Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (3)

Трета глава

Как Фабиан не знаеше вече какво да каже. — Кандида и младите момичета, които не трябва да ядат риба. — Литературният чай у Мош Терпин. — Младият принц

Пресичайки гората по една пряка пътека, Фабиан смяташе, че ще изпревари малкия странен дребосък, който бе заминал с коня преди него. Но той се лъжеше. Когато излезе от гората, видя в далечината, че един друг много представителен ездач се беше присъединил към малкия и че сега двамата навлизаха през градските порти в Керепес.

— Хм — каза си Фабиан, — макар и този дребосък на големия кон да е избързал вече преди мен, все пак и аз ще стигна навреме, за да присъствам на спектакъла, който ще се разиграе при неговото пристигане. Ако това странно човече действително е студент, хората ще го упътят към „Крилатият кон“. А спре ли той там със своето пискливо „тпрр-тпрр!“ и изхвърчат ли ботушите му преди него, а самият той след тях и започне ли да беснее и да се държи надуто, хората наоколо ще се разсмеят и знаменитото представление е готово!

Когато стигна в града, Фабиан си мислеше, че по всички улици, които водят към „Крилатият кон“, ще среща само засмени лица. Но не беше така. Хората минаваха край него спокойни и сериозни. Също така сериозно се разхождаха на площада пред „Крилатият кон“ и мнозина академици, които се събираха тук на приказки, Фабиан беше убеден, че малкият още не е пристигнал, но като хвърли поглед през портата на странноприемницата, видя, че току-що отвеждаха в конюшнята вече твърде познатия му кон. Той се втурна към първия познат, когото видя, и го запита дали тук не е пристигнало едно много странно дребосъче, яхнало голям кон. Запитаният, а също и хората наоколо не знаеха нищо и тогава Фабиан им разказа какво му се беше случило с дребосъка, който му бе заявил, че е студент. Всички много се смяха, но уверяваха, че такова човече, каквото той им описва, съвсем не е пристигнало. Наистина преди по-малко от десет минути в странноприемницата „Крилатият кон“ пристигнали двама много представителни ездачи на прекрасни коне.

— Не яздеше ли единият от тях кон, който току-що въведоха в конюшнята? — попита Фабиан.

— Да — отговори му един. — Да, онзи, който яздеше този кон, беше донякъде по-дребен на ръст, но с изящно телосложение, приятни черти на лицето и с най-хубавата къдрава коса, каквато би могла да се види. При това той се прояви и като отличен ездач, защото скочи от коня с една пъргавина, с едно достолепие като пръв щалмайстер^[1] на нашия княз.

— А не си ли изгуби ботушите, не се ли търкулна в краката ви? — попита Фабиан.

— Нищо подобно — отговориха всички в един глас, — нищо подобно. Какво си мислиш, братко! Такъв отличен ездач като малкия!

Фабиан не знаеше вече какво да каже. Тогава по улицата след него дойде и Балтазар. Фабиан се спусна към него, дръпна го настрана и му разказа как малкото джудже, което бяха срещнали извън града, същото, което бе паднало от коня, било току-що пристигнало тук, но всички виждали в него красив човек с изящно телосложение, и при това отличен ездач.

— Виждаш ли — отговори сериозно и спокойно Балтазар, — виждаш ли, братко Фабиан, че не всички се нахвърлят като теб с безжалостни подигравки на един нещастен, онеправдан от природата човек.

— Но, Боже Господи — прекъсна го Фабиан, — тук не става въпрос за някакви подигравки и безжалостност, а за това, дали едно три педи високо, доста приличащо на ряпа, човече може да се нарече красив, изящно сложен човек!

Колкото за ръста и външността на малкия студент, Балтазар потвърди думите на Фабиан. Другите обаче уверяваха, че дребничкият ездач бил красив, нежен човек, в отговор на което Фабиан и Балтазар продължиха да твърдят, че са видели едно съвсем безобразно дребосъче. Всички останаха на своето мнение и се разотидоха крайно озадачени.

Вечерта напредна, двамата приятели се упътиха към къщи. Тогава, кой знае как, Балтазар се изпусна и разказа как срещнал професор Мош Терпин, който го поканил в дома си на следната вечер.

— Виж ти, какъв щастливец — извика Фабиан, — виж ти, какъв наистина щастлив човек! Значи ти ще видиш своята любов, хубавата мамзел Кандида, ще я чуеш, ще говориш с нея.

Отново дълбоко засегнат, Балтазар се дръпна от Фабиан с намерение да продължи пътя си сам, но размисли, потисна раздразнението си и каза:

— Може би ти си прав, драги братко, като ме смяташ за наивен влюбен глупак. Изглежда, аз наистина съм такъв. Но тази наивност е дълбока, болезнена рана, която, докосната непредвидено, ми причинява страшна болка и може да ме подтикне към всевъзможни безразсъдни постъпки. Затова, ако наистина ме обичаш, братко, не ми споменавай вече името на Кандида!

— Ти пак вземаш — отвърна Фабиан, — ти пак вземаш, драги приятелю Балтазар, нещата ужасно трагично, друго в твоето състояние не може и да се очаква. Но за да няма раздор помежду ни, обещавам ти, че името Кандида няма да излезе вече от устните ми, докато ти сам не ми дадеш повод за това. Единственото, което днес ще си позволя още да ти кажа, е, че предвиждам множество неприятности, в които твоята влюбеност ще те въвлече. Кандида е извънредно хубаво, прелестно момиче, но тя съвсем не подхожда на твоята меланхолична, мечтателна натура. Когато я опознаеш по-отблизо, нейното простодушие и весел нрав ще ти се сторят като липса на поетичност, каквато търсиш навсякъде. Ти ще затънеш във всевъзможни чудати мечти и всичко ще завърши с ужасни въображаеми страдания, с доста бурно отчаяние… Впрочем и аз като тебе съм поканен утре у нашия професор, който ще ни забавлява с много хубави експерименти!… Е, лека нощ, знаменити мечтателю! Върви да спиш, ако можеш да спиш в навечерието на такъв важен ден като утрешния!…

С тези думи Фабиан се раздели с приятеля си, който бе потънал в дълбок размисъл. Не без основание предвиждаше Фабиан какви ли не вълнуващи и злощастни моменти, твърде вероятни между Кандида и Балтазар. Защото изглеждаше, че и двамата по характер и природа си даваха достатъчно основание за подобни предположения.

Кандида беше, това всеки трябваше да признае, чудно хубава девойка, с лъчисти, проникващи до сърцето очи и розови, малко обърнати навън устни. Дали нейните наистина хубави коси, чиито особено заплетени плитки тя умееше фантастично да наглася, бяха повече руси или повече кестеняви, вече съм забравил, едно обаче си спомням: колкото повече човек ги гледаше, толкова по-тъмни му се струваха те. Висока, стройна, с леки движения, девойката, особено в жизнерадостна среда, беше самата миловидност и грация и при толкова необикновен физически чар човек бе готов да не обръща внимание, че ръцете и краката можеха да бъдат и по-малки, и по-нежни. При това Кандида беше чела Гьотевия „Вилхелм Майстер“, Шилеровите стихове и „Вълшебният пръстен“ от Фуке, но почти всичко беше забравила, свиреше доста сносно на пиано и понякога при съпровода му дори пееше, танцуваше най-новите франсоази и гавоти и бележката за прането пишеше с много красив четлив почерк. Ако все пак у девойката трябваше да се изтъкнат някакви недостатъци, то бе това, че тонът на гласа й беше може би малко нисичък, че много силно се пристягаше в кръста, че твърде дълго се радваше на всяка нова шапка и че си похапваше доста много сладки с чая. Особено екзалтирани поети не одобряваха още много неща у хубавата Кандида, но какво ли не изискват те. Първо, те искаха от всичко, което произнасят, споменатата госпожица да изпада в сомнамбулен екстаз, да въздиша дълбоко, да преобръща очи, понякога дори и мъничко да припада или за някое време дори да ослепява като най-висока степен на женственост. Освен това споменатата госпожица трябваше да пее поемите на поета по мелодии, които да избликват в момента от сърцето й, но в същия миг и да примира, а и самата тя да пише стихове, но ужасно да се засрамва, когато то стане известно, макар сама да прави така, че стиховете й, написани с изящни букви върху фина парфюмирана хартия, да попадат в ръцете на поета, а той от своя страна, възхитен от тях, трябваше също да примира, за което никак не го обвиняваме. Има и поетични аскети, които отиват още по-далеч и намират, че е напълно противно на женската нежност, ако една девойка се смее, яде и пие и се облича с вкус по модата. Те доста приличат на свети Йероним, който забранява на младите момичета да носят обици и да ядат риба. Те трябвало, така проповядва светецът, да се хранят с малко сварена тревица, да са винаги гладни, без да го чувстват, да се обличат с груби, лошо ушити дрехи, които да прикриват снагата им, но преди всичко да си избират за другарка личност, която е сериозна, бледа, тъжна и малко мръсничка.

Кандида беше весело, непринудено същество, затова предпочиташе пред всичко друго разговор, който да се носи на леките крила на безхитростния хумор. Тя от сърце се смееше на всичко забавно, никога не въздишаше, когато дъжделивото време й разваляше някоя многоочаквана разходка или въпреки всички предпазвания новият й шал получеше някое петно. Нещо повече, у нея прозираше, стига действително да имаше повод за това, дълбоко чувство, което никога не стигаше до празно сантименталничене, така че ние с тебе, драги читателю, които не се числим към прекомерно придирчивите, бихме могли напълно да одобрим девойката… С Балтазар обаче нещата можеха много лесно да се стекат и иначе!… Но скоро вече ще се види дали предсказанието на прозаичния Фабиан беше правилно или не…

Балтазар цялата нощ не можа да спи от страшно вълнение, от неописуемо сладостен копнеж, но нима можеше да има нещо по-естествено от това? Преизпълнен от образа на любимата, той седна при масата и написа доста много възхитително благозвучни стихове, които, разказвайки мистично за любовта на славея към пурпурната роза, описваха неговото състояние. Той щеше да ги вземе на чая у Мош Терпин и ако се удаде случай, да нападне с тях беззащитното сърце на Кандида.

Фабиан се поусмихна, когато дойде да вземе в уречения час приятеля си Балтазар и го намери издокаран, както никога досега. Беше сложил чудесна яка от най-фина брюкселска дантела, късата му дреха с ръкави с разрез беше от кадифе. Към нея беше обул френски ботушки със сребърни ресни й високи остри токове, сложил бе английска шапка от най-хубав кастор и шведски ръкавици. Така той се беше пременил съвсем по немски и този костюм му отиваше много, особено защото бе ходил да му накъдрят косата и беше грижливо вчесал късата си брадичка.

Сърцето на Балтазар потрепна от радост, когато в къщата на Мош Терпин го посрещна Кандида в старонемска носия на младо момиче, приветлива и чаровна с поглед и думи, с цялото си същество, както хората бяха свикнали винаги да я виждат.

— Моя мила госпожице! — въздъхна Балтазар от цялото си сърце, когато Кандида, самата сладка Кандида, му поднесе чаша горещ чай. А Кандида го погледна със светнали очи и каза:

— Тук има ром, мараскин, сухари и ръжен хляб, драги господин Балтазар, вземайте си, от което обичате!

Но вместо да погледне или да си вземе ром, мараскин, сухар или ръжен хляб, въодушевеният Балтазар не можеше да откъсне очи, изпълнени с мъчителна меланхолия и дълбока любов, от миловидната девойка и само търсеше думи, с които да изрази от цялата си душа онова, което в момента чувстваше. Но в това време професорът по естетика, един едър здравеняк, го сграбчи, завъртя го към себе си, така че чаят му се разплиска по пода повече, отколкото бе допустимо, и гръмогласно извика:

— Драги ми Лукас Кранах, не пийте тая мизерна вода, само ще си повредите здравия немски стомах — оттатък, в другата стая, нашият славен Мош е заредил отлични бутилки с екстра рейнско вино, трябва да ги пуснем в действие!

И той повлече със себе си горкия младеж, но от съседната стая излезе насреща им професор Мош Терпин. Той водеше за ръка едно дребно, много странно човече и извика:

— Представям ви, дами и господа, един надарен с най-редки качества младеж, на когото няма да бъде трудно да спечели вашето благоволение, вашата почит. Това е младият господин Цинобър, който едва вчера пристигна в нашия университет, за да следва правни науки!

Фабиан и Балтазар от пръв поглед познаха малкото чудато джудже, което вчера ги беше срещнало извън града и бе паднало от коня.

— Дали ще трябва — каза Фабиан тихо на Балтазар, — дали ще трябва да извикам това дребосъче на дуел с детска пушкалка или с обущарско шило? С друго оръжие не бих могъл да си послужа срещу този страшен противник.

— Засрами се — отвърна Балтазар, — засрами се, че се подиграваш с този онеправдан от природата човек, който, както сам чуваш, притежава редки достойнства и замества с духовни ценности физическите качества, от които природата го е лишила.

След това се обърна към малкия и каза:

— Надявам се, драги господин Цинобър, че вчерашното ви падане от коня не е имало лоши последици.

Но Цинобър се изправи на пръсти, подпря се отзад на малкото бастунче, което носеше, така че стигна почти до кръста на Балтазар, отхвърли глава назад и като замята бесни погледи нагоре, каза със странно гърлен, хъркащ глас:

— Аз не зная какво желаете и за какво говорите, господине! Да падна? Аз да падна от коня?… Вие, изглежда, не знаете, че аз съм най-добрият ездач, какъвто може да съществува, че аз никога не падам от коня, като доброволец при кирасирите взех участие в похода и съм давал в манежа уроци по езда на офицери и по-долни чинове. Хм, да падна от коня, аз да падна от коня!

При тези думи малкият поиска бързо да се обърне, но бастунът, на който се беше опрял, се хлъзна и дребосъкът се търкулна в краката на Балтазар. Балтазар посегна към малкия, за да му помогне да стане, и без да иска, докосна при това главата му. Малкият нададе пронизителен писък, който проеча из цялата зала, така че гостите подскочиха уплашени от столовете си. Всички заобиколиха Балтазар и един през друг го питаха защо, за Бога, така ужасно е изкрещял.

— Не се сърдете, драги господин Балтазар — каза професор Мош Терпин, — но това беше малко странна шега. Може би искахте да ни накарате да помислим, че някой е настъпил някаква котка по опашката!

— Котка, котка, изпъдете котката! — извика една дама със слаби нерви и веднага падна в несвяст. С вик „Котка, котка!“ побягнаха и няколко стари господа, които страдаха от същата идиосинкразия.

Кандида, която бе изпразнила цялото си шишенце с амонячна сол, за да свестява припадналата дама, каза тихо на Балтазар:

— Каква суматоха създадохте с вашето пронизително и неприятно измяукване, драги господин Балтазар!

Балтазар просто не знаеше какво става с него. Изчервен до уши от негодувание и срам, той не можеше да промълви ни дума, не можеше да каже, че всъщност не той, а малкият господин Цинобър е измяукал така ужасно.

Професор Мош Терпин видя непоносимото смущение на младежа. Той се приближи към него и приятелски му каза:

— Хайде, хайде, успокойте се, драги господин Балтазар. Аз видях всичко. Приведен към земята, подскачайки на четири крака, вие отлично наподобявахте измъчван котарак. Аз обичам такива естественоисторически игри, но тук, на литературен чай…

— Но, уважаеми господин професоре — избухна най-после Балтазар, — та аз не бях…

— Добре, добре — прекъсна го професорът.

Кандида дойде при тях.

— Утеши — каза й той, — утеши добрия Балтазар, той е много смутен от тази неприятност, която се случи.

Добродушната Кандида истински съжали горкия Балтазар, който стоеше объркан, с наведен поглед пред нея. Тя му подаде ръка и му прошепна с прелестна усмивка:

— Но и хората, които се боят от котки, са също много смешни, нали?

Балтазар притисна пламенно устни към ръката на Кандида. Той беше на седмото небе и не мислеше вече за Цинобър и за котешкия писък… Суматохата беше отминала, спокойствието се възстанови. Слабонервната дама седеше на чайната маса и унищожаваше значително количество сухари, които топеше в ром, уверявайки, че по този начин заплашената от враждебни сили душевност най-добре се подкрепяла и след внезапната уплаха идвал вече обнадеждаващ копнеж!…

И двамата възрастни господа, между краката на които действително бе притичал един бягащ навън котарак, се завърнаха успокоени обратно и потърсиха, както мнозина други, масата за игра на карти.

Балтазар, Фабиан, професорът по естетика и други млади хора седнаха при жените. Междувременно господин Цинобър си беше придърпал едно столче за крака и с негова помощ се бе изкатерил на канапето, където, настанен между две дами, хвърляше горди, искрящи погледи около себе си.

Балтазар сметна, че сега моментът е твърде подходящ да се прояви със своите стихове за любовта на славея към пурпурната роза. Затова с полагащата се свенливост, обичайна за младите поети, той заяви, че ако не се боял, че ще предизвика отегчение и досада, и ако можел да се надява на благосклонната снизходителност на почитаемото събрание, той би се осмелил да прочете една поема, най-новото произведение на неговата муза.

Понеже жените достатъчно бяха разисквали по всичко, което се бе случило в града, а и девойките порядъчно се бяха наприказвали за последния бал у президента и дори бяха стигнали до общо мнение относно нормалния фасон на най-новите шапки, а мъжете не можеха да разчитат за по-малко от два часа напред на по-нататъшно ядене и пиене, Балтазар беше поканен единодушно да не лишава присъстващите от това прекрасно удоволствие. Той извади преписаната на чисто поема и зачете.

Неговото собствено произведение, избликнало с истинска мощ, с пълна жизненост от една действително поетична душа, все повече и повече го въодушевяваше. Четенето му, все по-страстно и по-страстно, издаваше вътрешен плам на любещо сърце. Той трепваше от възторг, когато някоя въздишка, някое тихо женско „Ах“, някой мъжки глас „Прелестно, отлично, божествено!“ го убеждаваха, че стиховете му увличаха всички.

Най-после той завърши. Тогава всички завикаха:

— Каква поезия! Какви мисли! Каква фантазия! Какви прекрасни стихове! Какво благозвучие! Благодарим, благодарим ви, драги господин Цинобър, за божествената наслада…

— Как? Какво? — извика Балтазар. Но никой не му обръщаше внимание. Всички се спуснаха към Цинобър, който се надуваше като малък пуяк на канапето и с противен глас похъркваше:

— Моля… моля ви се… щом ви задоволява!… То е една дреболия, която надрасках набързо миналата нощ!

Но професорът по естетика извика:

— Превъзходни, божествени Цинобър! Скъпи приятелю, освен мен ти си първият поет, който съществува сега на земята!… Ела на моите гърди, прекрасна душо!

С тези думи той грабна малкия от канапето, вдигна го към себе си, прегърна го и го целуна. Цинобър се отнесе към това съвсем невъзпитано. Той зарита с малките си крачета професора по корема и изписка:

— Пусни ме, пусни ме, причиняваш ми болка, ох, боли, ще ти издраскам очите, ще ти отхапя носа!

— Не! — извика професорът, като слагаше малкия на канапето. — Не, мили приятелю, стига с тая твоя прекалена скромност!

Мош Терпин също беше дошъл от масата за игра, той улови ръчичката на Цинобър, стисна я и каза извънредно сериозно:

— Прекрасни млади човече, никак не бе преувеличено, напротив, съвсем недостатъчно е това, което беше казано за изключителния гений, който ви одухотворява!

— А коя — извика пак въодушевен професорът по естетика, — коя от вас, млади девойки, ще възнагради с целувка нашия прекрасен Цинобър за неговото стихотворение, изразяващо тъй живо дълбоките чувства на най-чистата любов?

Тогава Кандида стана, приближи се с пламнали страни до малкия, коленичи и го целуна по синкавите устни на отвратителната му уста.

— Да — извика сега и Балтазар, обзет сякаш от внезапно безумие, — да, Цинобър, божествени Цинобър, ти си съчинил дълбокомислените стихове за славея и пурпурната роза, на теб се пада чудната награда, която получи!…

При тези думи той отвлече Фабиан в съседната стая и каза:

— Бъди така добър, погледни ме хубаво и ми кажи съвсем честно, аз ли съм студентът Балтазар, или не съм, ти ли наистина си Фабиан, в дома на Мош Терпин ли се намираме, сънуваме ли някакъв сън, полудели ли сме — ощипи ме по носа или ме разтърси, за да се събудя от този проклет кошмар!

— Как можеш — отговори Фабиан, — как можеш от чиста ревност, да се държиш като луд само защото Кандида целуна малкия? Трябва сам да признаеш, че стиховете, които той прочете, бяха наистина прекрасни.

— Фабиан — извика Балтазар дълбоко смаян, — какво говориш?

— Ами да — продължи Фабиан, — да, стиховете на малкия бяха превъзходни и на мене не ми се зловиди, че Кандида го целуна. Изобщо в това странно човече изглежда се крие нещо, което е по-ценно от една хубава фигура. Но що се отнася и до фигурата му, тя дори съвсем не ми изглежда така отвратителна сега, както в началото. Докато той четеше поемата си, вътрешното въодушевление разхубави чертите на лицето му и на мене ми се струваше, че той е един прелестен, строен младеж, при все че едва се подаваше над масата. Остави безполезната си ревност и се сприятели с него като поет с поет!

— Какво — изкрещя Балтазар, задушаващ се от гняв, — какво? Аз да се сприятеля с този проклет урод, когото бих удушил с ей тези ръце?

— Значи ти се отказваш да чуеш гласа на разума. Нека се върнем тогава в залата, където става, изглежда, нещо ново, защото чувам възгласи на одобрение.

Балтазар машинално последва приятеля си в залата.

Когато влязоха, професор Мош Терпин стоеше сам сред залата. Още държеше в ръка инструментите, с които бе извършил някакъв физически експеримент, и на лицето му се четеше замръзнало изражение на почуда. Всички се бяха струпали около малкия Цинобър, а той, подпрян с бастун отзад и изправен на пръсти, приемаше с горд поглед живите одобрения, които му се изказваха от всички страни. Хората отново се обърнаха към професора, който извършваше някакъв друг, твърде интересен опит. Но едва той завърши, и всички пак обградиха малкия и завикаха:

— Чудесно, превъзходно, драги господин Цинобър!

Накрая и Мош Терпин се спусна към малкия и десетократно по-силно от другите извика:

— Чудесно, превъзходно, драги господин Цинобър!

Сред гостите беше и малкият княз Грегор, който учеше в местния университет. Князът имаше най-хубавата външност, каквато човек можеше да си представи, а държането му беше толкова благородно и непринудено, че по него явно личеше високият произход и навикът му да се движи във висшето общество. Сега княз Грегор не се отделяше от Цинобър и не преставаше да го възхвалява като възхитителен поет и опитен физик.

Странна беше групата, която двамата заедно образуваха. До прекрасно сложения Грегор ярко контрастираше дребното човече, което, вирнало нос, едва се крепеше на тънките си крачка. Но всички погледи на жените бяха насочени не към княза, а към малкия, който ту се изправяше на пръсти, ту пак се отпускаше, така че се издигаше и спадаше, напомняйки картезианско дяволче.

Професор Мош Терпин отиде при Балтазар и рече:

— Какво ще кажете за моя фаворит, за моя мил Цинобър? Има много качества у този човек и сега, като го гледам, започвам да се досещам за действителното му положение. Проповедникът, който го е отгледал и ми го препоръча, се изказа много тайнствено за неговия произход. Вижте обаче благородното му държане, непринудените му достойни обноски. Той положително е с княжеска кръв, а може да е дори и царски син!

В този момент съобщиха, че вечерята е сложена. Залитайки тромаво, Цинобър докрета до Кандида, улови непохватно ръката й и я поведе към трапезарията.

Като бесен се втурна нещастният Балтазар към дома си през бурния вятър и дъжда в тъмната нощ.