Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (2)

Глава първа

Когато Румата отмина гроба на свети Мика — седмия поред и последен по този път, беше вече съвсем тъмно. Прехваленият хамахарски жребец, който беше спечелил от дон Тамео на карти, се оказа истински боклук. Той се изпоти, краката му се набиха и се движеше в лош олюляващ се тръс. Румата притискаше с колене хълбоците му, шибаше го с ръкавица между ушите, но той само оклюмано въртеше глава, без да ускори крачките си. Край пътя се простираха храсти, които в здрача приличаха на кълба застинал дим. Нетърпимо пищяха комари. В мътното небе тук-там трептяха звезди. Слаб вятър духаше на пориви, едновременно топъл и студен, както винаги през есента в тази крайморска страна със задушни, прашни дни и хладни вечери.

Румата се загърна по-плътно с наметалото и хвърли поводите. Нямаше смисъл да бърза. До полунощ оставаше един час, а Хълцащата гора вече личеше над хоризонта като черна назъбена ивица. От двете страни се простираха разорани ниви, под звездите мъждукаха блата, които миришеха на гнило, тъмнееха могили и изгнили огради от времето на Нахлуването. Далеч вляво пламваше и угасваше мрачно зарево: вероятно гореше някое селце, едно от безбройните еднообразни — Мъртвилово, Обесниково, Грабилово, отскоро преименувани с августейши указ в Желаново, Благодатново и Ангелско. На стотици мили — от бреговете на Пролива чак до Хълцащата гора — се простираше тази страна, покрита с одеяло от облаци комари, раздирана от дерета, наводнявана от блата, поразена от треска, епидемии и воняща хрема.

На завоя на пътя от храстите се отдели една тъмна фигура. Жребецът отскочи и вдигна глава. Румата хвана поводите, по навик дръпна нагоре дантелите на дясната си ръка, сложи длан върху дръжката на меча си и се вгледа. Човекът край пътя свали шапка.

— Добър вечер, благородни доне — каза тихо той. — Моля за извинение.

— Какво има? — попита Румата и се ослуша.

Няма безшумни засади. Разбойниците се издават със скърцането на тетивите, сивите щурмоваци се оригват неудържимо от лошата бира, дружинниците на барона алчно сумтят и гърмят с железата си, а монасите — ловци на роби — шумно се чешат. Но в храстите беше тихо. Както изглежда, този човек не беше помощник на шайка разбойници. Пък той и не приличаше на помощник — дребен, пълен гражданин със скромно наметало.

Ще ми позволите ли да тичам редом с вас? — каза той и се поклони.

— Моля — каза Румата и раздвижи поводите. — Можеш да се хванеш за стремето.

Гражданинът тръгна редом. Той държеше шапката си в ръка и на темето му личеше доста голямо плешиво петно. Търговец, помисли си Румата. Обикаля бароните и търговците на едро, купува лен или коноп. Смел търговец все пак… А може и да не е търговец. Може би е книжник. Беглец. Парий. Сега те често се срещат нощем по пътищата, повече от търговците… А може би е шпионин.

— Кой си ти и откъде идваш? — попита Румата.

— Казвам се Киун — каза печално гражданинът. — Идвам от Арканар.

— Бягаш от Арканар — каза Румата и се наведе.

— Бягам — съгласи се печално гражданинът.

Някакъв чудак, помисли си Румата. Или все пак е шпионин? Трябва да проверя… Всъщност защо трябва? За кого трябва? Кой съм аз, че да го проверявам? Не желая да го проверявам! Защо просто да не повярвам? Ето върви един гражданин, явен книжник, бяга, за да спаси живота си. Самотен е, страхува се, слаб е, търси защита… Среща един аристократ. Аристократите от глупост и от високомерие не разбират от политика, а имат дълги мечове и не обичат сивите. Защо гражданинът Киун да не намери безкористна защита от глупавия и високомерен аристократ? И толкова. Няма да го проверявам. Няма защо да го проверяваш. Ще си поговорим, за да мине по-бързо времето, и ще се разделим като приятели…

— Киун… — рече той. — Познавах един Киун. Продавач на билки и алхимик от Тенекиената улица. Ти роднина ли си му?

— Уви, да — каза Киун. — Вярно е, че съм негов далечен роднина, но за тях е все едно… до дванадесето коляно.

— И къде бягаш, Киун?

— Къде да е… По-далеч. Мнозина бягат към Ирукан. Ще се опитам и аз към Ирукан.

— Тъй, тъй — каза Румата. — И си въобразяваш, че благородният дон ще те прекара през заставата?

Киун нищо не каза.

— Или може би си мислиш, че благородният дон не знае кой е алхимикът Киун от Тенекиената улица?

Киун мълчеше. Бъркам нещо, помисли си Румата. Той се надигна на стремената и изкрещя, като подражаваше на глашатая от Кралския площад:

— Обвинява се и е виновен в ужасни, непростими престъпления срещу бога, короната и спокойствието!

Киун мълчеше.

— Ами ако благородният дон обожава безумно дон Реба? Ако с цялото си сърце е предан на сивата дума и на сивото дело? Или ти смяташ, че това е невъзможно?

Киун мълчеше. От тъмнината вдясно от пътя се показа начупената сянка на една бесилка. Под напречната й греда се белееше едно голо тяло, окачено за краката. Е-е, все едно нищо не излиза, помисли си Румата. Той опъна поводите, сграбчи Киун за рамото и го извърна с лице към себе си.

— Ами ако благородният дон те окачи още сега до този скитник? — попита той, като се вглеждаше в бялото лице с тъмните ями на очите. — Сам. Бързо и сръчно със здраво арканарско въже. В името на идеалите. Защо мълчиш, книжнико Киун?

Киун мълчеше. Зъбите му тракаха и той слабо се извиваше под ръката на Румата като притиснат гущер. Изведнъж нещо падна с трясък в канавката край пътя и веднага, сякаш да заглуши този трясък, той изкрещя отчаяно:

— Хайде, обеси ме! Обеси ме, предателю!

Румата пое дъх и пусна Киун.

— Пошегувах се — каза той — Не се бой.

— Лъжа, лъжа е… — хълцаше и мърмореше Киун. — Навсякъде лъжа!…

— Добре де, не се сърди — каза Румата. — По-добре вдигни онова, което хвърли — ще се намокри…

Киун постоя малко, като се олюляваше и хълцаше, плесна безцелно с длани по наметалото си и отиде в канавката. Румата чакаше, изморен и прегърбен на седлото. Значи така трябва, мислеше си той, значи иначе просто не може… Киун излезе от канавката, като криеше в пазвата си един вързоп.

— Книги, разбира се — каза Румата.

Киун завъртя глава.

— Не — каза той пресипнало. — Само една книга. Моята книга.

— За какво пишеш?

— Страх ме е, че за вас няма да бъде интересно, благородни доне.

Румата въздъхна.

— Хвани се за стремето — каза той. — Да вървим.

Дълго време мълчаха.

— Слушай, Киун — каза Румата. Аз се пошегувах. Не се страхувай от мене.

— Чудесен свят — каза Киун. — Весел свят. Всички се шегуват. И се шегуват еднакво. Дори благородният Румата.

Румата се учуди.

— Ти ми знаеш името?

— Знам го — каза Киун. — Познах ви по обръча на челото. Толкова се зарадвах, когато ви срещнах на пътя…

Да, разбира се, ето какво е имал предвид, когато ме нарече предател, помисли си Румата, и каза:

— Виждаш ли, мислех, че си шпионин. Аз винаги убивам шпионите.

— Шпионин… — повтори Киун. — Да, разбира се. В наше време е толкова лесно и доходно да бъдеш шпионин. Нашият орел, благородният дон Реба, има грижата да знае какво говорят и мислят поданиците на краля. Бих искал да бъда шпионин. Обикновен осведомител в хана „Сивата радост“. Колко е хубаво, колко е почтено! В шест часа вечерта влизам в кръчмата и сядам на моята маса. Стопанинът бърза към мене с първата чаша. Мога да пия колкото поема, за бирата плаща дон Реба — по-скоро никой не плаща. Аз седя, пия си бира и слушам. Понякога се преструвам, че записвам разговорите, и уплашените хорица се спускат към мене и ми предлагат приятелството и кесията си. В техните очи аз виждам само онова, което ми се иска: кучешка преданост, почтителен страх и възхитителна безсилна омраза. Аз мога безнаказано да се задявам с девойките и с жените пред очите на мъжете им, здравеняци, които само угоднически ще се хилят. Какво прекрасно разсъждение, благородни доне, нали? Чух го от един петнадесетгодишен хлапак, студент от Патриотичното училище…

— И ти какво му каза? — попита с любопитство Румата.

— Че какво можех да кажа? Той нямаше да разбере. Разказах му, че хората на Вага Колелото, когато хванат някой осведомител, му разпарят корема и посипват вътрешностите с пипер… А пияните войници пъхат осведомителя в чувал и го давят в нужника. И това е чиста истина, но той не повярва. Каза, че те в училището не били учили това. Тогава аз извадих хартия и записах нашия разговор. Това ми трябваше за моята книга, а той горкият реши, че лиша донос и се подмокри от страх…

Отпред пред храстите се мярнаха светлинките на кръчмата на Скелета Бако. Киун се препъна и млъкна.

— Какво има? — попита Румата.

— Там има сив патрул — измърмори Киун.

— Че какво от това? — каза Румата. — Изслушай по-добре още едно разсъждение, почтений Киун. Ние обичаме и ценим тези прости, груби момчета, нашия сив боен добитък. Те ни трябват. От днес простолюдието трябва да си затваря устата, ако не иска да го окачват на бесилка! — Той се засмя високо, защото това беше казано отлично — според най-добрите традиции на сивите казарми.

Киун се сви и главата му потъна в раменете.

— Езикът на човека от народа трябва да си знае мястото. Бог е дал на човека от народа език не за да разговаря, а за да ближе ботуша на своя господар, какъвто господар е отреден на човека от народа от векове…

До коневръза пред кръчмата тъпчеха на място оседланите коне на сивия патрул. През отворения прозорец се чуваха буйни пресипнали ругатни. Тракаха зарове. На вратата, препречил изхода с чудовищното си шкембе, беше застанал самият Скелет Бако със съдрана кожена куртка с навити ръкави. В косматата си лапа държеше войнишки нож — види се, току-що беше сякъл кучешко месо за чорба, беше се изпотил и беше излязъл да си поеме дъх. На стъпалата седеше оклюман един сив щурмовак, сложил бойната секира между коленете си. Дръжката на секирата му дърпаше лицето встрани. Личеше си, че е капнал от препиване. Когато забеляза конника, той преглътна и изрева пресипнало:

— С-стой! Кой си ти там, бла-агороднико!…

Румата издаде брадичката си напред и мина край него, без дори да го погледне.

— … А ако езикът на човека от народа не ближе онзи ботуш, който трябва — каза високо той, — тогава този език трябва да се откъсне, защото е казано: „Език твой — враг мой“.

Криейки се зад задника на коня, Киун крачеше до него. С крайчеца на окото Румата видя как блести от пот плешивото му теме.

— Стой, казвам ти! — закрещя щурмовакът.

Чуваше се как секирата му трополи, докато той се търкаля по стъпалата и споменава наред и господа, и дявола, и всяка благородна сган.

Петима души, помисли си Румата, като подръпваше маншетите си. Пияни месари. Глупости.

Те отминаха кръчмата и завиха към гората.

— Бих могъл да вървя по-бързо, ако трябва — каза Киун с неестествено твърд глас.

— Глупости! — каза Румата, като дърпаше юздите на жребеца. — Щеше да бъде скучно да изминем толкова мили и нито веднъж да не се сбием. Нима никога не ти се иска да се биеш, Киун. Само разговори, разговори…

— Не — каза Киун. — Никога не ми се бие.

— Там е лошото — измърмори Румата, обърна жребеца и бавно сложи ръкавиците си.

От завоя изскочиха двама конници и като ги видяха, спряха едновременно.

— Ей, благородни доне! — изкрещя единият. — Я си покажи пътния лист!

— Селяндури! — каза със студен глас Румата. — Та вие сте неграмотни, защо ви е пътният лист?

Той блъсна жребеца с коляно и тръгна в тръс срещу щурмоваците. Страхуват се, помисли той. Колебаят се… Е, поне един-два плесника! Не… Нищо няма да излезе. Толкова ми се иска да излея омразата, която се насъбра през това денонощие и, изглежда, нищо няма да излезе. Да останем хуманни, да простим на всички и да бъдем спокойни като богове. Нека те колят и оскверняват, ние ще бъдем спокойни като богове. Боговете няма защо да бързат, пред тях е вечността.

Той се приближи до тях. Щурмоваците вдигнаха неуверено секирите и почнаха да отстъпват.

— Хайде де! — каза Румата.

— Та това, значи какво е? — каза смутено първият щурмовак. — Това значи е благородният дон Румата?

Вторият щурмовак веднага обърна коня си и избяга в галоп. Първият все отстъпваше със спусната секира.

— Молим за извинение, благородни доне — каза той много бързо. — Припознахме се. Грешка стана. То е държавна работа и винаги могат да станат грешки. Момчетата са малко пийнали и горят от усърдие… — Той тръгна на една страна. — Нали разбирате, времената са тежки… Ловим избягали книжници. За нас няма да е желателно да се оплаквате, благородни доне…

Румата му обърна гръб.

— Добър път на благородния дон! — каза с облекчение щурмовакът след него.

Когато той се отдалечи, Румата тихо извика:

— Киун!

Никой не се обади.

— Ей, Киун!

И пак никой не се обади. Румата се ослуша и долови шумолене на храсти през бръмченето на комарите. Киун се промъкваше бързо през полето на запад, там, където на двадесет мили минаваше ируканската граница. Това е всичко, помисли си Румата. Това е целият разговор. Винаги едно и също. Проверка, предпазлива размяна на двусмислени притчи… По цели седмици си хабиш душата за празно дрънкане с всякакви отрепки, а когато срещнеш истински човек, нямаш време да си поговориш. Трябва да го прикриеш, да го спасиш, да го изпратиш на безопасно място и той си отива, без да разбере дали е имал работа с приятел или с капризен изрод. А пък и ти самият не научаваш нищо за него. Какво иска, какво може, защо живее.

Той си спомни за Арканар вечер. Солидни каменни къщи по главните улици, приветливо фенерче над входа на странноприемницата, благодушни, сити дюкянджии пият бира край чисти маси и разсъждават, че светът съвсем не е лош, цената на хляба спада, цената на ризниците расте, заговорите се разкриват навреме, магьосниците и подозрителните книжници биват набучвани на кол, кралят, както обикновено, е велик и светъл, а дон Реба безкрайно умен и винаги нащрек. „Какви ги измислят!… Светът бил кръгъл! Ако питаш мен, ако ще и квадратен да е, но не им размътвай главите!…“ „От грамотността, от грамотността идва всичко, братя! Щастието не било в парите, казват, селянинът, казват, и той бил човек, а после — още по-лошо, оскърбителни стихчета, а след тях и бунт…“. „Всички трябва да се набучат на кол, братя…! Какво бих направил аз? Направо бих питал: грамотен ли си? На кол! Стихчета пишеш ли? На кол! Таблиците знаеш ли? На кол, прекалено много знаеш!“ „Бина, дебеланке, дай още три чашки и порция задушен заек!“. А по калдъръма — грррум, грррум, грррум — тропат с подковани ботуши широкоплещести червендалести момци със сиви ризи, с тежки секири на дясното рамо. „Братя! Ето ги защитниците! Нима те ще допуснат? За нищо на света! Ами моя, моя… На десния фланг! Довчера го биех още! Да, братя, това не е смутното време! Стабилен престол, благосъстояние, непоклатимо спокойствие и справедливост. Ура, сиви роти! Ура, дон Реба! Слава на нашия крал! Ех, братя, колко хубав стана животът!“

А по тъмната равнина на Арканарското кралство, озарявана от заревата на пожарите и искрите на борините, по пътищата и пътеките, изядени от комари, с побити до кръв крака, изпотени и прашни, измъчени, уплашени, смазани от отчаяние, но твърди като стомана в своето единствено убеждение, тичат, вървят, кретат и обикалят заставите стотици нещастници, обявени вън от закона за това, че могат и искат да лекуват и да учат своя изтощен от болести и потънал в невежество народ; за това, че подобно на боговете създават от глина и камък втора природа, за да украсят живота на непознаващия красотата народ; за това, че проникват в тайните на природата и се надяват да ги поставят в служба на своя несръчен, наплашен от старинната дяволска сила народ… Беззащитни, добри, непрактични, изпреварили далеч своя век…

Румата дръпна ръкавицата си, замахна и плесна с нея жребеца между ушите.

— Дий, коньо! — каза той на руски.

* * *

Сега никой не може да каже точно откъде се е взело това странно название Хълцаща гора. Имаше едно официално предание, според което преди триста години железните роти на имперския маршал Тоц, впоследствие пръв арканарски крал, си пробивали път през гората, преследвайки отстъпващите орди на меднокожите варвари, и тук на местата за почивка варели от кората на дърветата брага, която предизвиквала неудържимо хълцане. Според преданието една сутрин, когато обикалял лагера, маршал Тоц намръщил аристократичния си нос и казал: „Наистина това е нетърпимо! Цялата Тора хълца и вони на брага!“ Оттук уж и дошло странното название.

Така или иначе това не беше съвсем обикновена гора. В нея растяха огромни дървета с твърди бели стъбла, каквито не бяха се запазили никъде другаде в империята — нито в Ируканското херцогство, а още по-малко в търговската република Соан, която отдавна беше превърнала всичките си гори в кораби. Говореше се, че имало много такива гори зад Червената северна планинска верига в страната на варварите, но какво ли не се говори за страната на варварите…

През гората минаваше път, изсечен преди около два века. Този път водеше към сребърните рудници и според васалното право принадлежеше на бароните Пампа, потомци на един от сподвижниците на маршал Тоц. Васалното право на бароните Пампа струваше на арканарските крале дванадесет пуда чисто сребро годишно, ето защо всеки нов крал, щом се качеше на престола, събираше армията и тръгваше да воюва срещу замъка Бау, където живееха бароните. Стените на замъка биха здрави, бароните храбри, всеки поход струваше тридесет пуда сребро и след връщането на разбитата армия арканарските крале отново и отново потвърждаваха васалното право на бароните Пампа наред с другите им привилегии, а именно: да си човъркат носа край кралската маса, да ходят на лов западно от Арканар и да наричат принцовете направо по име, без да прибавят титли и звания.

Хълцащата гора беше пълна с тъмни тайни. Денем по пътя се точеха обози с обогатена руда, а нощем пътят беше пуст, защото малко смелчаци се решаваха да ходят по него на звездна светлина. Разправяха, че нощно време от Бащата-дърво се обаждала птицата Сиу, която никой не е виждал и която не можеше да се види, тъй като не е проста птица. Разправяха, че големи космати паяци скачали от клоните по шията на конете и в един миг им прегризвали жилите, като се задавяли от кръв. Разправяха, че из гората скитал огромният древен звяр Пех, който бил покрит с люспи, имал поколение веднъж на дванадесет години и влачел след себе си дванадесет опашки, които се потели с отровна пот. А някои били видели как посред бял ден, мърморейки жалбите си, пресякъл пътя един гол глиган Ъ, прокълнат от свети Мика — свирепо животно, неуязвимо за желязото, но което лесно се пробивало с кост.

Тук можеше да се срещне и избягалият роб с клеймо от смола между плешките — мълчалив и безмилостен като космат паяк-кръвопиец. И превитият на три магьосник, който събира тайни гъби за магьосническите си отвари, с които човек може да стане невидим, да се превърне в някое животно или да получи втора сянка. По пътя вървяха и нощните юнаци на страшния Вага Колелото, и бегълци от сребърните рудници с черни длани и бели прозрачни лица. Тук се събираха знахари за своите нощни бдения, а смелите ловци на барон Пампа печаха нарядко срещащите се поляни крадени бикове, набучени на шиш.

Едва ли не в самия гъсталак на гората, на една миля от пътя, под едно грамадно дърво, изсъхнало от старост, беше сраснала със земята изкривена къща от грамадни греди, с Почерняла ограда. Тя стоеше тук от незапомнени времена, вратата й беше винаги затворена, а на изгнилата входна площадка стърчаха изкривени идоли, изрязани от цели стъбла. Тази къща беше най-опасното място в Хълцащата гора. Разправяха, че тъкмо тук веднъж на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомък, и че пак тук се промъквал да умре, така че цялото мазе на къщата било залято с черна отрова, а когато отровата потече навън, тогава вече щял да настъпи краят на всичко. Разправяха, че в дъждовните нощи идолите сами се изравяли от земята, излизали на пътя и давали знаци. Разправяха още, че понякога в мъртвите прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и от комина излизал гъст дим чак до небето.

Немного отдавна трезвият селски глупак Ирма Кукиш от село Благовоние (по-просто казано Смердуни) отишъл, от глупост до къщата и надникнал през прозореца. Той се върнал в къщи вече съвсем оглупял и след като се посъвзел, разправил, че в къщата имало силна светлина и до грубата маса, с крака върху пейката, седял човек и сърбал направо от една бъчва, която държал с една ръка. Лицето на човека било увиснало едва ли не до кръста и цялото било на петна. Ясно е, че това бил самият свети Мика, преди още да се приобщи към вярата, многоженец, пияница и безсрамник. Човек можел да го гледа само след като си надвие страха. От прозорчето се носел сладникав тежък мирис и по дърветата наоколо ходели сенки. От целия окръг се събираха хора да слушат разказа на глупака. И всичко свърши с това, че пристигнаха щурмоваци, извиха му ръцете, на гърба и го откараха към град Арканар. Все едно не престанаха да говорят за къщата и я наричаха сега само Пияната бърлога…

Румата си проправи път през гигантските папрати, слезе от коня до входа на Пияната бърлога, нави поводите около един от идолите. В къщата светеше, вратата беше разтворена и висеше на една панта. Отец Кабани беше седнал до масата в пълна апатия. В стаята миришеше силно на спирт, на масата сред оглозгани кости и парчета варена ряпа се издигаше огромна пръстена чаша.

— Добър вечер, отец Кабани — каза Румата, като прекрачи прага.

— Приветствувам ви — отвърна отец Кабани с пресипнал като боен рог глас.

Дрънкайки с шпорите, Румата се приближи до масата, хвърли ръкавиците си на пейката и пак погледна към отец Кабани! Отец Кабани седеше неподвижно, сложил увисналото си лице върху дланите си. Косматите му прошарени вежди висяха над бузите му като суха трева над пропаст. От носа му, покрит с широки пори, при всяко издишване излизаше със свистене въздух, пропит от неусвоен алкохол.

— Аз сам го измислих! — каза той изведнъж, като вдигна с усилие дясната си вежда и плъзна по Румата плувнало в тлъстина око. — Сам! Защо?… — Той освободи дясната си ръка от бузата и повъртя космат пръст. — А все пак аз нямам нищо общо!… Аз го измислих,… а пък нямам нищо общо, а?!… Вярно, нямам нищо общо… И изобщо ние не измисляме, а дявол знае какво правим!…

Румата развърза колана си и взе да дърпа през глава портупея^[1] с мечовете.

— Стига, стига — каза той.

— Кутия! — изрева отец Кабани и млъкна за дълго, като правеше странни движения с бузата си.

Без да сваля очи от него, Румата прехвърли прашните си крака през лейката, седна и сложи мечовете до себе си.

— Кутия… — повтори отец Кабани със спаднал глас. — Ние казваме, че измисляме. А всъщност всичко е измислено много отдавна. Някой много отдавна е измислил всичко, наредил е всичко в една кутия, пребил в нея дупка и си отишъл… Отишъл да спи… Тогава какво става? Идва отец Кабани, затваря очи, м-мушка си ръката в дупката. — Отец Кабани погледна ръката си. — Х-хоп! Измисля го! Аз измислих това, казва!… А който не вярва, е глупак… Мушкам си ръката — р-раз! Какво има? Бодлив тел. За какво? За двор за добитъка срещу вълците… Браво! Мушкам си ръката — д-два! Какво има? Най-хитро нещо — мелница за месо се нарича. За какво? За мека кайма… Браво! Мушкам си ръката — три! Какво има? Г-горяща вода… За какво? В-влажни дърва да разпалва… А?!

Отец Кабани млъкна и почна да се наклонява напред, сякаш някой го беше хванал за врата и го навеждаше. Румата взе чашата, надникна в нея, после изля няколко капки на опакото на ръката си. Капките бяха лилави и миришеха на фузелово масло. Румата изтри старателно ръката си с дантелена носна кърпа. По кърпата останаха мазни петна. Несресаната глава на отец Кабани докосна масата и веднага се дръпна.

— Който е наредил всичко в кутията, той е знаел за какво е измислено това… Бодли срещу вълци ли?! Аз, глупакът, съм срещу вълци… Рудниците, рудниците трябва да се оградят с тези бодли… Та да не бягат от рудниците държавните престъпници. А пък аз не искам!… Аз самият съм държавен престъпник! А мене питаха ли ме? Питаха ме! Бодли ли, кайш? Бодли. Срещу вълци ли, кайш? Срещу вълци… Добре, кайш, браво! Да оградим рудниците… Самият дон Реба ги огради. И мелницата за месо ми взе. Браво, вика! Глава имаш, вика!… И сега значи прави във Веселата кула мека кайма… Много помагала, казват…

Знам, мислеше си Румата. Всичко знам. И как си викал в кабинета на дон Реба, как си пълзял в краката му и си го молил: „Върни ми я, недей така!“ Късно било. Завъртя се твоята мелничка за месо.

Отец Кабани грабна чашата и залепи на нея косматата си уста. Докато гълташе отровната смес, той ръмжеше като глигана Ъ, сетне сложи чашата на масата и почна да дъвче парче ряпа. По бузите му пълзяха сълзи.

— Горяща вода! — извика той най-после с пресекващ глас. — За разпалване на огньове и правене на весели фокуси. Как ще е горяща, щом като може да се пие? Ако я смесиш с бира — бирата цена няма да има! Няма да я дам! Сам ще я изпия… И я пия. Денем пия. Нощем. Целият съм подпухнал. През всичкото време падам. Одеве, няма да повярваш, дон Румата, отидох до огледалото и се уплаших… Гледам — боже помогни — къде е отец Кабани?! Морски звяр октопод — цял се покривам с цветни петна. Ту почервенявам, ту посинявам. Измислил съм, дето се казва, вода за фокуси…

Отец Кабани се изплю на масата и си потътри крака под пейката, като разтриваше. После изведнъж попита:

— Кой ден сме днес?

— Навечерието на праведния Ката — каза Румата.

— Ами защо няма слънце?

— Защото е нощ.

— Пак ли нощ… — каза с тъга отец Кабани и падна по очи върху остатъците от храната.

Известно време Румата свиреше през зъби и го гледаше. После се измъкна от масата и отиде в килера. Там между куп ряпа и куп стърготини проблясваха стъклените тръбички на един тежък агрегат за варене на ракия на отец Кабани — чудесна творба на инженер по рождение, инстинктивен химик и майстор-стъклодув. Румата обиколи на два пъти „адската машина“, после напипа в тъмнината един прът, замахна и удари няколко пъти, без да се цели някъде. В килера нещо задрънча, зазвъня и заклокочи. Гнусен мирис на вкиснати джибри го удари в носа.

Скърцайки с токове по счупеното стъкло, Румата стигна до отдалечения ъгъл и включи електрическото фенерче. Там под куп вехтории в здрава силикатова каса стоеше един малък преносим синтезатор „Мидас“. Румата разхвърли вехториите, набра на диска една комбинация от цифри и вдигна капака на касата. Дори при бялата електрическа светлина синтезаторът изглеждаше странно сред разхвърляните вехтории. Румата хвърли във входната фуния няколко лопати стърготини и синтезаторът тихичко запя, като автоматично включи индикаторното табло. С върха на ботуша си Румата придвижи към изходния канал една ръждясала кофа. И веднага — звън, звън, звън! — по смачканото ламаринено дъно се посипаха златни кръгчета, с аристократичния профил на Пиц Шести, крал Арканарски.

* * *

Румата пренесе отец Кабани на скърцащия нар, смъкна обувките му, обърна го на дясната страна и го покри с проскубаната кожа на някакво отдавна умряло животно. В това време отец Кабани се събуди за минута. Той не можеше да се движи, нито да съобразява. Само изпя няколко стиха от забранения светски романс „Аз съм като малка тревичка в твоята ръчичка“, след което шумно захърка.

Румата раздигна масата, измете пода и изтри стъклото на единствения прозорец, почернял от мръсотия и от химическите експерименти, които отец Кабани правеше на него. Зад олющената печка той намери бъчва със спирт и я изля в една миша дупка. След това напои хамахарския жребец, сипа му овес от дисагите, изми се и седна да чака, загледан в димящата светлина на маслената лампа. Шеста година вече водеше този странен двоен живот и като че ли беше свикнал напълно с него, но от време на време, както например сега, изведнъж му идваше наум; че в действителност няма никакво организирано зверство и напираща сивота, а се разиграва някакво чудновато театрално представление и той, Румата, играе главната роля. Че ей сега след някоя особено сполучлива негова реплика ще гръмнат ръкопляскания и ценителите от Института за експериментална история възхитително ще изкрещят от ложите: „Чудесно, Антон! Чудесно! Браво, Тошка!“ Той дори се озърна, но нямаше препълнена зала, имаше само почернели, покрити с мъх стени от голи греди, зацапани с наслоени сажди.

На двора хамахарският жребец тихичко изцвили и пристъпи с копита. Чу се ниско равно бучене, до сълзи познато и съвсем невероятно тук. Румата се ослуша с полуотворена уста. Бученето спря, езичето на пламъка над светилника се олюля и пламна по-ярко. Румата почна да се надига и в същата минута от нощната тъмнина в стаята влезе дон Кондор, генерален съдия и пазител на големите търговски печати на търговската република Соан, подпредседател на Конференцията на дванадесетте търговци и кавалер на имперския Орден на десницата на милосърдието.

Румата скочи и едва не обърна пейката. Той беше готов да се хвърли и да го целуне по двете бузи, но следвайки етикета, краката му от само себе си се свиха в коленете, шпорите му тържествено звъннаха, дясната му ръка описа широк полукръг от сърцето встрани, а главата му се наведе така, че брадичката му потъна в пяната на дантеленото му жабо. Дон Кондор свали кадифената си барета с просто пътно перо, бързо махна с нея към Румата, като че ли отпъждаше комари, а след това захвърли баретата на масата, разкопча с две ръце закопчалката на наметалото си. То още бавно се свличаше от гърба му, когато той вече седеше на пейката, разкрачен, подпрял лявата си ръка на хълбока, а с дясната държеше настрана дръжката на позлатения си меч, забит в изгнилите дъски на пода. Той беше дребен, слаб, с големи изпъкнали очи на тясното бледо лице. Черната му коса беше прихваната със също като на Румата масивен златен обръч с голям зелен камък по средата.

— Сам ли сте, дон Румата? — отсечено попита той.

— Да, благородни доне — тъжно отвърна — Румата.

Отец Кабани каза изведнъж високо и трезво: „Благородни дон Реба!… Вие сте хиена и толкоз.“

Дон Кондор не се извърна.

— Аз долетях — каза той.

— Да се надяваме — каза Румата, — че не са ви видели.

— Една легенда повече или по-малко — каза нервирано дон Кондор. — Нямам време да пътувам на кон. Какво се е случило с Будах? Къде се е дянал? Ама седнете, дон Румата, моля ви! Вратът ме боли.

Румата послушно се отпусна на пейката.

— Будах изчезна — каза той. — Чаках го в местността Тежките мечове. Но дойде само един едноок дрипльо, който каза паролата и ми предаде торба книги. Чаках още два дена, след това се свързах с дон Гуг и той ми съобщи, че завел Будах до самата граница и че дон Будах се придружавал от някакъв благороден дон, в когото можем да имаме доверие, защото бил изгубил всичко на карти и се бил продал телом и духом на дон Гуг. Следователно Будах е изчезнал някъде тук, в Арканар. Това е всичко, което зная.

— Не е много това, което знаете — каза дон Кондор.

— Не става въпрос за Будах — възрази Румата. — Ако е жив, ще го намеря и ще го измъкна. Това мога. За друго искам да говоря с вас. Искам пак да ви обърна внимание, че положението в Арканар излиза от пределите на базисната теория… — Лицето на дон Кондор доби кисел израз. — Не, изслушайте ме — каза твърдо Румата. — Чувствувам, че по радиото няма никога да се обясня с вас. А в Арканар всичко се промени! Появи се някакъв нов систематически действуващ фактор. И излиза, че уж дон Реба съзнателно насъсква цялата сивота срещу учените в кралството. Всичко, което поне малко се издига над средното сиво равнище, се оказва под заплаха. Слушайте, дон Кондор, това не са емоции, това са факти! Ако си умен, образован, съмняваш се и говориш необикновени неща — най-сетне, просто ако не пиеш вино! — ти си под заплаха. Всеки бакалин има право да те преследва до смърт. Стотици и хиляди хора са обявени извън закона. Щурмоваците ги ловят и ги бесят край пътищата. Голи, с краката нагоре… Вчера на нашата улица пребиха с ботуши един старец, защото научиха, че бил грамотен. Казват, че го тъпкали два часа тъпаци с потни животински муцуни… — Румата се овладя и завърши спокойно: — С една дума, в Арканар скоро няма да остане нито един грамотен човек, както в областта на светия орден след барканското клане.

Дон Кондор го гледаше втренчено, стиснал устни.

— Не ми харесваш, Антон — каза той на руски.

— И на мене много неща не ми харесват, Александър Василевич — каза Румата. — Не ми харесва, че си вързахме ръцете и краката със самата постановка на проблемата. Не ми харесва, че тя се нарича проблема на безкръвното въздействие. Защото при моите условия това е научно обосновано бездействие… Знам всичките ви възражения! Знам и теорията. Но тук няма никакви теории, тук има типична фашистка практика, тук зверовете ежеминутно убиват хора! Тук всичко е безполезно. Знанията не стигат, а златото губи цената си, защото закъснява.

— Антон… — каза дон Кондор. — Не се гневи. Вярвам, че положението в Арканар е съвсем изключително, но съм убеден, че ти нямаш нито едно конструктивно предложение.

— Да — съгласи се Румата, — аз нямам конструктивни предложения. Но за мене е много мъчно да се владея.

— Антон — каза дон Кондор. — Ние сме двеста и петдесет души на цялата планета. Всички се владеят и за всички това е много трудно. Най-опитните живеят тук вече двадесет и две години. Те са пристигнали тук само като наблюдатели. Забранено им било изобщо да предприемат каквото и да е. Представи си го за минута: изобщо забранено. Те не биха имали право дори да спасят Будах. Дори ако го тъпчат с крака пред очите им.

— Не бива да говорите с мене като с дете — каза Румата.

— Вие сте нетърпелив като дете — каза дон Кондор. — А трябва да бъдете много търпелив.

Румата тъжно се усмихна.

— А докато изчакваме — каза той, — докато се примерваме и прицелваме, зверовете всеки ден и всяка минута ще унищожават хората.

— Антон — каза дон Кондор. — Във Вселената има хиляди планети, където още не сме ходили и където историята си върви по реда.

— Но нали тук вече сме дошли!

— Да, дошли сме, но за да помогнем на това човечество, а не да задоволяваме справедливия си гняв. Ако си безсилен, върви си. Върни се у дома. В края на краищата ти наистина не си дете и знаеше какво ще видиш тук.

Румата мълчеше. Някак отпуснат и изведнъж състарен, дон Кондор направи няколко крачки край масата и хванал меча за дръжката, той го влачеше като бастун и кимаше печално.

— Разбирам всичко — каза той. — Нали съм преживял всичко това. Някога това чувство на безсилие и на собствена подлост ми се струваше най-страшното. Някои по-слаби полудяваха от това и ги изпращаха на Земята, сега ги лекуват. Петнадесет години ми трябваха, гълъбче, за да разбера кое е най-страшното. Да изгубиш човешкия си облик е страшното, Антон. Да омърсиш душата си, да се ожесточиш. Ние тук сме богове, Антон, и трябва да бъдем по-умни от боговете от легендите, които тукашните хора създават как да е по свой образ и подобие. А нали ходим по ръба на тресавището. Отстъпиш ли, и падаш в калта, цял живот не можеш да се измиеш. Горан Ирукански в „История на пришествието“ пише: „Когато спусналият се от небето бог излезе пред народа от Питанските блата, нозете му бяха кални.“

— За което изгориха Горан — каза мрачно Румата.

— Да, изгориха го. А това е казано за нас. Аз съм тук от петнадесет години. Аз, гълъбче, вече престанах и да сънувам Земята. Веднъж, когато се ровех в книжата си, намерих снимка на една жена и дълго време не можах да се сетя коя е. Понякога изведнъж със страх съзнавам, че вече отдавна не съм сътрудник на института, а съм експонат в музея на този институт, генерален съдия на търговска феодална република и че в музея има зала, в която трябва да ме сложат. Ето кое е най-страшното — да влезеш в ролята си. Във всеки от нас благородната отрепка се бори с комунаря. И всичко, което ни заобикаля, помага на отрепката, а комунарят е сам-самичък — до Земята има хиляда години и хиляда парсека. — Дон Кондор помълча и си поглади коленете. — Така е то, Антон — каза той с по-твърд глас. — Нека си останем комунари.

Той не разбира. Пък и как да разбере? Той има късмет, не знае какво е сивият терор, какво е дон Реба. Всичко, на което е бил свидетел за петнадесет години работа на тази планета, тъй или иначе влиза в рамките на базисната теория. И когато му говоря за фашизъм, за сиви щурмоваци, за активизиране на еснафството, той го възприема като емоционални изрази. „Не си играйте с терминологията, Антон! Терминологичната бъркотия влече след себе си опасни последици.“ Той съвсем не може да разбере, че нормалното равнище на средновековното зверство е щастливият вчерашен ден на Арканар. Дон Реба за него е нещо като херцог Ришельо, умен и далновиден политик, който защищава абсолютизма от феодалните своеволия. Единствено аз на цялата планета виждам страшната сянка, която пълзи към страната, но тъкмо аз не мога да разбера чия е тази сянка и за какво е… И как да го убедя, когато по очите му личи, че ей сега ще ме изпрати на Земята да се лекувам.

— Как е почтеният Синда? — попита той.

Дон Кондор престана да го пронизва с поглед и измърмори: „Добре е, благодаря.“ Сетне каза:

— Трябва най-после добре да разберем, че нито ти, нито аз, никой от нас няма да види реално осезаеми плодове от своята работа. Ние не сме физици, ние сме историци. При нас единицата за време не е секундата, а векът, и нашите работи не са дори сеитба, ние само подготвяме почвата за сеитба. А пък понякога от Земята идват… ентусиасти, да ги вземат дяволите… Спринтьори…

Румата се усмихна накриво и без особена необходимост почна да си опъва ботушите. Спринтьори. Да, имаше спринтьори.

Преди десет години Стефан Орловски, иначе казано, дон Капада, командир на ротата на арбалетистите на негово императорско величество, по време на публичната инквизиция на осемнадесет есторски вещици заповяда на войниците си да открият огън по палачите, съсече имперския съдия и двамата съдебни пристави и беше намушен с копията на дворцовата охрана. Гърчейки се в предсмъртни мъки, той крещеше: „Нали сте хора! Бийте ги, бийте ги!“ — но малцина го чуха в крясъка на тълпата: „Огън! Дайте още огън!…“.

Приблизително по същото време в другото полукълбо Карл Розенблум, един от най-големите познавачи на селските войни в Германия и Франция, известен на планетата като търговец на вълна под името Пани-Па, вдигна въстание на муриските селяни, завзе с щурм два града и бе убит със стрела в тила, когато се опитваше да прекрати грабежите. Той беше още жив, когато пристигнаха да го вземат с вертолет, но не можеше да говори и само гледаше виновно и с недоумение с големите си сини очи, от които непрекъснато течаха сълзи…

А малко преди пристигането на Румата великолепно конспирираният приятел-довереник на кайсанския тиранин (Джереми Тафнат, специалист по история на поземлените реформи) изведнъж най-неочаквано направи дворцов преврат, завзе властта и в продължение на два месеца прави опити да внедри Златния век, като упорито не отговаряше на яростните въпроси на съседите си и на Земята, спечели си славата на луд, избягна щастливо осем покушения и най-сетне бе похитен от аварийната команда на сътрудниците от института и бе откаран с подводна лодка на островната база до южния полюс…

— Като си помисля само! — измърмори Румата. — Досега цялата Земя си въобразява, че с най-сложните проблеми се занимава нула-физиката…

Дон Кондор вдигна глава.

— О, най-сетне! — каза той тихо.

Зачаткаха копита, злобно и високо изцвили хамахарският жребец, чу се енергично проклятие със силен ирукански акцент. На вратата се показа дон Гуг, старши придворен на негова светлост херцог Ирукански, дебел, румен, с юнашки засукани мустаци, с усмивка до уши, с малки весели очички под буклите на кестенявата перука. И отново Румата направи движение да се хвърли и да го прегърне, защото това беше Пашка, но дон Гуг изведнъж се стегна, дебелото му бузесто лице стана сладникаво любезно, той малко се наведе, притисна шапка до гърдите си и изду устни като свирка. Румата хвърли поглед към Александър Василевич. Александър Василевич беше изчезнал. На пейката седеше генералният съдия и пазител на големите печати — разкрачен, опрял лявата си ръка на хълбока, а с дясната хванал дръжката на позлатения си меч.

— Вие много закъсняхте, дон Гуг — каза той с неприятен глас.

— Хиляди извинения! — провикна се дон Гуг и се приближи плавно към масата. — Кълна се в рахита на моя херцог, случиха се съвършено непредвидени обстоятелства! Четири пъти ме спира патрулът на негово величество Арканарския крал и два пъти се бих с някакви селяндури. — Той вдигна изящно лявата си ръка, омотана в окървавен парцал. — Впрочем, благородни донове, чий е този вертолет зад къщата.

— Това е моят вертолет — каза свадливо дон Кондор. — Аз нямам време да се бия по пътищата.

Дон Гуг се усмихна приятно, яхна пейката и каза:

— И тъй, благородни донове, ние сме принудени да констатираме, че ученият доктор Будах е изчезнал по тайнствен начин някъде между ируканската граница и местността Тежките мечове…

Отец Кабани изведнъж се завъртя на леглото си.

— Дон Реба — каза той с плътен глас, без да се събужда.

— Оставете Будах на мене — каза отчаяно Румата — и все пак се опитайте да ме разберете…