Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (4)

Четвърта глава

Как италианският цигулар Сбиока заплаши, че ще хвърли господин Цинобър в контрабаса, а стажантът Пулхер не можа да постъпи във външното министерство. — За митничаря и задържаните за домашно употреба чудеса. — Вълшебството, упражнено върху Балтазар от топката на един бастун

Балтазар седеше усамотен в гората, на една покрита с мъх издадена скала и потънал в мисли, се вглеждаше в низината, където един поток се пенеше и шумеше между скалните блокове и гъсталаците. Тъмни облаци се приближаваха към него и отминаваха зад планините. Шумоленето на дърветата и на водите звучеше като глухо стенание, към него се примесваше и крясъкът на хищните птици, които излитаха от мрачината на горските пущинаци и се носеха в безбрежния въздушен простор след бързо отдалечаващите се облаци…

На Балтазар му се струваше, че в чудните гласове на гората се долавя безутешната жалба на природата, струваше му се, че той трябва да угасне сред тази жалба, че целият негов живот е само дълбока, от нищо неуталожваща се болка. Сърцето му се късаше от скръб и докато сълзите капеха от очите му, духовете на горската речица сякаш поглеждаха към него и протягаха от вълните белоснежни ръце, за да го привлекат в хладното си лоно.

Тогава от далечината долетяха ясни радости звуци на рог и утешително погалиха гърдите му, у него се пробуди копнежът, а заедно с него и сладката надежда. Той се огледа наоколо и докато рогът продължаваше да звучи, видя, че зелените сенки на гората вече не са толкова тъжни, че воят на вятъра, шепотът на листата вече не е тъй жаловит. И заговори.

— Не — извика той, като скочи прав и със светнал поглед се вгледа в далечината, — не, не е изчезнала още всякаква надежда! Явно някаква мрачна тайна, някаква злостна магия се намесва разрушително в живота ми, но аз ще разваля тази магия, ако ще и да загина. Когато, увлечен, овладян от чувството, което щеше да пръсне гърдите ми, признах най-после любовта си на милата, сладка Кандида, не прочетох ли в нейните погледи, не почувствах ли при стискането на ръката й блаженство? Но щом проклетото мъничко чудовище се зададеше отнякъде, цялата й любов се насочваше към него. В този ненавистен урод се вперват очите на Кандида и въздишки на копнеж се изтръгват от гърдите й, щом това тромаво мъниче се приближи до нея или докосне ръката й. Около него витае някаква мистерия и ако вярвах в наивните детински приказки, щях да твърдя, че този дребосък е омагьосан и може, както се казва, да взема ума на хората. Не е ли съвсем налудничаво, че най-напред всички се подиграват и смеят над това уродливо и напълно онеправдано от природата човече, но появи ли се малкият някъде, същите хора започват да го превъзнасят като най-разумния, най-учения, дори най-добре сложения студент от всички, които се намират сред нас? Но какво приказвам — не става ли и с мене почти същото, не ми ли се струва често и на мен, че Цинобър е умен и хубав? Само в присъствието на Кандида тази магия губи силата си над мене, тогава господин Цинобър е и си остава едно глупаво, отвратително дребосъче… Не! Аз ще се противопоставя на тази враждебна сила, някакво смътно предчувствие тлее в гърдите ми, нещо неочаквано ще ми даде оръжие в ръката, за да се боря с това чудовище!…

Балтазар тръгна назад към Керепес. Докато вървеше по една от пътеките, забеляза по шосето малка, натоварена с много багаж пътническа кола, от която някой приятелски му махаше с бяла кърпичка. Той се приближи и позна господин Винченцо Сбиока, световноизвестен цигулар виртуоз, когото извънредно ценеше заради прекрасното му прочувствено свирене, от две години той вземаше от него и уроци.

— Добре, че ви срещнах — извика Сбиока, като скочи от колата.

— Добре, че ви срещнах, драги господин Балтазар, мой скъпи приятелю и ученико, добре, че тук ви срещнах, за да се сбогувам сърдечно с вас.

— Как, господин Сбиока — извика Балтазар, — не е възможно да напускате Керепес, където всички толкова ви почитат и уважават, тук всички ще чувстваме липсата ви!

— Да — отговори Сбиока и лицето му пламна от вътрешен гняв, — да, господин Балтазар, аз напускам това място, където хората масово пощуряха, този град заприлича на същинска голяма лудница… Вчера вие не бяхте на моя концерт, защото сте отсъствали от града, иначе щяхте да вземете моята страна срещу разбеснелия се народ, на който станах жертва!

— Какво се е случило, какво се е случило, за Бога? — извика Балтазар.

— Свирих — продължи Сбиока — извънредно трудния концерт на Виоти. Той е моята гордост, моята радост. Вие сте го слушали, той винаги ви е въодушевявал. Вчера бях, това мога положително да твърдя, в особено добро настроение — anima, искам да кажа, с ведър дух — spirito alato, искам да кажа. Никой цигулар в целия свят, дори самият Виоти, не би могъл да го изсвири като мене. Когато завърших, ръкоплясканията избухнаха неудържимо — furore, искам да кажа, както впрочем се и очакваше. С цигулката под мишница излязох, за да благодаря на публиката. Но какво трябваше да видя, какво трябваше да чуя! Никой не ми обръща ни най-малко внимание, всички се блъскат към един ъгъл в залата и крещят: „Браво, брависимо, божествени Цинобър! Какво изпълнение, какво държане, каква изразителност, какво съвършенство!“ Затичвам се и аз нататък, пробивам си път… Там застанало някакво три педи високо, гърбаво човече и хъхри с отвратителен глас: „Моля ви се, свирих, доколкото можах, сега вече съм, разбира се, най-добрият цигулар в Европа и в останалите познати части на света.“ „По дяволите — изкрещях аз, — кой свиреше тук, аз или оня червей там?“ И когато малкият продължи да хърка: „Моля, моля ви се!“, аз се спуснах към него и щях да го сграбча за гърлото с тия пет пръста. Но всички се нахвърлиха върху мен и заприказваха какви ли не безумни работи за ревност, завист и недоброжелателство. Между това някой извика: „И каква композиция!“, и всички в един глас закрещяха: „И каква композиция, божествени Цинобър! Изключителен композитор!“ Още по-страшно отпреди аз изревах: „Всички ли тук полудяха, всички ли пощуряха? Концертът е от Виоти и аз, аз, световноизвестният Винченцо Сбиока, го изсвирих!“ Но тогава те ме сграбчват, заговарят за италиански бяс — rabbia, искам да кажа, за налудничави пристъпи, вкарват ме насила в една съседна стая и се отнасят с мене като с болен, като с умопобъркан. Не минава много, ето че и синьора Брагаци се втурва при мене и пада в несвяст. С нея се беше случило същото, каквото и с мене. Щом завършила арията си, залата гръмнала от викове: „Браво, брависимо, Цинобър“, и всички викали, че нямало друга такава певица на света като Цинобър, а оня пак хъркал своето проклето „Моля, моля!“. Синьора Брагаци лежи в треска и скоро ще издъхне. Аз от своя страна се спасявам с бягство от този луд народ. Сбогом, добри ми господин Балтазар. Ако случайно видите Цинобър, кажете му, моля ви се, да не се мярка вече на никой концерт, в който вземам участие. Защото непременно ще го хвана за бръмбаровите крачета и ще го запокитя през дупките в контрабаса, нека цял живот свири оттам концерти и пее арии колкото си ще. Сбогом, скъпи Балтазар, не изоставяйте цигулката!

С тези думи господин Винченцо Сбиока прегърна слисания Балтазар и се качи в колата, която веднага потегли.

— Не бях ли прав — каза си Балтазар, — не бях ли прав, че това зловещо човече Цинобър е омагьосано и взема ума на хората!

В този момент един млад човек изтича край него — блед, разстроен, безумие и отчаяние се четеше по лицето му. Балтазар се развълнува. Стори му се, че разпозна в младежа един от своите приятели. Затова забърза след него в гората.

Не минал още двайсет-трийсет крачки, той съзря стажанта Пулхер, който стоеше под едно голямо дърво с насочен към небето поглед и говореше:

— Не, не мога да понасям повече този позор!… Всички надежди в живота ми са разбити! Бъдещето ми е само в гроба. Прощавай, живот, свят, надежда, любима…

И отчаяният стажант извади от вътрешния джоб на дрехата си пистолет и го допря до челото си.

Балтазар се спусна светкавично към него, отне пистолета от ръката му, захвърли го надалеч и извика:

— Пулхер, за Бога, какво става с теб, какво правиш!

Няколко минути стажантът не можа да дойде на себе си. Полузагубил съзнание, той се свлече на тревата. Балтазар седна до него и му заговори утешителни думи, каквито му идваха наум, без да знае причината за отчаянието на Пулхер.

Много пъти Балтазар запитваше стажанта какво тъй страшно му се е случило, та да стигне до черната мисъл за самоубийство. Най-после Пулхер въздъхна дълбоко и започна:

— Ти знаеш, драги приятелю Балтазар, моето притеснено положение, знаеш, че цялата ми надежда е да получа службата на таен експедитор при министъра на външните работи, която стои незаета; знаеш с какво старание, с какво усърдие съм се подготвял за нея. Бях представил своите писмени работи, които за моя радост получили пълното одобрение на министъра. С каква увереност се явих днес преди обяд за устен изпит! В стаята беше дошло и едно дребно, уродливо човече, което ти сигурно познаваш под името господин Цинобър. Легационният съветник, който щеше да проведе изпита, ме посрещна много радушно и каза, че за същата служба, която желая да заема, се е явил и господин Цинобър, затова щял да ни изпитва и двамата. После ми прошепна тихо на ухото: „Няма какво да се страхувате от вашия конкурент, драги стажанте. Работите, които малкият Цинобър е представил, са жалки.“ Изпитът започна, на всички въпроси, зададени ми от съветника, аз отговорих. Цинобър не знаеше нищо, абсолютно нищо. Вместо да отговаря, той хъхреше и писукаше нещо неясно, което никой не можеше да разбере, два-три пъти падна от стола, като риташе капризно с крака, така че трябваше да го вдигам и слагам на стола. Сърцето ми трепереше от задоволство, приятелските погледи, които съветникът хвърляше към малкия, аз схващах като най-горчива ирония… Изпитът завърши. Как да ви опиша своя ужас, сякаш внезапен гръм ме порази и заби дълбоко в земята, когато съветникът прегърна малкия и му каза: „Прекрасни човече! Какви познания, какво разбиране, какво остроумие!“ И сетне на мене: „Много ме разочаровахте, Пулхер, та вие не знаете нищо! И не ми се сърдете, но начинът, по който сте събрали кураж, за да се явите на изпит, е против добрия тон, против всяко приличие!… Вие не можехте да се държите на стола, падахте и господин Цинобър трябваше да ви вдига. Хората от дипломацията трябва да са винаги трезви и благоразумни… Сбогом, господин стажант!“ Аз все още смятах всичко за някаква невероятна заблуда. Реших се и отидох при министъра. Той не ме прие, нареди да ми кажат, че е дързост от моя страна да го безпокоя с посещението си след начина, по който съм се държал на изпита — той знаел всичко! Постът, за който съм кандидатствал, бил вече даден на господин Цинобър!… Така някаква адска сила ме лиши от всякаква надежда и аз искам доброволно да се откажа от един живот, който е жертва на мрачна съдба!… Остави ме!…

— Никога! — извика Балтазар. — Най-напред ме изслушай!

И той му разказа всичко, което знаеше за Цинобър още от първата му поява пред вратите на Керепес, какво му се беше случило с малкия в дома на Мош Терпин, какво беше научил преди малко от Винченцо Сбиока.

— Ясно е — каза накрая той, — че зад всяко действие на този злощастен урод се крие нещо тайнствено, и повярвай ми, приятелю Пулхер, ако тук е намесена някаква адска магия, ние сме длъжни с твърда воля да й се противопоставим, победата е сигурна, стига да има у нас мъжество… Затова никакво отчаяние, никакво прибързано решение. Нека с общи сили нанесем удара си на това омагьосано човече!

— Омагьосано човече! — извика стажантът въодушевен. — Да! Омагьосано, проклето омагьосано човече е малкият, в това няма съмнение!… Но, братко Балтазар, какво става с нас, нима сънуваме? Магии, вълшебства — не е ли всичко това отдавна отминало? Не въведе ли още преди много години княз Пафнуциус Велики просвещението и не прогони ли всички фантасмагории, всичко необяснимо вън от страната? А ето че всичко това се е промъкнало като дяволска контрабанда пак у нас! Проклятие! Това трябва да се съобщи на полицията и на митническия чиновник!… Но не, не! Само безумието на хората, или както се опасявам, огромен подкуп е причината за нашето нещастие… Проклетият Цинобър трябва да е невероятно богат. Напоследък той стоял пред монетния двор и хората го сочели с пръст и викали: „Вижте го този мъничък хубав папа! Негово е всичкото злато, което се сече вътре!“

— Мълчи, приятелю — възрази Балтазар, — мълчи, не със злато постига целите си това чудовище, нещо друго се крие зад тия неща! Вярно, княз Пафнуциус въведе просвещението за благото на своя народ и на идните поколения, но някои чудесии, някои необясними неща все пак са останали. Искам да кажа, че някои хубавички чудеса са запазени за домашна употреба. Например все още от нищо и никакви семенца израстват най-високи, прекрасни дървета и различни плодове и житни растения, с които се храним. Все още е позволено на пъстрите цветя, на насекомите да имат чудни багри по листенцата и крилете си, позволено им е да носят върху себе си най-странните рисунки, за които никой не може да каже масло ли са или гуаш, или акварел и никой майстор на писмото не може да разчете изящното им курсивно писмо, а още по-малко да го копира!… Охо, приятелю, та у мен, казвам ти, стават понякога чудни неща… Аз оставям лулата си и крача нагоре-надолу из стаята, а един странен глас ми нашепва, че самият аз съм едно чудо, вълшебникът микрокосмос действа в мен и ме подтиква към всевъзможни чудатости!… Тогава аз изтичвам, приятелю, вглеждам се в природата и разбирам всичко, което цветята и водите ми говорят, и ме обзема небесно блаженство!

— Ти бълнуваш като трескав! — извика Пулхер.

Но без да му обръща внимание, обхванат сякаш от горещ копнеж, Балтазар протегна ръце към далечината.

— Чуй, чуй само, приятелю — извика той, — чуй каква небесна музика звучи във вечерния вятър, който бучи в гората! Чуваш ли как изворите започват своята песен? Как и гъсталакът, и цветята запяват със сладостен глас!…

Стажантът се ослуша, за да чуе музиката, за която Балтазар говореше.

— Наистина — каза той — в гората се носят тъй приятни, тъй хубави звуци — такива досега не съм чувал в живота си, те проникват дълбоко в душата ми. Но това не е вечерният вятър, не е гъсталакът, не са цветята, които пеят така. По-скоро ми се струва, като че ли някой дълбоко докосва в далечината пластинките на някоя хармоника.

Пулхер беше прав. Действително пълнозвучните, все по-засилващи се акорди, които все повече и повече се приближаваха, приличаха на тонове от хармоника, чиято големина и сила обаче трябваше да е невероятна. Когато приятелите навлязоха по-навътре в гората, пред очите им се разкри толкова вълшебно зрелище, че вцепенени от изумление, те останаха като заковани на мястото си. През гората досами тях минаваше бавно кола, в която седеше човек, облечен почти по китайски, само че на главата си имаше голяма бухната барета, украсена с дълги пера. Колата приличаше на разтворена мида от блестящ кристал, двете високи колела изглеждаха като направени от същия материал. При тяхното въртене се разнасяха чудните тонове на хармоника, които приятелите бяха чули в далечината. Два снежнобели еднорога в златна сбруя теглеха колата, на която вместо кочияш седеше един сребърен фазан, хванал с клюна си поводите на златните юзди. Отзад пък седеше голям златен бръмбар, който, трептейки с крилата си, вееше, изглежда, прохлада на странния човек в мидата. Минавайки край приятелите, той им кимна приветливо. В този момент един лъч от бляскавата топка на дългия бамбуков бастун, който човекът държеше, падна върху Балтазар. Той усети изгарящо пробождане в гърдите си, извика глухо „Ах“ и потрепера…

Човекът го изгледа, усмихна се и кимна още по-приветливо. Когато вълшебната колесница се скри в гъстите храсти и нежните тонове на хармониката почнаха да заглъхват, Балтазар, извън себе си от опиянение и възторг, се хвърли на шията на приятеля си и извика:

— Пулхер! Ние сме спасени! Това е човекът, който ще разруши магията на нечестивия Цинобър!

— Не зная — каза Пулхер, — не зная какво ми е в този миг, не зная буден ли съм, или сънувам, но едно е сигурно: някакво непознато чувство на блаженство ме изпълва и влива нова утеха и надежда в душата ми.