Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (4)

Глава трета

Този Вага, мислеше си Румата, би било много интересно да го заловя и да го закарам на Земята. Технически това не е сложно. Можех да го направя просто сега. Какво щеше да прави той на Земята? Румата се опита да си представи какво щеше да прави Вага на Земята. В светла стая с огледални стени и кондициониран въздух, с мирис на бор или на море, са хвърлили един огромен мъхнат паяк. Той се притиска към блестящия под, движи конвулсивно злобните си очички и — какво да прави? — тича на една страна и се хвърля в най-тъмния ъгъл, мушка се и заплашително показва отровните си челюсти. Разбира се, преди всичко Вага щеше да потърси обидени хора. И естествено най-глупавият обиден човек би му се сторил прекалено чист и непригоден, за използуване. И ще залинее старчето. Може би дори ще умре. А впрочем кой го знае! Там е работата, че психологията на тези чудовища е тъмна гора. Свети Мика! Много по-сложно е да се ориентираш в нея, отколкото в психологията на нехуманоидните цивилизации. Всичките им действия могат да се обяснят, но е дяволски трудно да се предвидят. Да, може би щеше да умре от мъка. А може би щеше да се огледа, да се приспособи, да види кое как е и да постъпи като лесничей в някой резерват. Та нали не е възможно да няма някаква дребна безобидна страст, която тук само му пречи, а там би могла да стане същността на живота му. Май че обича котки. В бърлогата му, казват, имало цяло стадо и бил назначил специален човек да ги гледа. И дори плащал на този човек, макар че е стиснат и би могъл просто да го сплаши. Но какво щеше да прави той на Земята със своето чудовищно властолюбие — това е непонятно!

Румата се спря пред една кръчма и искаше да влезе, но видя, че му е изчезнала кесията. Той стоеше пред входа напълно объркан (все не можеше да свикне с такива неща, макар че не му се случваше за пръв път) и дълго бъркаше във всичките си джобове. Имаше всичко три торбички, по десетина жълтици във всяка. Една получи прокураторът отец Кин, другата получи Вага. Третата беше изчезнала. Джобовете му бяха празни, на левия крачол бяха изрязани акуратно всички златни токички, и от пояса му беше изчезнал кинжалът.

Тогава той забеляза, че наблизо се бяха спрели двама щурмоваци, които го зяпаха и се хилеха. Сътрудникът на института не даваше пет пари за това, но благородният дон Румата Есторски се озвери. За секунда той изгуби контрол върху себе си. Направи крачка към щурмоваците, ръката му се вдигна от само себе си и се сви в юмрук. Види се, лицето му се беше променило страшно, защото присмехулниците отскочиха и със замръзнали като на паралитици усмивки бързо се шмугнаха в кръчмата.

Тогава той се уплаши. Стана му така страшно, както само веднъж през живота му, когато той — по онова време пилот на рейсов звездолет — усети първия пристъп на малария. Не се разбра откъде се взе тази болест и още след два часа с учудени шеги и остроумни поговорки то излекуваха, но запомни завинаги удара, който почувствува той, абсолютно здравият и никога неболедувал човек, при мисълта, че в него нещо се беше повредило, че е станал непълноценен и сякаш е изгубил едноличната власт над тялото си.

Ами че аз не исках, помисли си той. И наум не ми идваше. Та те не правеха нищо особено — е, стояха, хилеха се… Много глупаво се хилеха, но аз навярно съм бил много смешен, когато тършувах по джобовете си. Та аз едва не ги съсякох, изведнъж разбра той. Ако не се бяха махнали, щях да ги съсека. Той си спомни как съвсем наскоро се хвана на бас и разсече с един удар от горе до долу едно чучело, облечено с двойна соанска ризница, и по гърба му полазиха тръпки… Сега те щяха да лежат ей тук като заклани свине, а пък аз щях да стоя с меч в ръка, без да зная какво да правя… Ама че бог! Озверял съм…

Той почувствува изведнъж, че всички мускули го болят като след тежка работа. Е-е, каза си той тихо. Няма нищо страшно. Всичко мина. Това беше просто избухване. Мигновено избухване. Аз все пак съм човек и нищо животинско не ми е чуждо… Това са просто нерви. Нервите и напрежението от последните дни… И главното — това е усещането за сянката, която настъпва. Не ми е ясно чия е тя, не ми е ясно откъде е, но тя настъпва, и то съвсем неизбежно…

Тази неизбежност се чувствуваше по всичко. И по това, че щурмоваците, които още доскоро се свиваха в казармите, сега свободно се разхождаха с голи секири по средата на улиците, където по-рано беше позволено да ходят само благородните донове. И от това, че от града бяха изчезнали уличните певци, разказвачи, танцьори, акробати. И в това, че гражданите престанаха да пеят куплети с политическо съдържание, станаха много сериозни и знаеха съвсем точно кое е необходимо за благото на държавата… в това, че внезапно и необяснимо беше затворено пристанището. И в това, че бяха разгромени и изгорени от „възмутения народ“ всички дюкянчета, които продаваха редки стоки — единствените места в кралството, където можеше да се купят или да се заемат книги и ръкописи на всички езици на империята и на древните, сега мъртви езици на туземците от Запроливието. И в това, че украшението на града, блестящата кула на астрологическата обсерватория, стърчеше сега в синьото небе като черен гнил зъб, изгорена при „случаен пожар“. И в това, че консумацията на алкохол за последните две години нарасна четири пъти — и то в Арканар, който открай време се слави с неудържимо пиянство! И в това, че подплашените, измъчени селяни окончателно се заровиха под земята в своите Благовония, Райски гъсталаци и Въздушни целувки, като не се решаваха да излизат от землянките си дори за необходимите полски работи. И най-сетне в това, че старият лешояд Вага Колелото се пресели в града, подушвайки голяма плячка… Някъде в дъното на двореца, в разкошните апартаменти, където болният от подагра крал, който от двадесет години не беше виждал слънцето от страх от всичко на света, син на собствения си прадядо, подписва с идиотски смях една след друга ужасни заповеди, които обричат на мъчителна смърт най-честните и безкористни хора, някъде там назряваше един чудовищен цирей и този цирей можеше да се пукне всеки момент…

Румата се подхлъзна на пъпешова кора и вдигна глава. Беше на улица Премногоблагодарение, в царството на солидните търговци, сарафи и майстори-златари. От двете страни стояха солидни старинни къщи с дюкянчета и житарници, тротоарите тук бяха широки, а улицата беше настлана с гранитни блокове. Обикновено тук можеха да се срещнат благородници и по-богати хора, но сега срещу Румата прииждаше гъста тълпа от възбудени хора от простолюдието. Те го заобикаляха предпазливо, поглеждаха го раболепно и мнозина за всеки случай се покланяха. На прозорците на горните етажи се виждаха дебели лица, по тях изстиваше възбуденото любопитство. Някъде отпред от време на време викаха началнически: „Я минавай!… Разпръснете се!… Я по-бързо!…“ В тълпата си говореха:

— В тях е истинското зло, от тях трябва да се боиш най-много. На вид са тихи, благонравни, почтени, като погледнеш — търговец като търговец, а отвътре горчива отрова!…

— Какво го направиха дявола… Аз, дето съм свикнал, вярваш ли, догади ми се, като гледах…

— А на тях нищо им няма… Какви момчета! Просто сърцето ми се радва. Такива няма да те предадат.

— А може би така не бива? Все пак човек е, живо дихание… Е, грешен бил — накажете го тогава, поучете го, но защо така?…

— Остави тая работа!… По-тихо: първо, наоколо има хора…

— Господарю, господарю! Има хубаво сукно, ще ни го дадат, ако ги притиснем… Само че трябва по-бързо, инак пак ще го пипнат продавачите на Пакин…

Пак са пребили някого, помисли си Румата. Поиска му се да завие и да заобиколи мястото, откъдето идваше тълпата и където викаха да минават и да се разпръсват. Но той не зави. Само прокара ръка по косата си, та падналият кичур да не закрива камъка на златния обръч. Камъкът не беше камък, а обектив на телепредавател и обръчът не беше обръч, а радиостанция. Историците на Земята виждаха и чуваха всичко, което виждаха и чуваха двеста и петдесетте разузнавачи на деветте континента на планетата. И затова разузнавачите бяха длъжни да гледат и да слушат.

Той вирна брадичка, разпери мечовете си, за да закачат повече хора, и тръгна право срещу тях по средата на улицата, като тези, които идваха срещу него, бързо се отдръпваха и му правеха път. Четирима яки носачи с боядисани муцуни пренесоха през улицата едно сребристо кресло. Зад завеските надникна красиво студено личице с изрисувани очи. Румата бързо свали шапка и се поклони. Това беше дона Окана, сегашната фаворитка на нашия орел дон Реба. Когато видя великолепния кавалер, тя се усмихна нежно и многозначително. Без да се замисля, човек можеше да посочи двадесет благородни донове, които, след като бъдат удостоени с такава усмивка, ще се втурнат към жените и любовниците си с радостната новина: „Сега другите да се пазят, на всички ще им видя сметката сега, всичко ще им припомня!…“ Такива усмивки са нещо рядко и понякога неоценимо скъпо. Румата се спря и изпрати с поглед креслото. Трябва да се реша, помисли си той. Трябва най-сетне да се реша… Той потръпна при мисълта какво ще му струва това. Но нали трябва! Трябва… Решено е, помисли си той, все едно, друг път нямам. Тази вечер. Той стигна до дюкянчето за оръжие, където се беше отбил одеве да види цените на кинжалите и да послуша стихове, и отново се спря. Ето какво било… Значи е дошъл твоят ред, добри ми отец Гаук.

Тълпата вече се беше разпръснала. Вратата на дюкяна беше откъсната от пантите, прозорците избити. В отвора на вратата стоеше опрял крак в касата огромен щурмовак със сива риза. Друг щурмовак, по-мършав, беше клекнал до стената. Вятърът разнасяше по улицата смачкани изписани листове.

Огромният щурмовак мушна пръста си в устата, посмука го, после го извади от устата и го огледа внимателно. Пръстът му беше окървавен. Щурмовакът улови погледа на Румата и изхриптя благодушно:

— Хапе мръсникът като пор…

Вторият щурмовак бързо се изсмя. Един такъв мършавичък, бледен хлапак, неуверен, с пъпчива муцуна, веднага си личи, че е нов, змийче, кутре…

— Какво е станало? — попита Румата.

— Заловихме един скрит книжник — каза нервно кутрето Дангалакът почна отново да смуче пръста си, без да си променя позата.

— Мир-но! — изкомандува тихо Румата.

Кутрето бързо скочи и вдигна секирата. Дангалакът се позамисли, но все пак свали крака си изостана доста изправено.

— Та какъв книжник беше? — осведоми се Румата.

— Съвсем не знам — каза кутрето. — По заповед на отец Цупик.

— Е и какво? Заловихте ли го?

— Тъй вярно! Заловихме го!

— Това е хубаво — каза Румата.

Това наистина съвсем не беше лошо. Имаше още време. Нищо не е по-скъпо от времето, помисли си той. Един час струва колкото живота, денят е безценен.

— И къде го закарахте? В кулата ли?

— А? — попита объркано кутрето.

— Питам той сега в кулата ли е?

По пъпчивата му муцунка се разтегна несигурна усмивка. Дангалакът се изсмя. Румата стремително се обърна. Там, на другата страна на улицата, висеше като чувал с парцали на напречната греда на портата трупът на отец Гаук. Няколко окъсани момчета го гледаха с отворени уста от двора.

— Днес не пращат всеки в кулата — изхриптя благодушно дангалакът зад гърба му. — Днес я караме бързо. Един възел на ухото — и хайде на разходка.

Кутрето отново се захили. Румата го погледна, без да вижда, и бавно пресече улицата. Лицето на печалния поет беше черно и непознато. Румата наведе очи. Само ръцете му бяха познати, дълги слаби пръсти, изцапани с мастило…

Сега не напущат живота,

живота сега го крадат.

Дори ако някой поиска

да тръгне по друг някой път,

безсилният сам ще отпусне

несръчните слаби ръце,

незнаещ къде в октопода

и има ли всъщност сърце…

Румата се обърна и се отдалечи. Добрият слаб Гаук. Октоподът има сърце. И ние знаем къде е то. И това е най-страшното, мили безпомощни приятелю. Знаем къде е то, но не можем да го съсечем, без да пролеем кръвта на хиляди сплашени, замаяни, слепи, незнаещи що е съмнение хора. А те са толкова много, безнадеждно много, невежи, разединени, озлобени от вечния неблагодарен труд, унижени, неспособни още да се издигнат над мисълта за някой допълнителен грош… И ние още не можем да ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от самите тях. Рано, твърде рано, цяло столетие по-рано, отколкото е възможно, се е вдигнала в Арканар сивата тиня, тя няма да срещне отпор и остава само едно: да спасяваме малцината, които още можем: да спасим — Будах, Тара, Нанин — е, още десетина души, е, още двадесетина.

Но само мисълта, че хиляди други, може би по-малко талантливи, но също честни, истински благородни хора са фатално обречени, пораждаше в гърдите му леден студ и чувство за подлост. От време на време това чувство ставаше толкова остро, че съзнанието му се помрачаваше и Румата виждаше като наяве гърбовете на сивата паплач, озарени от лилавите пламъци на изстрелите, и изкривеното от животински ужас винаги бледо лице на дон Реба и бавно сгромолясващата се отвътре Весела кула… Да, това би било радостно. Това би било истинска работа. Истинско микроскопично въздействие. Но след това… Да, хората от института имаха право. След това ще дойде неизбежното. Кървав хаос в страната. Нощната армия на Вага ще излезе на повърхността, десет хиляди главорези, отлъчени от всички църкви, насилници, убийци, развратители; орди от меднокожи варвари, които слизат от планините и изтребват всичко живо — от бебетата до старците; грамадни тълпи от заслепени от ужас селяни и граждани, които бягат към горите, към планините, към пустините; и твоите привърженици — весели хора, смели хора! — които си разпарят взаимно коремите в най-жестока борба за власт и за правото да владеят картечницата след твоята неизбежно насилствена смърт… И тази безсмислена смърт ще дойде от чашата вино, която ще ти подаде най-добрия ти приятел, или от арбалетната стрела, изсвирила към гърба ти от завесата. И вцепененото лице на онзи, който ще бъде изпратен от Земята да те смени, който ще намери страната обезлюдена, залята от кръв, догаряща в пожарища, в която всичко, всичко, всичко ще трябва да започне отначало…

Румата ритна вратата на къщата си и влезе като черен облак във великолепния овехтял пруст. Муга — побелял, прегърбен слуга с четиридесетгодишен лакейски стаж, само гледаше, сгушил глава в раменете си, как свирепият млад господар бързо сваля шапката, наметалото и ръкавиците си, хвърля на пейката портупеите с мечовете и се качва в своите апартаменти. В гостната момчето Уно чакаше Румата.

— Кажи да поднесат обеда — изръмжа Румата. — В кабинета.

Момчето не се помръдна от мястото си.

— Там ви чакат — каза то навъсено.

— Кой пък сега?

— Някаква мома. А може да е дона. По държане като че е мома — любезна е, а е облечена като благородница… Хубава е.

Кира, помисли си Румата с нежност и облекчение. Ох, че хубаво. Как си почувствувала, мъничката ми… Той постоя със затворени очи, за да дойде на себе си.

— Да я изпъдя ли? — попита делово момчето.

— Тъпак — каза Румата. — Аз ще ти дам едно изпъждане!… Къде е тя?

— Ами че в кабинета — каза момчето и неумело се усмихна.

Румата се упъти с бързи крачки към кабинета.

— Кажи да поднесат обед за двама — заповяда той. — И внимавай: никого да не пускаш! Ако ще кралят, ако ще дяволът, ако ще самият дон Реба да е…

Тя беше в кабинета, седнала със свити крака в креслото, опряла се на юмрук, и разсеяно прелистваше „Трактата за слуховете“. Когато той влезе, тя подскочи, но той не й позволи да стане, изтича, прегърна я, мушна носа си в нейната пухкава ароматна коса и измърмори: „Колко навреме, Кира!… Колко навреме идваш!…“

В нея нямаше нищо необикновено. Момиченце като момиченце, осемнадесетгодишна, с вирнато носле, баща й беше помощник писар в съда, брат й — сержант при щурмоваците. И никой не бързаше да се жени за нея, защото беше червенокоса, а червенокосите в Арканар не ги обичаха. Поради същата причина тя беше учудващо тиха и стеснителна и по нищо не приличаше на устатите, пищни еснафки, които много се ценяха във всички съсловия. Не приличаше и на нежните придворни красавици, които прекалено рано за цял живот научаваха къде е смисълът на женската съдба. Но тя знаеше да обича така, както обичат сега на Земята — спокойно и без колебания…

— Защо си плакала?

— Защо си такъв сърдит?

— Не, кажи защо си плакала?

— После ще ти разкажа. Очите ти са съвсем, съвсем изморени… Какво се е случило?

— После ще ти кажа. Кой те е обидил?

— Никой не ме е обидил. Отведи ме оттук.

— Непременно.

— Кога ще заминем?

— Не зная, мъничката ми. Но ние непременно ще заминем.

— Нададен ли?

— Много надалеч.

— В метрополията?

— Да… в метрополията. У нас.

— Хубаво ли е там?

— Там е чудно хубаво. Там никой никога не плаче.

— Няма такова нещо.

— Да, разбира се. Няма такова нещо. Но ти там никога няма да плачеш.

— Ами какви са хората там?

— Като мене.

— Всички ли са такива?

— Не всички. Има много по-добри.

— Виж, такова нещо няма.

— Тъкмо такова нещо има!

— Защо ти вярвам толкова лесно? Баща ми никому не вярва. Брат ми казва, че всички са свине, само че едните са мръсни, а другите не. Но аз не им вярвам, а на тебе винаги вярвам…

— Обичам те…

— Чакай… Румата… Свали обръча… Нали казваше, че било грехота.

Румата се засмя щастливо, смъкна от главата си обръча, сложи го на масата и го покри с една книга.

— Това е окото на бога — каза той. — Нека се затвори… — Той я вдигна на ръце. — Това е много грешно, но когато съм с тебе, нямам нужда от бог. Така ли?

— Така е — каза тя тихичко.

* * *

Когато седнаха на масата, печеното беше изстинало, а виното, донесено от ледницата, се беше стоплило. Дойде момчето Уно и с тихи стъпки, както го беше учил старият Муга, отиде да пали светилниците, макар че беше още светло.

— Това твоят роб ли е? — попита Кира.

— Не, това е свободно момче. Много мило момче, само че е много стиснато.

— Трябват бели пари за черни дни — забеляза Уно, без да се обръща.

— Тъй и не купи нови чаршафи, нали — попита Румата.

— Какво толкова — каза момчето. — И старите ще свършат работа.

— Слушай, Уно — каза Румата. — Аз не мога цял месец да спя на едни и същи чаршафи.

— Хе — каза момчето. — Негово величество по половин година спи и не се оплаква…

— Ами масълцето — каза Румата и намигна на Кира, — масълцето в светилниците. То да не е безплатно?

Уно се спря.

— Та нали имате гости — каза той най-сетне решително.

— Виждаш ли го какъв е! — каза Румата.

— Той е добър — каза сериозно Кира. — Той те обича. Хайде да го вземем с нас.

— Ще видим — каза Румата.

Момчето попита подозрително:

— Къде да ходя? Никъде няма да отида.

— Ще заминем за там — каза Кира, — където всички хора са като дон Румата.

Момчето помисли и каза презрително: „Да не е в рая за благородници?…“ След това подигравателно прихна и излезе от кабинета, като тътреше скъсаните си обувки. Кира погледна след него.

— Мило момче — каза тя. — Мрачно като мече. Добър приятел си имаш.

— Всичките ми приятели са добри.

— Ами барон Пампа?

— Откъде го познаваш? — учуди се Румата.

— Ами че ти само за него говориш. От тебе чувам само — барон Пампа, та барон Пампа.

— Барон Пампа е отличен другар.

— Как така баронът е другар?

— Искам да кажа, добър човек. Много добър и весел и много обича жена си.

— Искам да се запозная с него… Или ти се срамуваш от мене?

— Н-не, аз не се срамувам. Но макар че е добър човек, той е барон.

— А… — каза тя.

Румата отмести чинията.

— Все пак ми кажи защо си плакала. И си изтичала тук сама. Може ли сега да тичаш сама по улиците?

— Не можех да остана в къщи. Повече няма да се върна. Може ли да ти стана слугиня? Без пари.

Румата се изсмя и се задави и нещо сви гърлото му.

— Баща ми преписва всеки ден доноси — продължи тя с тихо отчаяние. — А книжата, от които преписва, са делите в кръв. Дават му ги във Веселата кула. И защо ти трябваше да ме учиш да чета? Всяка вечер, всяка вечер… Препише записките от изтезанията — и пие… Толкова е страшно, толкова е страшно!… „Ето, Кира — казва, — нашият съсед, калиграфът, учеше хората на писмо. Какъв мислиш, че е? Когато го изтезаваха, даде показания, че е магьосник и ирукански шпионин. Кому да вярвам — казва — сега? Аз — казва — самият съм се учил от него на писмо.“ А като дойде брат ми от патрула — по-пиян от бира, целите му ръце в засъхнала кръв… „Всички — казва — ще ги изколим до дванайсето коляно…“ Разпитва баща ми защо бил грамотен… Днес домъкна в къщи с приятелите си някакво човече… Биха го, изпръскаха всичко с кръв. Той дори престана да вика. Не мога вече, няма да се върна, по-добре ме убий!…

Румата се изправи до нея и почна да й гали косата. Тя гледаше в една точка с блестящи сухи очи. Какво можеше да й каже? Вдигна я на ръце, отнесе я на дивана, седна до нея и почна да й разказва за кристални храмове, за весели градини, дълги много мили, без гнила смет, комари и отвратителни насекоми, за вълшебната покривка, за килими-самолети, за вълшебния град Ленинград, за приятелите си — хора горди, весели и добри, за чудната страна зад моретата, зад планините, която се нарича особено — Земя… Тя слушаше тихо и внимателно и само се притискаше по-силно към него, когато под прозорците на улицата — грррум, грррум, грррум — изтрополяха подковани ботуши.

Тя имаше едно чудесно качество — свято и безкористно вярваше в доброто. Ако разправиш такава приказка на някой крепостен селянин, ще изхъмка със съмнение, ще си избърше сополите с ръкав и ще си тръгне, без да каже дума, само ще се извръща към добрия, трезвия, но — ах, какво нещастие) — побъркан благороден дон. Ако почнеш да разправяш такива работи на дон Тамео и на дон Сера, няма да те изслушат: единият ще заспи, а другият ще се оригне й ще каже: „Това е много благородно, ами как е там с жените?…“ А дон Реба би изслушал докрай внимателно и след като го изслуша, би смигнал на щурмоваците да извият на благородния дон лактите до плешките и да изяснят точно от кого е чул благородният дон тези опасни приказки и кому е успял вече да ги разкаже…

Когато тя се успокои и заспа, той я целуна по спокойното спящо лице, покри я със зимното си наметало, обточено с кожа и излезе на пръсти, като затвори след себе си противно скръцналата врата. Мина през тъмната къща, слезе в стаята на слугите и каза, като гледаше над навелите се в поклон глави:

— Взех си домоуправителка. Казва се Кира. Ще живее горе при мене. Стаята, дето е зад кабинета, още утре да се разтреби старателно. Да слушате домоуправителката както мене. — Той огледа слугите: някой да не се хили. Никой не се хилеше, слушаха го с дължимата почтителност. — А пък ако някой почне да дрънка зад портата, ще му откъсна езика!

След като свърши речта си, той постоя още известно време за внушителност, след това се извърна и отново се качи в стаята си. В гостната, обкичена с ръждясало оръжие, затрупана с чудновати проядени от червеи мебели, той се изправи до прозореца и загледан в улицата, опря чело на студеното тъмно стъкло. Удари първата стража. В отсрещните прозорци палеха светилниците и затваряха капаците, да не привличат лоши хора и лоши духове. Беше тихо, само веднъж някъде долу изкрещя с ужасен глас някакъв пиян — или го събличаха, или той напираше да влезе в чужда врата.

Най-страшни бяха тези вечери, отегчителни, самотни, безпросветни. Ние мислехме, че ще има вечен бой, яростен и победоносен. Смятахме, че винаги ще пазим ясна представа за доброто и злото, за врага и за приятеля. И, общо взето, мислехме правилно, само че много неща не взехме предвид. Например тези вечери не си бяхме представяли, макар че добре знаехме, че ще има…

Долу загърмя желязо — залостваха резето, приготвяха се за нощта. Готвачката се молеше на свети Мика да й прати какъв да е мъж, само да бъде човек самостоятелен и с разбиране. Старият Муга се прозяваше, като си махаше с палец. Слугите в кухнята си допиваха вечерната бира и клюкарствуваха, а Уно святкаше с лоши очи и им казваше като възрастен: „Я стига сте дрънкали, кучета такива…“

Румата се отдръпна от прозореца и се заразхожда из гостната. Това е безнадеждно, помисли си той. Никакви сили няма да стигнат, за да ги откъснем от обичайния кръг на грижи и представи. Може да им се даде всичко. Може да ги заселим в най-съвременните спектрогласови къщи и да ги научи и на йонни процедури и вечер те пак ще се събират в кухнята, ще играят на карти и ще се смеят на съседа, дето го бие жена му. И за тях няма да има по-добро прекарване на времето. В този смисъл дон Кондор има право: Реба е нищо, дреболия в сравнение с грамадата традиции, правила на стадното чувство, осветени от вековете, непоклатими, проверени, достъпни за всеки тъпак на тъпаците, освобождаващи от необходимостта да мислиш и да се интересуваш. А дон Реба сигурно няма да влезе дори в училищната програма. „Дребен авантюрист в епохата на укрепване на абсолютизма.“

Дон Реба, дон Реба! Не е висок, но не е и нисичък, не е дебел и не е много слаб, няма много гъста коса, но далеч не е плешив. Движенията му не са резки, но не са и бавни, има лице, което не се запомня, което прилича едновременно на хиляди лица. Учтив, галантен е с дамите, внимателен събеседник, който между другото не блести с никакви особени мисли…

Преди три години той изскочи от някакво мухлясало мазе на дворцовата канцелария, дребен, незабележим чиновник, подмазващ се, бледичък, дори някак възсинкав. След това тогавашният пръв министър изведнъж беше арестуван и екзекутиран, загинаха при изтезания няколко побъркали се от ужас нищо неразбиращи велможи и сякаш върху техните трупове израсна като исполинска бледа гъба този упорит, безмилостен гений на посредствеността. Той е никой. Той е отникъде. Това не е могъщ ум при слаб владетел, каквито познаваше историята, не е велик и страшен човек, който отдава целия си живот на идеята за борба за обединяване на страната в името на автокрацията. Това не е златолюбец-фаворит, който мисли само за злато и за жени, който убива наляво и надясно заради властта и който властвува, за да убива. Шепнешком разправят дори, че той съвсем не е дон Реба, че дон Реба е съвсем друг човек, а този е господ знае кой, таласъм, двойник, сменен човек…

Каквото и да замисляше, всичко се проваляше. Той насъска един срещу друг два влиятелни рода в кралството, за да ги отслаби и да почне широко настъпление срещу баронството. Но родовете се помириха при звънтенето на металните чаши, провъзгласиха вечен съюз и отнеха от краля едно доста голямо парче земя, което принадлежеше открай време на Тоци Арканарски. Той обяви война на Ирукан, сам поведе армията към границата, удави я в блатата и я разпиля в горите, захвърли всичко на произвола на съдбата и избяга назад в Арканар. Благодарение на дон Гуг, за съществуването на когото той, разбира се, и не подозираше, той можа да подпише мир с херцог Ирукански — с цената на два гранични града, а след това кралят трябваше да изгребе до дъно празната хазна, за да се бори със селските въстания, обхванали цялата страна. За такива грешки всеки друг министър щеше да бъде обесен за краката на върха на Веселата кула, но дон Реба остана по някакъв начин на власт. Той затвори министерството на образованието и благосъстоянието, учреди министерство на охрана на короната, свали от правителствените постове родовата аристокрация и малцината учени, разруши окончателно икономиката, написа трактат „За скотската същност на земеделеца“ и накрая, преди една година, организира „охранителна гвардия“ — „Сивите роти“. Зад гърба на Хитлер стояха монополите. Зад гърба на дон Реба не стоеше никой и беше очевидно, че в края на краищата щурмоваците ще го издадат като муха. Но той продължаваше да навива и да върти, да трупа безсмислица върху безсмислица, да се измъква, сякаш се мъчеше сам да се излъже, сякаш не знаеше нищо друго освен налудничавата задача — да унищожи културата. Подобно на Вага Колелото той нямаше никакво минало. Преди две години всяка аристократична отрепка говореше с презрение за „нищожния простак, който е измамил краля“, затова пък сега, когото и да попиташ от аристократите, всеки ще се нарече роднина по майчина линия на министъра на охрана на короната.

А ето сега му е потрябвал Будах. Отново безсмислица. Отново някаква глупава хитрина. Будах е книжник. Книжниците — на кол. С шум, с церемонии, та всички да знаят. Но шум и церемонии няма. Значи му трябва жив Будах. За какво? Та Реба не е толкова глупав, че да се надява да накара Будах да работи за него? А може би е глупав? А може би дон Реба е просто глупав интригант с късмет, който сам не знае добре какво иска и с хитър вид прави щуротии пред очите на всички? Смешна работа, следя го от три години и тъй и не съм разбрал какво представлява. Впрочем, ако той ме следеше, и той нямаше да разбере. Той може да бъде всичко, ето кое е забавно! Базисната теория конкретизира само основните видове психологична целенасоченост, а всъщност има толкова видове, колкото са хората, на власт може да бъде кой да е! Например човече, което цял живот се занимава с оскърбяване на съседите си. Плюе в чуждите тенджери със супа, подхвърля счукано стъкло в чуждото сено. Разбира се, че ще го пометат, но той ще успее до насита да плюе, да напакости, да се забавлява… И хич не го интересува, че в историята няма да остане следа от него или че далечните потомци ще си блъскат главата да нагаждат поведението му според развитата теория за историческите последователности.

Сега нямам време за теория, помисли си Румата. Знам само едно: човекът е обективен носител на разума; всичко, което пречи на човека да развива разума, е зло и то трябва да се отстрани в най-кратки срокове и по всякакъв начин. По всякакъв? По всякакъв ли?… Не, сигурно не по всякакъв. Или по всякакъв? Лигльо! — си каза той. — Трябва да се реша. Рано или късно, все едно ще трябва да се реша.

Изведнъж той си спомни за дона Окана. Ето, решавай се, помисли си той. Почни тъкмо с това. Ако един бог се заеме да чисти нужник, нека не мисли, че пръстите му ще останат чисти… Прилоша му, като си помисли какво му предстои. Но това е по-добре, отколкото да убива. По-добре мръсотия, отколкото кръв. Той отиде на пръсти а кабинета, за да не събуди Кира, и се преоблече. Повъртя в ръце обръча с предавателя и решително го пъхна в чекмеджето на масата. След това мушна в косата си зад дясното ухо бяло перо — символ на страстна любов, окачи мечовете си и си наметна най-хубавата пелерина. Вече долу, когато отдръпваше резето, си помисли: а пък ако дон Реба научи, свършено е с дона Окана. Но беше вече късно да се връща.