Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (12)

Епилог

— И после? — попита Анка.

Пашка отмести очи, тупна се няколко пъти с длан по коляното, наведе се и протегна ръка към горските ягоди, които бяха под краката му. Анка Чакаше.

— После… — измърмори той. — Общо взето, никой не знае какво е станало после, Анка. Той оставил в къщата си предавателя и когато къщата му пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че работата е лоша и веднага тръгнали към Арканар. За всеки случай хвърлили над града фишеци с приспивателен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели, къде да го търсят, но после видели… — Той се смути. — С една дума, ясно било, накъде е отишъл.

Пашка млъкна и почна да хвърля в устата си ягоди една след друга.

— Е, и? — каза тихичко Анка.

— Отишли в двореца… И там го намерили.

— Как?

— Ами… той спял. И всички наоколо… също… лежали… Някои спели, а някои… така… Там намерили също и дон Реба… — Пашка бързо погледна към Анка и отново отмести очи. — Взели Антон и го закарали на Базата… Разбираш ли, Анка, та той нищо не разказва. Той изобщо сега говори малко.

Анка седеше много бледа и изправена и гледаше над Пашкината глава към ливадата пред къщичката. Шумяха и леко се поклащаха боровете, в синьото небе бавно се движеха пухкави облаци.

— А какво е станало с девойката? — попита тя.

— Не зная — каза твърдо Пашка.

— Слушай, Паша — каза Анка. — Може би не е имало нужда да идвам тук?

— Не, какво говориш! Мисля, че ще ти се зарадва…

— Все ми се струва, че той се крие някъде в храстите, гледа ни и чака да си замина.

Пашка се усмихна.

— Положително не е така — каза той. — Антон няма да седи в храстите. Просто той не знае, че си тук. Лови някъде риба, както обикновено.

— Ами с тебе как се държи?

— Никак. Търпи ме. Но ти си друго нещо…

Те замълчаха.

— Анка — каза Пашка. — Спомняш ли се анизотропното шосе?

Анка набръчка чело.

— Какво?

— Анизотропното. Там беше окачена „тухла“. Помниш ли ние тримата?…

— Помня, Антон беше казал, че е анизотропно.

— Антон мина тогава зад „тухлата“, а когато се върна, каза, че уж бил намерил там един разрушен мост и скелет на фашист, прикован към картечницата.

— Не си спомням — каза Анка. — Е, и?

— Сега често си спомням за това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше анизотропно като историята. Не бива да се върви назад. А пък той отиде. И се натъкна на прикован скелет.

— Не те разбирам. Какво общо има прикованият скелет?

— Не зная — призна си Пашка. — Така ми се струва.

Анка каза:

— Не го оставяй много да мисли. През цялото време говори за нещо с него. Някакви глупости. За да спори.

Пашка въздъхна.

— Това и аз го зная. Само че какво са за него моите глупости?… Ще ме слуша малко, ще се усмихне и ще каже: „Паша, поседи малко тук, а пък аз ще отида да поскитам.“ И ще тръгне. А пък аз седя… Отначало като глупак ходех неусетно след него, а сега просто си седя и чакам. Виж, ако ти…

Анка изведнъж се изправи. Пашка се озърна и също стана. Със затаен дъх Анка гледаше как през поляната към тях идва Антон — грамаден, широк, със светло, неизгоряло лице. Нищо не беше се променило в него, той винаги си беше малко мрачен.

Тя отиде да го посрещне.

— Анка — каза той нежно. — Анка, приятелко…

Той протегна към нея огромните си ръце. Тя плахо се насочи към него и веднага отскочи. По пръстите му имаше… Но това не беше кръв — просто сок от горски ягоди.