Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (3)

Глава втора

Румата трепна и отвори очи. Беше вече ден. Под прозорците на улицата имаше скандал. Някой, види се военен, крещеше: „П-подлецо! Ще изближеш тази кал с езика си!“ („Добро утро!“ — помисли си Румата.) „Млък!… Кълна се в свети Мика, ти ще ме изкараш от кожата!“ Друг глас, груб и пресипнал, боботеше, че по тази улица човек трябва да си гледа краката. „Сутринта валя дъжд, а пък сам знаете кога я настилаха…“ — „Той ще ме учи къде да гледам!…“ — „По-добре ме пуснете, благородни доне, не ме дръжте за ризата“. — „Той ще ме учи!…“ Чу се силно изплющяване. Види се, това бе втора плесница — първата беше събудила Румата. „Вие по-добре не ме бийте, благородни доне…“ — боботеха долу.

Познат глас, кой ли можеше да бъде? Изглежда, че е дон Тамео. Ще трябва днес да изгубя на карти и да му върна хамахарската кранта. Интересно, ще се науча ли някога да разбирам от коне? Вярно, че ние, родът Румата Есторски, от край време не разбираме от коне. Ние сме познавачи на бойни камили. Добре, че в Арканар почти няма камили. Румата се протегна, мускулите му изпращяха, напипа до главата си усукан копринен шнур и няколко пъти го дръпна. В дъното на къщата задрънчаха звънчета. Хлапакът, разбира се, зяпа скандала, помисли си Румата. Можеше да стане и да се облече сам, но това ще доведе до излишни слухове. Той се вслуша в ругатните под прозорците. Какъв могъщ език! Невероятна ентропия! Да не го съсече дон Тамео… Напоследък в гвардията се появиха хора, които обявиха, че за благороден бой имат само един меч, а другия употребяват специално за улична гонитба — благодарение на грижите на Дон Реба тя взе да се среща много често в славния Арканар. Впрочем дон Тамео не е такъв. Страхливичък си е нашият дон Тамео, пък и е известен политик…

Отвратително е, когато денят започва с дон Тамео… Румата седна и обхвана коленете си под разкошното скъсано одеяло. Добиваш чувството за оловна безпросветност, иска ти се да се разтъжиш и да размишляваш колко сме слаби и нищожни пред обстоятелствата… На Земята това и наум не ни идва. Там ние сме здрави, сигурни момчета, минали през психологично кондициониране и готови на всичко. Ние имаме отлични нерви: знаем да не се извръщаме, когато бият и изпълняват смъртни присъди. Ние имаме нечувана издръжливост: способни сме да понасяме излиянията на най-безнадеждни кретени. Ние сме забравили да се гнусим, приемаме съдове, които, според обичая дават на кучетата, да ги изближат и след това за красота се избърсват с мръсна пола. Ние сме велики имперсонатори, дори на сън не говорим на езиците на Земята. Ние имаме сигурно оръжие — базисната теория за феодализма, разработена в тишината на кабинетите и лабораториите, на прашните разкопки, през време на солидните спорове.

Жалко само, че дон Реба няма понятие от тази история. Жалко само, че психологическата подготовка се измива като почерняла кожа и ние се впускаме в крайности и сме принудени да се занимаваме с непрекъснато допълнително зареждане: „Стискай зъби и помни, че си маскиран бог, че те не знаят какво вършат и че почти никой от тях не е виновен и затова ти трябва да бъдеш търпелив и толерантен…“ Оказа се, че кладенците от хуманизъм в нашите души, които на земята изглеждаха бездънни, се изчерпват със страшна бързина. Свети Мика, нали бяхме истински хуманисти там, на Земята, хуманизмът беше скелетът на нашата природа, от прекланяне пред Човека, от любов към Човека ние стигахме до антропоцентризъм, а тук изведнъж с ужас забелязваме, че не сме обичали Човека, а само комунаря, жителя на Земята, равния на нас… Все по-често забелязваме, че мислим: „Нима това са хора? Нима са способни да станат хора, макар и след време?“ И тогава си спомняме за такива хора като Кира, Будах, Арата Гърбавия, за великолепния барон Пампа и ни става срамно, а и на това не сме свикнали и ни е неприятно и най-главното то не ни помага…

Не мисли за това, каза си Румата. Само не сутрин. Да го вземат мътните този дон Тамео!… В душата ми се е насъбрала горчилка и няма къде да я излея в тази самота. Именно в самота! А пък ние, здрави, самоуверени мислехме ли, че ще се намерим тук в самота? Ами че никой няма да повярва! Антон, приятелю, какво говориш? На запад от тебе, на три часа с вертолет е Александър Василевич, добряк, умен човек; на изток е Пашка, седем години седяхме на един чин, верен весел приятел. Ти просто си се разкиснал, Тошка. Жалко, разбира се, мислехме, че си по-силен, но на кого ли не се случва това?! Работата е адска, разбираме. Я се върни на Земята, почини си, заеми се малко с теорията, а после ще видим…

А Александър Василевич между другото е същински догматик. Щом като базисната теория не предвижда сивите („Аз, гълъбче, за петнадесет години работа такива отклонения от теорията май не съм забелязвал…“), значи сивите ми се привиждат. Щом като ми се привиждат, значи нервите ми не са издържали и трябва да ме изпратят на почивка. „Е, добре, обещавам ви, ще видя сам и ще ви съобщя мнението си. Но засега дон Румата, моля ви, никакви ексцесии…“ А Павел, приятелят ми от детинство, ерудит, видите ли, познавач, извор на информация,… се впусна на провала из историята на двете планети и доказа лесно, че сивото движение не е нищо друго освен обикновена акция на гражданите срещу бароните. „Впрочем тия дни ще дойда при тебе и ще видя. Честно казано, малко ми е неудобно заради Будах…“ Благодарим и за това! И стига вече! Ще се заема с Будах, щом като не съм способен за нищо друго.

Големият учен доктор Будах. Кореняк ируканец, велик медик, на когото херцог Ирукански едва не даде дворянско звание, но размисли и го затвори в кулата. Най-големият специалист в империята по лекуване с отрова. Автор на известния трактат „За тревите и другите растения, които тайнствено могат да служат за причина на скръб, радост и успокоение, както и за слюнката и соковете на влечугите, паяците и на голия глиган Ъ, притежаващ същите и много други качества“. Човек, без съмнение забележителен и истински интелигент, убеден хуманист и безсребреник: цялото му имущество беше торба с книги. Та кой можеше да има нужда от тебе, доктор Будах, в мрачната невежествена страна, затънала в кървавото тресавище на заговори и користолюбие?

Да предположим, че си жив и се намираш в Арканар. Не е изключено, разбира се, да са те заловили нападатели-варвари, спуснали се от склоновете на Червената северна планина. В такъв случай дон Кондор има намерение да се свърже с нашия приятел Шущулетидоводус, специалист по история на първобитните култури, който работи сега като магьосник-епилептик при един вожд с име от четиридесет и пет срички. Ако все пак си в Арканар, преди всичко са могли да те заловят нощните работници на Вага Колелото. И дори не да те заловят, а да те вземат със себе си, защото за тях главната плячка би била твоят придружител, благородният дон, изгубил всичко на комар. Но тъй или иначе те няма да те убият: Вага Колелото е прекалено стиснат за това.

Би могъл да те залови и някой глупак барон. Без всякакъв лош умисъл, просто от скука и хипертрофирано гостоприемство. Ако му се поиска да си попирува с някой благороден събеседник, ще изкара на пътя дружинници и ще замъкне у дома си твоя придружител. И ти ще седиш във вонящата лакейска стая, докато доновете не се напият до забрава и не се разделят. В този случай пак нищо не те заплашва.

Но има още укрили се някъде в Гниловражие остатъци от неотдавна разбитата селска армия на дон Кса и на Перта Гръбнака, които самият орел наш дон Реба тайно издържа в случай на твърде възможните усложнения с бароните. Виж, тези не знаят милост и по-добре да не мисля за тях. Има освен това дон Сатарина, най-родовития имперски аристократ, сто и две годишен, съвсем изкуфял. Той е в родова вражда с херцозите Ирукански и от време на време става деен и почва да залавя всички, които пресичат ируканската граница. Той е много опасен, защото под действието на холецистита е способен да издава такива заповеди, че гробарите не сварват да извозват труповете от неговите тъмници.

И накрая главното. Не е главно, защото е най-опасно, а защото е най-вероятно. Сивите патрули на дон Реба. Щурмоваците по големите пътища. Ти си могъл да попаднеш случайно в ръцете им и тогава трябва да разчитаме на благоразумието и хладнокръвието на твоя придружител. Ами ако дон Реба има интерес от тебе? Дон Реба има такива неочаквани интереси… Неговите шпиони са могли да донесат, че ще пътуваш през Арканар, изпратили са да те посрещне наряд под командата на някой старателен сив офицер, негодник от малоимотните дворяни, и ти лежиш сега в някоя килия под Веселата кула…

Румата отново подръпна нетърпеливо шнура. Вратата на спалнята се отвори с отвратително скърцане, влезе едно момче-слуга, слабичко и навъсено. Името му беше Уно и съдбата му можеше да послужи като тема за балада. То се поклони на прага, като тътреше скъсаните си обувки, отиде до леглото и сложи на масичката табла с писма, кафе и топчица кора за дъвчене за заздравяване на зъбите и чистенето им. Румата сърдито го погледна.

— Кажи ми, моля ти се, ще смажеш ли някой ден вратата?

Момчето гледаше към пода, без да отговори. Румата отметна одеялото, спусна голите си крака от леглото и се пресегна към таблата.

— Изми ли се днес? — попита той.

Момчето пристъпи от крак на крак, без нищо да отговори и почна да ходи из стаята и да събира разхвърляните дрехи.

— Аз май че те попитах дали си се измил днес? — каза Румата, като разпечатваше първото писмо.

— С вода не можеш да измиеш греховете — измърмори момчето. — Да не съм благородник, та да се мия?

— Аз какво ти разправях за микробите? — каза Румата.

Момчето сложи зелените панталони на облегалката на креслото и размаха палеца си, за да пропъди дявола.

— Три пъти се молих през нощта — каза то. — Какво ви трябва повече?

— Ти си глупак — каза Румата и почна да чете писмото.

Беше писано от дона Окана, придворна дама, новата фаворитка на дон Реба. Предлагаше му още тази вечер да навести нея, „нежно страдащата“. В послеписа беше писано с прости думи какво всъщност тя очаква от тази среща. Румата не издържа и се изчерви. Крадешком погледна към хлапака й измърмори: „Ама как може…“ За това трябваше да се помисли. Да отиде му беше противно, да не отидеше беше глупаво — дона Окана знаеше много неща. Той изпи на един дъх кафето и сложи в устата си кората за дъвчене.

Следващият плик беше от плътна хартия, печатът от червен восък беше размазан; личеше си, че писмото е било отваряно. Пишеше дон Рипат, решителен кариерист, лейтенант от сивата рота на галантеристите. Питаше за здравето му, изразяваше увереност в победата на сивото дело и молеше да се отсрочи плащането на един негов малък дълг, като се позоваваше на глупави обстоятелства. „Добре, добре…“ — измърмори Румата, сложи писмото настрана, отново взе плика и го огледа с интерес. Да, почнаха по-деликатно да работят. Личи си, че по-деликатно.

В третото писмо му предлагаха да се сражава с мечове заради дона Пифа, но се съгласяваха да оттеглят предложението си, ако дон Румата бъде така любезен да приведе доказателства, че той, благородният дон Румата, не е имал и няма отношения с дона Пифа. Писмото беше стандартно: основният текст беше писан от калиграф, а в оставените празни места бяха вписани разкривено и с граматически грешки имената и сроковете.

Румата хвърли писмото и почеса изхапаната си от комари лява ръка.

— Хайде, дай да се мия — заповяда той.

Момчето изчезна зад вратата и скоро се върна, като вървеше заднишком и влачеше по пода едно дървено корито с вода. След това изтича още веднъж и домъкна едно празно корито и канче.

Румата скочи на пода, смъкна през главата си вехтата изкусно бродирана нощница и с дрънчене измъкна окачените по леглото му мечове. Момчето за по-сигурно застана зад креслото. След като се поупражнява десетина минути да напада и да отблъсква, Румата захвърли мечовете към стената, наведе се над празното корито и заповяда: „Поливай!“ Без сапун беше лошо, но Румата вече беше свикнал. Момчето изливаше канче след канче на гърба, на шията, на главата и мърмореше: „Всички правят като хората, само ние си ги измисляме. Къде се е видяло — в два съда да се мият. В отходното място някакво гърне измисли… Всеки ден чиста кърпа за лице иска… А пък сам, без да се помоли, скача гол с мечове…“

Докато се разтриваше с кърпата, Румата каза назидателно:

— Аз съм придворен, а не някакъв въшлив барон. Придворният трябва да бъде чист и да благоухае.

— Няма си друга работа негово величество, та ще ви мирише — възрази момчето. — Всички знаят, че негово величество денем и нощем се моли за нас, грешните. А пък дон Реба изобщо никога не се мие. Аз самият чух неговият лакей разправяше.

— Добре де, стига си мърморил — каза Румата, обличайки найлонова фланелка.

Момчето гледаше тази фланелка с неодобрение. За нея отдавна се говореше сред арканарската прислуга. Но тук Румата нищо не можеше да направи поради естествената си човешка гнусливост. Когато той обуваше гащетата си, момчето извърна глава и направи с устните си движение, като че ли оплюваше дявола.

Добре би било все пак да се въведе модата на долните дрехи, помисли си Румата. Обаче по естествен път това би могло да се направи само чрез жените, а Румата и в това отношение се отличаваше с непозволена за разузнавача придирчивост. Кавалерът и развейпрахът, който познава столичните нрави и е заточен в провинцията заради дуел по любов, би трябвало да има поне двадесет възлюблени. Румата полагаше героични усилия, за да поддържа славата си. Половината от неговата агентура, вместо да върши работа, разпространяваше отвратителни слухове за него, които събуждаха завистта и възхищението на арканарската гвардейска младеж. Десетки разочаровани дами, у които Румата специално оставаше по-дълго, за да им чете стихове до късна нощ (третата стража, братска целувка по бузката и скачане от балкона в прегръдките на командира на нощната обиколка, познат офицер), една през друга си разказваха за истинския столичен стил на кавалера от метрополията. Румата се държеше само благодарение на тщеславието на тези глупави и отвратително развратни жени, но проблемата за долните дрехи оставаше нерешена. Колко по-просто беше с носните кърпи! Още на първия бал Румата извади от маншета си изящна дантелена кърпичка и попи с нея устните си. На следващия бал напети гвардейци вече бършеха потните си лица с големи и малки парчета плат с различни цветове, с бродерии и монограми. А след месец се появиха контета, които носеха на прегънатата си ръка цели чаршафи, краищата на които елегантно се влачеха по пода.

Румата облече зелените си панталони и бялата батистена риза с изхабена от пране яка.

— Някой чака ли ме? — попита той.

— Берберинът ви чака — отвърна момчето. — И освен това двама донове седят в гостната, дон Тамео и дон Сера. Заповядаха да им поднесат вино и играят на зарове. Чакат ви за закуска.

— Върви да извикаш берберина. Кажи на благородните донове, че скоро ще дойда. И да не ги нагрубяваш, говори учтиво…

* * *

Закуската не беше много изобилна и оставаше място за скорошния обед. Поднесено беше печено месо с много подправки и кучешки уши, изкиснати в оцет. Пиеха пенливо ируканско, гъсто кафяво есторско, бяло соанско. Разрязвайки сръчно с два ножа овнешкия крак, дон Тамео се оплакваше от безочието на низшите съсловия. „Смятам да подам докладна записка до краля — съобщи той. — Дворянството настоява да се забрани на селяните и на занаятчийската сган да се показват на публични места и по улиците. Нека ходят през дворовете и по крайните улици. А в онези случаи, когато явяването на селянина на улицата е неизбежно, например когато докарва хляб, месо и вино за благородните къщи, нека има специално разрешение от министерството за охрана на короната.“ — „Светъл ум! — каза възхитено дон Сера, като пръскаше плюнка и сок от месо. — А пък вчера в двореца…“ И той разказа последната новина. Любимата на дон Реба, придворната дама Окана, непредпазливо настъпила краля по болния крак. Негово величество изпаднал в ярост, обърнал се към дон Реба и му заповядал да накаже престъпницата за назидание, на което, без да му мигне окото, дон Реба отвърнал: „Ще бъде изпълнено, ваше величество. Още тази нощ!“ „Аз толкова се смях — каза дон Сера, като завъртя глава, — че две телени копчета от камизолата ми отхвръкнаха…“

Протоплазма, мислеше си Румата. Просто плюскаща и размножаваща се протоплазма.

— Да, благородни донове — каза той. — Дон Реба е извънредно умен човек…

— Охо-хо! — каза дон Сера. — И то какъв! Най-светъл ум!…

— Изтъкнат деец — каза важно и с чувство дон Тамео.

— Сега дори ми е чудно, когато си спомня — продължи Румата, като се усмихна приветливо — какво се говореше за него само преди година. Спомняте ли си, дон Тамео, колко остроумно се присмивахте на кривите му крака?

Дон Тамео се задави и изпи на един дъх чаша ируканско.

— Не си спомням — измърмори той. — Пък и какъв присмехулник съм аз…

— Присмивахте се, присмивахте се — каза дон Сера и поклати укорително глава.

— Наистина! — възкликна Румата. — Та вие присъствувахте на този разговор, дон Сера! Спомням си, че така се смяхте на остроумните забележки на дон Тамео, че нещо ви изхвръкна от тоалета…

Дон Сера стана аленочервен и почна дълго и неясно да се оправдава, като през цялото време лъжеше. Дон Тамео се навъси и се залови със силното есторско и тъй като според собствените му думи, „като почнал от завчера сутринта, та и досега не можел да спре“, когато излизаха от къщата, трябваше да го подкрепят от двете му страни.

Денят беше слънчев, ярък. Простият народ се блъскаше между къщите, търсейки нещо за гледане, хлапаците пищяха и свиреха с уста и се замерваха с кал, от прозорците надничаха хубавички гражданки с бонета, вятърничави прислужнички свенливо стрелкаха с влажните си очички и настроението почна малко да се повдига. Дон Сера събори много умело един селянин и едва не умря от смях, докато гледаше как селянинът се вардаля в локвата. Дон Тамео изведнъж откри, че е сложил портупеите с мечове отзад напред и закрещя: „Стойте!“ — и почна да се върти на място, като се мъчеше да се обърне вътре в портупеите. Нещо пак изхвръкна от камизолата на дон Сера. Румата хвана за розовото ушенце една прислужничка, която изтича край тях, и я помоли да помогне на дон Тамео да се оправи. Около благородните донове веднага се събра тълпа от зяпльовци, които даваха съвети на прислужничката, от които тя стана яркочервена, а от камизолата на дон Сера се сипеха като град закопчалки, копченца и токички. Когато най-сетне тръгнаха по-нататък, дон Тамео захвана на всеослушание да съчинява допълнение към своята докладна записка, в което сочеше, че е необходимо „да не се причисляват към селяните и простолюдието хубавичките личности от женски пол“. В този момент една кола с гърнета им препречи пътя. Дон Сера извади и двата меча и заяви, че не подхожда на благородните донове да заобикалят някакви си коли и че той ще си проправи път през тази кола. Но докато се примерваше и се мъчеше да различи докъде свършва стената на къщата и откъде започват гърнетата, Румата хвана колелата, извърна колата и освободи пътя. Зяпльовците, които наблюдаваха с възхищение това, което стана, извикаха на Румата тройно „ура“. Благородните донове щяха да тръгнат по-нататък, но от прозореца на третия етаж се подаде един дебел побелял дюкянджия и почна да говори надълго и нашироко за безчинствата на придворните, които „нашият орел дон Реба скоро ще озапти“. Трябваше да се забавят и да прехвърлят през този прозорец целия товар от гърнета. В последното гърне Румата хвърли две златни монети с профила на Пиц Шести и го връчи на втрещения собственик на колата.

— Колко му дадохте? — попита дон Тамео, когато тръгнаха по-нататък.

— Дреболия — отвърна небрежно Румата. — Две жълтици.

— Кълна се в свети Мика! — провикна се дон Тамео. — Вие сте богат! Искате ли да ви продам моя хамахарски жребец?

— По-добре да го спечеля от вас на зарове — каза Румата.

— Вярно! — каза дон Сера и се спря. — Защо да не изиграем някоя игра на зарове!

— Направо тук ли? — попита Румата.

— Че защо не? — попита дон Сера. — Не виждам защо трима благородни донове да не играят на зарове там, където им се иска!

Дон Тамео изведнъж падна. Дон Сера се спъна в краката му и също падна.

— Съвсем бях забравил — каза той. — Ние вече трябва да отидем на пост.

Румата ги вдигна и ги поведе, като ги хвана за лактите. Той се спря до огромната мрачна къща на дон Сатарина.

— Няма ли да влезем при стария дон? — попита той.

— Съвсем не виждам защо трима благородни донове да не влязат при стария дон Сатарина — каза дон Сера.

Дон Тамео отвори очи.

— Намирайки се на служба при краля — каза тържествено той, — ние трябва всемерно да гледаме в бъдещето. Д-дон Сатарина е изминат етап. Напред благородни донове! Трябва да отида на пост…

— Напред — съгласи се Румата.

Дон Тамео отново обори глава на гърдите си и повече не се събуди. Дон Сера прегъваше пръсти и разказваше за любовните си победи. Така стигнаха до двореца. В караулното помещение Румата сложи с облекчение дон Тамео на една пейка, а дон Сера седна до масата, бутна небрежно настрана пачка ордери, подписани от краля, и каза, че най-сетне е дошло време да пият студено ируканско. „Нека стопанинът докара една бъчва, заповяда той, а тези момиченца (той посочи караулните гвардейци, които играеха на карти край другата маса) нека дойдат насам.“ Дойде началникът на караула, лейтенант от гвардейската рота. Той дълго се вглежда в дон Тамео и дон Сера; когато дон Сера го попита „защо са увехнали всички цветя в тайнствената градина на любовта“, реши, че може би е по-добре да не ги праща сега на пост. Нека засега си полежат така.

Румата игра на зарове с лейтенанта, изгуби една жълтица и си поговори с него за новите униформени портупеи и за начините на точене на мечове. Той каза между другото, че се канел да намине при дон Сатарина, който има оръжие, наточено по старинен начин, и много се огорчи, когато научи, че почтеният велможа окончателно се бил побъркал: още преди месец освободил пленниците си, разпуснал дружината и предал безвъзмездно на хазната богатия си арсенал от средства за инквизиране. Сто и две годишният старец бил казал, че смятал да посвети остатъка от живота си на добри дела, и сега навярно нямало дълго да изкара.

След като се сбогува с лейтенанта, Румата излезе от двореца и тръгна към пристанището. Той вървеше, като заобикаляше локвите и прескачаше ровините, пълни с плесенясала вода, блъскаше безцеремонно зазяпалите се прости хора, намигаше на девойките, на които, както изглежда, неговата външност правеше неотразимо впечатление, поздравяваше дамите, носени на кресла, приятелски поздравяваше познатите дворяни и умишлено не забелязваше сивите щурмоваци.

Той се отби за малко от пътя, за да влезе в Патриотичната школа. Тя беше учредена преди две години на разноски на дон Реба за подготовка на военни и административни кадри от малоимотни и търговски юноши. Къщата беше каменна, строена съвременно без колони и барелефи, с дебели стени, с тесни, прилични на бойници прозорци и полукръгли кули от двете страни на главния вход. В случай на нужда къщата можеше да издържи за известно време.

Румата се качи по тесните стъпала на втория етаж и звънкайки с шпори, се запъти край класните стаи към кабинета на прокуратора на школата. От класните стаи се чуваше глъчка, хорови провиквания. „Какъв е кралят? Светло величество. Какви са министрите? Верни, непознаващи съмнения…“, „… И бог, нашият създател, каза: «Ще те прокълна». И го прокле…“, „А ако рогът изсвири два пъти, да се разпръснем по двама като във верига и да свалим пиките…“, „А когато изтезаваният падне в несвяст, да не се увличаме и да прекратим изпитанието…“

Школа, мислеше си Румата. Гнездо на мъдростта. Опора на културата…

Без да чука, той блъсна ниската сводеста врата и влезе в един кабинет, тъмен и леден като зимник. Насреща му скочи от грамадната маса, затрупана с книжа и тояги за наказания, един дълъг недодялан човек, плешив, с хлътнали очи, стегнат в тесен сив мундир с нашивки на министерството на охрана на короната. Тъкмо той беше прокураторът на Патриотичната школа, ученият отец Кин — садист-убиец, покалугерил се, автор на „Трактат за доноса“, с който беше обърнал върху себе си вниманието на дон Реба.

След като кимна небрежно в отговор на надутото приветствие, Румата седна в креслото и сложи крак върху крак. Отец Кин остана наведен в позата на почтително внимание.

— Е, как е? — попита благосклонно Румата. — Едни грамотни колим, други учим, така ли?

Отец Кин се ухили.

— Грамотният човек не е враг на краля — каза той. — Враг на краля е грамотният мечтател, усъмнилият се грамотен, невярващият грамотен човек! А пък ние тук.

— Добре, добре — каза Румата. — Вярвам. Какво пишеш? Четох твоя трактат — полезна книга, но глупава. Че как можа? Не е хубаво. Ти си прокуратор!…

— Не съм се старал да поразя с ума си — отвърна с достойнство отец Кин. — Единственото, към което се стремях, беше да бъда полезен на държавата. Умните не ни трябват. Трябват ни верни. И ние…

— Добре, добре — каза Румата. — Вярвам. Та пишеш ли нещо ново, или не?

— Каня се да дам за разглеждане на министъра едно разсъждение за новата държава, образец на която смятам, че е областта на Светия орден.

— А бе какво правиш? — учуди се Румата. — Всички, ли искаш да ни покалугериш?

Отец Кин стисна ръце и се наведе напред.

— Позволете ми да ви обясня, благородни доне — каза той разпалено и облиза устните си. — Същността е съвсем другаде! Същността е в основните повели на новата държава. Повелите са прости и са само три: сляпа вяра в непогрешимостта на законите, безпрекословно подчинение на тях и неуморно наблюдение на всеки над всички!

— Хм — каза Румата. — А защо?

— Кое „защо“?

— Все пак си глупав — каза Румата. — Добре де, вярвам ти. Та за какво говорех?… Да! Утре ще приемеш двама нови наставници. Казват се: отец Тара, много почтен старец, занимава се със, кажи я де,… космография, и брат Нанин, също верен човек, силен по история. Това са мои хора, приеми ги почтително. Ето ти гаранцията. — Той хвърли на масата една торбичка, която иззвънтя. — Твоят пай е пет жълтици… Разбра ли всичко?

— Да, благородни доне — каза отец Кин.

Румата се прозина й се озърна.

— Добре, че ме разбра — каза той. — Баща ми, кой: знае защо, много обичаше тези хора и ми завеща да им уредя живота. Ето обясни ми, учени човече, отде един благороден дон може да има такава привързаност към книжниците?

— Може би за някакви специални заслуги? — предположи отец Кин.

— За какво говориш? — попита с подозрение Румата. — Макар че защо не?… Да… Някоя хубава дъщеря или сестра… Ти, разбира се, нямаш вино тук, нали?

Отец Кин виновно разпери ръце. Румата взе от масата едно от листчетата и го подържа известно време пред очите си.

— „Съдействуване“… прочете той. — Мъдреци! — Той изпусна листчето на земята и стана. — Гледай твоята учена сган да не ги обижда. Аз някой ден ще ги навестя и ако науча… — Той приближи до носа на отец Кин юмрука си. — Добре де, добре, не се бой, няма…

Отец Кин се изсмя почтително. Румата му кимна и се упъти към вратата, като драскаше пода с шпорите си.

На улица Премногоблагодарение той се отби в дюкяна за оръжие, купи нови халки за ножниците, опита един-два кинжала (замери ги в стената, изпробва ги върху дланта си — не му харесаха), след това седна на тезгяха и си поговори със собственика отец Гаук. Отец Гаук имаше печални добри очи и малки бледи ръце с неизмити мастилени петна по тях. Румата малко поспори с него за достойнствата на стиховете на Цурен, изслуша един интересен коментар към стиха „Като увехнал лист пада върху душата…“, помоли го да му прочете нещо ново и след като повъздиша заедно с автора над неизразимо тъжните строфи, на излизане издекламира „Да бъдеш или да не бъдеш?“ в свой превод на ирукански език.

— Свети Мика! — провикна се разпалено отец Гаук. — От кого са тия стихове?

— Мои са — каза Румата и излезе.

Той влезе в „Сивата радост“, изпи чаша арканарски киселаж, потупа гостилничарката по бузата, сръчно премести меча си, като обърна масичката на щатния осведомител, който го беше зяпнал с празните си очи, след това отиде в отдалечения ъгъл и намери там един дрипав брадат човек с мастилница на шията.

— Здрасти, брат Нанин — каза той. — Колко прошения написа днес?

Брат Нанин се усмихна срамежливо и показа дребните си развалени зъби.

— Сега се пишат малко прошения, благородни доне — каза той. — Едни смятат, че да молиш е безполезно, а други се надяват в най-близко време да вземат без разрешение.

Румата се наведе над ухото му и му разказа, че работата му с Патриотичната школа е уредена.

— Ето ти две жълтици — каза той в заключение. — Облечи се, оправи се. И бъди по-предпазлив… поне през първите дни. Отец Кин е опасен човек.

— Аз ще му прочета моя „Трактат за слуховете“ — каза весело брат Нанин. — Благодаря, благородни доне.

— Какво ли не прави човек за паметта на баща си! — каза Румата. — А сега ми кажи, къде да намеря отец Тара?

Брат Нанин престана да се усмихва и смутено взе да мига.

— Вчера тук се сбиха — каза той. — А пък отец Тара малко си беше пийнал. И освен това нали е червенокос… Счупиха му едно ребро.

Румата изпъшка от досада.

— Какво нещастие! — каза той — И защо пиете толкова много?

— Понякога е мъчно да се устои — каза тъжно брат Нанин.

— Вярна — каза Румата. — Е, ето ти още две жълтици, пази го.

Брат Нанин се наведе и искаше да му хване ръката. Румата се отдръпна.

— Моля, моля — каза той. — Това не е най-добрата ти шега, брат Нанин. Сбогом.

* * *

На пристанището миришеше, както никъде другаде в Арканар. Миришеше на солена вода, на вмирисана тиня, на подправки, на смола, на дим, на развалена сланина, от кръчмите лъхаше на дим, на пържена риба и вкиснала брага. В задушния въздух се носеха непрекъснати разноезични ругатни. По кейовете, в тесните проходи между складовете, край кръчмите се блъскаха хиляди хора с чудноват изглед: разпасани моряци, надути търговци, навъсени рибари, търговци на роби, търговци на жени, намацани проститутки, пияни войници, някакви тъмни личности, окичени с оръжие, фантастични дрипльовци със златни гривни по мръсните си лапи. Всички бяха възбудени и сърдити. По заповед на дон Реба вече трети ден нито един кораб, нито един члун^[1] не можеше да напусне пристанището. Край пристаните поклащаха ръждясали касапски секири сивите щурмоваци. Те плюеха и поглеждаха нахално и злорадо към тълпата. По задържаните кораби клечаха на групи меднокожи кокалести хора, облечени с кожи с козината отвън и с медни шапки — наемници-варвари, които нищо не представляваха в ръкопашен бой, но бяха страшни ей тъй на разстояние с много дългите си тръбички, с които издухваха отровни шипове. А зад гората от мачти, в открития залив, се чернееха в мъртвото затишие дългите бойни галери на кралския флот. От време на време те изпускаха червени огненодимни струи, които възпламеняваха морето — горяха нефт, за да всяват страх.

Румата отмина митническата канцелария, пред затворените врати на която се бяха струпали мрачни морски вълци, които напразно очакваха разрешение за излизане, проби си път през кресливата тълпа, която търгуваше с каквото й падне (от робини и черен маргарит до наркотици и дресирани паяци), излезе на кея, изви поглед към подутите трупове с матроски куртки, изложени за всеобщо разглеждане на самия припек, и след като описа дъга по затрупаното с боклуци празно място, влезе във вонящите улички край пристанището. Тук беше по-тихо. На вратите на бедняшки малки вертепи дремеха полуголи проститутки, на кръстопътя лежеше с разбита муцуна пиян войник с обърнати навън джобове, край стените се прокрадваха подозрителни фигури с бледи нощни физиономии.

Румата идваше тук за пръв път денем и отначало се учуди, че не привлича вниманието: хората, които срещаше, гледаха с подпухнали очи или край него, или като че ли през него, макар че се отдръпваха и му даваха път. Но когато завиваше на ъгъла, той случайно се обърна и успя да види как петнадесетина разнокалибрени глави, мъжки и женски, рошави и плешиви, мигновено се дръпнаха към вратите, прозорците и входовете. Тогава той усети странната атмосфера на това гнусно място, атмосфера не на вражда или на опасност, а на някакъв лош, користен интерес.

Той блъсна с рамо вратата и влезе в един от вертепите, където в полутъмното салонче зад тезгяха дремеше едно дългоносо старче с лице на мумия. Масите бяха празни. Румата се приближи безшумно до тезгяха и вече се целеше да чукне стареца по дългия нос, когато изведнъж забеляза, че спящият старец съвсем не спи, а го разглежда внимателно през голите си присвити клепачи. Румата хвърли на тезгяха малка сребърна монета и очите на стареца веднага широко се отвориха.

— Какво желае благородният дон? — осведоми се той делово. — Тревичка? Нещо за мирисане? Момиче?

— Не се преструвай — каза Румата. — Ти знаеш за какво идвам.

— А-а, ама това бил дон Румата! — провикна се с необикновено учудване старецът. — А бе гледам, нещо познато…

След като каза това, той отново отпусна клепачи. Всичко беше ясно. Румата заобиколи тезгяха и се промъкна през тясната врата в съседната стаичка. Тук беше тясно, тъмно и вонеше на вкиснато. По средата зад високо писалище стоеше наведен над някакви книжа един сбръчкан възрастен човек с плоска черна шапчица. На писалището трепкаше светилник и в здрача се виждаха само лицата на хората, които седяха неподвижно край стените. Румата, прикрепяйки мечовете, също напипа една табуретка до стената и седна. Тук си имаше свои закони и свой етикет. Никой не обърна внимание на новодошлия: щом е дошъл човек, значи така трябва, а ако не трябва, само да смигнат — и човекът ще изчезне. Търси го, ако щеш, по целия свят… Сбръчканият старец скърцаше прилежно с перо, хората край стените бяха неподвижни. От време на време ту един, ту друг проточено въздишаше. По стените с лек тропот тичаха невидими гущери-мухоловки.

Неподвижните хора край стените бяха главатари на банди — някои от тях Румата отдавна познаваше по физиономия. Сами по себе си тези тъпи животни не струваха много. Тяхната психология не беше по-сложна от психологията на средния дюкянджия. Те бяха невежи, безмилостни и си служеха добре с ножовете и късите тояги. А виж човекът до писалището…

Казваше се Вага Колелото и беше всемогъщ, незнаещ конкуренти главатар на всички престъпни сили на Запроливието — от Питанските блата на запад от Ирукан до морските граници на търговската република Соан. Той беше прокълнат от трите официални църкви на империята за безмерната си горделивост, защото се наричаше по-млад брат на царствуващите особи. Разполагаше с нощна армия, с общ брой до десет хиляди души, с богатство от няколко стотици хиляди жълтици, а агентурата му проникваше в светая светих на държавния апарат. През последните двадесет години четири пъти го бяха екзекутирали, всеки път при голямо струпване на хора; според официалната версия в настоящия момент той гниеше едновременно в три най-мрачни зандана на империята, а дон Реба нееднократно беше издавал заповеди „относно възмутителното разпространяване от страна на държавните престъпници и другите злосторници на легенди за така наречения Вага Колелото, който в действителност не съществува и следователно е легендарен“. Същият този дон Реба според слуховете викал при себе си някои барони, разполагащи със силни дружини, и им предлагал възнаграждение: петстотин жълтици за Вага мъртъв и седем хиляди жълтици за жив. Самият Румата трябваше на времето си да изхаби доста сили и злато, за да влезе в контакт с този човек. Вага предизвикваше у него най-силно отвращение, но понякога биваше извънредно полезен — буквално незаменим. Освен това Вага беше заинтересувал много Румата като учен. Той беше извънредно любопитен експонат в неговата колекция от средновековни чудовища, личност, която, както изглежда, нямаше абсолютно никакво минало…

Най-сетне Вага сложи перото, изправи се и каза със скърцащ глас:

— Така е то, деца мои. Две и половина хиляди жълтици за три, дни. А разходите са само хиляда деветстотин деветдесет и шест. Петстотин и четири малки кръглички жълтички за три дни. Не е лошо, деца мои, не е лошо…

Никой не се помръдна. Вага се отдръпна от писалището, седна в един ъгъл и разтърка силно сухите си длани.

— Има с какво да ви зарадвам, деца мои — каза той. — Настъпват добри времена, изобилни… Но ще трябва да се потрудим. Ох, колко много! Моят по-стар брат, Арканарският крал, е решил да изтреби всички учени хора в нашето общо кралство. Няма що, той си знае. Пък и кои сме ние, та да обсъждаме неговите високи решения? Обаче ние можем и трябва да извлечем печалба от това решение. И понеже сме негови верни поданици, ще му услужим. Но тъй като сме негови нощни поданици, няма да изпуснем и нашия малък дял. Той няма да забележи и няма да ни се сърди. Какво?

Никой не се помръдна.

— Стори ми се, че Пига въздъхна. Вярно ли е, Пига, сине?

В тъмнината се разшаваха и се изкашляха.

— Не съм въздишал, Вага — каза един груб глас. — Как може…

— Не бива, Пига, не бива! Правилно! Всички трябва сега да ме слушате със затаен дъх. Всички вие ще се разпръснете оттук, ще се заловите за тежък труд и няма да има кой да ви посъветва. Моят по-стар брат, негово величество, чрез устата на своя министър дон Реба ни обеща за главите на някои от избягалите и укрили се учени хора доста пари. Ние трябва да му доставим тези глави и да зарадваме стареца. А, от друга страна, някои учени хора искат да се скрият от гнева на моя по-стар брат и няма да пожалят за това средствата си. В името на милосърдието и за да облекчим душата на моя по-стар брат от бремето на излишни, злодейства, ние ще помогнем на тези хора. Впрочем впоследствие, ако негово величество има нужда и от тези глави, той ще ги получи. Евтино, съвсем евтино…

Вага млъкна и обори глава. По бузите му изведнъж потекоха старчески бавни сълзи.

— Ами че аз остарявам, деца мои — каза той и изхлипа. — Ръцете ми треперят, краката ми се подгъват и паметта ми почва да ми изневерява. Забравих, съвсем забравих, че сред нас в тази задушна тясна стаичка се измъчва един благороден дон, когото съвсем не интересуват нашите дребни сметки. Ще се оттегля. Ще се оттегля от работа. А засега, деца мои, хайде да се извиним пред благородния дон…

Той стана и охкайки, се наведе в поклон. Останалите също станаха и се поклониха, но с явна нерешителност и дори с уплаха. Румата буквално чуваше как пращят тъпите им примитивни мозъци и напразно се мъчат да стигнат до смисъла на думите и постъпките на това прегърбено старче.

Работата, разбира се, беше ясна: разбойникът използуваше още един шанс да уведоми дон Реба, че нощната армия смята да действува в настоящия погром заедно със сивите. А сега, когато дойде време да се дават конкретни указания, да се посочват имена и срокове за операциите, присъствието на благородния дон ставаше, меко казано, обременително и на благородния дон се предлагаше да изложи по-бързо работата си и да се измита оттук. Тъмен старец. Страшен. И защо ли е в града? Вага не може да търпи града.

— Имаш право, почтений Вага — каза Румата. — Аз нямам време. Обаче аз трябва да ти се извиня, понеже те безпокоя по съвсем нищожна работа. — Той продължаваше да седи и всички го слушаха прави. — Така се случи, че имам нужда от твоя съвет… Можеш да седнеш.

Вага се поклони още веднъж и седна.

— Виж каква е работата — продължи Румата. — Преди три дни трябваше да се срещна в местността Тежките мечове с мой приятел, благороден дон от Ирукан. Но не се срещнахме. Той изчезна. Знам със сигурност, че е пресякъл благополучно ируканската граница. Може би ти знаеш нещо за по-нататъшната му съдба?

Вага дълго не отговаряше. Бандитите сумтяха и въздишаха. Сетне Вага се изкашля.

— Не, благородни доне — каза той. — Ние нищо не знаем за тази работа.

Румата веднага стана.

— Благодаря ти, почтений — каза той. После направи крачка по средата на стаята и сложи върху писалището торбичка с десетина жълтици. — Оставям ти ги с молба: ако научиш нещо, да ми известиш. — Той докосна шапката си. — Прощавай.

Вече до вратата той се спря и каза небрежно през рамо:

— Ти каза нещо тук за учените хора. Сега ми дойде на ума. Струва ми се, че благодарение на труда на краля в Арканар след месец няма да можеш да намериш нито един свестен книжник. А пък аз трябва да основа в метрополията университет, защото дадох обет, когато се излекувах от черната епидемия. Бъди добър, когато наловиш книжници, извести първо мене, а след туй дон Реба. Може да се случи да си подбера един-двама за университета.

— Няма да ви излезе евтино — предупреди го със сладък глас Вага. — Стоката е рядка, не се залежава.

— Честта ми е по-скъпа — каза високомерно Румата и излезе.