Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (5)

Пета глава

Как княз Барзануф закусваше с лайпцигски чучулиги и данцигска златна ракия, при което получи мазно петно на панталоните си и повиши тайния секретар Цинобър в таен специален съветник. — Книгите с илюстрации на доктор Проспер Алпанус. — Как един портиер ухапа студента Фабиан за пръста и как Фабиан понесе дреха с шлейф и стана за смях на хората. — Бягството на Балтазар

Не бива повече да премълчаваме, че министърът на външните работи, при когото господин Цинобър постъпи на работа като таен експедитор, беше потомък на онзи барон Претекстатус Фон Мондшайн, който напразно бе търсил в книгите за турнирите и хрониките родословното дърво на феята Розабелверде. И той, както своя родоначалник, се казваше Претекстатус Фон Мондшайн, беше изтънчено образован и с отлично държане, никога не казваше „имам го на предвид“ вместо „имам предвид“, пишеше името си на латиница и както всичко — извънредно четливо, и понякога работеше дори сам, особено когато времето беше лошо. Княз Барзануф, потомък на великия Пафнуциус, го обичаше нежно, защото на всеки въпрос той имаше готов отговор, играеше през свободните часове кегли с княза, разбираше от парични сделки и нямаше равен на себе си в гавота.

Веднъж барон Претекстатус Фон Мондшайн беше поканил княза на закуска с лайпцигски чучулиги и чашка данцигска златна ракия. Когато пристигна в Мондшайновия дом, той намери във вестибюла сред множеството господа от дипломатическото тяло и малкия Цинобър, който, опрян на бастуна си, го стрелна с очичките си и без да му обръща повече внимание, напъха в устата си една печена чучулига, която току-що беше отмъкнал от трапезата. Щом съгледа малкия, князът му се усмихна милостиво и каза на министъра:

— Мондшайн! Кой е този дребничък, приятен, интелигентен човек? Той навярно изготвя добре стилизираните и красиво написани доклади, които получавам напоследък от вас?

— Действително, милостиви господарю — отговори Мондшайн. — Доведе ми го съдбата като най-буден, най-опитен работник в бюрото ми. Името му е Цинобър и аз особено препоръчвам този хубав младеж на вашето благоволение и милост, драги княже! Той е от няколко дни при мене.

— Тъкмо затова — каза един красив млад човек, който междувременно се бе приближил, — тъкмо затова, както ваше превъзходителство ще ми позволи да забележа, моят малък колега още нищо не е изпращал. Докладите, които са имали щастието да бъдат забелязани с одобрение от вас, светлейши княже, са изготвени от мене.

— Какво искате вие! — сряза го гневно князът.

Цинобър се беше промъкнал до самия княз и мляскайки, поглъщаше с апетит чучулигата. Докладите наистина бяха съставяни от този млад човек, но князът извика:

— Какво искате вие? Вие не сте дори похващали перото! И това, че ядете до самия мен печени чучулиги, така че за мое крайно неудоволствие трябва да забележа едно мазно петно, което сте направили на новите ми панталони, и че същевременно така непоносимо мляскате — всичко това достатъчно показва пълната ви непригодност за каквато и да е дипломатическа кариера! Вървете си веднага и вече да не сте ми се мярнали пред очите, освен ако ми донесете подходящ сапун за вадене на лекета, за да се изчисти петното от новия ми панталон… Тогава ще си възвърна може би благоволението към вас!

И после, обръщайки се към Цинобър, продължи:

— Такива младежи като вас, драги ми Цинобър, са истинска украса за държавата и заслужават да бъдат отличени по достойнство! Повишавам ви в таен специален съветник, любезни мой!

— Крайно благодаря — захъхри Цинобър, като преглъщаше последната си хапка и бършеше с две ръце муцуната си, — крайно благодаря, ще се справя с тая работа, както ми подобава.

— Чудесна самоувереност — рече князът на висок глас, — чудесна самоувереност, тя свидетелства за вътрешните сили, които трябва да притежава достойният държавник!

С тези думи князът гаврътна чашка златна данцигска ракия, поднесена му лично от самия министър, и тя много му се услади. Новият съветник трябваше да седне между княза и министъра. Той поглъщаше огромно количество чучулиги, пиеше чаша след чаша малага и данцигска ракия, хъхреше и мърмореше през зъби и работеше дейно с ръчички и крачка, тъй като едва стигаше с острия си нос до ръба на масата.

Когато закуската завърши, двамата — и князът, и министърът — се провикнаха:

— Истински английски джентълмен е този таен специален съветник!

 

 

— Ти изглеждаш тъй радостен — каза Фабиан на своя приятел Балтазар, — погледът ти свети особено пламенно. Чувстваш се щастлив? Ах, Балтазар, ти може би се унасяш в хубави сънища, но аз трябва да те разбудя, дълг на приятеля е…

— Какво говориш, какво се е случило? — попита Балтазар изумен.

— Да — продължи Фабиан, — да, трябва да ти го кажа! Запази само спокойствие, приятелю!… Знай, че никоя злополука на света не ни поразява по-болезнено и все пак никоя не се преодолява по-леко от тази… Кандида…

— Господи! — извика Балтазар ужасен. — Кандида! Какво се е случило с Кандида? Да не би да е… умряла?

— Успокой се — каза Фабиан, — успокой се, приятелю! Кандида не е умряла, но за тебе все едно че е умряла! Трябва да ти кажа, че малкият Цинобър е станал таен специален съветник и е почти сгоден за хубавата Кандида, която, един Господ знае как, била просто луда по него.

Фабиан мислеше, че Балтазар ще избухне в несдържани, отчаяни жалби и клетви. Вместо това той каза със спокойна усмивка:

— Ако е само това, то не е нещо, което много ще ме натъжи.

— Ти не обичаш вече Кандида? — запита смаян Фабиан.

— Аз обичам това божествено дете — отговори Балтазар, — обичам тази прелестна девойка с целия си плам, с цялото увлечение, което може да се разгори в гърдите на един младеж! И зная, ах, зная, че Кандида продължава да ме обича, че една нечестива магия я е оплела, но аз скоро ще разкъсам мрежите на този вещер, скоро ще унищожа това чудовище, което заслепява горкото момиче…

И Балтазар разказа подробно на приятеля си за чудния човек, когото беше видял в странната кола в гората. Завърши с уверението, че щом един лъч от дръжката на бастуна на това магическо същество го улучил в гърдите, у него възникнало твърдото убеждение, че Цинобър не е нищо друго, освен едно омагьосано човече, чиято сила ще бъде унищожена именно от онзи човек.

— Но как могат да ти минават през ума такива съвършено смахнати глупости, Балтазар! — извика Фабиан, когато приятелят му завърши. — Човекът, когото смяташ за вълшебник, не е никой друг, а доктор Проспер Алпанус, който живее във вилата си недалеч от града. Вярно е, че за него се носят най-странни слухове, така че някои искат да го изкарат едва ли не втори Калиостро, но за това сам си е виновен. Той обича да се обгръща в мистична неяснота, да се прави на човек, запознат с най-дълбоките тайни на природата, разполагащ с непознати сили, а при това има и най-чудновати приумици. Неговата кола например е направена така особено, че човек, надарен с по-жива, по-пламенна фантазия като тебе, приятелю, може да сметне всичко това за явление от някаква фантастична приказка. Чуй ме и разбери: неговият кабриолет има формата на раковина и е целият посребрен, между колелата му е прикрепена латерна, която, щом колата потегли, започва да свири. Това, което си взел за сребърен фазан, е бил сигурно неговият дребен, облечен в бяло жокей, а платната на разперения му чадър ти си сметнал за криле на някакъв златен бръмбар. Той е наредил да завинтят на главите на белите му кончета по един голям рог, за да изглеждат съвсем фантастични. Впрочем вярно е, че доктор Алпанус носи хубав бамбуков испански бастун с чудесен блестящ кристал като дръжка на горния край, за вълшебното действие на който се разказва или по-право измисля какво ли не. Лъч от този кристал не можело никое око да понесе. Покриел ли го докторът с тънко було и вгледал ли се някой неотклонно в него, образът на лицето, за което човекът непрестанно мисли, се появявал бавно като в някакво вдлъбнато огледало.

— Наистина ли? — прекъсна го Балтазар. — Така ли разказват? Какво се говори още за доктор Алпанус?

— Ах — отговори Фабиан, — не искай сега от мен да ти приказвам за всичките тия щуротии и глупости. Много добре знаеш, че все още има чудновати хора, които противно на здравия разум вярват във всички така наречени чудеса от глупавите детски приказки.

— Трябва да ти призная — каза Балтазар, — че и аз съм принуден да се присъединя към тези чудновати, лишени от здрав разум хора. Посребреното дърво съвсем не изглежда като блестящ прозрачен кристал, латерната не звучи като хармоника, сребърният фазан не е в никакъв случай жокей, нито пък чадърът е златен бръмбар. Или странният човек, когото срещнах, не е бил доктор Проспер Алпанус, за когото говориш, или докторът владее наистина изключителни тайни.

— За да те излекувам от твоите странни бълнувания — каза Фабиан, — най-добре ще е просто да те заведа при доктор Проспер Алпанус. Тогава сам ще почувстваш, че докторът е един напълно обикновен лекар и съвсем не се разхожда с еднорози, сребърни фазани и златни бръмбари.

— Ти изказа — отговори с блеснали очи Балтазар, — ти изказа горещото ми желание, приятелю. Нека веднага отидем при доктора.

Те скоро стигнаха пред заключената решетъчна врата на парка, в средата на който се намираше вилата на доктор Алпанус.

— Как ли ще влезем? — почуди се Фабиан.

— Мисля, че като похлопаме — отговори Балтазар и хвана металното чукче, прикрепено до бравата на вратата.

Щом той вдигна чукчето, се разнесе подземен тътен като от далечна гръмотевица, заглъхваща постепенно на голяма дълбочина. Решетестата врата бавно се отвори, те влязоха и тръгнаха по дълга, широка алея, в дъното на която съгледаха вилата.

— Усещаш ли тук — попита Фабиан — нещо необикновено, магьосническо?

— Мисля — отговори Балтазар, — че начинът, по който решетъчната врата се отвори, не беше чак толкова обикновен, и не знам как, но тук всичко ми изглежда тъй странно, тъй магическо! Виждал ли си някъде такива прекрасни дървета като тези в тоя парк? Някои от тях и някои храсти с блестящите си стъбла и смарагдови листа произхождат сякаш от далечни, неизвестни страни…

Фабиан забеляза две необикновено големи жаби, които, подскачайки от двете им страни, ги придружаваха още от решетъчната врата.

— Хубав парк, в който се въдят такива гадини! — извика той и се наведе да вземе камък, с който да замери веселите жаби.

Двете жабки се скриха в храсталака, откъдето го загледаха със светещи човешки очи.

— Чакайте, чакайте! — извика Фабиан, прицели се в едната и хвърли по нея камъка. В същия миг една дребна, грозна жена, седнала край пътя, изписка:

— Грубиян! Какво замерваш честните хора, които с тежък труд изкарват тук, в парка, насъщния си хляб!

— Върви, върви — промърмори Балтазар ужасен, защото бе забелязал как жабата се бе превърнала в стара женица. Като погледна в храсталака, той се убеди, че другата жаба бе станала малко човече, което сега плевеше бурени…

Пред вилата се простираше хубава, широка поляна, на която пасяха двата еднорога, докато из въздуха се разнасяха чудни акорди.

— Виждаш ли, чуваш ли? — рече Балтазар.

— Не виждам нищо повече от две малки бели кончета, които пасат трева, а това, което така звучи във въздуха, са сигурно окачени по дърветата еолови арфи.

Простата и приятна архитектура на умерено голямата едноетажна вила очарова Балтазар. Той дръпна шнура на звънеца, вратата се отвори веднага и една голяма, подобна на щраус златиста птица застана като портиер пред приятелите.

— Я му виж — каза Фабиан на Балтазар, — я му виж само ливреята. Ако човек рече после да му даде нещо за почерпка, ще има ли този юнак ръка, за да пъхне парата в джоба на жилетката си?

При тези думи той се обърна към щрауса, докопа го за меките лъскави пера, които се ежеха на шията му под клюна като разкошно жабо, и му каза:

— Съобщи за нас на господин доктора, очарователни ми приятелю!

Но щраусът каза само едно „кррр“ и ухапа Фабиан за пръста.

— По дяволите! — извика Фабиан. — Този юначага бил в края на краищата наистина само една проклета птица!

В същия миг се отвори една вътрешна врата и сам докторът излезе да посрещне приятелите. Това беше дребен блед човек! На главата си носеше малка кадифена шапчица, под която на дълги къдрици се спускаше хубава коса, облечен беше с дълга жълтеникава индийска роба и малки червени високи обувки с връзки, обточени с кожа или с птичи пух — това не личеше ясно. По лицето му се четеше спокойствие и истинско добродушие, странно беше само, че когато човек го погледнеше съвсем отблизо, съвсем внимателно, струваше му се, че от лицето му го гледа още едно по-малко личице като иззад стъкло.

— Аз ви съгледах от прозореца, господа — каза тихо и малко протяжно, с приятна усмивка Проспер Алпанус, — и знаех от по-рано поне що се отнася до вас, драги господин Балтазар, че ще дойдете при мене. Бъдете така добри да ме последвате!…

Проспер Алпанус ги въведе в кръгла стая с висок таван. По всички стени висяха небесносини завеси. Светлината падаше от прозорец горе в купола и се отразяваше в блестящо полираната, носена от един сфинкс, мраморна маса сред стаята. Иначе в уредбата на помещението нямаше нищо особено.

— С какво мога да ви услужа? — запита Проспер Алпанус.

Тогава Балтазар се съсредоточи и разказа какво се бе случило с малкия Цинобър от самото му появяване в Керепес, като завърши с уверението, че у него е възникнало твърдото убеждение, че именно той, Проспер Алпанус, е благодетелният маг, който ще сложи край на порочното, ужасно вълшебство на Цинобър.

Проспер Алпанус не каза нищо и се замисли дълбоко. Най-после, след като минаха няколко минути, той заговори със сериозен и дълбок глас:

— Според всичко, което ми разказахте, Балтазар, не подлежи на никакво съмнение, че у малкия Цинобър има нещо много тайнствено… Но най-напред трябва да опознаем врага, с когото искаме да се справим, трябва да разберем причините, чиито следствия се налага да премахнем. Изглежда, че малкият Цинобър е някаква алрауна^[1]. Но нека веднага проверим.

При тези думи Проспер Алпанус дръпна един от копринените шнурове, които висяха наоколо от потона на стаята. Една завеса се разтвори с шум на две страни, зад нея се разкриха рафтове с големи фолианти, целите в позлатени подвързии, и една изящна, лека като перце стълба от кедрово дърво се дотъркаля при тях. Проспер Алпанус се покачи по нея, взе от най-горния рафт един фолиант и го сложи на мраморната маса, след като грижливо го почисти от прахта със снопче паунови пера.

— В това произведение — каза той — се разглеждат всевъзможни видове алрауни. Тук всички са дадени. Може би ще откриете сред тях и вашия враждебен Цинобър и тогава той е вече в ръцете ни.

Когато Проспер Алпанус запрелиства книгата, приятелите видяха множество чисто изработени цветни гравюри, представящи най-чудновати уродливи човечета с най-невъобразими муцуни, каквито човек може да си представи. И щом Проспер докосваше на страницата някое от тези човечета, то оживяваше, изскачаше от книгата, полюшваше се, подскачаше много забавно по мраморната маса, щракаше с пръстчета, правеше чудесни пируети и антраши с кривите си крачка, през това време пееше „квирр-квап-пирр-пап“, докато Проспер го хванеше за главата и отново сложеше в книгата, където то веднага се сплескваше и заглаждаше в съответната цветна рисунка.

По този начин бяха прегледани всички илюстрации в книгата, но тъкмо когато Балтазар беше готов да извика: „Това е той, това е Цинобър!“, ясно виждаше, вгледал се вече по-добре, че човечето съвсем не бе Цинобър.

— Това е доста чудно — каза Проспер Алпанус, когато затвориха и последната страница от книгата. — Но може пък Цинобър да е земен дух — продължи той. — Я да видим!

И с рядка пъргавина той се изкачи отново по кедровата стълбичка, взе друг фолиант, почисти го основно от прахта, сложи го на мраморната маса, разтвори го и каза:

— Това произведение разглежда земните духове, може би ще хванем Цинобър в тази книга.

Приятелите пак видяха множество цветни, чисто изработени гравюри, представящи отвратителни, грозни жълто-кафяви страшилища. И щом Проспер ги докоснеше, те започваха жално да писукат и да се оплакват, накрая изпълзяваха тромаво от книгата, търкаляха се, ръмжейки и пъшкайки, по мраморната маса, докато докторът не ги пъхнеше отново в книгата.

И между тях Балтазар не откри Цинобър.

— Чудно, много чудно — каза докторът и потъна в дълбок, безмълвен размисъл.

— Да е царят на бръмбарите — каза след известно време той — е невъзможно. Царят на бръмбарите, както зная с положителност, сега е зает на друго място. Маршалът на паяците също не е, защото маршалът наистина е грозен, но много разбран и ловък и живее от собствен труд, без да си присвоява заслугите на другите. Чудно, много чудно…

Той пак помълча няколко минути, така че през това време можаха ясно да се чуят разни странни гласове, които прозвучаваха ту като отделни тонове, ту като мощно усилващи се акорди.

— У вас навсякъде звучи много хубава музика, драги господин докторе — забеляза Фабиан.

Проспер Алпанус, изглежда, съвсем не обърна внимание на Фабиан. Той не изпускаше от очи само Балтазар, най-напред протегна към него ръце, после раздвижи срещу него крайчетата на пръстите си, сякаш го пръскаше с невидими капки. Най-после докторът хвана Балтазар за двете ръце и му каза с дружеска сериозност:

— Само пълното съзвучие на психическото начало в закона на дуализма благоприятства за операцията, която ще предприема сега. Следвайте ме!

Приятелите последваха доктора през множество стаи, в които освен няколкото животни, които се занимаваха с четене, писане, рисуване и танци, нямаше нищо особено. Най-после те стигнаха до една двукрила врата, която се разтвори пред тях, и приятелите се озоваха пред плътна завеса. Проспер Алпанус изчезна зад нея, като остави Балтазар и Фабиан в пълна тъмнина. Завесата прошумоля, разтваряйки се на две страни, и приятелите се видяха сред яйцевидна зала, където цареше магичен полумрак. Когато човек се взреше в стените, струваше му се, че погледът му се губи в необозрими зелени гори и разцъфтели тучни ливади, в които бълбукаха извори и потоци. Тайнствен дъх на непознато ухание се носеше на вълни по всички посоки и, изглежда, разнасяше сладостни звуци на хармоника. Проспер Алпанус се появи облечен като брамин, цял в бяло, и постави в средата на залата голямо кръгло кристално огледало, върху което метна един воал.

— Елате — каза той глухо и тържествено, — елате пред това огледало, Балтазар, съсредоточете мислите си върху Кандида и поискайте, но поискайте с цялата си душа, тя да ви се яви в този миг, който съществува сега във времето и пространството…

Балтазар направи това, което се искаше от него, а Проспер Алпанус застана отзад и започна да описва с две ръце кръгове около него. Не минаха няколко секунди и някакво синкаво изпарение започна да се излъчва от огледалото и Кандида, милата Кандида, се появи в прелестния си образ и с цялата си жизненост! Но край нея — до самата нея — седеше отвратителният Цинобър и стискаше ръцете й, целуваше ги, а Кандида беше прегърнала това чудовище с едната си ръка, а с другата го милваше!… Балтазар искаше да извика високо, но Проспер Алпанус го хвана здраво за двете рамена и викът заглъхна в гърдите му.

— Спокойствие — каза Проспер тихо, — спокойствие, Балтазар! Вземете този бастун и нанасяйте удари срещу малкия, но без да мърдате от мястото си.

Балтазар направи така и за своя радост видя как малкият се сгърчи, катурна се назад и се затъркаля по земята! Разярен, той се втурна напред, но образът се разсея като мъгла и Проспер Алпанус дръпна побеснелия Балтазар към себе си, като извика:

— Стойте! Ако строшите магическото огледало, всички сме загубени! Да отидем на светло!

По повелята на доктора приятелите напуснаха залата и влязоха в една съседна светла стая.

— Да благодарим на небето — извика Фабиан, поемайки с мъка дъх, — да благодарим на небето, че се махнахме от проклетата зала. От задушния въздух сърцето ми щеше без малко да се пръсне, а на всичко отгоре и тия детински фокусничества, които мразя от цялата си душа…

Балтазар искаше да му отговори, но в стаята влезе Проспер Алпанус.

— Сега вече е сигурно — каза той, — че уродливият Цинобър не е нито алрауна, нито земен дух, а обикновен човек. Но тук е намесена някаква тайна магьосническа сила, която досега още не съм успял да разкрия, и затова именно не мога още да ви помогна… Посетете ме скоро пак, Балтазар, тогава ще видим какво би могло да се направи по-нататък. Довиждане!

— Значи — каза Фабиан, пристъпвайки до самия доктор, — значи вие, господин докторе, сте магьосник и въпреки цялото си магьосническо изкуство не можете да се справите дори с малкия жалък Цинобър?… Знаете ли, че аз ви смятам с всичките ви шарени картинки, куклички и магически огледала, с всичките ви идиотски боклуци за един изпечен, несъмнен шарлатанин?… На Балтазар — той е влюбен и пише стихове, — на него вие можете да втълпявате тия глупости, но при мене те не минават! Аз съм просветен човек и не признавам никакви чудеса!

— Смятайте ме — отговори Проспер Алпанус, като се разсмя така силно и сърдечно, както човек не би очаквал от характер като неговия, — смятайте ме за каквото си искате. Но макар и да не съм точно магьосник, аз все пак разполагам с някои хубави фокуси…

— От Виглебовото ръководство по магия или други някои! — извика Фабиан. — Е, тогава ще намерите в нашия професор Мош Терпин по-голям майстор и от вас, с него вие не можете да се сравнявате, защото почтеният човек ни сочи винаги, че всичко става напълно естествено, и той съвсем не се заобикаля с такива тайнствени щуротии като вас, господин докторе. Позволете ми да се сбогувам!

— Охо — каза докторът, — няма да ви оставя да си отидете толкова разгневен от мен!

При тези думи той прекара длани по двете ръце на Фабиан от рамената до китките, така че Фабиан се почувства съвсем особено и притеснен извика:

— Но какво правите, господин докторе?

— Вървете си, господа — каза докторът. — Надявам се, господин Балтазар, да ви видя много скоро. Помощта скоро ще бъде намерена!

— Ти все пак няма да получиш нещо за почерка, приятелю — извика на излизане Фабиан на златистия портиер, като го сграбчи за жабото. Но портиерът каза пак само „кррр“ и отново го ухапа по пръста.

— Проклето животно! — извика Фабиан и бързо побягна.

Двете жаби пак придружиха учтиво двамата приятели до решетестата врата, която с приглушен гръм се отвори и после затвори.

— Не знам — каза Балтазар, докато вървеше по пътя след приятеля си, — никак не знам, братко, каква е тая странна дреха с такива дълги пешове и къси ръкави, дето си я облякъл днес.

За свое немалко учудване Фабиан също видя, че късата му дрешка се бе удължила отзад до земята, а иначе доста дългите му ръкави се бяха свили до лактите.

— По дяволите, какво е това! — извика той и задърпа, заопъва надолу ръкавите, като мърдаше рамена. Това сякаш помогна малко, но когато навлязоха в града, ръкавите вече се бяха свили така, а пешовете — удължили така, че въпреки всички дърпания и движения ръкавите на Фабиан бяха вече до самите рамена, оставяйки голите му ръце на показ, а скоро зад него се повлече и един шлейф, който все повече и повече се удължаваше. Всички хора се спираха и високо се смееха, уличните хлапетии тичаха с весели крясъци подир дългата мантия, обикаляха от всички страни Фабиан и когато той пак се огледа, шлейфът все тъй си стоеше и дори още повече се беше удължил! Смехът, веселието, крясъците ставаха все по-лудешки и неудържими, докато най-после, почти обезумял, Фабиан не се втурна през отворената врата на една къща. И шлейфът веднага изчезна.

Балтазар нямаше време много да се чуди над странното омагьосване на Фабиан, защото стажантът Пулхер го улови, завлече го в една странична улица и заговори:

— Как можеш да се въртиш още тук и да се показваш пред хората, когато стражата те търси със заповед за арестуване!

— Какво е станало, за какво говориш? — запита смаян Балтазар.

— Безумната ти ревност те е докарала дотам, че си нарушил неприкосновеността на жилището, нахълтал си със сила в къщата на Мош Терпин, нахвърлил си се върху Цинобър пред годеницата му и почти си пребил от бой този уродлив дребосък.

— Но моля ти се — извика Балтазар, — та аз през целия ден не бях в Керепес, това са долни лъжи.

— О, мълчи, мълчи — прекъсна го Пулхер, — лудешката, необмислена идея на Фабиан да облече дреха с шлейф те е отървала. Сега никой не ти обръща внимание… Избегни засега позорното арестуване, останалото ще уредим. Ти не бива да се прибираш в жилището си! Дай ми ключовете си, аз ще ти изпратя нещата. Бягай в Хох Якобсхайм!

И по отдалечени улички стажантът повлече през градските порти Балтазар към селото Хох Якобсхайм, където прочутият учен Птоломеус филаделфус пишеше забележителната си книга за непознатото племе на студентите.