не ви ли се е случвало да ходите в Соан?

— Ходил съм в Соан.

— С каква цел?

— Да посетя Академията на науките.

— Странна цел за млад човек с вашето положение.

— Това беше мой каприз.

— А познавате ли генералния съдия на Соан дон Кондор?

Румата наостри уши.

— Той е стар приятел на нашето семейство.

— Извънредно благороден човек, нали?

— Много почтена личност.

— Ами знаете ли, че дон Кондор е участник в заговора срещу негово величество?

Румата вирна брадичка.

— Запомнете веднъж завинаги, дон Реба — каза той високомерно. — За нас, за старото дворянство от метрополията, всички тези Соани и Ирукани, пък и Арканар са били и завинаги ще останат васали на имперската корона. — Той сложи крак върху крак и се извърна.

Дон Реба го гледаше замислено.

— Богат ли сте?

— Бих могъл да купя целия Арканар, но не ме интересуват помийни ями…

Дон Реба въздъхна.

— Сърцето ми се облива в кръв — каза той. — Да отсека толкова славна издънка на толкова славен род!… Това би било престъпление, ако не го налагаше интересът на държавата.

— Мислете по-малко за интереса на държавата — каза Румата — и повече за собствената си кожа.

— Имате право — каза дон Реба и щракна с пръсти.

Румата бързо се напрегна и отпусна отново мускулите си. Изглежда, че тялото му работеше. От завесата отново изскочиха трима монаси. Все със същата неуловима бързина и точност, които говореха за огромен опит, те обкръжиха брат Аба, който все още продължаваше да се усмихва угоднически, сграбчиха го и му извиха ръцете на гърба.

— Ау-ей-ей-ей!… — почна да вика брат Аба. Дебелото му лице се изкриви от болка.

— По-бързо, по-бързо, не се бавете! — каза с отвращение дон Реба.

Дебеланът бясно се опъваше, докато го влачеха към завесата. Чуваше се как крещи и изписква, след това изведнъж извика със страшен, неузнаваем глас и веднага утихна. Дон Реба стана и предпазливо изпразни арбалета. Румата смаяно го следеше.

Дон Реба се разхождаше из стаята, като се почесваше замислено по гърба с една арбалетна стрела. „Добре, добре — мърмореше той почти нежно — Прелестно!…“ Той сякаш беше забравил Румата. Крачките му станаха все по-бързи, той размахваше стрелата като диригентска палка. След това изведнъж рязко се спря зад масата, хвърли стрелата, седна внимателно и каза усмихнат до уши:

— Как ги пипнах, а?… Никой дори гък не каза!… Мисля, че у вас така не могат…

Румата мълчеше.

— Да-а… — каза проточено и замечтано Дон Реба. — Добре! Е, а сега да си поговорим, дон Румата… А може и да не сте Румата? И може дори да не сте и дон? А?…

Без да отговори, Румата го разглеждаше с интерес. Бледичък, с червени жилки по носа, целият трепери от възбуда, просто му се иска да закрещи и да запляска с ръце: „Знам! Знам!“ А пък нищо не знаеш, кучи сине! А като узнаеш, няма да повярваш. Хайде говори, говори, слушам те.

— Слушам ви — каза той.

— Вие не сте дон Румата — заяви дон Реба. — Вие сте самозванец. — Той погледна строго Румата. — Румата Есторски е умрял преди пет години и лежи в семейната гробница на своя род. И светиите отдавна са успокоили неговата бунтовна и, да кажем направо, не много чиста душа. Какво ще направите, сам ли ще си признаете, или да ви помогна?

— Сам ще си призная — каза Румата. — Казвам се Румата Есторски и не съм свикнал да се съмняват в думите ми.

Я да опитам да те поразсърдя, помисли си той. Боли ме хълбокът, инак щях да те поразиграя.

— Виждам, че ще трябва да продължим разговора си на друго място — каза зловещо дон Реба.

По лицето му ставаха учудващи промени. Изчезнала бе приятната усмивка, устните му се свиха в права линия. Странно и доста страшно се раздвижи кожата по челото му. Да, помисли си Румата, от такъв човек можеш да се уплашиш.

— Наистина ли имате хемороиди? — попита той съчувствено.

Нещо трепна в очите на дон Реба, но той не промени израза на лицето си. Направи се, че не е чул.

— Вие лошо използувахте Будах — каза Румата. — Той е отличен специалист. Беше… — добави той многозначително.

В избелелите очи отново нещо трепна. Аха, помисли си Румата, Будах е още жив… Той седна по-удобно и обгърна с ръце коляното си.

— И тъй вие отказвате да признаете — изрече дон Реба.

— Какво?

— Това, че сте самозванец.

— Почтений Реба — каза Румата назидателно, — такива неща се доказват. Та вие ме оскърбявате.

Лицето на дон Реба стана сладникаво любезно.

— Драги ми Румата — каза той. — Извинете, засега ще ви наричам с това име. Вижте, аз обикновено никога нищо не доказвам. Доказват там, въз Веселата кула. За това поддържам опитни, добре платени специалисти, които с помощта на мелницата на свети Мика, ботушите на господа бога, ръкавиците на великомъченица Пата или, да речем, седалките… ъ-ъ-ъ,… извинявам се, креслата на воина Тоц могат да докажат, каквото искат. И че има бог, и че няма бог. Че хората ходят по ръце и че ходят по лице. Разбирате ли ме? Вие може би не знаете, но има цяла наука за получаване на доказателства. Съдете сам: защо ми е да доказвам онова, което зная? И после нали признанието с нищо не ви застрашава…

— Не застрашава мене — каза Румата. — То застрашава вас.

Известно време дон Реба размишляваше.

— Добре — каза той. — Изглежда, че все пак аз ще трябва да започна. Нека видим с какво е забележителен дон Румата Есторски през петте години от задгробния си живот в Арканарското кралство. А пък вие после ще ми обясните смисъла на всичко това. Съгласен ли сте?

— Не бих искал да давам необмислени обещания — каза Румата, — но ви слушам с интерес.

Дон Реба се порови в писалищната си маса, извади едно квадратче от плътна хартия, вдигна вежди и го прегледа.

— Нека ви бъде известно — каза той, като се усмихна любезно, — нека ви бъде известно, че аз, министърът на охраната на арканарската корона, предприех някои действия срещу така наречените книжници, учени и други безполезни и вредни за държавата хора. Тези акции срещнаха някакво странно противодействие. Докато целият народ, запазил верността към краля и към арканарските традиции, в единен порив всячески ми помагаше — издаваше укрилите се, сам ги унищожаваше, посочваше подозрителните, изплъзналите се от моето внимание, — в същото време някакъв неизвестен, но твърде енергичен човек измъкваше изпод носа ми и препращаше извън пределите на кралството най-важните, най-непоправимите и отвратителни престъпници. Така се изплъзнаха от нас: безбожният астролог Багир Кисенски, престъпният алхимик Синда, свързан, както бе доказано, с дявола и с ируканските власти, подлият памфлетист и нарушител на спокойствието Цурен и редица други от по-малък ранг. Някъде се скри лудият магьосник и механик Кабани. Някой похарчи безчет злато, за да попречи да се излее народният гняв върху богоненавистните шпиони и отровители, бившите придворни знахари на негово величество. Някой при наистина фантастични обстоятелства, които ни карат отново да си спомним за врага на човешкия род, освободи от стража чудовището на разврата и опорочителя на народните души, главатаря на селския бунт Арата Гърбавия… — Дон Реба се спря, раздвижи кожата на селото си и погледна многозначително Румата. Румата, вдигнал очи към тавана, мечтателно се усмихваше. Той беше отвлякъл Арата Гърбавия, като беше пристигнал да го вземе с вертолет. Това направи огромно впечатление на стражата. А впрочем и на Арата. Все пак браво на мене, помисли си той. Добра работа съм свършил.

— Нека ви бъде известно — продължи дон Реба, — че същият главатар Арата сега се скита начело на разбунтувалите се крепостни из източните области на метрополията и пролива изобилно благородна кръв, без да чувствува липса нито на пари, нито на оръжие.

— Вярвам — каза Румата. — Той веднага ми се стори много решителен човек.

— И тъй, вие признавате? — каза тутакси дон Реба.

— Кое? — учуди се Румата.

Известно време те се гледаха в очите.

— Продължавам — каза дон Реба. — За спасяването на тези развратители на душите вие, дон Румата, според моите скромни и непълни пресмятания сте изхарчили не по-малко от три пуда злато. Не говоря за това, че така навеки сте се осквернили с общуване с дявола. Не говоря също и за това, че през цялото време на пребиваването си в пределите на Арканарското кралство вие не сте получили от вашите есторски владения дори един меден грош, а пък и от къде на къде? Защо да снабдяват с пари един мъртвец, ако ще и роднина? Но вашето злато!

Той отвори едно ковчеже, затрупано от книжата на масата, и извади от него шепа златни монети с профила на Пиц Шести.

— Достатъчно е само това злато, за да ви изгорят на кладата! — почна да вика той. — Това е дяволско злато! Човешките ръце не са в състояние да направят метал с такава чистота.

Той пробиваше Румата с поглед. Да, великодушно си помисли Румата, браво за това. Това май не го дообмислихме. И вероятно той пръв е забелязал. То трябва да се вземе предвид… Реба изведнъж отново угасна. В гласа му зазвучаха бащински нотки:

— И изобщо вие се държите много непредпазливо, дон Румата. През цялото това време толкова съм се вълнувал за вас… Вие сте такъв дуелист, такъв побойник! Сто двадесет и шест дуела за пет години! И нито един убит… В края на краищата от това могат да се направят изводи. Аз например ги направих. И не само аз. Тази нощ например брат Аба — не е хубаво да се говори лошо за умрелите, но той беше много жесток човек, аз едва го понасях, да си призная… Та брат Аба отдели за вашето арестуване не най-сръчните бойци, а най-дебелите и най-силните. И се оказа, че той има право. Няколко изкълчени ръце, няколко смачкани шии, избитите зъби не се броят… и ето ви тук! А пък вие не можехте да не знаете, че се биете за живота си. Вие сте майстор. Вие сте безспорно най-добрият меч на империята. Вие безспорно сте продали душата си на дявола, защото само в ада човек може да научи тези невероятни, приказни похвати в боя. Готов съм да допусна, че това умение ви е било дадено при условие да не убивате. Макар че мъчно мога да си представя защо му е потрябвало на дявола такова условие. Но нека това преценят нашите схоластици…

Тънко свинско изквичаване го прекъсна. Той погледна недоволно към лилавата завеса. Зад завесата се биеха. Чуваха се глухи удари и писък: „Пуснете ме! Пуснете ме!“ — и още някакви пресипнали гласове, ругатни, възгласи на непонятно наречие. След това завесата с трясък се скъса и падна. В кабинета нахълта и падна по ръце и крака някакъв човек, плешив, с окървавена брадичка и диво облещени очи. От завесата се подадоха огромни лапи, грабнаха човека за краката и го повлякоха назад. Румата го позна: това беше Будах. Той викаше диво:

— Измамихте ме! Измамихте ме!… Ами че това беше отрова! За какво?…

Измъкнаха го към тъмнината. Някой, облечен в черно, бързо вдигна и окачи завесата. В настъпилата тишина зад завесата се чуха отвратителни звуци — някой повръщаше. Румата разбра.

— Къде е Будах? — попита той рязко.

— Както виждате, случило му се е някакво нещастие — отвърна дон Реба, но си личеше, че е смутен.

— Не ме баламосвайте — каза Румата. — Къде е Будах?

— Ах, дон Румата — каза дон Реба и поклати глава. Той веднага се съвзе. — За какво ви е Будах? Да не ви е роднина? Та вие никога дори не сте го виждали.

— Слушайте, Реба! — каза яростно Румата. — Аз не се шегувам с вас! Ако се случи нещо с Будах, вие ще пукнете като куче. Аз ще ви смачкам.

— Няма да успеете — каза бързо дон Реба. Той беше много блед.

— Вие сте глупак, Реба. Вие сте опитен интригант, но нищо не разбирате. Никога през живота си не сте се захващали с такава опасна игра, както сега. И вие дори не го подозирате.

Дон Реба се сви зад масата, очичките му светеха като въгленчета. Румата чувствуваше, че и той самият никога още не е бил толкова близо до смъртта. Картите се разкриваха. Решаваше се кой да бъде господарят в тази игра. Румата се напрегна и се приготви да скочи. Никакво оръжие — нито копието, нито стрелата — не убива мигновено. Тази мисъл ясно се изписа по лицето на дон Реба. Хемороидният старец искаше да живее.

— Какво ви стана наистина — каза той плачливо. — Седяхме си, приказвахме си… Жив е вашият Будах, успокойте се, жив и здрав. Той има още да ме лекува. Не бива да се огорчавате.

— Къде е Будах?

— Във Веселата кула.

— Той ми трябва.

— Той и на мене ми трябва, дон Румата.

— Слушайте, Реба — каза Румата, — не ме ядосвайте. И престанете да се преструвате. Та вие се страхувате от мене. И добре правите. Будах е мой, разбирате ли? Мой!

Сега те и двамата стояха прави. Реба беше страшен. Той беше посинял, устните му конвулсивно се движеха, той мърмореше нещо и пръскаше плюнка.

— Хлапак! — изсъска той. — Аз не се страхувам от никого! Аз съм този, който може да те смачка като пиявица!

Изведнъж той се извърна и дръпна гоблена, който беше окачен зад гърба му. Откри се широк прозорец.

— Погледни!

Румата се приближи до прозореца. Той гледаше към площада пред двореца. Вече се зазоряваше. В сивото небе се вдигаха пушеци от пожари. По площада лежаха трупове. А в центъра му се чернееше един равен неподвижен квадрат. Румата се вгледа. Това бяха конници, застанали в невероятно точен строй, с дълги черни наметала, с черни калимавки, които закриваха очите им, с черни триъгълни щитове на лявата ръка и с дълги копия в дясната.

— М-моля! — каза дон Реба с треперещ глас. Той цял се тресеше. — Смирените деца на господа нашего, конницата на Светия орден. Пристигнали са тази нощ в арканарското пристанище, за да смажат варварския бунт на нощните дрипльовци на Вага Колелото наред със самозабравилите се дюкянджии! Бунтът е смазан. Светият орден владее града и страната, от днес Арканарската област на Ордена…

Румата неволно се почеса по тила. Бива си го, помисли си той. Ето за кои са проправяли път нещастните дюкянджии. Това се казва провокация! Дон Реба тържествуващо се усмихваше.

— Ние още не се познаваме — продължи той със същия треперещ глас. — Позволете ми да ви се представя: наместникът на Светия орден в Арканарската област, епископ и боен магистър, раб божий Реба!

А все пак можех да се досетя, мислеше си Румата. Там, където тържествува сивотата, винаги идват черните на власт. Ех, историци, да ви вземат мътните… Той сложи ръце на гърба си и се залюля на пръсти.

— Уморен съм — каза той с отвращение. — Искам да спя. Искам да се поизмия с гореща вода и да измия от себе си кръвта и плюнките на вашите главорези. Утре… по-точно днес,… да речем, един час след изгрева ще дойда във вашата канцелария. Заповедта за освобождаване на Будах трябва да бъде готова по това време.

— Те са двадесет хиляди! — извика дон Реба, като посочи с ръка към прозореца.

Румата се намръщи.

— Малко по-тихо, моля ви се — каза той. — И запомнете, Реба, че зная много добре, че не сте никакъв епископ. Познавам ви отлично. Вие сте просто мръсен предател и несръчен евтин интригант… — Дон Реба облиза устните си и изцъкли очи. Румата продължи: — Аз съм безмилостен. За всяка подлост спрямо мене или моите приятели ще отговаряте с главата си. Аз ви мразя, имайте предвид. Съгласен съм да ви понасям, но ще трябва да се научите навреме да се отдръпвате от пътя ми. Разбрахте ли ме?

Дон Реба каза бързо, като се усмихна умолително:

— Аз искам само едно. Искам да бъдете при мене, дон Румата. Не мога да ви убия. Не знам защо, но не мога.

— Страхувате се — каза Румата.

— Добре, страхувам се — съгласи се дон Реба. — Може би сте дяволът. Може би сте син божий. Кой ви знае? А може би сте човек от могъщите далечни страни: казват, че имало такива… Аз дори не се опитвам да надникна в пропастта, която ви е изригнала. Завива ми се свят и чувствувам, че изпадам в ерес. Но и аз мога да ви убия. Всяка минута. Сега. Утре. Вчера. Разбирате ли?

— Това не ме интересува — каза Румата.

— Ами кое? Кое ви интересува?

— Нищо не ме интересува — каза Румата. — Аз се забавлявам. Аз не съм дявол и не съм бог, аз съм кавалер Румата Есторски, весел благороден дворянин, обременен от капризи и предразсъдъци и свикнал на свобода във всяко отношение. Запомнихте ли?

Дон Реба вече се беше съвзел. Той се избърса с кърпичка и приятно се усмихна.

— Ценя вашата упоритост — каза той. — В края на краищата и вие се стремите към някакви идеали. И аз уважавам тези идеали, макар че не ги разбирам. Много се радвам, че се обяснихме. Възможно е някога да ми изложите вашите възгледи и съвсем не е изключено да ме накарате да преразгледам моите. Хората са склонни да вършат грешки. Може би греша и не се стремя към онази цел, заради която заслужава да се работи така усърдно и безкористно, както работя аз. Аз съм човек с широки възгледи и напълно мога да си представя, че някога ще работя с вас рамо до рамо…

— После ще видим — каза Румата и тръгна към вратата. Какъв гол охлюв! — помисли си той. И това ми било сътрудник. Рамо, до рамо…

* * *

Градът беше поразен от непоносим ужас. Червеникавото утринно слънце мрачно озаряваше безлюдните улици, димящите развалини, откъснатите капаци на прозорците, счупените врати. В праха кърваво светеха парчета стъкло. Неизброими ята врани се бяха спуснали над града, като над открито поле. По площадите и кръстовищата по двама и по трима стърчаха конници в черно — бавно се обръщаха на седлата с цялото си тяло и поглеждаха през прорезите на ниско нахлупените калимавки. От набързо забитите стълбове висяха окачени на вериги овъглени тела над угаснали въглени. Сякаш нищо живо не беше останало в града — само кряскащите врани и деловите убийци в черно.

Половината път Румата измина със затворени очи. Той се задъхваше, пребитото му тяло мъчително го болеше. Хора ли са това, или не? Какво човешко има в тях? Едни ги колят направо на улиците, други седят по къщите си и покорно си чакат реда. И всеки си мисли: когото и да е, само мене не. Хладнокръвната жестокост на онези, които колят, и хладнокръвната покорност на онези, които биват изклани. Хладнокръвието, ето кое е най-страшното. Десет души стоят замрели от ужас и покорно чакат, а един се приближава, избира жертвата си и хладнокръвно я коли. Душите на тези хора са пълни с нечистотии и всеки час на покорно очакване ги замърсява все повече и повече. Ето сега в тези затаили се къщи невидимо се раждат подлеци, доносници, убийци, хиляди хора, поразени от страха за цял живот, които безмилостно ще учат на страх децата си и децата — своите деца. Не мога повече, повтаряше си Румата. Още малко и ще полудея, и ще стана също такъв, още малко и окончателно ще престана да разбирам защо съм тук… Трябва да си почина, да се отвърна от всичко това, да се успокоя…

„… В края на Годината на водата — еди-коя си година по новото летоброене — центробежните процеси в древната империя станали значителни. От това се възползувал Светият орден, който в същност представлявал интересите на най-реакционните групи от феодалното общество, стремели се с всички средства да прекъснат разложението…“ Ами каква е била миризмата на горящите трупове по стълбовете, знаете ли? Ами виждали ли сте някога гола жена с разпран корем, легнала в уличната прах? Ами виждали ли сте градове, в които хората мълчат и само враните грачат? Вие, неродените още момчета и момичета, пред учебния стереовизор в училищата на Арканарската комунистическа република?

Той удари гърдите си в нещо твърдо и остро. Пред него стоеше, един черен конник. Дълго копие с широко, старателно нащърбено острие се опираше в гърдите на Румата. Конникът го гледаше мълчаливо през черните цепнатини на качулката си. Изпод качулката се виждаше само една уста с тънки устни и малка брадичка. Трябва да направя нещо, помисли си Румата. Само че какво? Да го съборя от коня? Не. Конникът почна бавно да отдръпва копието си за удар. Ах, да!… Румата вяло вдигна лявата си ръка и дръпна ръкава си, като откри желязната гривна, която му бяха дали на излизане от двореца. Конникът се вгледа, вдигна копието и отмина. „В името на господа“ — каза той глухо с чудноват акцент. „В негово име“ — измърмори Румата и тръгна по-нататък край друг конник, който се мъчеше да стигне с копието си изкусно изрязана дървена фигурка на весело дяволче, която стърчеше под корниза на покрива. Зад полуоткъснатия капак на втория етаж се мярна изтръпнало от ужас дебело лице — вероятно на някой от онези дюкянджии, които още преди три дни крещяха пред чаша бира: „Ура за дон Реба!“, и слушаха с наслада грррум, грррум, грррум на подкованите ботуши по улиците. Ех, сивота, сивота… Румата се отвърна.

Ами какво става у дома? — спомни си той изведнъж и ускори крачките си. Той почти изтича през последния квартал. Къщата беше невредима. На стъпалата бяха седнали двама монаси. Те бяха отметнали качулките си и изложили на слънце лошо избръснатите си глави. Като го видяха, станаха. „В името на господа“ — казаха те в хор. „В негово име — отвърна Румата. — Какво търсите тук?“ Монасите се поклониха с ръце на корема. „Вие дойдохте и ние си отиваме“ — каза единият. Те слязоха по стъпалата и бавно си тръгнаха, прегърбени, мушнали ръце в ръкавите си. Румата погледна подире им и си спомни, че хиляди пъти е виждал по улиците тези смирени фигури с дългополи черни раса. Само че по-рано след тях не се влачеха в праха ножници на тежки мечове. Пропуснахме, ах, как пропуснахме! — помисли си той. — Какво забавление беше за благородните донове да тръгнат до някой самотно кретащ монах и да си разказват през главата му пикантни истории. А пък аз, глупакът, се преструвах на пиян, влачех се след тях и се смеех с пълен глас и толкова се радвах, че империята поне не е поразена от религиозен фанатизъм… А какво можеше да се направи? Да, какво можеше да се направи?

— Кой е — попита един разтреперан дрезгав глас.

— Отвори, Муга, аз съм — каза тихо Румата.

Затрака резето, вратата се открехна и Румата се вмъкна в пруста. Тук всичко беше, както обикновено, и Румата въздъхна с облекчение. Старият побелял Муга разтърси глава и с обичайната си почтителност протегна ръце за каската и мечовете.

— Какво прави Кира? — попита Румата.

— Кира е горе — каза Муга. — Здрава е.

— Отлично — каза Румата, като се измъкваше от портупеите с мечовете. — А къде е Уно? Защо не ме посреща?

Муга пое меча.

— Уно е убит — каза той спокойно. — Лежи в стаята на слугите.

Румата затвори очи.

— Уно е убит… — повтори той. — Кой го уби?

Без да дочака отговор, той отиде в стаята на слугите. Уно лежеше на масата, покрит до кръста с чаршаф, ръцете му бяха скръстени на гърдите, очите му бяха широко отворени, устата изкривена в гримаса. Оклюманите слуги стояха край масата и слушаха как един монах мърмори в ъгъла. Готвачката хлипаше. Без да сваля очи от лицето на момчето, Румата почна да разкопчава с непослушни пръсти яката на камизолата си.

— Подлеци… — каза той. — Какви подлеци са всички!…

Той се олюля, приближи се до масата, вгледа се в мъртвите очи, приповдигна чаршафа и веднага го пусна.

— Да, късно е — каза той. — Късно е… Безнадеждно… Ах, подлеци! Кой го уби? Монасите ли?

Той се обърна към монаха, вдигна го рязко и се наведе над лицето му.

— Кой го уби? — попита той. — Вашите ли? Говори!

— Не са монасите — каза тихо зад гърба му Муга. — Сивите войници.

Румата се вглеждаше още известно време в слабото лице на монаха, в неговите бавно разширяващи се зеници. „В името на господа…“ — изхриптя монахът. Румата го пусна, седна на пейката в краката на Уно и се разплака. Той плачеше, затулил лице с длани, и слушаше дрезгавия равнодушен глас на Муга, който разказваше как след втората стража някой почукал на вратата в името на краля и Уно крещял да не отварят, но все пак трябвало да отворят, защото сивите заплашвали, че ще подпалят къщата. Те се втурнали в пруста, пребили и вързали слугите, сетне тръгнали нагоре по стълбата. Уно, който стоял до вратите за стаите, почнал да стреля с арбалетите. Той имал два арбалета и успял да стреля два пъти, но веднъж не улучил. Сивите хвърлили ножове и Уно паднал. Смъкнали го долу и почнали да го тъпчат с крака и да го бият със секирите, но тогава в къщата влезли черните монаси. Те съсекли двама сиви, обезоръжили останалите, метнали им примки на врата и ги извлекли на улицата.

Гласът на Муга замлъкна, но Румата седя още дълго, опрял лакти на масата в краката на Уно. После стана тежко, избърса с ръкав сълзите си, заседнали в небръснатата му два дни брада, целуна момчето по леденото чело и тръгна нагоре, като едва местеше краката си.

Той беше полумъртъв от умора и вълнение. След като се качи някак по стълбата, мина през гостната, стигна до леглото си и със стенание падна по очи на възглавниците. Изтича Кира. Той беше толкова измъчен, че дори не й помогна да го съблече. Тя смъкна ботушите му, след това, плачейки над подутото му лице, свали скъсания мундир, металнопластовата ризница и си поплака още над пребитото му тяло. Едва сега той усети, че всички кости го болят като след изпитания за претоварване. Кира го триеше с гъба, намокрена в оцет, а той, без да отваря очи, съскаше през стиснати устни и мърмореше: „А пък аз можех да го тупна… До него стоях… С два пръста щях да го смачкам… Това живот ли е, Кира? Да се махнем оттук. Това е Експеримент върху мене, а не върху тях.“ Той дори не забелязваше, че говори на руски. Кира го поглеждаше уплашено с изцъклени от плач очи и само мълчаливо го целуваше по бузите. След това го зави с износените чаршафи — Уно така и не се беше наканил да купи нови — и изтича долу да му приготви горещо вино, а той се смъкна от леглото и охкайки от болка, която прекършваше тялото му, зашляпа с боси крака към кабинета, отвори едно тайно чекмедженце на масата, порови се в аптечката и глътна няколко таблетки спорамин. Когато Кира се върна с димящо котле върху тежка сребърна табла, той лежеше по гръб и усещаше как болката му минава, шумът в главата му утихва и тялото му се налива с нови сили и бодрост. След като изпразни котлето, той се почувствува съвсем добре, повика Муга и заповяда да му приготви дрехите.

— Не отивай, Румата — каза Кира. — Не отивай. Остани си в къщи.

— Трябва, мъничката ми.

— Страх ме е, остани… Ще те убият.

— Какво говориш? От къде на къде ще ме убият? Те всички се страхуват от мене.

Тя заплака отново. Плачеше тихо, плахо, като че ли се боеше, че той ще се разсърди. Румата я сложи на коленете си и почна да я гали по косата.

— Най-страшното мина — каза той. — И освен това нали се канехме да заминем оттук…

Тя притихна и се притисна в него. Муга тресеше глава и стоеше равнодушно до тях, като държеше готови за обличане панталоните на господаря със златните звънчета.

— Но преди това трябва много неща да се направят тук — продължи Румата. — Тази нощ мнозина са били убити. Трябва да разбера кой е жив и кой е убит. И трябва да помогна на онези, които са в опасност, да се спасят.

— А на тебе кой ще помогне?

— Щастлив е онзи, който мисли за другите… И освен това на нас двамата ни помагат могъщи хора…

— Не мога да мисля за другите — каза тя. — Ти се върна полужив. Нали виждам, били са те. Уно го убиха. Къде са гледали твоите могъщи хора? Защо не попречиха на убийствата? Не вярвам… Не вярвам…

Тя се помъчи да се освободи, но той здраво я държеше.

— Какво да правим — каза той. — Този път те малко закъсняха. Но сега отново ни наблюдават и ни пазят. Защо не ми вярваш днес? Нали винаги си ми вярвала. Ти сама видя: върнах се полужив, а погледни ме сега!…

— Не искам да гледам — каза тя, като криеше лицето си. — Не искам пак да плача.

— Ето на! Няколко драскотини! Дребна работа… Най-страшното мина. Поне за нас двамата. Но има много добри, чудесни хора, за които този ужас още не е свършил. И аз съм длъжен да им помогна.

Тя въздъхна дълбоко, целуна го по врата и полекичка се освободи.

— Ела довечера — помоли го тя. — Ще дойдеш ли?

— Непременно! — каза той пламенно. — Ще си дойда по-рано и сигурно няма да съм сам. Чакай ме за обед.

Тя се отдръпна настрана, седна на едно кресло, сложи ръце на коленете си и го гледаше как се облича. Мърморейки руски думи, Румата обу панталоните със звънчетата (Муга веднага клекна пред него и почна да закопчава многобройните токички и копченца), облече отново върху чистата фланелка благословената ризница и най-сетне каза с отчаяние:

— Мъничката ми, разбери, че трябва да отида — какво мога да направя?! Не мога да не отида!

Изведнъж тя каза замислено:

— Понякога се чудя защо не ме биеш.

Румата, който закопчаваше ризата си с пищно жабо, замря:

— Тоест как така защо не те бия? — попита объркано той. — Нима човек може да те бие?

— Ти не си просто добър, мил човек — продължи тя, без да го слуша. — Ти си и много особен човек. Ти си като архангел… Когато си с мене, ставам смела. Ей сега съм смела… Някога непременно ще те попитам за нещо. Ти — не сега, а после, когато всичко мине — ще ми разкажеш ли за себе си?

Румата дълго мълча. Муга му подаде оранжевата камизола с панделките на червени ивици. Румата го облече с отвращение и стегна здраво колана.

— Да — каза той най-сетне. — Някога ще ти разкажа всичко, мъничката ми.

— Ще чакам — каза тя сериозно. — А сега върви и не ми обръщай внимание.

Румата се приближи до нея, целуна я силно с наранените си устни по устата, след това свали от ръката си желязната гривна и я подаде.

— Сложи я на лявата си ръка — каза той. — Днес вече не трябва да идват в къщата ни, но ако дойдат — ще им покажеш това.

Тя гледаше след него и той знаеше с положителност какво си мисли. Тя си мисли: „Не зная, може би си дявол или син божий, или човек от приказни, далечни страни, но ако не се върнеш, ще умра.“ И той й беше безкрайно благодарен, че мълчеше, тъй като му беше необикновено тежко да излезе — сякаш се хвърляше от изумрудено слънчев бряг във воняща локва.