Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (5)

Глава четвърта

Гостите вече се бяха събрали, но дона Окана още не беше се появила. До една позлатена масичка с мезета живописно си пийваха, превили гръб и изпъчили мускулестите си задници, кралските гвардейци, прославени с дуелите и сексуалните си похождения. До камината се хилеха малокръвни възрастни дамички, които с нищо не се отличаваха и затова дона Окана ги беше избрала за свои доверени приятелки. Те седяха една до друга на ниски кушетки, а пред тях се суетяха три старчета на тънки, непрекъснато движещи се крака — прочути контета от времето на миналото регентство, последните разказвачи на отдавна забравени анекдоти. Всички знаеха, че без тези старчета салонът не е салон. По средата на залата беше застанал разкрачен, обут в ботуши, дон Рипат, верен и умен агент на Румата, лейтенант от сивата рота на галантеристите, с великолепни мустаци и без каквито и да е принципи. Мушнал големите си червени ръце в кожения си колан, той слушаше дон Тамео, който объркано излагаше новия проект за накърняване на селяните в полза на търговското съсловие, и от време на време мърдаше мустак към дон Сера, който сновеше от стена към стена и видимо търсеше вратата. В ъгъла, хвърляйки встрани предупредителни погледи, доизяждаха задушения крокодил с лук двама прочути художници-портретисти, а до тях в нишата на прозореца беше седнала една възрастна жена в черно — прислужницата, която дон Реба беше назначил при дона Окана. Тя гледаше пред себе си със строг неподвижен поглед, понякога неочаквано се навеждаше с цялото си тяло напред. Настрана от другите играеха на карти една особа от кралска кръв и секретарят на соанското посолство. Особата шмекеруваше, секретарят търпеливо се усмихваше. В гостната това беше единственият човек, зает с работа: той събираше материал за поредното посланическо донесение.

Гвардейците до прозореца поздравиха Румата с бодри възгласи. Румата приятелски им намигна и обиколи гостите. Той се поздрави със старчетата-контета, направи няколко комплимента на доверените приятелки, които веднага се вторачиха в бялото перо зад ухото му, потупа особата от кралска кръв по тлъстия гръб и се упъти към дон Рипат и дон Тамео. Когато минаваше край нишата на прозореца, прислужничката отново политна и лъхна силно на алкохол.

Като видя дон Румата, дон Рипат извади ръце от ремъка и тракна с токове, а дон Тамео се провикна полугласно:

— Вие ли сте, приятелю? Колко хубаво, че дойдохте, аз вече бях изгубил надежда… „Кат лебед с ранено крило извиква плачливо към теб…“ Толкова ми беше скучно… Ако не беше милият дон Рипат, щях да умра от мъка!

Чувствуваше се, че дон Тамео беше малко изтрезнял към обед, но после не можа да се въздържи да не пие повече.

— Я виж ти! — учуди се Румата. — Цитираме бунтовника Цурен?

Дон Рипат веднага се изправи и погледна хищно към дон Тамео.

— А-а… — каза объркан дон Тамео. — Цурен? Защо в същност?… А да, аз го казвам в ироничен смисъл, уверявам ви, благородни донове! Та какво е Цурен? Долен, неблагодарен демагог. И аз исках само да подчертая…

— Че дона Окана не е тук — подхвана Румата — и ви е скучно без нея.

— Тъкмо това исках да подчертая.

— Впрочем къде е тя?

— Чакаме я всяка минута — каза дон Рипат, поклони се и се отдалечи.

Доверените приятелки, еднакво отворили уста, не откъсваха поглед от бялото перо. Старчетата-контета неестествено се смееха. Най-сетне и дон Тамео забеляза перото и се разтрепери.

— Приятелю мой! — зашепна той. — За какво ви е това? Току-виж, че дойде дон Реба… Вярно, че не го чакат днес, но все едно…

— Да не говорим за това — рече Румата и се озърна нетърпеливо. Искаше му се всичко да свърши по-скоро.

Гвардейците вече се приближаваха с чаши.

— Вие сте толкова бледен… — шепнеше дон Тамео. — Разбирам, любов, страст… Но, свети Мика! Държавата преди всичко… И най-сетне това е опасно… Оскърбяване на чувствата…

Нещо се промени в лицето му и той почна да върви заднешком, да отстъпва, да се отдръпва и непрекъснато да се кланя. Гвардейците наобиколиха Румата. Някой му подаде пълна чаша.

— За честта и за краля! — каза един гвардеец.

— И за любовта — добави друг.

— Покажете й какво нещо е гвардията, благородни Румата — каза трети.

Румата взе една чаша и изведнъж видя дона Окана. Тя стоеше на вратата, вееше си с ветрило и тъжно поклащаше рамене. Да, тя беше хубава! Отдалеч изглеждаше дори прекрасна. Тя съвсем не беше по вкуса на Румата, но беше безспорно хубава, тази глупава, похотлива кокошка. Огромни сини очи без сянка от мисъл и топлина, нежна, много опитна уста, разкошно, умело и старателно разголено тяло… Един гвардеец зад Румата, изглежда, не издържа и млясна доста високо. Без да гледа, Румата му даде чашата си и с дълги крачки се упъти към дона Окана. Всички в гостната извърнаха очи от тях и заговориха дейно за празни неща.

— Вие сте ослепителна — измърмори Румата, като се поклони дълбоко и издрънча с мечовете си. — Позволете ми да падна в краката ви… Като хрътка да легна в краката на голата равнодушна красавица…

Дона Окана закри лицето си с ветрилото и лукаво присви очи.

— Вие сте много смел, благородни доне — каза тя. — Ние, бедните провинциалистки, не сме способни да устоим на такова изкушение… — Тя имаше нисък, малко пресипнал глас. — Уви, не ми остава друго, освен да отворя портата на крепостта и да пусна победителя…

Румата изскърца със зъби от срам и злоба и се поклони още по-дълбоко. Дона Окана свали ветрилото и извика:

— Благородни донове, забавлявайте се! Ние с дон Румата сега ще се върнем! Аз обещах да му покажа новите ми ирукански килими…

— Не ни оставяйте за дълго, вълшебнице! — изблея едно от старчетата.

— Съблазнителка! — сладко изрече другото старче. — Фея!

Гвардейците дружно изтрополяха с мечовете. „Наистина, той има вкус…“ — каза ясно кралската особа. Дона Окана хвана Румата за ръкава и го задърпа след себе си. Вече в коридора Румата чу как дон Сера с обида в гласа каза: „Не виждам защо един благороден дон да не погледа ирукански килими…“

В края на коридора дона Окана се спря внезапно, улови Румата за шията и с пресипнало стенание, което трябваше да означава изблик на страст, се впи в устните му. Дъхът на Румата спря. Феята лъхаше остро на смесен аромат от неумито тяло и есторски парфюм. Устните й бяха горещи, мокри и лепкави от сладкиши. Той направи усилие и се помъчи да отвърне на целувката й и това, както изглежда, му се удаде, тъй като дона Окана изстена отново и увисна в ръцете му със затворени очи. Това трая цяла вечност. Сега ще ти покажа, развратнице, помисли си Румата и я стисна в прегръдките си. Нещо изпращя, корсажът й или някое ребро, хубавицата изписка жално, смаяно отвори очи и почна да се дърпа, като се мъчеше да се освободи. Румата бързо разтвори ръце.

— Противен човек — каза тя с възхищение, като дишаше тежко. — Едва не ме смачка…

— Изгарям от любов — измърмори той виновно.

— И аз. Толкова те чаках! Да вървим по-скоро…

Тя го помъкна след себе си през някакви студени тъмни стаи. Румата извади кърпичка и крадешком си избърса устата. Сега този замисъл му се виждаше съвсем безнадежден. Трябва, мислеше си той. Какво ли не трябва!… Тук с разговори няма да се отърва. Свети Мика, защо в двореца никога не се мият? Ама че темперамент. Поне дон Реба да дойдеше… Тя го мъкнеше мълчаливо, настойчиво, както мравка мъкне умряла гъсеница. Чувствувайки се като последен идиот, Румата взе да дрънка някакви любезни глупости за бързите й крачета и за алените й устнички — дона Окана само се смееше. Тя го замъкна в силно затоплен будоар, по стените на който наистина бяха окачени килими, хвърли се на огромното легло, просна се върху възглавниците и почна да го гледа с влажни хиперистерични очи. Румата стоеше като дърво. В будоара остро миришеше на дървеници.

— Ти си прекрасен — прошепна тя. — Ела при мене. Толкова дълго чаках!…

Румата изви очи, повдигаше му се. По лицето му се стичаха капки пот и го гъделичкаха неприятно. Не мога, помисли си той. Да върви по дяволите цялата информация… Лисица… Маймуна… Ами че това е противоестествено, мръсно… Мръсотията е по-добра от кръвта, но това е много по-лошо от мръсотия!

— Защо се бавите, благородни доне? — изкрещя с писклив, пресекващ глас дона Окана. — Елате тук, аз ви чакам!

— По д-дяволите — каза прегракнало Румата.

Тя скочи и изтича към него.

— Какво ти е? Пиян ли си?

— Не зная — процеди той. — Задушно ми е.

— Може би трябва да ти донесат легенче?

— Какво легенче?

— Нищо, нищо… Ще ти мине… — С треперещи от нетърпение пръсти тя почна да разкопчава камизолата му. — Ти си прекрасен… — мърмореше тя, задъхвайки се. — Но си плах като новак. Никога нямаше да помисля… Ами че това е прелестно: кълна се в света Бара!…

Трябваше да я хване за ръцете. Той я гледаше от горе на долу и виждаше блестящата от лака нечиста коса, кръглите голи рамене с топчици от падналата пудра, малките малинови уши. Лошо, помисли си той. Нищо няма да излезе. Жалко, тя сигурно знае някои неща… Дон Реба говори на сън… Той я води на разпитите, тя много обича разпитите… Не мога.

— Е? — каза тя нервно.

— Вашите килими са прекрасни — каза високо той. — Но е време да си вървя.

Отначало тя не разбра, после лицето й се обезобрази.

— Как смееш? — прошепна тя, но той вече беше напипал с плешките си вратата, изскочи в коридора и бързо си отиде. От утре преставам да се мия, помисли си той. Тук трябва да бъдеш шопар, а не бог!

— Скопен кон! — изкрещя подире му тя. — Сополив кастрат! Баба! Да те забият на кол!…

Румата разтвори някакъв прозорец и скочи в градината. Известно време той стоя под едно дърво и гълташе жадно студен въздух. После си спомни за глупашкото бяло перо, дръпна го, смачка го яростно и го хвърли. И Пашка нямаше да може нищо да направи, помисли си той. Никой нямаше да може. „Сигурен ли си?“ — „Да, сигурен съм.“ — „Тогава всички нищо не струвате!“ — „Но на мене ми се повръща от това!“ — „Експериментът не се интересува от твоите преживявания. Като не можеш — не се захващай.“ — „Че аз не съм животно!“ — „Ако Експериментът го изисква, трябва да станеш животно.“ — „Експериментът не може да го изисква.“ — „Както виждаш, може.“ — „Тогава!…“ — „Какво «тогава»?“ Той не знаеше какво тогава. „Тогава… Тогава… Добре, ще сметнем, че съм лош историк. — Той сви рамене. — Ще се помъча да стана по-добър. Ще се науча да се превръщам на свиня…“

Беше около полунощ, когато се прибра в къщи. Без да се съблича, само развърза токите на портупеите, тръшна се на дивана в гостната и заспа като заклан.

Събудиха го негодуващите викове на Уно и благодушният басов рев:

— Махни се, махни се, вълче, ще ти смачкам ухото!…

— А бе той спи, казвам ви!…

— Марш оттук, не се мотай в краката ми!…

— Не бива, казвам ви!

Вратата се разтвори и в гостната нахълта огромният като звяра Пех барон Пампа дон Бау, червенобузест, с бели зъби и щръкнали напред мустаци, с кадифена барета и разкошно малиново наметало, под което слабо блестеше медна ризница. След него се влачеше Уно, който се беше вкопчил в десния крачол на барона.

— Бароне! — провикна се Румата и спусна краката си от дивана. — Как се озовахте в града, приятелю? Уно, остави барона на мира!

— Рядко заядлив хлапак — бърбореше баронът, докато се приближаваше с разтворени прегръдки. — От него ще стане човек. Колко искате за него? Впрочем после ще говорим за това… Позволете ми да ви прегърна!

Те се прегърнаха. Баронът миришеше приятно на прашен път, конска пот и на букет от различни вина.

— Виждам, че и вие сте съвсем трезвен, приятелю мой — каза с огорчение той. — Впрочем вие винаги сте трезвен. Щастливец!

— Седнете, приятелю — каза Румата. — Уно! Донеси ни есторско, и то повечко)

Баронът вдигна огромната си длан.

— Нито капка!

— Нито капка есторско? Уно, недей есторско, донеси ируканско!

— Не искам изобщо вино! — каза с тъга баронът. — Аз не пия.

Румата седна.

— Какво има? — попита разтревожено той. — Болен ли сте?

— Здрав съм като бик. Но тези проклети семейни сцени… Накратко казано, аз се скарах с баронесата — и ето ме тук.

— Скарахте се с баронесата?! Вие?! Стига, бароне, какви са тези странни шеги!

— Представете си. Аз самият съм като в мъгла. Сто и двадесет мили препусках като в мъгла!

— Приятелю — каза Румата. — Още сега ще яхнем конете и ще отидем в Бау.

— Но моята кобила още не си е починала! — възрази баронът. — И после искам да я накажа!

— Кого?

— Баронесата, дявол да го вземе! Аз мъж ли съм, или не в края на краищата?! Тя, виждате ли, е недоволна от пияния Пампа, нека види какъв е трезвият! По-добре да изгния тук от влага, отколкото да се върна в замъка…

Уно каза навъсено:

— Кажете му да не ми дърпа ушите…

— Ма-хай се, вълче! — избърбори добродушно баронът. — И донеси бира! Изпотих се и трябва да наваксам загубата на течност.

Баронът наваксваше загубата на течност в продължение на половин час и малко се оклюма. В паузите между глътките той разправи на Румата за своите неприятности. На няколко пъти прокле „тези пияници съседите, които свикнаха да идват в замъка. Пристигат от сутринта уж да ходят на лов, а сетне, докато се озърнеш, всички са пияни и секат мебелите. Те плъзват из целия замък, цапат навсякъде, обиждат прислугата, осакатяват кучетата и дават отвратителен пример на младия баронет. Сетне се разотиват по къщите си, а ти, мъртво пиян, оставаш на четири очи с баронесата…“

В края на разказа си баронът съвсем се разстрои и дори щеше да поиска есторско, но се опомни и каза:

— Румата, приятелю, да излезем оттук. Вие имате прекалено богата изба!… Да излезем!

— Но къде?

— Не е ли все едно къде! Е, ако щете, в „Сивата радост“…

— Хм… — каза Румата. — Ами какво ще правим в „Сивата радост“?

Известно време баронът мълча и ожесточено си дърпа мустака.

— Как какво? — каза той най-сетне. — Дори ми е чудно… Просто ще си поседим, ще си поговорим…

— В „Сивата радост“? — попита Румата със съмнение.

— Да. Разбирам ви — каза баронът. — Това е ужасно… Но все пак да излезем. Тук през всичкото време ми се ще да поискам есторско!…

— Пригответе ми коня — каза Румата и отиде в кабинета да вземе предавателя.

След няколко минути те яздеха един до друг по тясната улица, потънала в непрогледна тъмнина. Баронът се посъживи и почна да разказва на висок глас какъв глиган уловили онзи ден, за чудните качества на младия баронет, за чудото в манастира на свети Тука, където отец игумен родил от бедрото си момче с шест пръста… При това той не забравяше да се забавлява: от време на време виеше като вълк, дюдюкаше и удряше с камшик по затворените капаци на прозорците.

Когато стигнаха до „Сивата радост“, баронът спря коня и се замисли дълбоко. Румата чакаше. Ярко светеха възмръсните прозорци на пивницата, край коневръза тъпчеха коне, намацани проститутки, седнали една до друга на пейката под прозорците, лениво си подхвърляха обидни думи, двама слуги с мъка търколиха през отворената врата една огромна бъчва, покрита с петна от селитра.

Баронът каза тъжно:

— Сам… Страх ме е да си помисля, цяла нощ пред мене и — сам!… И тя там е сама…

— Не се огорчавайте толкова, приятелю — каза Румата. — Нали с нея е баронетът, а пък с вас съм аз.

— Това е съвсем друго нещо — каза баронът. — Вие нищо не разбирате, приятелю. Вие сте твърде млад и лекомислен… На вас сигурно ви прави удоволствие дори да гледате тези развратници…

— Защо не? — възрази Румата и погледна с любопитство барона. — Мисля, че са много приятни момичета.

Баронът поклати глава и саркастично се усмихна.

— Онази там, дето стои — каза високо той, — има нисък задник. А онази, дето сега се реши, пък съвсем няма задник… Това са крави, приятелю, в най-добрия случай това са крави.^[1] Спомнете си баронесата! Какви ръце, каква грация!… Каква фигура, приятелю!…

— Да — съгласи се Румата. — Баронесата е прекрасна. Да си вървим оттук.

— Къде? — каза тъжно баронът. — И защо? — Лицето му изведнъж изрази решителност. — Не, приятелю, никъде няма да ходя. А вие, както искате. — Той почна да слиза от коня. — Макар че ще ми бъде много мъчно, ако ме оставите сам тук.

— Разбира се, че ще остана с вас — каза Румата. — Но…

— Никакво „но“ — каза баронът.

Те хвърлиха поводите на един слуга, който изтича към тях, минаха гордо край проститутките и влязоха в залата. Тук не можеше да се диша. Пламъците на светилниците с мъка си пробиваха място през мъглата от изпарения като в голяма и много мръсна парна баня. На пейките до дългите маси изпотени войници с разкопчани мундири, морски скитници с цветни кафтани на голо, жени с едва покрита гръд, сиви щурмоваци със секири между коленете, занаятчии с изгорели дрипи пиеха, ядяха, кълняха се, смееха се, плачеха, целуваха се и пееха мръсни песни. Отляво в мъглата едва се забелязваше тезгях, където стопанинът, седнал на специално високо място сред гигантски бъчви, управляваше рояка крадливи слуги, а отдясно като ярък правоъгълник светеше входът към чистите стаи — за благородни донове, почтени търговци и за сивото офицерство.

— В края на краищата, защо да не пием? — попита нервно барон Пампа, улови Румата за ръкава и се запъти към тезгяха в тесния проход между масите, като дращеше гърбовете на седналите с шиповете по колана на ризницата си. До тезгяха той грабна от ръцете на стопанина обемистия черпак, с който наливаше вино по чашите, изпи го мълчаливо до дъно и обяви, че сега вече всичко е загубено и му остава само да се повесели, както трябва. След това се обърна към стопанина, попита гръмогласно дали има в това заведение място, де го благородните хора могат прилично и скромно да си прекарат времето, без да се стесняват от съседството на всякакви негодници, дрипльовци и крадци. Стопанинът го увери, че тъкмо в това заведение има такова място.

— Отлично! — каза величествено баронът и хвърли на стопанина няколко жълтици. — Поднесете на мене и на ей този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лекомислена хубавица, а почтена възрастна жена!

Стопанинът сам заведе благородните донове в чистата стая. Тук имаше малко хора. В един ъгъл мрачно се веселеше компания от сиви офицери — четирима лейтенанти с тесни мундирчета и двама капитани с къси пелерини с нашивки на министерството на охрана на короната. До прозореца пред една голяма кана скучаеше една двойка млади аристократи с кисели физиономии поради общото разочарование. Близо до тях се бяха разположили куп безпарични донове с протрити куртки и кърпени наметала. Те пиеха бира на малки глътки и всяка минута оглеждаха помещението с жадни погледи.

Баронът се строполи до една свободна маса, изви поглед към сивите офицери и измърмори: „Но и тук има негодници…“ Точно тогава една дебела лелка с престилка поднесе първото ястие. Баронът ахна, извади от пояса си кинжала и почна да се весели. Той поглъщаше мълчаливо големи парчета печено еленско месо, купища мариновани миди, купища морски раци, качета със салата и майонеза, като ги поливаше с водопади от вино, бира, брага и вино, смесено с бира и брага. Безпаричните донове по един и по двама почнаха да се промъкват на неговата маса и баронът ги посрещаше с юнашко махване с ръка и с оригване.

Изведнъж той престана да яде, впери опулени очи в Румата и изрева с див глас:

— Отдавна не съм идвал в Арканар, благородни приятелю! И ще ви кажа честно, тук нещо не ми харесва.

— Какво именно, бароне? — попита с интерес Румата, като смучеше едно пилешко крилце.

Лицата на безпаричните донове изразиха почтително внимание.

— Кажете ми, приятелю! — изрече баронът, като бършеше омазнените си ръце в края на наметалото си. — Кажете, благородни донове! Откога в столицата на негово величество нашия крал потомците на най-древни родове в империята не могат крачка да направят, без да се натъкнат на разни дюкянджии и месари?!

Безпаричните донове се спогледаха и почнаха да се отдръпват. Румата погледна към ъгъла, където седяха сивите. Там бяха престанали да пият и гледаха барона.

— Ще ви кажа каква е работата, благородни донове — продължаваше барон Пампа. — Всичко това става, защото вие тук сте се уплашили. Търпите ги, защото се боите. Ето ти се боиш! — изрева той, като се вторачи в най-близкия безпаричен дон, лицето на когото се удължи и той се отдръпна със слаба усмивка. — Страхливци! — кресна баронът. Мустаците му щръкнаха.

Но от безпаричните донове нямаше голяма полза. Те явно не искаха да се бият, искаше им се да си пийнат и да си похапнат.

Тогава баронът преметна крак през пейката, хвана в юмрук десния си мустак, впери очи в ъгъла, където седяха сивите офицери, и заяви:

— А пък ето мене от нищо не ме е страх! Бия сивата паплач, щом ми се падне!

— Какво хрипти там тази бирена бъчва? — попита високо сивият капитан с дългото лице.

Баронът се усмихна със задоволство. Той се измъкна с грохот от масата и се изправи на пейката. Румата, вдигнал вежди, се залови за второто крилце.

— Ей вие, сива сган! — закрещя баронът, като се напъваше, сякаш офицерите бяха на една верста от него. — Да знаете, че онзи ден аз, барон Пампа дон Бау, ударих един ху-убав бой на вашите! Разбирате ли, приятелю — обърна се той към Румата отвисоко, — пиехме си с отец Кабани вечерта в моя замък. Изведнъж се втурва конярят ми и казва, че някаква шайка от сиви р-руши кръчмата „Златната подкова“. Моята кръчма, на моята родова земя! Аз командувам: „На коне!…“ — и право там. Кълна се в шпората си, те бяха цяла шайка, двадесетина души! Пленили някакви си трима, напили се като свине… Тези дюкянджии не знаят да пият… и почнали да пердашат всички и да чупят всичко. Хванах един за краката, че като се почна една! Гоних ги чак до Тежките мечове… Кръв имаше — няма да повярвате, приятелю, до коляно, а пък останаха толкова секири…

На това място разказът на барона бе прекъснат. Капитанът с дългото лице замахна с ръка и един тежък нож за хвърляне тракна по нагръдната пластина на бароновата ризница.

— Откога чакам! — каза баронът и извади от ножницата си огромен меч с две дръжки.

С неочаквана ловкост той скочи на земята, мечът му проряза въздуха като блестяща ивица и пресече една греда на тавана. Баронът изруга. Таванът се огъна, по главите на хората се посипа прах.

Сега всички бяха на крака. Безпаричните донове се отдръпнаха към стените. Младите аристократи се покачиха на масата, за да виждат по-добре. Сивите извадиха сабите си, строиха се в полукръг и със ситни крачки занастъпваха срещу барона. Само Румата остана да седи, като пресмяташе от коя страна на барона може да стане, без да попадне под меча му.

Широкото острие съскаше зловещо, като описваше святкащи кръгове над главата на барона. Баронът поразяваше въображението. Той малко напомняше товарен вертолет с витло на празен ход.

След като го обкръжиха от три страни, сивите бяха принудени да спрат. Един от тях застана несполучливо с гръб към Румата. Румата се протегна през масата, улови го за яката, обърна го по гръб върху чиниите с остатъците от храната и го чукна с ръба на ръката си под ухото. Сивият затвори очи и дори замря. Баронът изкрещя:

— Заколете го, благородни Румата, а пък аз ще довърша, останалите!

Той всички ще избие, помисли си с недоволство Румата.

— Слушайте — каза той на сивите. — Да не си разваляме взаимно веселата нощ. Вие няма да можете да устоите срещу нас. Хвърлете оръжието и си вървете.

— Хубава работа — възрази сърдито баронът. — Аз искам да се бия! Нека се бият! Бийте се де, дявол да ви вземе!

С тези думи той тръгна срещу сивите, като ускоряваше въртенето на меча. Сивите отстъпваха, като видимо пребледняваха. Те явно никога през живота си не бяха виждали товарен вертолет. Румата скочи през масата.

— Чакайте, приятелю — каза той. — Ние абсолютно няма защо да се караме с тези хора. На вас не ви харесва тяхното присъствие тук? Те ще си отидат.

— Без оръжие няма да си отидем — каза мрачно един от лейтенантите. — Ще ни накажат. Аз съм в патрул.

— Дявол да ви вземе, вървете си с оръжието — позволи им Румата. — Сабите в ножниците, ръцете зад главата, минавайте един по един! И да няма никакви подлости! Ще ви счупя кокалите!

— Че как ще излезем? — попита ядосано капитанът с дългото лице. — Този дон ни прегражда пътя!

— И ще го преграждам! — каза упорито баронът.

Младите аристократи оскърбително се изсмяха.

— Добре — каза Румата. — Аз ще държа барона, а вие изтичайте, ама по-бързо — дълго няма да го задържа! Ей, вие там на вратата, освободете изхода!… Бароне — каза той, като прегърна Пампа през широкия кръст. — Струва ми се, приятелю, че сте забравили едно важно обстоятелство. Та нали този славен меч е бил използуван от вашите прадеди само в благороден бой, защото е казано: „Не оголвай меч в странноприемниците.“

Лицето на барона, който продължаваше да върти меча, изрази замисленост.

— Но аз нямам друг меч — каза той нерешително.

— Толкова по-добре!… — каза важно Румата.

— Така ли мислите? — баронът все още се колебаеше.

Та вие го знаете по-добре от мене!…

— Да — каза баронът. — Имате право. — Той погледна нагоре към китката си, която се движеше бясно. — Няма да повярвате, драги Румата, но аз мога така три-четири часа наред — и няма никак да се изморя… Ах, защо не ме види тя сега?!

— Аз ще й разкажа — обеща Румата.

Баронът въздъхна и свали меча. Сивите, превити на две, се втурнаха край него. Баронът ги изпрати с поглед.

— Не знам, не знам… — каза той нерешително. — Как мислите, добре ли направих, че не ги изпратих с ритници по задниците?

— Много добре — увери го Румата.

— Няма що — каза баронът, като мушна меча си в ножницата. — Щом като не можахме да се бием, поне сега имаме право малко да си пийнем и да си похапнем.

Той измъкна изпод масата сивия лейтенант, който все още лежеше в безсъзнание, и изрева със силен глас:

— Ей, стопанке! Дай ни вино и храна!

Младите аристократи се приближиха и учтиво ги поздравиха за победата.

— Дребна работа, дребна работа — каза благодушно баронът. — Шестима хилави нехранимайковци, страхливи като всички дюкянджии. В „Златната подкова“ проснах двайсетина… Колко хубаво — обърна се той към Румата, — че тогава не носех бойния си меч. Можех тогава по разсеяност да го извадя. И макар че „Златната подкова“ не е странноприемница, а е само кръчма…

— Някои точно така казват — каза Румата. — „Не оголвай меча в кръчмата.“

Стопанката донесе нови блюда с месо и нови кани с вино. Баронът запретна ръкави и се захвана за работа.

— Впрочем — каза Румата — кои бяха онези трима пленници, които сте освободили в „Златната подкова“?

— Които съм освободил? — Баронът престана да дъвче и се вторачи в Румата. — Но, благородни приятелю, вероятно не съм се изразил достатъчно точно! Никого не съм освобождавал. Та те бяха арестувани, това е държавна работа… От къде на къде ще ги освобождавам? Някакъв дон, вероятно голям страхливец, един старец-книжник й слугата… — Той сви рамене.

— Да, естествено — каза тъжно Румата.

Баронът изведнъж стана кървавочервен и страшно се опули.

— Какво?! Пак ли? — изрева той.

Румата се озърна. На вратата беше застанал дон Рипат. Баронът се завъртя, като обърна пейките и събори блюдата. Дон Рипат погледна многозначително Румата в очите и излезе.

— Моля за извинение, бароне — каза Румата и стана. — Кралската служба…

— А… — изрече разочаровано баронът. — Съчувствувам ви… За нищо на света не бих отишъл на служба!

Дон Рипат чакаше веднага зад вратата.

— Какво ново? — попита Румата.

— Преди два часа — съобщи делово дон Рипат — по заповед на министъра на охраната дон Реба аз арестувах и препратих във Веселата кула дона Окана.

— Така — каза Румата.

— Преди един час дона Окана умря, тъй като не издържа изпитанието с огън.

— Така — каза Румата.

— Официално я обвиниха в шпионаж. Но… — дон Рипат се смути и наведе очи. — Мисля… Струва ми се…

— Разбирам — каза Румата.

Дон Рипат вдигна към него виновни очи.

— Аз бях безсилен… — почна той.

— Това не е ваша работа — каза пресипнало Румата.

Очите на дон Рипат отново станаха калаени. Румата му кимна и се върна на масата. Баронът привършваше едно блюдо с пълнени сепии.

— Дайте ми есторско! — каза Румата. — И нека донесат още! — Той се изкашля. — Да се веселим. Да се веселим, дявол да го вземе…

* * *

… Когато Румата дойде на себе си, забеляза, че се намира сред обширно празно място. Пукваше се сива зора, в далечината с пресипнали гласове пееха петли-часомери. Грачеха врани, които кръжаха нагъсто над някаква неприятна купчина наблизо, миришеше на влага и на гнило. Мъглата в главата му бързо се разпръсваше, настъпваше познатото състояние на пронизителна яснота и острота на възприятията, на езика му приятно се топеше горчивина на мента. Смъдяха го силно пръстите на дясната ръка. Румата доближи до очите си стиснатия си юмрук. Кожата по кокалчетата беше издрана, а юмрукът му стискаше празна ампула от каспарамид, мощно средство срещу алкохолно отравяне, с което Земята снабдяваше предвидливо своите разузнавачи на изостаналите планети. Изглежда, че вече тук, на празното място, преди да изпадне окончателно в свинско състояние, несъзнателно, почти инстинктивно той беше изсипал в устата си цялото съдържание на ампулата.

Местата му бяха познати — право срещу него се чернееше кулата на изгорената обсерватория, а малко по-вляво личаха в здрача тънките като минарета кули на кралския дворец. Румата пое дълбоко влажния и студен въздух и тръгна към къщи.

Барон Пампа чудесно се беше веселил тази нощ. Придружен от куп безпарични донове, които бързо губеха човешкия си облик, той направи гигантска обиколка на арканарските кръчми и пропи всичко, дори и разкошния си колан, унищожи неимоверно количество алкохол и мезета и стана причина за не по-малко от осем сбивания. Във всеки случай Румата ясно си спомняше осем сбивания, в които той се намеси и се помъчи да ги разтърве, за да не се стигне до убийство. По-нататъшните му спомени тънеха в мъгла. От тази мъгла изплуваха ту хищни муцуни с нож в зъбите, ту безсмислено тъжното лице на последния безпаричен дон, когото барон Пампа се опитваше да продаде в робство на пристанището, ту един разярен дългонос ируканец, който злобно настояваше благородните донове да му върнат конете.

В началото той се държеше още като разузнавач. Пиеше наравно с барона: ируканско, есторско, соанско, арканарско, но преди всяко вино слагаше крадешком под езика си таблетка каспарамид. Той все още запазваше разсъдъка си и по навик отбелязваше струпването на сиви патрули по кръстопътищата и край мостовете, охраната от конни варвари на соанския път, където сигурно щяха да застрелят барона, ако Румата не знаеше наречията на варварите. Той си спомни ясно колко беше поразен от мисълта, че неподвижните редици от необикновени войници с дълги черни пелерини с качулки, строени пред Патриотичната школа, са манастирска дружина. Какво общо има тук църквата? — помисли си той тогава. Откога църквата в Арканар се намесва в светските работи?

Той се опиваше бавно, но все пак се напи, някак изведнъж със скок; и когато в миг на просветление видя пред себе си една разсечена дъбова маса в съвсем непозната стая, гол меч в ръката си и ръкопляскащите безпарични донове наоколо, помисли за малко, че е време да си върви в къщи. Но беше късно. Вълна от ярост и отвратителна, неприлична радост, че се е освободил от всичко човешко, вече го беше обхванала. Той все още оставаше жител на Земята, разузнавач, наследник на хората на огъня и желязото, които не се щадяха и не щадяха в името на великата цел. Той не можеше да стане Румата Есторски, плът от плътта на двадесет поколения войнствени прадеди, прославени с грабежи и пиянство. Но той вече не беше и комунар. Той нямаше повече задължения пред Експеримента. Тревожеха го само задълженията му пред самия него. Той нямаше вече съмнения. Ясно му беше всичко, абсолютно всичко. Той знаеше точно кой е виновен за всичко и знаеше точно какво иска: да сече със замах, да подпалва, да хвърля от стъпалата на двореца върху копията и вилите на ревящата тълпа…

Румата се стресна и извади мечовете си от ножниците. Остриетата бяха нащърбени, но чисти. Той помнеше, че се е сражавал с някого, но с кого? И как свърши всичко?…

Те си пропиха конете. Безпаричните донове изчезнаха някъде. Румата — той и това си спомняше — завлече барона у дома си. Пампа дон Бау беше бодър, напълно трезвен и изпълнен с готовност да продължи веселието — просто той повече не можеше да се държи на краката си. Освен това, кой знае защо, смяташе, че току-що се е разделил с милата баронеса и се намира сега в боен поход срещу своя вечен враг барон Каска, който станал дързък до последна степен. („Съдете сам, приятелю мой, този негодник родил от бедрото си момче с шест пръста и го нарекъл Пампа…“) „Слънцето залязва — съобщи той, като гледаше гоблена, който изобразяваше изгрев. — Ние бихме могли да се повеселим цялата тази нощ, благородни донове, но бойните подвизи ни налагат да спим. Нито капка вино в похода. А при това и баронесата би била недоволна.“

„Какво? Легло ли? Какви легла на открито поле? Нашето легло е чулът на бойния кон!“ С тези думи той смъкна от стената нещастния гоблен, зави се с него през глава и с грохот се строполи в ъгъла под светилника. Румата заповяда на момчето Уно да сложи до барона една кофа зелева чорба и едно каче с туршия. Хлапакът имаше сърдито, заспало лице. „Я какво сте се натряскали — мърмореше той. — Очите ви гледат на различни страни…“ — „Мълчи, глупако“ — каза тогава Румата и… Нещо стана след това. Нещо много лошо, което го подгони през целия град до празното място. Нещо много, много лошо, непростимо, срамно…

Той си спомни за това, когато вече наближи къщата си, и когато си спомни, се спря.

… След като хвърли Уно настрана, той тръгна нагоре по стълбата, разтвори вратата и се втурна при нея като господар и при светлината на нощния светилник видя бялото й лице, огромните очи, изпълнени с ужас и отвращение, и в тези очи — самия себе си, олюляващ се, с увиснала разлигавена устна, с одрани юмруци, с изцапани с мръсотии дрехи, нагъл и подъл простак със синя кръв, и този поглед го изхвърли назад, на стълбата, долу в пруста, зад вратата, на тъмната улица и по-далеч, по-далеч, колкото може по-далеч…

Стиснал зъби с чувството, че всичко вътре в него се вледенява и смразява, той отвори тихичко вратата и влезе на пръсти в пруста. В ъгъла подобно на гигантски морски бозайник сумтеше в мирен сън баронът. „Кой е тук?“ — извика Уно, който дремеше на пейката с арбалет на коленете. „Тихо — каза шепнешком Румата. — Хайде в кухнята. Дай ми бъчва с вода, оцет и нови дрехи, бързо!“

Дълго, яростно, с остра наслада той се обливаше с вода и се разтриваше, с оцет, като смъкваше от себе си нощната мръсотия. Уно, по изключение мълчалив, се суетеше край него. И едва по-късно, когато помагаше на дона да закопчее идиотските си светлолилави панталони с токи отзад, каза навъсено:

— Тази нощ, след като излязохте, Кира слезе и попита идвал ли е донът, или не, види се е решила, че е сънувала. Казах й, че откакто сте излезли вечерта на караул, повече не сте се връщали…

Румата въздъхна дълбоко и се извърна. Не му стана по-леко. По-лошо.

— … А пък аз цяла нощ седях с арбалета над барона: страх ме беше, че както е пиян, ще отиде горе.

— Благодаря ти, момченце — каза с мъка Румата.

Той обу обувките си, излезе на пруста, постоя малко пред тъмното метално огледало. Каспарамидът работеше сигурно. В огледалото се виждаше един изящен, благороден дон с малко отслабнало от изморителното нощно дежурство, но напълно благоприлично лице. Влажната коса, прихваната със златен обръч, меко и красиво падаше от двете страни на лицето му. Румата машинално оправи обектива над носа си. Хубави сцени са наблюдавали днес на Земята, помисли си мрачно той.

В това време се развиделя. През прашните прозорци надникна слънцето. Затракаха капаците на прозорците. На улицата си подвикваха заспали гласове. „Как спахте, брат Кирис?“ — „Благодарение на господа спокойно, брат Тика. Нощта мина и слава богу.“ — „А у нас някой искал да влезе през прозореца. Казват, че благородният дон Румата гулял тази нощ.“ — „Казват, че имал гост.“ — „Че нима днес гуляят? През време на младия крал си спомням как гуляеха — не забелязаха как изгориха половината град.“ — „Да ви кажа, брат Тика, да благодарим на бога, че имаме за съсед такъв дон. Веднъж в годината да се разгуляе, и това е много…“

Румата се качи горе, почука и влезе в кабинета си. Кира седеше на креслото, както вчера. Тя вдигна очи и със страх и тревога го погледна в лицето.

— Добро утро, малката ми — каза той, приближи се, целуна й ръцете и седна срещу нея.

Тя го гледаше все така изпитателно, после попита:

— Изморен ли си?

— Да, малко. И трябва пак да вървя.

— Да ти приготвя ли нещо?

— Няма нужда, благодаря. Уно ще ми приготви. Виж, ако искаш, ми напарфюмирай яката…

Румата чувствуваше как между тях израства стена от лъжа. Отначало тъничка, после все по-дебела и по-здрава. За цял живот! — помисли си той с огорчение. Той седеше с притворени очи, докато тя внимателно мокреше по малко с различни парфюми пищната му яка, бузите, челото, косата му. След това каза:

— Ти дори не ме питаш как съм спала.

— Как, малката ми?

— Сънувах. Разбираш ли, страшен, страшен сън.

Стената стана дебела като крепостна.

— На ново място е винаги така — каза фалшиво Румата. — Пък и баронът сигурно е вдигал много шум долу.

— Да заповядам ли да донесат закуската? — попита тя.

— Заповядай.

— Ами какво вино обичаш сутрин?

Румата отвори очи.

— Кажи да донесат вода — каза той. — Аз сутрин не пия.

Тя излезе и той я чу как говори със спокоен звънлив глас с Уно. После се върна, седна на страничната облегалка на креслото и почна да разказва съня си, а той слушаше, свиваше вежди и чувствуваше как с всяка минута стената става по-дебела и по-непоклатима и как го отделя завинаги от единствения му наистина близък човек в този безобразен свят. И тогава той замахна и удари стената с цялото си тяло.

— Кира — каза той. — Това не беше сън.

И не се случи нищо особено.

— Горкичкият ми — каза Кира. — Чакай, ей сега ще ти донеса зелева чорба…