Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (7)

Седма глава

Как професор Мош Терпин изследваше природата в княжеския зимник. — Mycetes Beelzebub. — Отчаянието на студента Балтазар. — Благоприятното влияние на едно добре уредено имение върху семейното щастие. — Как Проспер Алпанус подари на Балтазар кутия от костенурка и замина

Балтазар, който се криеше в селото Хох Якобсхайм, получи от стажанта Пулхер писмо от Керепес със следното съдържание:

Работите ни, драги приятелю Балтазар, отиват все по на зле и по на зле. Нашият враг, отвратителният Цинобър, стана министър на външните работи и получи големия орден на тигъра със зелени петна с двайсет копчета. Той се е издигнал до любимец на княза и прокарва всичко, което поиска. Професор Мош Терпин съвсем се е самозабравил, просто ще се пръсне от глупава гордост. С посредничеството на бъдещия си зет той получи службата главен директор на всички природни богатства в държавата — един пост, който му носи много пари и всякакви други облаги. В качеството си на главен директор той цензурира и ревизира слънчевите и лунните затъмнения, както и предвещаването на времето в разрешените от държавата календари и изследва природата, особено в столицата и нейните околности. Във връзка с тези си занимания той получава от княжеските гори най-рядък дивеч и птици, които изпича и изяжда, за да изследва природата им. Също така пише (поне си дава вид, че пише) една студия относно въпроса, защо виното има различен вкус от водата и проявява друго въздействие. Тази студия той възнамерява да посвети на своя зет. Цинобър е издействал Мош Терпин да прави във връзка със студията си всекидневни проучвания в княжеската изба с вината. Вече е проучил половин буре старо рейнско вино, както и няколко дузини бутилки шампанско и сега е минал на една бъчва аликанте… Управителят на избата чупи ръце от отчаяние!… Такава подкрепа има професорът, който, както знаете, е най-големият чревоугодник на света, и той би водил най-приятния живот на земята, ако не трябваше често, когато някоя градушка опустоши нивята, да тръгва неочаквано из страната, за да обяснява на княжеските арендатори защо е ударил град, та да получат и тия глупаци малко наука и да се предпазват в бъдеще от подобни произшествия, за да не искат постоянно опрощаване на арендата заради нещо, за което никой не им е виновен, освен те самите.

Министърът не може да се примири с порцията бой, която ти му друсна. Заклел се е да ти отмъсти. Ти не бива да се показваш повече в Керепес. Той преследва и мене, защото узнах тайнствения му начин да се фризира от една крилата дама… Докато Цинобър е любимец на княза, аз няма да мога да кандидатствам за никоя редовна служба. Моята злощастна съдба прави така, че винаги да попадам около този урод, когато най-малко очаквам, и то по начин, който става фатален за мен. Напоследък министърът в пълния си блясък, с шпага, звезда и орденска лента, посети зоологическата сбирка и се спря, подпрян отзад на бастуна и повдигнат по обичая си на пръсти, пред витрината с най-редките американски маймуни. Чужденците, които разглеждаха сбирката, се приближиха и един от тях, виждайки това малко уродче, възкликна високо:

— О, каква мила маймуна! Какво сладко животинче! Украса на цялата сбирка! Как се казва това хубаво маймунче? От коя страна е?

Тогава надзирателят на сбирката докосна рамото на Цинобър и съвсем сериозно каза:

— Това е един много хубав екземпляр, чудесен бразилианец, така нареченият Mycetes Beelzebub — Simia Beelzebub Linnei — niger, barbatus, podiis caudaque apice brunneis^[1] — ревяща маймуна.

— Господине… — изпръхтя малкият към надзирателя — господине, струва ми се, че сте луд или нещо ви прихваща! Аз не съм никакъв Beelzebub caudaque, никаква ревяща маймуна, аз съм Цинобър, министър Цинобър, рицар на тигъра със зелени петна с двайсет копчета!

Аз бях наблизо и избухнах в гръмогласен смях — дори да ме убиеха на място, не можех да се удържа.

— А, и вие ли сте тук, господин стажант? — изхърка той към мене, а очите му мятаха мълнии.

Кой знае как, но чужденците продължиха да го смятат за най-хубавата рядка маймуна, каквато бяха виждали, и на всяка цена държаха да го нахранят с фъстъци, които вадеха от джобовете си. Цинобър вече така побесня, че напразно се мъчеше да си поеме дъх, крачката отказаха да му служат. Извиканият камердинер трябваше да го вземе на ръце и да го изнесе и сложи в каретата.

Не мога да си обясня защо, но тази история ми вдъхва някаква искрица надежда. Това е първият лош номер, който се изиграва на това абсурдно омагьосано същество.

Във всеки случай се знае едно и то е, че тия дни Цинобър се прибрал рано сутринта от градинката съвсем разстроен! Крилатата жена, изглежда, не беше дошла, защото хубавите къдрици вече ги няма. Косата му виси на гърба, чорлава и сплъстена, и княз Барзануф бил казал:

— Не занемарявайте така тоалета си, драги министре, аз ще ви пратя моя фризьор!

В отговор Цинобър много учтиво заявил, че ще накара веднага да изхвърлят този тип от прозореца, ако само се мерне.

— Велика душо! На вас не може да се угоди — казал князът и плакал много.

Бъди здрав, драги ми Балтазар, не губи надежда и се укривай добре, за да не те пипнат!…

Напълно отчаян от това, което приятелят му пишеше, Балтазар изтича в гората и избухна в жалби.

— Трябва ли да се надявам — извика той, — трябва ли да се надявам още, когато всяка надежда е загубена, когато всички звезди са помръкнали и мен, безутешния, ме обгръща мрачна, мрачна нощ? Нещастна съдба! Аз съм сразен от някаква тъмна сила, която се намеси разрушително в живота ми… Безумие е да чакам спасение от този Проспер Алпанус, който ме примами с адските си изкуства и ме прогони от Керепес, като направи така, че боят, който нанесох на огледалния образ, да се струпа действително върху гърба на Цинобър!… Ах, Кандида!… Да можех да те забравя, божествено дете!… Но у мен все по-силно, по-мощно пламти искрата на любовта!… Навсякъде пред очите ми е милият образ на любимата, който със сладка усмивка протяга с копнеж към мене ръце!… Та нали зная, ти ме обичаш, мила, сладка моя Кандида, и тъкмо това безнадеждно, убийствено ме измъчва — че не мога да те спася от ужасната магия, която ти отне свободата!… Измамник Проспер! Какво съм ти сторил, че така жестоко се подигра с мен!…

Вечерният мрак настъпваше, всички цветове на гората бяха погълнати от сумрачната сивота. Тогава изведнъж някакво особено сияние като припламнали вечерни лъчи проникна през дърветата и храстите и хиляди насекоми се понесоха в луд танц из въздуха и бръмнаха с трептящите си крилца. Блестящи златни бръмбари кръжаха наоколо, сред тях пърхаха пъстри пеперуди, ръсейки дъхав цветен прашец. Шепотът и жуженето скоро се превърнаха в нежна, сладостно нашепваща музика, която се стелеше утешително върху разкъсваните от мъка гърди на Балтазар. Над него сиянието все повече се засилваше. Той погледна нагоре и учуден видя Проспер Алпанус, долитащ на едно великолепно насекомо, много наподобяващо блестящо, прелестно обагрено водно конче.

Проспер Алпанус кацна на земята и седна до младежа, а водното конче отлетя в гъсталака и се присъедини към общата песен, която огласяше цялата гора. Той докосна челото на младежа с чудно сияещите цветя, които държеше в ръката си, и в душата на Балтазар мигновено се разгоря нова решителност за борба.

— Ти си много несправедлив към мене, драги Балтазар — каза Проспер Алпанус, — като ме упрекваш в жестокост и измяна тъкмо в момента, когато успях да надделея над магията, разстройваща живота ти, и когато, за да те намеря по-бързо и да те утеша, възседнах моето любимо пъстрокрило водно конче и долетях, снабден с всичко необходимо за твоето благополучие… Но няма нищо по-горчиво от любовната мъка, нищо не може да се сравни с нетърпението на едно отчайващо се в любов и копнежи сърце… Аз ти прощавам — и с мен не беше по-различно, когато преди около две хиляди години обичах една индийска принцеса на име Балзамина и в отчаянието си отскубнах брадата на най-добрия си приятел, вълшебника Лотос, поради което, както виждаш, аз не нося брада, за да не се случи подобно нещо и с мене… Но да ти разказвам подробно всичко това сега, не е уместно, защото всеки влюбен иска да слуша само за своята любов, тъй като смята, че единствено тя заслужава да се говори за нея, както и всеки поет слуша с удоволствие само своите стихове. Затова да минем към онова, което ни интересува. Знай, че Цинобър е онеправдано от природата уродливо дете на бедна селянка и се нарича всъщност Цахес. Само от суетност е взел той гордото име Цинобър. Госпожица Фон Розеншон, сиреч прочутата фея Розабелверде, е в действителност дамата, която е намерила това малко страшилище. Тя сметнала, че ще може да замести всичко, което мащехата природа е отказала на малкия, като го надари с тайнствената си странна способност, с помощта на която всичко хубаво, което някой мисли, казва или прави, да минава за негова сметка, нещо повече — в обществото на образовани, умни и духовити хора и той да минава за образован, умен и духовит и изобщо да бъде смятан за най-съвършения от всички, с които се сблъсква в живота.

Тази особена магия е заложена в три огненочервени косъма на темето на малкия урод. Всяко докосване до тези косми, както и изобщо до главата, е болезнено, дори гибелно за малкия. Затова феята направила неговата по рождение рядка, щръкнала коса да пада на гъсти къдрици, те предпазвали главата му, прикривали червения кичур и засилвали магията. Всеки девети ден феята сама фризирала малкия със златен магически гребен и тази фризура унищожавала всяко действие, насочено към разваляне на магията. Но този гребен беше също унищожен от един мощен талисман, който съумях да подпъхна на добрата фея, когато тя ме посети.

Сега всичко се свежда до това, тези три косъма да се изскубнат, и тогава Цинобър ще изпадне отново в своето предишно нищожество!… На теб, драги ми Балтазар, е отредено да премахнеш магията. Ти си смел, силен и сръчен, ти ще свършиш както трябва тази работа. Вземи това шлифовано стъкло, приближи се до малкия Цинобър, където го видиш, насочи през това стъкло острия си поглед към главата му и веднага ще видиш трите червени косъма, които растат на темето му. Хвани го здраво, не обръщай внимание на пронизителния котешки крясък, който той ще нададе, отскубни отведнъж трите косъма и на самото място ги изгори. Необходимо е обаче космите да се изскубнат наведнъж и веднага да се изгорят, иначе, те могат да предизвикат всевъзможни гибелни последици. Затова особено внимавай да хванеш умело и здраво космите, но изненадай малкия, когато наблизо има огън или някоя свещ.

— О, Проспер Алпанус — извика Балтазар, — колко малко заслужавам тази добрина, това благородство след моето недоверие… Как чувствам сега дълбоко в себе си, че идва краят на моето страдание, че небесното щастие разкрива златните си порти за мен.

— Аз обичам младежите — каза Проспер Алпанус, — обичам младежите като теб, Балтазар, в чиито чисти сърца има копнеж и любов, а в душите им звучат ония чудни акорди, които изхождат от далечната страна на божествените чудеса — страната, която е моя родина. Надарените с тази вътрешна музика щастливци са единствените, които могат да се нарекат поети, въпреки че мнозина са набедени за такива, защото докопват първия попаднал им контрабас, започват да търкат лъка о него и считат обърканото дрънчене, което излиза от охкащите изпод ръката им струни, за чудна музика, изхождаща от собствените им гърди… На тебе, знам това, мили Балтазар, ти се струва понякога, че разбираш ромона на изворите, шумоленето на дърветата, че дори и вечерните пламтящи зари ти говорят на разбираем език!… Да, Балтазар, в такива моменти ти наистина разбираш чудните гласове на природата, защото в твоята собствена душа звучи божественият тон, възбуден от вълшебната хармония, залегнала дълбоко в същината на света. Тъй като свириш на пиано, поете, ти знаеш, че когато удариш един тон, родствените тонове откликват… Този природен закон е нещо повече от просто сравнение!… Да, поете, ти си нещо много по-добро от това, което мнозина си мислят. Пред тях ти четеш своите опити да нанесеш с перо и мастило върху хартията музиката, която звучи у тебе. Тези твои опити са доста отскоро. Погледнато исторически, действително беше сполука, когато ти с прагматична широта и точност описа любовта на славея към пурпурната роза. Тази история се случи пред моите очи… Това беше едно прелестно творение.

Проспер Алпанус замълча. Балтазар го гледаше смаян, с широко отворени очи, той просто не знаеше какво да каже, когато Проспер обяви за исторически опит стиховете, които бе смятал за най-фантастичните, написани някога от него.

— Може би — продължи Проспер Алпанус и омайна усмивка озари лицето му, — може би ти се учудваш на моите думи, може би някои неща ти изглеждат изобщо странни у мен. Имай предвид обаче, че според мнението на всички разумни хора аз съм личност, която може да се явява само в приказките, и ти знаеш, драги Балтазар, че такива личности се държат странно и приказват смахнати неща, щом им се удаде случай, особено когато зад всичко това има обстоятелства, които не са толкова за пренебрегване… Но да продължа!… Ако феята Розабелверде се е заела така ревностно с уродливия Цинобър, ти пък, Балтазар, си мой, покровителстван от мене, любимец. Затова чуй какво възнамерявам да сторя за теб!… Вълшебникът Лотос ме посети вчера, донесе ми много поздрави, но и много жалби от принцеса Балзамина, която се е пробудила от своя сън и сред най-сладостните тонове на Чарта Бхад, онази прелестна поема, която беше нашата първа любов, протяга копнеещи ръце към мене. Също и старият ми приятел, министърът Юхи, ми кима и зове дружески от Полярната звезда… Аз трябва да замина за далечната Индия!… Не бих желал да видя в други ръце, освен в твоите имението си извън града, което напускам. Утре отивам в Керепес. Ще поискам издаването на документ за дарение, в който аз ще бъда посочен като твой вуйчо. Щом магията на Цинобър бъде премахната и ти се явиш пред професор Мош Терпин като собственик на отлично имение, на едно значително състояние и поискаш ръката на хубавата Кандида, той с голяма радост ще се съгласи с всичко. Но не само това! Отидеш ли да живееш с твоята Кандида в моето имение, щастието в брака ти е осигурено. Отвъд хубавите дървета расте всичко, от което едно домакинство има нужда. Освен чудесни плодове там ще намериш най-хубавото зеле и изобщо всички вкусни зеленчуци, каквито никъде другаде не се срещат. Жена ти ще има винаги първата салата, първите аспержи. Кухнята е така устроена, че тенджерите никога не изкипяват и никое ядене не прегаря дори и да закъсняваш понякога с цял час за обяд. Килимите, тапицировката на столовете и канапетата имат такова свойство, че дори и при най-голямо неумение от страна на прислугата е невъзможно да се направи петно върху тях, също и порцеланът и стъклените предмети никога не се чупят, колкото и слугите да се мъчат да строшат нещо, като го хвърлят и върху най-твърдия под. Всеки път, когато жена ти нареди да се пере, на голямата поляна зад къщата ще грее най-хубавото слънце дори наоколо да вали, да гърми и да се святка. С една дума, Балтазар, взети са всички мерки твоето семейно щастие с милата Кандида да протича спокойно и несмущавано от нищо!…

Като каза това, Проспер изсвири веднъж-дваж на водното конче, което веднага долетя. Той му сложи юздата и се метна на седлото. Но вече тръгнал, внезапно се спря и се обърна към Балтазар.

— Без малко — каза той — щях да забравя приятеля ти Фабиан. В пристъп на шеговито настроение аз го наказах твърде сурово за неговото многознайничество. Тази кутийка съдържа онова, което ще го утеши.

Проспер подаде на Балтазар добре полирана кутийка от костенурка, която той прибра заедно с малкия лорнет, получен от Проспер за развалянето на магията на Цинобър.

И Проспер Алпанус отлетя през горския гъсталак, чиито гласове зазвучаха още по-силно и по-приятно.

Балтазар се върна в Хох Якобсхайм със сърце, преизпълнено с блаженство и възторжени сладки надежди.