Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (6)

Шеста глава

Как тайният специален съветник Цинобър беше фризиран и взе баня в росата на градината си. — Орденът „Тигър със зелени петна“. — Щастливото хрумване на един театрален шивач. — Как госпожица Фон Розеншон се заля с кафе и Проспер Алпанус я увери в своето приятелство

Професор Мош Терпин плуваше в блаженство.

— Можеше ли да ми се случи нещо по-щастливо — говореше си той — от това чудесният таен специален съветник да влезе в моя дом като студент? Той ще се ожени за дъщеря ми, ще стане мой зет, чрез него аз ще постигна благоволението на превъзходния княз Барзануф и ще се изкачвам все по-високо по обществената стълба след моя прелестен Цинобърчо. Вярно е, че и на мене самия често ми е непонятно как едно момиче като Кандида може така да се влюби в малкия. Иначе момичето държи, струва ми се, повече на хубавата външност, отколкото на особените умствени качества, а като гледам специално това човече, понякога съм с впечатлението, че той не би могъл да се нарече особено хубав, дори е bossu^[1], но — млък! Шт! Шт! И стените имат уши — той е любимец на княза, ще се издига все по-високо, все по-високо — и е мой зет!…

Мош Терпин беше прав. Кандида проявяваше несъмнена склонност към малкия и подхвърлеше ли от време на време някой, неомаян от странната магия на Цинобър, че тайният специален съветник е всъщност едно противно уродливо същество, тя веднага заговаряше за прекрасната коса, с която природата го е надарила.

Никой обаче не се усмихваше по-жлъчно, когато Кандида заговореше тъй, от стажанта Пулхер. Той следеше Цинобър на всяка крачка и в това предано го подпомагаше тайният секретар Адриан, онзи именно млад човек, когото магията на Цинобър едва не прогони от бюрото на министъра и който бе успял отново да спечели благоволението на княза само благодарение на отличното сапунче за чистене на петна, което той верноподанически му беше поднесъл.

Тайният специален съветник живееше в хубава къща с още по-хубава градина, сред която известно пространство, засадено с чудни рози, беше обградено с гъст храсталак. Хората бяха забелязали, че всеки девети ден Цинобър ставаше тихо в зори, обличаше се, колкото и трудно да му беше то, без помощта на прислугата, слизаше в градината и изчезваше в храстите, които заобикаляха това място.

Подозирайки някаква тайна и научили от камериера на Цинобър, че преди девет дена той е ходил на това място, Пулхер и Адриан решиха една нощ да прескочат градинската ограда и да се скрият в храстите. Едва се бе зазорило, когато те съзряха малкия да крета натам, пръхтейки и кихайки, тъй като минаваше през една цветна леха и росните стръкове и вейчици го шибаха по носа. Когато той дойде на поляната с розите, в храстите повея сладостно звучен полъх и дъхът на розите се почувства по-силно. Една хубава забулена жена с криле на рамената долетя долу, седна на изящния стол, който стоеше сред розите, взе с думите: „Ела, мое мило дете“, малкия Цинобър в скута си и започна да сресва със златен гребен дългата му коса, която падаше на вълни по гърба му. Това доставяше, види се, голямо удоволствие на малкия, защото той мигаше с оченца, изопваше крачка и мъркаше също като котарак. Това трая може би към пет минути, тогава вълшебната жена прекара пръста си надлъж по темето на малкия и Пулхер и Адриан забелязаха една тясна огненочервена блестяща ивичка коса на главата на Цинобър. Тогава жената каза: „Сбогом, мое сладко дете! Бъди ми разумно, бъди ми разумно колкото е възможно повече!“ Малкият каза: „Сбогом, мамичко, аз съм достатъчно разумен, няма защо постоянно да ми го повтаряш.“

Жената се издигна бавно и изчезна във висините…

Пулхер и Адриан се слисаха от изненада. Но когато Цинобър щеше вече да се отдалечи, стажантът изскочи пред него и извика високо:

— Добро утро, господин таен специален съветник, охо, колко хубаво са ви фризирали!

Цинобър се огледа и като видя стажанта, понечи бързо да избяга. Но неловък и слаб в крачката, какъвто си беше, той се препъна и падна във високата трева, така че стръковете й се сключиха над него и той целият се окъпа в росата. Пулхер се спусна към него и му помогна да стане на крака, но Цинобър му изхъхри: „Господине, какво търсите в моята градина, махайте се по дяволите!“, и се затича, колкото можеше, с клатушкане към къщи.

Пулхер писа на Балтазар за тази необикновена случка и обеща да удвои бдителността си над малкото магьосническо чудовище. От произшествието, което го беше сполетяло, Цинобър беше неутешим. Остави се да го сложат в леглото и така стенеше и пъшкаше, че вестта за внезапното му заболяване стигна скоро до министъра Мондшайн и княз Барзануф.

Княз Барзануф изпрати веднага своя личен лекар при малкия си любимец.

— Мой несравними таен специален съветнико — каза придворният лекар, след като измери пулса му, — вие жертвате живота си за държавата. Напрегнатата работа ви повали болен на легло, непрекъснатото мислене ви е докарало неописуемо страдание, което навярно усещате. На лице изглеждате твърде блед, с хлътнали бузи, а скъпоценната ви глава гори ужасно!… Я гледай, дано не е възпаление на мозъка! Нима благото на държавата е причинило подобно усложнение? Едва ли е допустимо… позволете…

Придворният лекар беше забелязал, изглежда, на главата му червения кичур коса, който Пулхер и Адриан бяха открили. След като опита няколко магнетични движения с ръцете отдалеч и дъхна по различни начини към болния, от което той измяукваше и каканижеше, лекарят поиска да прекара ръка по главата му и неволно докосна червения кичур. Цинобър веднага скочи, разпенен от яд, и зашлеви на придворния лекар, който тъкмо се беше навел над него, такава плесница с костеливата си ръчичка, че проеча по цялата стая.

— Какво искате от мене — изкрещя Цинобър, — какво шарите с пръсти по главата ми! Аз съвсем не съм болен, аз съм здрав, напълно здрав, веднага ще стана и ще отида на конференцията при министъра. Махайте се оттук!…

Изплашен, придворният лекар побърза да се оттегли. А когато разказа на княз Барзануф какво е трябвало да понесе, князът извика очарован:

— Какво усърдие за благото на държавата! Какво достойнство, какво величие в държането! Какъв човек е този Цинобър!…

— Мой скъпи таен специален съветнико — каза министър Претекстатус Фон Мондшайн на малкия Цинобър, — колко чудесно е, че без да обръщате внимание на болестта си, идвате на конференцията. Аз скицирах по важния спор с какатукския двор един меморандум — сам аз го скицирах и ви моля вие да го докладвате на княза, защото вашият интелигентен начин на докладване ще повиши значението на целия меморандум, за чийто съставител князът ще трябва после да ме признае.

Меморандумът, с който Претекстатус искаше да блесне, беше съставен обаче не от някой друг, а от Адриан.

Министърът се отправи с малкия при княза. Цинобър извади от джоба си меморандума, който му бе дал министърът, и започна да чете. Но тъй като от четенето му не излизаше нищо и той само мънкаше и мърмореше съвсем неразбрано, министърът взе от ръцете му хартията и продължи четенето сам.

Князът изглеждаше напълно очарован, той даваше да се разбере, че одобрява всичко, като непрестанно се провикваше:

— Хубаво, добре казано, чудесно, много на място!…

Щом министърът завърши, князът отиде право към малкия Цинобър, издигна го нагоре, притисна го към гърдите си, тъкмо там, където беше забодена голямата звезда на ордена на тигъра със зелени петна, и хълцайки и проливайки изобилно сълзи, заговори:

— Не — такъв човек — такава дарба — такова усърдие — такава любов — това е премного — премного!

После, вече поовладял се:

— Цинобър, аз ви въздигам в мой министър! Бъдете верен и предан на отечеството, останете все такъв доблестен служител на Барзануфите, които ви уважават… и обичат!

И след това се обърна с неприязнен поглед към министъра:

— Забелязвам, драги бароне Фон Мондшайн, че от известно време силите ви отпадат. Почивка във вашите имения ще ви се отрази целебно!… Сбогом!…

Министър Фон Мондшайн се отдалечи, като мълвеше през зъби нещо неясно и хвърляше святкащи погледи към Цинобър, който, подпрян отзад по обичая си на своето бастунче, се надигаше високо на пръсти и гордо и дръзко се оглеждаше наоколо.

— Трябва — продължи князът, — трябва, драги ми Цинобър, веднага да ви отлича за високите ви заслуги. Приемете затова от моите ръце ордена на тигъра със зелени петна!

Князът искаше начаса да му окачи лентата на ордена, която бързо му бе подадена от камердинера. Но поради уродливото телосложение на Цинобър лентата не искаше да седи нормално: ту неподобаващо се плъзгаше нагоре, ту провисваше неподходящо надолу.

В тази, както и във всяка друга работа, засягаща най-непосредствено благото на държавата, князът се придържаше строго към точността. Знакът на ордена на тигъра със зелени петна трябваше да седи между тазобедрената става и опашната кост, три шестнайсети от цола косо нагоре. Но сега това не можеше да се постигне. Камердинерът, три пажа и самият княз какво ли не правеха, но всички усилия оставаха напразни. Коварната лента се смъкваше ту насам, ту натам и Цинобър започна недоволно да скимти:

— Какво си играете така безобразно над тялото ми, оставете тази глупава лента да виси, както си ще, аз съм си вече министър и си оставам министър!

— За какво ми са тогава съветниците на ордена, щом и за лентите съществуват такива глупави наредби, които пречат на моите желания?… Потърпи, милички ми министър Цинобър! Скоро работата ще се оправи.

По заповед на княза веднага бе свикан орденският съвет, към който бяха причислени и двама философи, както и един природоизпитател, току-що завърнал се от Северния полюс. Съветът трябваше да обсъди по какъв най-умел начин трябва да се прикрепи на министър Цинобър лентата на тигъра със зелени петна. За да съберат нужните сили за това важно съвещание, на всички членове на съвета бе наредено една седмица преди това да не мислят. Но за да могат по-добре да изпълняват това нареждане и все пак да вършат нещо полезно за държавата, беше им предписано през това време да се занимават със сметководството. Улиците пред палата, където орденските съветници, философите и природоизпитателят трябваше да заседават, бяха настлани с дебел пласт слама, за да не бъдат тези мъдри мъже смущавани от тропота на колите. Все със същата цел беше забранено и всяко биене на барабани, всякаква музика и дори високият говор в близост до палата. А в палата всички се движеха с дебели плъстени терлици и се разбираха помежду си само със знаци.

Седем дни подред, от ранна сутрин до късна вечер, траеха заседанията и все пак не можеше и да се мисли за стигане до някакво решение. Загубил всякакво търпение, князът изпращаше час по час хора да им кажат, че те трябва, ако щат да вървят и по дяволите, но в края на краищата да измислят нещо свястно. Обаче това никак не им помагаше.

Природоизпитателят беше изследвал, доколкото бе възможно, тялото на Цинобър, беше си отбелязал височината и ширината на гръбния му израстък и бе представил най-точни изчисления по това на орденския съвет. Той беше и онзи, който накрая предложи към съвета да бъде привлечен и театралният шивач. Колкото и странно да изглеждаше това предложение, в паниката и безизходицата, в която всички се намираха, то беше прието единогласно.

Театралният шивач, господин Кеес, беше извънредно обигран и хитър човек. Щом му изложиха трудността на случая, щом прегледа изчисленията на природоизпитателя, той можа веднага да посочи най-чудесното средство за поставянето на орденската лента в нормално положение. На гърдите и гърба трябваше значи да се пришият известен брой копчета и орденската лента да бъде закопчана с тях. Опитът се оказа повече от сполучлив.

Князът беше във възторг и одобри предложението на орденския съвет орденът на тигъра със зелени петна да се разделя на различни класи според броя на копчетата, с които той щеше да се дава. Например орден на тигъра със зелени петна с две копчета, с три копчета и т.н. Министър Цинобър в знак на особено отличие, каквото никой друг не можеше да изисква, получи ордена с двайсет брилянтни копчета, защото тъкмо двайсет копчета изискваше странната форма на тялото му.

Шивачът Кеес получи ордена на тигъра със зелени петна с две златни копчета и беше въздигнат заради сполучливата си идея в действителен таен велик модист на княза, макар че самият княз го смяташе за лош шивач и никога не си шиеше дрехи при него…

От прозореца на своята вила доктор Проспер Алпанус се вглеждаше замислен надолу, към своя парк. Той беше работил през цялата нощ, за да състави хороскопа на Балтазар, и беше успял да установи някои неща, които се отнасяха до малкия Цинобър. Най-важното обаче беше това, което се бе случило с малкия в градината, когато бил наблюдаван от Адриан и Пулхер. Проспер Алпанус тъкмо се канеше да извика своите еднорози да му докарат раковината, защото искаше да прескочи до Хох Якобсхайм, когато една кола изтрополи и спря пред решетъчната врата на парка. Съобщиха, че госпожицата от пансиона за възрастни благородни девици Фон Розеншон желае да види доктора.

— На драго сърце, да заповяда — каза Проспер Алпанус и дамата влезе при него. Тя беше облечена в дълъг черен костюм и носеше гъст воал като матрона. Обзет от странно предчувствие, Проспер Алпанус взе тръстиковия си бастун и остави бляскавите лъчи на дръжката да паднат върху дамата. Тогава около нея засъскаха ярки светкавици и тя застана цялата в бяло прозрачно облекло с блестящи крилца на водно конче на рамената и бели и червени рози, вплетени в косата. „Охо!“ — прошепна Проспер и прибра бастуна под домашната си дреха. Веднага дамата се оказа пак в предишния си костюм.

Проспер Алпанус любезно я покани да седне. Госпожица Фон Розеншон заяви, че отдавна желаела да посети господин доктора във вилата му, за да се запознае с човека, когото цялата околност слави като високонадарен и благодетелен мъдрец. Той сигурно щял да изпълни молбата й да вземе под лекарския си надзор съседния пансион за благороднички, тъй като възрастните дами в него често боледували и не получавали помощ отникъде. Проспер Алпанус отговори учтиво, че той наистина отдавна е изоставил практиката, но по изключение ще посещава дамите от пансиона, когато възникне нужда, и после попита дали самата тя не страда от нещо. Госпожицата го увери, че чувствала само от време на време ревматични болки в ставите, когато понастинела от утринния въздух, но в момента била напълно здрава. Тъй като беше още ранна сутрин, Проспер я попита дали няма да вземе чашка кафе. Розеншон отговори, че дамите от пансиона никога не се отказвали от подобно удоволствие. Кафето беше поднесено, но колкото и Проспер да се стараеше да го налее, чашките оставаха празни, въпреки че кафето течеше от каната.

— Виж ти какво проклето кафе! — усмихна се Проспер Алпанус. — Не бихте ли налели по-добре вие кафето, мила госпожице?

— На драго сърце — отговори госпожицата и пое каната. Но макар че от каната не изтичаше дори капчица, чашката се напълни, препълни, кафето се разля по масата и заля дрехата на госпожицата. Тя бързо сложи каната на масата и кафето веднага изчезна безследно. Двамата — Проспер Алпанус и госпожицата от пансиона — се взряха за известно време мълком един в друг с особен поглед.

— При влизането ми вие, господин докторе, навярно бяхте зает с твърде интересна книга — започна дамата.

— Действително — отговори докторът — тази книга има забележително съдържание.

При тези думи той понечи да разтвори малката книга с позлатена подвързия, която лежеше пред него на масата. Но това беше съвсем напразен опит. С едно звучно „клинг-клап“ книгата постоянно сама се затваряше.

— Охо — рече Проспер Алпанус, — опитайте вие тогава с тази своенравна вещ, драга госпожице!

Той подаде на дамата книгата и щом тя я докосна, книгата от само себе си се отвори. Но всички листове започнаха един по един да се отделят, да нарастват до размерите на грамадно фолио и да се въртят из цялата стая.

Изплашена, госпожицата се дръпна назад. Тогава докторът затвори насила книгата и всички листове моментално изчезнаха.

— Но какво си губим времето с празни фокуси, мила уважаема госпожице — каза Проспер Алпанус с блага усмивка, като ставаше от мястото си, — защото това, което досега вършехме, бяха само обикновени фокуси, по-добре да минем към по-значителни неща.

— Аз искам да си отида! — извика госпожицата и стана от мястото си.

— О — каза Проспер Алпанус, — това май няма да може да стане без мое съгласие, защото трябва да ви кажа, уважаема, че сега сте напълно в моя власт.

— Във ваша власт — извика гневно госпожицата, — във ваша власт ли, господин докторе?… Глупава самомнителност!

С тези думи тя разпери копринената си дреха и полетя като прекрасна траурна мантия към тавана на стаята. Но и Проспер Алпанус веднага профуча след нея като голям бръмбар рогач. Съвсем изтощена, траурната мантия се свлече на пода и из стаята се разтича малко мишле. Но бръмбарът рогач измяука и пръхтейки, се спусна след мишлето като сив котарак. Сега мишлето литна като блестящо колибри, тогава около вилата зазвучаха всевъзможни странни гласове и най-различни чудновати насекоми долетяха с бръмчене от гората и изплетоха златна мрежа на прозорците. Тогава изведнъж посред стаята застана с целия си блясък и величие Розабелверде в ослепително бяло одеяние, препасана с искрящ диамантен пояс и с бели и червени рози, вплетени в тъмните й къдрици. А пред нея се изправи магът със златна мантия, със сияйна корона на главата и бастун с огненолъчиста дръжка в ръка.

Розабелверде пристъпи към мага, но в този момент от косата й падна един златен гребен и се счупи като стъкло на парчета на мраморния под.

— О, горко ми, горко ми! — извика феята.

Но внезапно в следващия момент зад масата с кафето седеше пак госпожица Фон Розеншон с черно дълго облекло, а срещу нея — доктор Проспер Алпанус.

— Мислех — каза съвсем спокойно Проспер Алпанус, като наливаше без всякаква трудност в китайските чашки ароматна мока, — мислех, мила уважаема госпожице, че и двамата знаем достатъчно добре как стоят работите с нас. Много съжалявам, че хубавият ви гребен се счупи на моя твърд под.

— Само несръчността ми е виновна за това — отговори госпожицата, пиейки с удоволствие кафето. — Човек трябва да се пази да не изтърве нещо на този под, защото, ако не се лъжа, плочите са изписани със странни йероглифи, които на някои биха изглеждали обикновени мраморни жилки.

— Вече изхабени талисмани, уважаема — каза Проспер, — вече изхабени талисмани са тия плочи и нищо повече.

— Но, драги докторе — извика госпожицата, — как е било възможно ние да не се познаваме от най-ранни времена и нито веднъж да не сме се срещали по нашите пътища!

— Различното ни възпитание, мила госпожице — отговори Проспер Алпанус, — само различното ни възпитание е причина за това! Докато вие като многообещаваща девойка в Джинистан сте могли да се отдавате изцяло на богатата си натура, на щастливия си гений, аз бях печален, затворен в пирамидите студент и слушах лекции при професор Зороастър, един стар мърморко, обаче със страшни познания. По време на владичеството на достойния княз Деметриус аз се заселих в тази малка прелестна страна.

— Как — каза госпожицата, — не бяхте ли прогонен, когато княз Пафнуциус въведе просвещението?

— Съвсем не — отговори Проспер, — аз успях напълно да прикрия своето собствено аз, като се постарах да проявя по отношение на просвещението особени знания с всевъзможните съчинения, които разпространявах сред народа. Аз доказвах например, че без волята на княза не бива никога да се святка и да се гърми, че ние дължим хубавото време и добрата родитба единствено на благородната му натура и на неговите старания, които биват мъдро обмисляни във вътрешните покои, докато простият народ оре и сее вън на нивата. Тогава княз Пафнуциус ме въздигна в таен върховен президент по просветата, един пост, който отхвърлих като обременителен товар заедно с обвивката си, когато бурята отмина. Доколкото можех, аз тайно принасях полза. Искам да кажа това, което ние, аз и вие, смятаме наистина за полза. Знаете ли, мила госпожице, че аз бях този, който ви предупреди за предстоящото нахълтване на просветната полиция, аз бях този, комуто дължите притежанието на още някои хубави неща? Боже мой, та погледнете от тези прозорци, мила госпожице! Не познавате ли вече този парк, където тъй често сте се разхождали и разговаряли с приятелски духове, които живееха в храсталаците, цветята, изворите? Този парк успях да спася благодарение на науката си. Той си е още такъв, какъвто беше и по времето на Деметриус. Княз Барзануф, слава Богу, не го е грижа много за магическите неща, той е добросърдечен господар, оставя всеки да вълшебства, колкото си ще, стига всичко това да не бие на очи и всички да си плащат редовно данъците. Така живея аз тук, както и вие, мила госпожице, във вашия пансион, щастливо и без особени грижи!

— Докторе — извика госпожицата с бликнали от очите сълзи, — докторе, какво говорите! Какво прояснение! Да, аз си спомням тази дъбрава, в която съм вкусвала такива радости! Докторе, благородни човече, на когото дължа толкова много, и вие можете така жестоко да преследвате моя мъничък любимец?

— Увлечени от вашата вродена доброта, мила госпожице, вие разпилявате своите дарове за едно съвършено недостойно лице — отговори докторът. — Цинобър е бил и е, въпреки добросърдечната ви помощ, един малък уродлив безочливец, който сега, след счупването на златния гребен, е вече напълно в моите ръце.

— Имайте милост, докторе! — помоли госпожицата.

— Но бъдете така добра да погледнете тук — каза Проспер, като показваше хороскопа на Балтазар, който беше съставил.

Госпожицата се вгледа и извика с болка:

— Да, щом нещата стоят така, ще трябва да отстъпя пред по-висшата сила… Горкият Цинобър.

— Признайте, мила госпожице — каза докторът усмихнат, — че жените често обичат да вършат най-чудновати неща: приумицата, породена в даден момент, те преследват неспирно, безогледно, без да обръщат внимание на болезнените съприкосновения с другите обстоятелства!… Цинобър ще трябва да понесе съдбата си и после вече, макар и незаслужено, ще бъде зачетен. С това ще засвидетелствам своята почит към вашата мощ, вашата добрина, вашата добродетел, уважаема милостива госпожице!

— Чудесни, превъзходни човече — извика госпожицата, — бъдете мой приятел!

— Винаги — отговори докторът. — Моето приятелство, моята дълбока симпатия към вас, прелестна фейо, няма никога да изчезнат. Обръщайте се спокойно към мене във всички будещи съмнения случаи в живота и… идвайте да пиете кафе при мене винаги когато почувствате нужда.

— Сбогом, достойни маг, никога не ще забравя вашето благоразположение, вашето чудесно кафе — каза госпожицата с дълбоко вълнение и стана да си върви.

Проспер Алпанус я изпрати до решетъчната врата, а през това време всички чудни звуци на гората огласяха околността по най-приятен начин. Пред входа вместо колата на госпожицата стоеше докторовата кристална раковина с еднорозите, зад която беше разперил блестящите си крилца златният бръмбар. На капрата седеше сребърният фазан. Хванал златните поводи с клюна си, той поглеждаше госпожицата с умните си очи.

Когато колата се понесе с чудни звуци през благоуханната гора, дамата от пансиона се почувства отново като фея в стария си блажен живот.