Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог (11)

Глава десета

В Пияната бърлога беше сравнително чисто, подът беше старателно изметен, масата изстъргана до бяло, по ъглите за благовоние лежаха наръчи от горски треви и клонки от иглолистни дървета. Отец Кабани беше седнал благоприлично в ъгъла на пейчицата, трезвен и тих, сложил измитите си ръце на коленете. Докато чакаха Будах да заспи, говореха за празни неща. Будах, който беше седнал до масата при Румата, слушаше с благосклонна усмивка лекомислените разговори на благородните донове и от време на време потрепваше, когато задрямваше. Хлътналите му бузи горяха от конската доза тетралуминал, която незабелязано му бяха сипали в питието. Старецът беше много възбуден и мъчно заспиваше. Нетърпеливият дон Гуг сгъваше и разгъваше под масата една камилска подкова, обаче запазваше на лицето си израз на весела непринуденост. Румата трошеше хляба и наблюдаваше с изморен интерес как дон Кондор постепенно се ядосваше. Пазителят на големите печати нервничеше, тъй като закъсняваше за извънредното нощно заседание на Конференцията на дванадесетте търговци, посветено на преврата в Арканар, което той трябваше да председателствува.

— Мои благородни приятели! — каза звучно най-сетне доктор Будах, стана и падна върху Румата.

Румата внимателно го прегърна през раменете.

— Готов ли е? — попита дон Кондор.

— До сутринта няма да се събуди — каза Румата, вдигна Будах на ръце и го отнесе в леглото на отец Кабани.

Отец Кабани продума със завист:

— Значи на доктора може да му сипвате, а на отец Кабани не може, вредно било. Не е хубаво това.

— Имам четвърт час — каза дон Кондор на руски.

— Ще ми стигнат и пет минути — отвърна Румата, като едва сдържаше яда си. — И аз говорих толкова много за това по-рано, че ще ми стигне и една минута. В пълно съответствие с базисната теория за феодализма — той погледна яростно дон Кондор право в очите — тази най-обикновена акция на гражданите срещу баронството — той отмести очи към дон Гуг — премина в провокационна интрига на Светия орден и доведе до превръщането на Арканар в база на феодално-фашистката агресия. Ние тук си блъскаме главата и напразно се мъчим да вмъкнем сложната, противоречива и загадъчна фигура на нашия орел дон Реба в една редица с Ришельо, Некер, Токугава Иеясу, Монк, а той се оказа дребен хулиган и глупак! Той предаде и продаде всичко, което можеше, обърка се в собствените си замисли, уплаши се до смърт и се хвърли за спасение към Светия орден. След половин година ще го заколят, а Орденът ще остане. Аз просто се страхувам да си представя последствията от това за Запроливието, а после и за цялата империя. Във всеки случай цялата двадесетгодишна работа в пределите на империята отиде на вятъра. Под властта на Светия орден няма да се разгърнеш. Вероятно Будах е последният човек, когото спасявам. Вече няма да има кого да спасяваме. Аз свърших.

Дон Гуг най-сетне счупи подковата и захвърли половините й в ъгъла.

— Да, изтървахме положението — каза той. — А може да не е чак толкова страшно, Антон?

Румата само го погледна.

— Ти трябваше да очистиш дон Реба — каза изведнъж дон Кондор.

— Как да го „очистя“?

По лицето на дон Кондор пламнаха червени петна.

— Физически! — каза рязко той.

Румата седна.

— Тоест да го убия?

— Да! Да! Да!!! Да го убиеш! Да го отвлечеш! Да го премахнеш! Да го заточиш! Трябваше да действуваш. Не да се съветващ с двама глупаци, които нищо не разбираха от това, което ставаше.

— И аз нищо не разбирах.

— Ти поне чувствуваше.

Всички замълчаха.

— Нещо като Барканското клане ли беше? — попита полугласно дон Кондор, като гледаше встрани.

— Да, приблизително. Но по-организирано.

Дон Кондор прехапа устни.

— Сега късно ли е да го очистиш? — каза той.

— Безсмислено е — каза Румата. — Първо, ще го очистят и без нас, второ, това изобщо не е нужно. Той поне е в ръцете ми.

— По какъв начин?

— Той се страхува от мене. Струва му се, че зад мене има някаква сила. Дори ми предлагаше сътрудничеството си.

— Така ли? — измърмори дон Кондор. — Тогава няма смисъл.

Дон Гуг каза, малко заеквайки:

— Вие, другари, сериозно ли говорите?

— Какво именно? — попита дон Кондор.

— Ами всичко това?… Да го убиете, физически да го очистите… Да не сте полудели?

— Благородният дон е улучен в петата — каза тихичко Румата.

Дон Кондор каза натъртено:

— При извънредни обстоятелства са ефективни само извънредните мерки.

Дон Гуг, движейки устни, местеше поглед от единия към другия.

— В-вие… Вие знаете ли докъде ще стигнете така? — каза той. — В-вие разбирате ли докъде ще стигнете така, а?

— Успокой се, моля ти се — каза дон Кондор. — Нищо няма да се случи. И стига сме говорили засега за това. Какво ще правим с Ордена? Аз предлагам блокада на Арканарската област. Вашето мнение, другари? По-бързо, аз нямам време.

— Аз още нямам никакво мнение — възрази Румата. — А пък Пашка още по-малко. Трябва да се посъветваме с Базата. Трябва да се ориентираме. А след една седмица да се срещнем и да решим.

— Съгласен съм — каза дон Кондор и стана. — Да вървим.

Румата метна Будах на рамото си и излезе от къщата. Дон Кондор му светеше с фенерче. Те отидоха до вертолета и Румата сложи Будах на задната седалка. Тракайки с меча и заплитайки се в наметалото си, дон Кондор се покачи на седалката на водача.

— Ще ме закарате ли до дома? — попита Румата. — Искам най-сетне да се наспя.

— Ще те закарам — измърмори дон Кондор. — Само че по-бързо, моля ти се.

— Сега ще се върна — каза Румата и изтича към къщата.

Дон Гуг все още седеше до масата и втренчил поглед пред себе си, търкаше брадичката си. Отец Кабани стоеше до него и казваше:

— То винаги така става, приятелю. Гледаш да е колкото може по-добре, а пък излиза по-лошо…

Румата грабна мечовете и портупеите.

— Остани си със здраве, Пашка — каза той. — Не се огорчавай, просто ние всички сме изморени и нервирани.

Дон Гуг завъртя глава.

— Внимавай, Антон — каза той. — Ох, внимавай! Не говоря за чичо Саша, той е отдавна тук, няма ние да го учим на нови неща. Ама ти…

— Искам да спя, това е то — каза Румата. — Отец Кабани, ако обичате, вземете конете ми и ги отведете при барон Пампа. Тия дни ще отида при него.

Вън витлата меко забучаха. Румата махна с ръка и изскочи от къщата. В ярката светлина на фаровете на вертолета гъсталаците от гигантски папрати и белите стъбла на дърветата изглеждаха чудновати и страшни. Румата се покатери в кабината и тръшна вратата.

В кабината миришеше на озон, на органична тапицерия и на одеколон. Дон Кондор вдигна машината и я поведе уверено над арканарския път. Аз не бих могъл сега така, помисли си с лека завист Румата. Зад него мирно помляскваше в съня си старият Будах.

— Антон — каза дон Кондор, — аз-ъ-ъ… не бих искал да бъда нетактичен и не си мисли, че… ъ-ъ… се намесвам в личните ти работи.

— Слушам ви — каза Румата. Той веднага се сети за какво ще стане дума.

— Ние всички сме разузнавачи — каза дон Кондор. — И всичко, което ни е скъпо, трябва да бъде или далеч на Земята, или вътре в нас. За да не могат да ни го отнемат и да го пленят като заложник.

— За Кира ли говорите? — попита Румата.

— Да, моето момче. Ако всичко, което зная за дон Реба е истина, то не е лесно и е опасно да го държи човек в ръцете си. Разбираш ли какво искам да кажа…

— Да, разбирам — каза Румата. — Ще се постарая да намисля нещо.

 

 

Те лежаха в тъмнината и се държаха за ръце. В града беше тихо, само понякога някъде наблизо злобно цвилеха и се ритаха коне. От време на време Румата потъваше в дрямка и веднага се събуждаше от това, че Кира затаяваше дъх — в съня си той силно й стискаше ръката.

— Сигурно много ти се спи — каза Кира шепнешком. — Спи.

— Не, не, разправяй, аз те слушам.

— Ти през цялото време заспиваш.

— Все едно, аз те слушам. Наистина много съм изморен, но още повече ми е домъчняло за тебе. Жал ми е да спя. Разправяй, много ми е интересно.

Тя благодарно потърка нос в рамото му, целуна го по бузата и отново почна да разказва как тази вечер дошло детето на съседите, изпратено от баща й. Баща й бил на легло. Изпъдили го от канцеларията и за сбогом го набили здравата с пръчки. Напоследък той изобщо нищо не ядял, само пиел — целият бил посинял и треперел. Момчето казало още, че брат й бил дошъл — ранен; но весел и пиян, с нова униформа. Дал пари на баща си, пил с него и пак заплашвал, че щели да разпердушинят всички. Той бил сега лейтенант в някакъв специален отряд, бил положил клетва за вярност пред Ордена и имал намерение да приеме духовно звание. Баща й молел тя засега в никакъв случай да не идва в къщи. Брат й заплашвал, че ще се разправи с нея, дето се е свързала с благородник, червенокоса мръсница такава…

Да, мислеше си Румата, във всеки случай, разбира се, не у тях в къщи. И тук в никакъв случай не бива да остава. Ако й се случи нещо… Той си представи, че й се е случило нещо лошо, и цял се вкамени.

— Спиш ли? — попита Кира.

Той се свести и разтвори дланта си.

— Не-не… Ами друго какво си правила?

— Ами освен това разтребвах стаите ти. В ужасно безредие са. Намерих една книга, съчинение на отец Гур. В нея се разправя как един благороден принц обикнал една прекрасна, но дива девойка отвъд планините. Тя била съвсем дива и мислела, че той е бог, и все пак много го обичала. После ги разделили и тя умряла от мъка.

— Това е чудесна книга — каза Румата.

— Аз дори си поплаках. През всичкото време ми се струваше, че е за нас двамата.

Да, то е за нас двамата. И изобщо за всички хора, които се обичат. Само че нас няма да ни разделят.

Най-безопасно би било на Земята, помисли си той. Но как ще се чувствуваш там без мене? И какво ще правя тук сам? Бих могъл да помоля Анка да се сприятели с тебе там. Но какво ще правя тук без тебе? Не, на Земята ще отидем заедно. Аз сам ще поведа кораба, а ти ще седиш до мене и аз всичко ще ти обяснявам. За да не те е страх от нищо. За да обикнеш веднага Земята. За да не съжаляваш никога за твоята страшна родина. Защото това не е твоята родина. Защото твоята родина те отхвърли. Защото си се родила хиляда години преди срока си. Добра, вярна, самоотвержена, безкористна… Такива като тебе са се раждали през всички епохи от кървавата история на нашите планети. Ясни, чисти души, които не познават омразата и не приемат жестокостта. Жертви. Безполезни жертви. Много по-безполезни от Гур Съчинителя или от Галилей. Защото такива като тебе не са добри борци. За да бъдеш борец, трябва да знаеш да мразиш, а вие тъкмо това не знаете. Също както и ние сега…

… Румата пак задряма и веднага видя как Кира стои на ръба на плоския покрив на Съвета с дегравитатор на колана и веселата насмешлива Анка нетърпеливо я побутва към пропастта от километър и половина.

— Румата — каза Кира. — Страх ме е.

— От какво, мъничката?

— Ти все мълчиш и мълчиш. Страх ме е…

Румата я притегли към себе си.

— Добре — каза той. — Сега аз ще говоря, а ти ме слушай внимателно. Далеч-далеч зад гората има един страшен, непристъпен замък. В него живее веселият, добър и смешен барон Пампа, най-добрият барон в Арканар. Той има хубава, мила жена, която много обича трезвия Пампа и не може да понася пияния Пампа…

Той млъкна и се ослуша. Чу чаткане на много копита на улицата и шумното дишане на много хора и коне. „Тук ли е?“ — попита един груб глас под прозореца. „Май че е тук…“ — „Сто-ой!“ По стъпалата загърмяха токове и веднага няколко юмрука се стовариха на вратата. Кира трепна и се притисна към Румата.

— Почакай, мъничката — каза той и отметна одеялото.

— Идват да ме вземат — каза Кира шепнешком. — Знаех ги!

Румата с мъка се освободи от ръцете на Кира и изтича към прозореца. „В името на господа!“ — ревяха долу. — „Отвори! Ще я счупим — по-лошо ще стане!“ Румата отдръпна пердето и в стаята нахлу познатата трепкаща светлина на факли. Множество конници тъпчеха на място долу — мрачни черни хора с островърхи качулки. Румата гледа няколко секунди надолу, после огледа рамката на прозореца. Според обичая рамката беше плътно вградена. По вратата думкаха с нещо тежко. Румата напипа в тъмнината меча си и удари е дръжката в стъклото. То иззвънтя и се посипаха парчета.

— Ей, вие — ревна той. — Да не ви е омръзнал животът?

Ударите по вратата стихнаха.

— И винаги ще объркат — каза някой тихо долу. — Та стопанинът си е в къщи…

— Че какво ни засяга?

— Засяга ви, защото той е пръв на света по мечовете.

— А пък казваха, че бил заминал и нямало да се върне до сутринта.

— Уплашихте ли се?

— А бе не се уплашихме, само че за него нищо не ни заповядаха. Да не го убием…

— Ще го вържем. Ще го осакатим и ще го вържем! Ей, кой е там с арбалетите?

— Да не вземе той да ни осакати…

— Няма да ни осакати. Всички знаят, че е дал такъв обет — да не убива.

— Ще ви избия като кучета — каза Румата със страшен глас.

Отзад към него се притисна Кира. Той чуваше как бясно тупа сърцето й. Долу изкомандуваха със скърцащ глас: „Чупете, братя! В името на господа!“ Румата се извърна и погледна Кира в лицето. Тя го гледаше, както преди, с ужас и надежда. В сухите й очи играеха отблясъците на факлите.

— Какво, мъничката ми — каза той нежно. — Уплаши ли се? Нима се уплаши от тази сган? Върви да си облечеш. Повече няма какво да правим тук… — Той обличаше бързо металнопластовата си ризница. — Сега ще ги изгоня и ще заминем. Ще отидем при Пампа.

Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу. Червени отблясъци скачаха по лицето й. Долу нещо пращеше и бумкаше. Сърцето на Румата се сви от състрадание и нежност. Ще ги погна като кучета, помисли си той. Той се наведе да търси втория меч, а когато се изправи наново, Кира вече не стоеше до прозореца. Тя бавно се свличаше на пода, като се залавяше за завесата.

— Кира! — извика той.

Една арбалетна стрела беше пробила гърлото й, друга стърчеше от гърдите й. Той я взе на ръце и я пренесе на леглото. „Кира…“ — повика той. Тя изхлипа и се изопна. „Кира…“ — каза той. Тя не отговори. Той постоя малко над нея, после вдигна мечовете, слезе бавно по стълбата в пруста и почна да чака кога ще падне вратата…