Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (6)

Глава пета

До много скоро дворът на Арканарските крале беше един от най-просветените в империята. При двора имаше учени, разбира се, повечето шарлатани, но и такива като Багир Кисенски, който беше открил, че планетата е сферична, придворния знахар Тата, който беше изказал гениалната догадка, че епидемиите възникват от дребни, незабележими за окото червеи, разнасяни от вятъра и водата, алхимика Синда, който, както всички алхимици, търсеше начин да превръща глината в злато, а откри закона за запазване на веществото. При Арканарския двор имаше и поети, повечето използвачи и ласкатели, но и такива като Пепин Славни, автора на историческата трагедия „Походът на север“, Цурен Правдивия, който беше написал повече от петстотин балади и сонети, за които народът съчини музика, а така също Гур Съчинителя, който създаде първия в историята на империята светски роман — печалната история на един принц, обикнал една прекрасна варварка. При двора имаше и великолепни артисти, танцьори, певци. Забележителни художници покриваха стените с непотъмняващи фрески, прочути скулптори украсяваха дворцовите паркове със своите творби. Не може да се каже, че Арканарските крале бяха радетели на просветата или познавачи на изкуствата. Просто това се смяташе за прилично, както церемонията на сутрешното обличане или пищните гвардейци на главния вход. Аристократичната търпимост понякога стигаше дотам, че някои учени и поети ставаха видими пружини в държавния апарат. Така само преди половин столетие високоученият алхимик Ботса заемаше закрития днес поради ненужност пост на министър на недрата. Той построи няколко рудника и прослави Арканар с чудни сплави, тайната на които се загуби след неговата смърт. А Пепин Славни доскоро ръководеше държавната просвета, докато министерството на историята и литературата, което той възглавяваше, не беше признато за вредно и развращаващо умовете.

Разбира се, и по-рано се случваше някой художник или учен, който не се хареса на кралската фаворитка, тъпа и сладострастна личност, да бъде продаден в чужбина или отровен с арсен, но само дон Реба се залови истински за работа. През годините, когато заемаше поста на всесилен министър на охрана на короната, той направи в света на арканарската култура такива опустошения, че предизвика неудоволствието дори на някои благородни велможи, които казваха, че дворът станал скучен и по баловете не можеш да чуеш нищо друго освен глупави клюки.

Багир Кисенски, обвинен в лудост, граничеща с престъпление срещу държавата, беше хвърлен в тъмница и с голяма мъка беше освободен от Румата и изпратен в метрополията. Неговата обсерватория, изгоря, а оцелелите му ученици се пръснаха кой където види. Придворният знахар Тата заедно с петима други придворни знахари изведнъж се оказа отровител, който, подбуден от херцог Ирукански, имал престъпни намерения срещу личността на краля. При изтезанията той призна всичко и беше обесен на Кралския площад. Опитвайки се да го спаси, Румата раздаде тридесет килограма злато, загуби четирима агенти (благородни донове, които не знаеха какво вършат), той самият едва не бе заловен; и го раниха, когато се опитваше да освободи осъдените, но нищо не можа да направи. Това беше първото му поражение, след което той най-сетне разбра, че дон Реба не е случайна фигура. Когато една седмица след това научи, че смятат да обвинят алхимика Син да, че е скрил от хазната тайната на философския камък, Румата, разярен от поражението, направи засада пред къщата на алхимика, обви лицето си с черен плат, обезоръжи щурмоваците, които бяха дошли да вземат алхимика, нахвърли ги вързани в мазето и още същата нощ изпрати Синда, който нищо не можа да разбере, в Соан, където остана да търси философски камък под наблюдението на дон Кондор. Поетът Пепин Славни изведнъж се покалугери и се оттегли в един усамотен манастир. Цурен Правдивия, изобличен в престъпна двусмисленост и поощряване на вкусовете на низшите съсловия, бе лишен от честта: и имуществото си. Той се опита да спори, почна да чете в кръчмите сега вече откровено разрушителни балади, на два пъти го биха до смърт някакви патриотични личности и едва тогава се вслуша в съветите на своя голям приятел и ценител дон Румата и замина за метрополията. Румата го запомни завинаги синкаво-бледен от пиянства как стои, вкопчил тънките си ръце във въжетата на палубата на заминаващия кораб, и декламира със звънлив младежки глас своя прощален сонет „Като увехнал лист пада върху душата“. А пък Гура Съчинителя след един разговор в кабинета на дон Реба разбра, че арканарският принц не е могъл да обикне вражеска девойка и сам хвърли на Кралския площад книгите си в огъня, а сега прегърбен, с мъртво лице стоеше в тълпата от придворни при появяването на краля: и при най-малкия знак на дон Реба излизаше напред и декламираше ултрапатриотични стихове, които предизвикваха досада и прозевки. Артистите поставяха сега една и съща пиеса — „Гибелта на варварите, или маршал Тоц, крал Пиц Първи Арканарски“. А певците предпочитаха главно концерти за глас и оркестър. Художниците, които бяха останали живи, рисуваха табели. Впрочем двама или трима се изхитриха да останат в двора и рисувана портрети на краля и дон Реба, който почтително го подкрепя под лакътя (разнообразието не се поощряваше: кралят биваше изобразяван като двадесетгодишен хубавец с ризница, а дон Реба — като зрял мъж с изразително лице).

Да, Арканарският двор бе станал отегчителен. Въпреки това велможите, благородните донове без занятия, гвардейските офицери и лекомислените хубавици доните — едни от тщеславие, други по навик, трети от страх, — както и преди, всяка сутрин изпълваха дворцовите приемни. Честно казано, мнозина изобщо не забелязаха никакви промени. В концертите и състезанията на поетите в миналото те ценяха най-много антрактите, през време на които благородните донове обсъждаха достойнствата на ловджийските кучета и си разказваха анекдоти. Те можеха още да водят немного продължителен спор за качествата на съществата от задгробния свят, но въпросите за формата на планетата и за причините на епидемиите смятаха просто за неприлични. Известна тъга у гвардейските офицери предизвика изчезването на художниците, някои от които бяха майстори в изобразяването на голи модели…

Румата дойде в двореца с малко закъснение. Сутрешният прием вече беше започнал. В залите се тълпяха хора, чуваха се нервният глас на краля и мелодичните команди на министъра на церемониите, който ръководеше обличането на негово величество. Придворните обсъждаха главно нощното произшествие. Някакъв престъпник с лице на ируканец, въоръжен със стилет^[1], влязъл през нощта в двореца, убил часовоя и се втурнал в спалнята на негово величество, където уж бил обезоръжен лично от дон Реба, бил заловен и по пътя за Веселата кула бил разкъсан на парчета от обезумяла от преданост тълпа патриоти. Това беше вече шестото покушение през последния месец и затова самият факт на покушението почти не предизвикваше интерес. Обсъждаха се само подробностите. Румата научи, че когато видял убиеца, негово величество се повдигнал на ложето си, прикрил с тялото си прекрасната дона Мидара и произнесъл историческите думи: „Марш оттук, мръснико!“ Мнозинството напълно вярваше на историческите думи, като предполагаше, че кралят е взел убиеца за лакей. И всички бяха на мнение, че дон Реба е, както винаги, нащрек и е несравним в ръкопашна схватка. Румата с любезни думи се съгласи с това мнение и в отговор разказа историята, която току-що бе измислил, как дванадесет разбойници нападнали дон Реба, той убил на място трима, а останалите накарал да побегнат. Историята бе изслушана с голям интерес и одобрение, след което Румата забеляза уж случайно, че тази история му бил разправил дон Сера. Проявеният интерес изчезна незабавно от лицата на присъствуващите, защото всеки знаеше, че дон Сера е прочут глупак и лъжец. За дона Окана никой не казваше нито дума. За това или още не знаеха, или се преструваха, че не знаят.

Сипейки любезности и стискайки ръчичките на дамите, Румата малко по малко си пробиваше път към първите редици на гиздавата, парфюмирана, обилно потяща се тълпа. Благородното дворянство разговаряше полугласно. „Да, да, същата кобила. Тя си нарани предния крак, но проклет да съм, ако още тази вечер не я изгубя на комар с дон Кеу…“ „Що се отнася до бедрата, благородни доне, те имат необикновена форма. Както казва Цурен… М-м-м… Хълмове от пяна прохладна… м-м-м… не, хълмове от прохладна пяна… Изобщо мощни бедра.“ „Тогава отварям полекичка прозореца, хващам кинжала със зъбите си и, представете си, приятелю, усещам, че решетката се огъва под мене…“, „Аз така го ударих през зъбите с дръжката на меча, че това сиво куче се обърна два пъти през глава. Можете му се полюбувате, ето го там стои така, сякаш има право на това…“, „А дон Тамео повърна на земята, подхлъзна се и падна с главата надолу върху камината…“, „… И тогава монахът й казва: «Я ми разправи, хубавице, съня си…», ха-ха-ха!“

Много ми е обидно, мислеше си Румата. Ако ме убият сега, тази колония от най-прости хора ще бъде последното нещо, което виждам през живота си. Само нещо внезапно. Ще ме спаси само нещо внезапно. Мене и Будах. Да издебна момента и внезапно да нападна. Да го изненадам, да не му позволя да си отвори устата, да не му позволя да ме убие, аз съвсем няма защо да умирам.

Той се промъкна до вратата на спалнята, обхвана с две ръце мечовете си, сви малко съгласно етикета краката си в коленете и се приближи до кралското легло. Обуваха чорапите на краля. Министърът на церемониите със затаен дъх следеше внимателно ловките ръце на двама слуги. Вдясно от разхвърляното ложе беше застанал дон Реба и тихо говореше с един висок костелив човек във военна униформа от сиво кадифе. Това беше отец Цупик, един от вождовете на арканарските щурмоваци, полковник от дворцовата охрана. Дон Реба беше опитен придворен. Ако се съдеше по лицето му, ставаше дума най-много за някоя кобила или за добродетелното поведение на кралската племенница. А отец Цупик като военен човек и бивш бакалин не умееше да владее лицето си. Той помрачняваше, хапеше устни, пръстите му върху дръжката на меча се свиваха и отпущаха; и в края на краищата изведнъж бузата му потрепна, той се обърна рязко и нарушавайки всички правила, излезе от спалнята право срещу тълпата придворни, вцепенени от такова невъзпитание. Дон Реба погледна след него с извиняваща го усмивка, а Румата, след като изпрати с очи тромавата сива фигура, си помисли: „Ето още един мъртвец.“ Той знаеше за търканията между дон Реба и сивото ръководство. Историята на кафявия капитан Ернст Рем беше готова да се повтори.

Чорапите бяха обути. Като се покоряваха на мелодичната заповед на министъра на церемониите, слугите благоговейно, с крайчеца на пръстите си взеха кралските пантофи. Тогава кралят ритна с крака слугите и се обърна така рязко към дон Реба, че коремът му, подобен на здраво натъпкан чувал, се претърколи на едното му коляно.

— Омръзнаха ми вашите покушения! — запищя той истерично. — Покушения! Покушения! Покушения!… Нощем искам да спя, а не да се сражавам с убийци! Защо не направите така, че да правят покушения денем? Вие сте негоден министър, Реба! Още една такава нощ и ще заповядам да ви задушат! (Дон Реба се поклони, притиснал ръка до сърцето си.) След покушенията ме боли глава!

Той внезапно млъкна и тъпо се вторачи в корема си. Моментът беше подходящ. Слугите взеха да се суетят. Преди всичко трябваше да обърне внимание върху себе си. Румата дръпна от слугата десния пантоф, отпусна се на коляно пред краля и почна почтително да наглася пантофа на тлъстия, обут в коприна крак. Това беше много древна привилегия на рода Румата — собственоръчно да обуват десния крак на коронованите особи на империята. Кралят го погледна с мътен поглед. В очите му пламна светлинка на интерес.

— А, Румата! — каза той. — Жив ли сте още? А Реба ми беше обещал да ви удуши! — Той взе да се смее. — Той е негоден министър, този Реба. Той само обещава. Обеща да изкорени измяната, а измяната расте. Наблъска двореца с някакви си сиви селяндури… Аз съм болен, а той избеси всички придворни знахари.

Румата му обу пантофа, поклони се и отстъпи две крачки. Той улови върху себе си внимателния поглед на дон Реба и побърза да придаде на лицето си високомерно-тъп израз.

— Аз съм съвсем болен — продължи кралят, — та мене всичко ме боли. Искам да се оттегля. Отдавна вече да съм се оттеглил, но вие ще загинете без мене, овни такива…

Обуха му втория пантоф. Той стана и веднага изохка, изкриви се и се хвана за коляното.

— Къде са знахарите? — изрева печално той. — Къде е добрият ми Тата? Вие го обесихте, глупако! А на мене само от гласа му ми олекваше! Мълчете, аз сам зная, че е отровител! Пет пари не давам за това! Какво от това, че е отровител? Той беше знаха-а-а-ар! Разбирате ли, убиецо? Знахар! Един ще отрови, друг ще излекува! А пък вие само тровите! По-добре сам се обесете! (Дон Реба се поклони, притиснал ръка до сърцето си, и остана в това положение.) Нали всички обесихте! Останаха само вашите шарлатани! И поповете, които ме поят със светена вода вместо с лекарства… Кой ще ми направи сироп? Кой ще ми разтрие крака с мехлем?

— Господарю! — каза с пълен глас Румата и му се стори, че в двореца всичко е замряло. — Стига да заповядате и най-добрият декар на империята ще бъде след половин час в двореца!

Кралят слисано се вторачи в него. Рискът беше страшен. Достатъчно бе дон Реба да намигне… Румата физически усети колко вперени очи го гледат сега над перата на стрелите — той поне знаеше за какво са редиците от кръгли черни отвори под тавана на спалнята Дон Реба го гледаше с израз на учтиво и благожелателно любопитство.

— Какво значи това? — попита недоволно кралят. — Добре де, заповядвам, къде е вашият лекар?

Румата цял се напрегна. Стори му се, че върховете на стрелите вече бодат плешките му.

— Господарю — каза бързо той, — заповядайте на дон Реба да ви представи прочутия доктор Будах!

Изглежда, че дон Реба все пак се смути. Главното беше казано, а Румата беше жив. Кралят плъзна мътните си очи по министъра на охрана на короната.

— Господарю — продължаваше Румата, сега вече без да бърза и в подходящ стил. — Тъй като зная за вашите наистина непоносими страдания и помня добре за дълга на моя род пред господарите, аз изписах от Ирукан прочутия учен лекар доктор Будах. Обаче за съжаление пътят на доктор Будах бе прекъснат. Сивите войници на уважаемия дон Реба го заловиха миналата седмица и по-нататъшната му съдба е известна само на дон Реба. Предполагам, че лекарят е някъде наблизо, най-вероятно във Веселата кула, и се надявам, че странната неприязън на дон Реба към лекарите още не се е отразила гибелно на съдбата на доктор Будах.

Румата млъкна, затаил дъх. Май че всичко мина превъзходно. Дръж се дон Реба! Той погледна министъра и замръзна. Министърът на охраната на короната никак не беше смутен. Той кимаше на Румата с мил бащински укор. Това Румата съвсем не очакваше. Ами че той е във възторг, помисли си смаяно Румата. Затова пък кралят се държеше, както се очакваше.

— Мошеник! — взе да крещи той. — Ще ви удуша! Къде е докторът? Къде е докторът, питам ви! Млък! Аз ви питам къде е докторът?

Дон Реба излезе напред, приятно усмихнат.

— Ваше величество — каза той, — вие наистина сте щастлив крал, тъй като имате толкова много верни поданици, че понякога те си пречат в стремежа си да вя услужат. (Кралят го гледаше тъпо). Няма да скрия, че, както всичко, което става във вашата страна, ми беше известен и благородният замисъл на пламенния Руматв. Няма да скрия, че аз изпратих нашите сиви войници да посрещнат доктор Будах, изключително за да опазят почтения възрастен човек от случайностите на далечния път. Няма да крия и това, че не бързах да представя Будах Ирукански на ваше величество…

— Как посмяхте? — укорително попита кралят.

— Ваше величество, дон Румата е млад и толкова неопитен в политиката, колкото е опитен в благородния бой. Той не знае на каква низост е способен херцог Ирукански в бясната си злоба против ваше величество. Но ние с вас знаем това, господарю, нали? (Кралят кимна.) И затова сметнах за необходимо да направя предварително едно малко разследване. Аз не бих бързал толкова, но ако вие, ваше величество (нисък поклон на краля), и дон Румата (кимване към Румата) настоявате толкова, още днес следобед, ваше величество, доктор Будах ще се яви пред вас, за да започне лечението.

— А вие не сте глупав, дон Реба — каза кралят, след като помисли. — Разследването е хубаво нещо. То никога не пречи. Проклетият ируканец… — Той изстена и отново се хвана за коляното. — Проклетият крак! Та, значи следобед? Ще чакаме, ще чакаме.

И като се опираше на рамото на министъра на церемониите, кралят бавно тръгна към тронната зала край смаяния Румата. Когато навлезе в тълпата на отдръпващите се придворни, дон Реба се усмихна приветливо на Румата и го попита:

— Тази нощ вие, струва ми се, дежурите пред спалнята на принца? Не греша ли?

Румата мълком се поклони.

* * *

Румата бродеше безцелно по безкрайните коридори и галерии на двореца — тъмни, влажни, вмирисани на амоняк и на гнило, край разкошни, украсени с килими стаи, край прашни кабинети с тесни прозорци с решетки, край складове, затрупани с вехтории с олющена позлата. Тук почти нямаше хора. Рядко някой придворен рискуваше да посещава този лабиринт в задната част на двореца, където кралските апартаменти преминаваха незабелязано в канцеларии на министерството на охрана на короната. Тук човек лесно можеше да се изгуби. Всички помнеха случая, когато гвардейският патрул, който правел обиколка на двореца, се уплашил от отчаяните викове на един човек, който протягал към него издрасканите си ръце през решетката на един отвор в стената. „Спасете ме! — викал човекът. — Аз съм камерюнкер! Не зная как да се измъкна! От два дена нищо не съм ял! Изведете ме оттук!“ (Десет дни между министъра на финансите и министъра на двора се води оживена кореспонденция, след което бе решено все пак да се счупи решетката, и в продължение на тези десет дни хранеха нещастния камерюнкер, като му подаваха месо и хляб на върха на копие.) Освен това тук беше опасно. В тесните коридори ставаха сблъсквания между пийнали гвардейци, които пазеха личността на краля, и пийнали щурмоваци, които пазеха министерството. Биеха се отчаяно и след удовлетворение се разделяха, като отнасяха ранените. Най-сетне тук скитаха и убитите. За два века в двореца се бяха насъбрали доста много.

От дълбоката ниша в стената излезе един щурмовак-часовой със секира, готова за бой.

— Не е позволено — каза мрачно той.

— Какво разбираш ти, глупако! — отвърна небрежно Румата, като го отклони с ръка.

Той чу как щурмовакът тъпче нерешително отзад и изведнъж осъзна, че оскърбителните думички и небрежните жестове излизат при него рефлекторно, че той вече не играе на благороден простак, а в значителна степен е станал такъв. Той си представи себе си такъв на Земята и му стана отвратително и срамно. Защо? Какво стана с мене? Къде изчезна възпитанието ми и насаденото от детинство уважение и доверие към себеподобните, към човека, към прекрасното същество, наречено „човек“? А вече нищо няма да ми помогне, помисли си той с ужас. Та аз истински ги мразя и ги презирам… Не ги съжалявам, не, мразя ги и ги презирам. Аз мога колкото си искам да оправдавам тъпотата и жестокостта на този момък, край когото минах, социалните условия, страшното възпитание, всичко, каквото си искам, но аз сега виждам ясно, че той е мой враг, враг на всичко, което обичам, враг на приятелите ми, враг на онова, което смятам за най-свято. И го мразя не теоретично, не като „типичен представител“, а мразя самия него като личност. Мразя лигавата му муцуна, вонята на неумитото му тяло, сляпата му вяра, злобата му към всичко, което излиза от границите на половите функции и пиенето. Ето той тъпче на място, този глупав младеж, когото още преди половин година шишкавият татко е биел, като се е мъчил да го научи да търгува с мухлясало брашно и захаросано сладко, той сега сумти дръвникът му с дръвник и мъчително се опитва да си спомни параграфите на лошо заучения устав и съвсем не може да съобрази трябва ли да сече благородния дон със секирата, да вика за помощ, или просто да го остави — все едно никой няма да научи. И той ще вдигне ръце от всичко, ще се върне в нишата си, ще пъхне в устата си топка кора за дъвчене и ще мляска, и ще му текат лиги. И не иска да знае нищо на този свят, и за нищо не иска да мисли. Да мисли! А с какво е по-добър нашият орел, дон Реба? Да, разбира се, неговата психология е по-объркана и рефлексите му са по-сложни, но мислите му са подобни на ей тези вмирисани на амоняк и престъпления лабиринти в двореца и той е вече съвсем непоносимо гнусен — страшен престъпник и безсъвестен кръвопиец. Аз дойдох тук, за да обичам хората, да им помогна да се изправят, да видят небето. Не, аз съм лош разузнавач, помисли си той с разкаяние. Аз съм абсолютно негоден историк. И кога успях да хлътна в тресавището, за което говори дон Кондор? Нима богът има право на някакво друго чувство освен състраданието?

Зад него се чу бързо бух-бух-бух от някакви обувки по коридора. Румата се извърна и отпусна ръцете си, кръстосани върху дръжките на мечовете. Към него тичаше дон Рипат, придържайки меча към хълбока си.

— Дон Румата!… Дон Румата!… — извика той още отдалеч с пресипнал шепот.

Румата остави мечовете. Когато изтича до него, дон Рипат се огледа и каза едва чуто на ухото му:

— Търся ви вече от цял час. В двореца е Вага Колелото! Разговаря с дон Реба в лилавите апартаменти.

Румата дори замижа за секунда. После се отдръпна предпазливо и каза с учтиво учудване:

— Имате предвид прочутия разбойник ли? Но нали той е или екзекутиран, или изобщо измислен.

Лейтенантът облиза сухите си устни.

— Той съществува. Той е в двореца… Мислех, че ще ви интересува.

— Мили дон Рипат — каза внушително Румата, — аз се интересувам от слухове. Клюки. Анекдоти… Животът е толкова скучен… Вие очевидно лошо ме разбирате… (Лейтенантът го гледаше с безумни очи.) Съдете сам — какво ме засягат нечистите връзки на дон Реба, когото впрочем твърде уважавам, за да го съдя?… И освен това, извинете, аз бързам… Чака ме една дама.

Дон Рипат облиза отново устните си, поклони се неловко и си тръгна. Изведнъж една щастлива мисъл озари Румата.

— Впрочем, приятелю — любезно извика той. — Какво ще кажете за малката интрига, която изиграхме тази сутрин с дон Реба?

Дон Рипат се спря с готовност.

— Ние сме много задоволени — каза той.

— Нали беше много мило?

— Това беше великолепно! Сивото офицерство се радва много, че най-сетне открито заставахте на наша страна. Такъв умен човек като вас, дон Румата, да се събира с бароните, с благородните изроди…

— Драги ми Рипат! — каза високомерно Румата, като се обърна, за да си върви. — Вие забравяте, че от висотата на моя произход не се вижда никаква разлика дори между краля и вас. Довиждане.

Той закрачи широко по коридорите, като завиваше със сигурност в напречните галерии и мълком отстраняваше часовоите. Той не си представяше ясно какво смята да направи, но разбираше, че това е чуден, рядък късмет. Той трябва да чуе разговора между двамата кръвопийци. Не току-тъй дон Реба беше обещал за жив Вага четиринадесет пъти повече, отколкото за мъртъв…

Иззад лилавите завеси срещу него излязоха двама сиви лейтенанти с голи мечове.

— Здравейте, приятели — каза дон Румата, като се спря между тях. — Министърът тук ли е?

— Министърът е зает, дон Румата — каза единият от лейтенантите.

— Аз ще почакам — каза Румата и мина под завесата.

Тук беше непрогледна тъмнина. Румата се промъкваше пипнешком сред креслата, масите и чугунените подставки за светилници. На няколко пъти той явно чу нечие сумтене над ухото си и го лъхна гъста чесново-бирена миризма. След това видя слаба ивица светлина, чу познатия гъгнив тенор на почтения Вага и се спря. В същата секунда острието на едно копие предпазливо се опря между плешките му. „По-полека, тъпако — каза той ядосано, но тихо. — Това съм аз, дон Румата.“ Копието се отдръпна. Румата помъкна едно кресло към ивицата светлина, седна, изпъна крака и се прозина така, че да се чуе. След това почна да гледа.

Кръвопийците се бяха срещнали. Дон Реба седеше в напрегната поза, с лакти върху масата и сплетени пръсти. Вдясно от него върху купчина книжа лежеше тежък нож за хвърляне с дървена дръжка. По лицето на министъра беше изписана приятна, макар и малко вцепенена усмивка. Уважаемият Вага беше седнал на един диван с гръб към Румата. Той приличаше на стар чудат велможа, прекарал последните тридесет години неотлъчно в двореца си извън града.

— Моите апаши са готови — каза той, — много бързо ще ги оправим. Ама я дайте двадесет стотачки. Харно ще е да ги кръцнем. Но парите са малко. Само тъй ще се спазарим. Това ни е условието.

Дон Реба опипа бръснатата си брадичка.

— Ще ни съдерете кожата — каза замислено той.

Вага сви рамене.

— Това ни е условието. Каква файда имаме да се млатим заради вас? Ставате ли таф?

— Ставам — каза решително министърът на охрана на короната.

— Готова работа — рече Вага, като ставаше.

Румата, който се мъчеше да дочуе нещо от разговора им, забеляза на лицето на Вага пухкави мустаци и остра сива брадичка. Истински придворен от времето на миналото регентство.

— Приятно ми беше да си поговорим — каза Вага.

Дон Реба също стана.

— Разговорът с вас ми достави огромно удоволствие — каза той. — За пръв път виждам такъв смел човек като вас, почтений…

— И аз също — каза с отегчен глас Вага. — И аз се учудвам на смелостта на първия министър на нашето кралство и се гордея с нея.

Той се обърна с гръб към Дон Реба и закрета към изхода, като се опираше на един жезъл. Дон Реба, без да сваля от него замислен поглед, разсеяно сложи пръстите си върху дръжката на ножа. Веднага зад гърба на Румата някой страшно взе да диша и едно дълго кафяво стъбло на тръбичка за духане се провря край ухото му към цепнатината между завесите. Една секунда дон Реба стоя, сякаш се ослушваше, след това седна, издърпа чекмеджето на масата, извади куп книжа и се отдаде на четене. Зад гърба на Румата някой се изплю, тръбичката се махна. Всичко беше ясно. Кръвопийците се бяха споразумели. Румата стана и като настъпваше нечии крака, почна да се промъква назад към изхода на лилавите апартаменти.

* * *

Кралят обядваше в огромна зала с два реда прозорци. Тридесетметровата маса се подреждаше за сто души: самия крал, дон Реба, лицата от кралска кръв (двадесетина пълнокръвни личности, гладници и пияници), министрите на двора и на церемониите, група родовити аристократи, канени по традиция (включително и Румата), дузина гости — барони с непохватните си баронети, и на най-отдалечения край на масата — всякакви дребни аристократи, които с всички средства се бореха да получат покана за кралската трапеза. Когато връчваха поканата и номера на креслото, предупреждаваха дребните аристократи: „Седете неподвижно, кралят не обича, когато се въртят. Дръжте ръцете си на масата, кралят не обича, когато си крият ръцете под масата. Не се озъртайте, кралят не обича, когато се озъртат.“ На всеки такъв обед се изяждаше огромно количество фина храна, изпиваха се цели езера от стари вина, чупеха се и се разваляха много съдове от прочутия есторски порцелан. Министърът на финансите в един от докладите си пред краля се беше похвалил, че един-единствен обед на негово величество струва толкова, колкото издръжката на Соанската академия на науките за половин година.

Докато чакаше, министърът на церемониите тържествено при звуците на тръбите три пъти да обяви „на трапезата!“, Румата стоеше сред група придворни и за десети път слушаше разказа на дон Тамео за кралския обед, на който той, дон Тамео, имал честта да присъствува преди половин година.

— … Намирам креслото си, ние стоим, влиза кралят, сяда и ние сядаме. Обедът върви по реда си. И изведнъж, представете си, драги донове, усещам, че под мене е мокро… Мокро! Не се решавам нито да се извърна, нито да се завъртя, нито да пипна с ръка. Обаче издебвам един момент и мушкам ръка под себе си — и какво мислите? Наистина е мокро! Мириша пръстите си — не, на нищо особено не мирише. Каква е тази дяволия! В това време обедът свършва, всички стават, а пък аз, представете си, благородни донове, някак се страхувам да стана… Виждам, че към мене идва кралят — кралят!, — но продължавам да седя на мястото си, сякаш съм някой барон-селяндур, който не знае етикета. Негово величество се приближава до мене, любезно ми се усмихва и слага ръката си на рамото ми. „Драги ми дон Тамео — казва той, — ние всички вече станахме и отиваме да гледаме балет, а вие все още седите. Какво ви е, да не сте преял?“ — „Ваше величество — казвам аз, — отсечете ми главата, но под мене е мокро.“ Негово величество благоволи да се изсмее и ми заповяда да стана. Аз станах и какво да видя? Наоколо се смеят! Благородни донове, през време на целия обед аз съм седял върху торта с ром! Негово величество благоволи много да се смее. „Реба, Реба — каза той най-сетне, — това са все вашите шеги! Благоволете да почистите благородния дон, вие сте му изцапали седалището!“ Дон Реба се залива от смях, вади кинжала си и почва да чисти тортата от гащите ми. Представяте ли си моето състояние, благородни донове? Няма да скрия, аз треперех от страх при мисълта, че унизен пред всички, дон Реба ще ми отмъсти. За щастие всичко мина. Уверявам ви, благородни донове, че това е най-щастливото ми впечатление през живота! Как се смя кралят! Колко беше доволен негово величество!

Придворните се смееха. Впрочем такива шеги бяха нещо обикновено на кралската трапеза. Слагаха гостите да седнат върху пастети, на кресла с подрязани крака, върху гъши яйца. Слагаха и върху отровни игли. Кралят обичаше да го забавляват. Румата си помисли изведнъж: интересно как ли бих постъпил аз на мястото на този идиот? Страх ме е, че кралят би трябвало да си търси друг министър на охраната, а институтът би трябвало да изпрати в Арканар друг човек. Изобщо трябва да бъда нащрек. Както нашият орел дон Реба…

Забучаха тръби, министърът на церемониите мелодично изрева, кралят влезе, накуцвайки, и всички почнаха да сядат. По ъглите на залата, опрени на мечове с две дръжки, стояха неподвижно дежурните гвардейци. Румата попадна на мълчаливи съседи. Отдясно запълваше креслото треперещият дебелан, мрачният гладник дон Пифа, съпруг на известна хубавица, а отляво безсмислено гледаше в празната си чиния Гур Съчинителя. Гостите замряха, загледани в краля. Кралят напъха в яката си една сивкава салфетка, хвърли поглед върху блюдата и грабна един кокоши крак. Той едва беше впил зъби в него, когато сто ножа с дрънчене се сложиха на чиниите и сто ръце се протегнаха над блюдата. Залата се изпълни с мляскане и смучене, забълбука вино. Мустаците на неподвижните гвардейци с мечовете с две дръжки алчно се размърдаха. Някога Румата усещаше, че му се повдига на тези обеди. Сега беше свикнал.

Докато разделяше с кинжала овнешката плешка, той погледна надясно и веднага се извърна: дон Пифа се беше надвиснал над опечения цял овен и работеше като земериначка. След него не оставаха кости. Румата задържа дъха си и наведнъж изпи чаша ируканско. След това погледна наляво. Гур Съчинителя вяло човъркаше с лъжица в чинийката със салата.

— Какво ново пишете, отец Гур? — попита Румата полугласно.

Гур трепна.

— Пиша ли?… Аз?… Не зная… Много.

— Стихове?

— Да… стихове…

— Вашите стихове са отвратителни, отец Гур (Гур го погледна особено.) Да, да, вие не сте поет.

— Не съм поет… Понякога си мисля какъв съм? И от какво се страхувам? Не зная.

— Гледайте си в чинията и продължавайте да ядете. Аз ще ви кажа какъв сте. Вие сте гениален писател, откривател на нов и най-плодотворен път в литературата. (По бузите на Гур бавно изби руменина.) След сто години, а може би и по-рано по вашите стъпки ще тръгнат десетки писатели.

— Господ да им е на помощ! — изтръгна се от Гур.

— Сега ще ви кажа от какво се страхувате.

— Страхувам се от мрака.

— От тъмнината?

— И от тъмнината. На тъмно ние сме във властта на призраците. Но най-много се страхувам от мрака, защото в него всички стават еднакво сиви.

— Много добре казано, отец Гур. Между другото може ли още да се намери вашето съчинение?

— Не знам… И не искам да знам.

— За всеки случай знайте: един екземпляр се намира в метрополията, в библиотеката на императора. Друг се пази в Музея на рядкостите в Соан. Третият е у мене.

С разтреперана ръка Гур си сложи лъжица желе.

— Аз… не знам… — Той погледна тъжно Румата с огромните си хлътнали очи. — Бих искал да прочета… да препрочета…

— На драго сърце ще ви го дам…

— И после?…

— И после ще го върнете.

— И после ще ви го върнат! — каза рязко Гур.

Румата поклати глава.

— Дон Реба много ви е наплашил, отец Гур.

— Наплашил ме е… Случвало ли ви се е някога да изгаряте собствените си деца? Какво знаете вие за страха, благородни доне!…

— Прекланям глава пред онова, което сте преживели, отец Гур. Но от душа ви осъждам за това, че се предадохте.

Гур Съчинителя изведнъж започна така тихо да шепне, че Румата едва го чуваше сред мляскането и шума от гласовете:

— А за какво е всичко това?… Къде е истината?… Принц Хаар наистина обичаше прекрасната меднокожа Яиневнивора… Те имаха деца… Аз познавам техния внук… Наистина я отровиха… Но ми обясниха, че истината е онова, което сега е полезно за краля… Всичко друго, е лъжа и престъпление. Цял живот съм писал лъжи… И едва сега пиша истината…

Изведнъж той стана и високо и напевно се провикна:

Велик и славен като вечност

е кралят с име Благородство!

Отстъпва всяка безконечносг,

отстъпва всяко първородство!

Кралят престана да дъвче и тъпо се втренчи в него. Гостите се свиха. Само дон Реба се усмихна и беззвучно плесна няколко пъти с ръце. Кралят изплю на покривката костите и каза:

— Безконечност?… Вярно. Правилно, отстъпи… Хваля; те. Можеш да ядеш.

Мляскането и разговорите се възобновиха. Гур седна.

— Лесно и сладостно е да казваш истината в очите на краля — продума той пресипнало.

Румата замълча.

— Ще ви дам екземпляра от вашата книга, отец Гур — рече той. — Но при едно условие. Незабавно да почнете да пишете следващата книга.

— Не — каза Гур. — Късно е. Нека Киун да пише. Аз съм отровен. И изобщо това вече не ме интересува. Сега искам само едно — да се науча да пия. И не мога… Стомахът ме боли…

Още едно поражение, помисли си Румата. Закъснял съм.

— Слушайте, Реба — каза изведнъж кралят. — Ами къде е лекарят? Вие ми обещахте лекарят да дойде след обеда.

— Той е тук, ваше величество — каза дон Реба. — Ще заповядате ли да го повикам?

— Дали ще заповядам? И таз добра! Ако ви болеше така коляното, вие щяхте да квичите като свиня!… Дайте го насам, веднага!

Румата се облегна на гърба на креслото и се приготви да гледа. Дон Реба вдигна ръка над главата си и щракна с пръсти. Вратата се отвори и в залата влезе, като се покланяше непрекъснато, един прегърбен възрастен човек с дълга мантия, украсена е изображения на сребърни паяци, звезди и змии. Под мишниците си държеше плоска продълговата чанта. Румата беше озадачен: той си представяше Будах съвсем иначе. Мъдрецът и хуманистът, авторът на всеобхватния „Трактат за отровите“ не можеше да има такива трепкащи избелели очи, разтреперани от страх устни и такава угодническа усмивка, но той се сети за Гур Съчинителя. Вероятно следствието над заподозрения ирукански шпионин струваше колкото един литературен разговор в кабинета на дон Реба. Да уловя Реба за ухото, помисли си той с наслада. Да го замъкна в тъмницата. Да кажа на палачите: „Ето един ирукански шпионин, който се е преоблякъл като нашия славен министър, кралят заповяда да го накарате да признае къде е истинският министър, вършете си работата и горко ви, ако той умре по-рано от една седмица…“ Той дори се прикри с ръка, за да не види никой лицето му. Какво страшно нещо е омразата…

— Хайде, хайде, ела насам, лекарю — каза кралят. — Както си мършав, братче. Я направи реверанс, реверанс направи ти казвам!

Горкият Будах почна да прави реверанс. Лицето му се обезобрази от ужас.

— Още, още — гъгнеше кралят. — Още веднъж! Още! Не те болят коленете, все пак си излекувал коленете си. Я си покажи зъбите! Та-ка, не ти са лоши зъбите. Да имах и аз такива… И ръцете ти не са лоши, силни са… Здрав си, здрав си, макар че си мършав… Е, хайде, гълъбче, лекувай ме, какво стоиш…

— Ва-ваше величество… ще благоволи ли да си покаже крачето… Крачето… — чу Румата. Той вдигна очи.

Лекарят стоеше на колене пред краля и предпазливо му мачкаше крака.

— Е,… е! — каза кралят. — Какво правиш? Не ме пипай! Като си се наел да ме лекуваш, лекувай ме!

— Всичко ми е я-ясно, ваше величество — измърмори лекарят и почна бързо да се рови в чантата си.

Гостите престанаха да дъвчат. Аристократчетата на крайния ъгъл на масата дори се изправиха и проточиха, вратове, изгаряйки от любопитство.

Будах извади от чантата си няколко каменни флакона, отпуши ги, помириса ги поред и ги нареди на масата. След това взе чашата на краля и я наля до половината с вино. Той направи няколко бавни движения с двете ръце над чашата, прошепна някакви заклинания и бързо изпразни във виното всички флакони. Из залата се понесе миризма на амоняк. Кралят сви устни, надникна в чашата, изкриви нос и погледна дон Реба. Министърът се усмихна съчувствено. Придворните притаиха дъх.

Какво прави той, помисли си учудено Румата, та старецът има подагра! Какво забърка там? В трактата е казано ясно: да се разтриват подутите стави със запарка от тридневна отрова от бялата змия Ку. Да не би това да е за разтриване?

— Това за разтриване ли е? — попита кралят, като кимна страхливо към чашата.

— Съвсем не, ваше величество — каза Будах. Той вече се беше посъвзел. — Това е вътрешно.

— Въ-ътрешно ли? — кралят се нацупи и се облегна на креслото. — Не желая вътрешно. Разтривай ме.

— Както желаете, ваше величество — каза покорно Будах. — Но ще се осмеля да ви предупредя, че от разтривката няма да има никаква полза.

— Кой знае защо, всички ме разтриват — каза недоволно кралят, — а ти искаш непременно да влееш в мене тази мръсотия.

— Ваше величество — каза Будах, като се изправи гордо, — това лекарство зная само аз! Аз излекувах чичото на херцог Ирукански. Що се отнася до разтривачите, нали те не са ви излекували, ваше величество…

Кралят погледна към дон Реба. Дон Реба съчувствено се усмихна.

— Ти си мръсник — с неприятен глас каза кралят на лекаря. — Невзрачен селянин. Калпав слабак. — Той взе чашата. — Като те цапна с чашата през зъбите… — Той надникна в чашата. — Ами ако повърна?

— Ще трябва да повторите, ваше величество — каза скръбно Будах.

— Е, хайде, добре, от мене да мине! — каза кралят и доближи уж чашата до устата си, но изведнъж така рязко я отстрани, че я изплиска върху покривката. — Я пий първо ти! Знам ви аз ируканците, вие продадохте свети Мика на варварите! Пий, ти казвам!

Будах с оскърбен израз взе чашата и отпи няколко глътки.

— Е как е? — попита кралят.

— Горчи, ваше величество — каза със сподавен глас Будах. — Но трябва да се пие.

— Тря-ябва, тря-ябва… — замърмори кралят. — Знам, че трябва. Дай тук! Ето, докопа се и половината чаша излока…

Той обърна на един дъх чашата. Край масата се чуха съчувствени въздишки — и изведнъж всичко стихна. Кралят замръзна със зяпнала уста. От очите му рукнаха сълзи. Той бавно почервеня, след това посиня. Протегна ръка над масата, като тракаше конвулсивно с пръсти. Дон Реба бързо му подаде солена краставичка. Кралят мълчаливо запрати краставичката по дон Реба и пак протегна ръка.

— Вино… — изхриптя той.

Някой се втурна, подаде каната. Кралят бясно въртеше очи и шумно гълташе. Червени струи течаха по бялата му камизола. Когато каната се изпразни, кралят я хвърли към Будах, но не го улучи.

— Подлецо! — каза той с неочакван бас. — За какво, ме уби? Малко сме ви бесили! Да пукнеш!

Той млъкна и опипа коляното си.

— Боли! — каза той с предишния си гъгнив глас. — Все едно, боли!

— Ваше величество — каза Будах. — За пълното излекуване трябва да пиете сиропа всеки ден в продължение поне на една седмица…

В гърлото на краля нещо изписка.

— Вън! — изскимтя той. — Всички вън оттук!

Обръщайки креслата, придворните се втурнаха на куп към вратите.

— Въ-ъ-ън! — викаше диво кралят, като помиташе съдовете от масата.

След като изскочи от залата, Румата се шмугна зад някаква завеса и почна да се смее. Зад съседната завеса също се смееха — истерично, задъхано, пискливо.