Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (2)

Втора глава

За непознатия народ, открит от учения Птоломеус Филаделфус при едно негово пътуване. — Университетът Керепес. — Как един чифт ботуши за езда прехвърчаха над главата на студента Фабиан и как професор Мош Терпин покани студента Балтазар на чай

В частното писмо, което световноизвестният учен Птоломеус Филаделфус отправи до приятеля си Руфин по време на едно свое далечно пътуване, се съдържа и следното забележително място:

Ти знаеш, драги Руфин, че аз от нищо на света не се боя толкова, колкото от палещите слънчеви лъчи през деня, които изтощават физическите ми сили и така отпускат и съсипват духа ми, че всичките ми мисли се сливат в някаква объркана картина и аз напразно се мъча да схвана, макар един-единствен ясен образ. Затова в горещините през деня обикновено почивам, а през нощта продължавам пътуването си. Така и миналата нощ бях пак на път. Моят кочияш обърка в голямата тъмнина истинския, мек и удобен път и се озова неочаквано на шосето. Макар че от резките сътресения поради твърдата настилка бях подхвърлян насам-натам в каретата и главата ми от многото подутини заприлича на торба, пълна с орехи, аз се пробудих от дълбокия си сън едва когато един ужасен тласък ме строполи от колата на твърдата земя. Слънцето грееше право в лицето ми и отвъд бариерата, пред която се бях озовал, видях високите кули на голям град. Кочияшът плачеше с глас, защото не само окът, но и едно от задните колела на колата се беше строшило от сблъскването ни с голям камък насред шосето и, изглежда, почти никак не го бе грижа за мен. Аз въздържах, както подобава на един мъдрец, гнева си и само извиках благо на този негодник, че е проклет нехранимайко и трябва да има предвид, че Птоломеус Филаделфус, най-големият учен на времето, се е изтърсил на своя з… и затова да престане да ме занимава с някакви си там окове и колела. Ти знаеш, драги Руфин, каква власт упражнявам над човешките сърца, така че и този път кочияшът мигновено престана да се вайка и заедно със събирача на пътната такса, пред къщицата на когото се беше случила злополуката, ми помогна да се изправя на крака. За щастие не бях пострадал особено и можах да продължа пътя си по шосето, докато кочияшът мъкнеше с мъка строшената си карета зад мене. Недалеч от портите на града, който бях съзрял в синеещата се далечина, срещнах множество хора с такова странно държане и необичайно облекло, че просто потърках очи, за да се уверя, че съм действително буден и не съм жертва на див сън, който си играе с мене и ме кара да си мисля, че се намирам в кой знае каква чужда фантастична страна… Тия хора, които с право сметнах за обитатели на града, от чиито порти ги видях да излизат, носеха дълги, много широки панталони, скроени според носията на японците от скъп плат, кадифе, манчестер, фино сукно или пъстро изтъкан лен, богато обшити с ширити или хубави ленти и шнурове, и към тях късички детски дрешки, едва покриващи долната част на тялото. Малцина бяха облечени в черно. Косата им висеше невчесана, в естествено, диво състояние, по рамената и гърба, а върху главите им беше кацнала мъничка чудновата шапчица. Шиите на някои бяха съвсем голи, както у турците и новогърците, други, напротив, носеха около врата и на гърдите си парче бял лен, доста напомнящо яка на риза, каквато ти, драги Руфин, сигурно си виждал по портретите на нашите прадеди. Въпреки че тези хора изглеждаха, общо взето, твърде млади, гласът им беше басов и груб, всичките им движения бяха тромави, при някои се виждаше сенчица под носа, много наподобяваща мустачки. От късите дрешки на един стърчеше отзад дълга тръба, на която се люшкаше голям копринен пискюл. Други бяха извадили тия тръби пред себе си, прикрепили им бяха в долния край малки, по-големи, понякога и много големи, странно оформени порцеланови разширения, от които с помощта на тъничка тръбичка в горния край умело издухваха облаци дим във въздуха. Някои пък носеха блестящи широки саби в ръце, сякаш се готвеха да потеглят срещу врага. А други си бяха окачили или пристегнали на гърба малки резервоарчета от кожа или ламарина. Можеш да си представиш, драги Руфин, че аз, който винаги съм се старал чрез внимателно наблюдение на всяко ново за мен явление да обогатявам познанията си, веднага се спрях и мълком загледах тези хора. А те се струпаха около мен и се развикаха: „Филистер, Филистер!“^[1], като при това се разсмяха ужасно. Това ме ядоса. Защото има ли за един голям учен нещо по-обидно, драги Руфин, от това да бъде сметнат за член на този народ, който преди хиляди години е бил поразен с помощта на магарешка челюст?… Аз се овладях, както подобава на присъщото ми достойнство, и заговорих високо на странния народ около мене, че се надявам да съм в цивилизована страна и че ще се обърна към полицията и съда, за да потърся възмездие за проявената спрямо мен несправедливост. Тогава всички се развикаха, дори и тия, които дотогава не вдигаха пушек, извадиха от джобовете си определените за тая цел машини и всички задухаха в лицето ми гъсти облаци дим, който, както едва тогава забелязах, миришеше непоносимо и ме зашеметяваше. Сетне изрекоха по мой адрес ругатня, чиито думи поради тяхната страхотия, драги Руфин, не смея да повторя. Сега с най-голям ужас си спомням за тях. Най-после с презрителен смях ме оставиха и на мен ми се стори, че във въздуха отзвуча думата „подстрекател“. Моят кочияш, който виждаше и слушаше всичко това, чупеше ръце и ми говореше: „Ах, драги господине, стана то, каквото стана, ами поне не влизайте в този град. Там няма да ви бръснат за слива и току-виж, че ви и наби…“ Аз не оставих безсрамника да довърши и с колкото бе възможно по-бързи крачки се отправих към близкото село. Сега седя в уединената стаичка на единствената кръчма в това село и ти описвам всичко, драги ми Руфин! Доколкото е възможно, ще гледам да събера сведения за непознатия варварски народ, който обитава града. За неговите нрави и обичаи, за неговия език и пр. Вече ми разказаха доста чудни неща, които ще споделя добросъвестно и точно с тебе, и т.н. и т.н.

Ти виждаш, драги читателю, че човек може да бъде голям учен и пак да не е запознат с някои най-обикновени явления в живота и за най-общоизвестни неща да си съставя най-странни представи. Птоломеус Филаделфус беше следвал в толкова университети, а не познаваше студентите и когато беше седнал да пише на своя приятел за една случка, която в неговите представи се бе превърнала в необикновено приключение, не знаеше, че се намира в селото Хох Якобсхайм, разположено, както е известно, в непосредствена близост до прочутия университет Керепес. Добрият Птоломеус бе обзет от уплаха, когато срещна студенти, копито в добро настроение се разхождаха за собствено удоволствие из околността на града. А колко ли щеше да се уплаши, ако беше пристигнал един час по-рано в Керепес и случаят го беше довел пред дома на професора по естествени науки Мош Терпин! Стотиците студенти, излизащи от дома му, щяха да го заобиколят, увлечени в шумни спорове и в какво ли не, и при вида на цялото това гъмжило и бъркотия в главата му щяха да се зародят още по-странни представи.

Специално лекциите на Мош Терпин бяха най-много посещавани в целия Керепес. Той беше, както казах, професор по естествени науки, обясняваше как вали дъждът, как гърми мълнията, как се святка, защо денем грее слънце, а нощем луна, как и защо расте тревата и пр., и то така ясно, ме всяко дете можеше да го разбере. Той беше резюмирал цялата природа в един хубавичък кратък курс, така че можеше удобно да манипулира с нея всякога, когато пожелаеше, и за всеки въпрос да вади отговора като от чекмедже. Неговата слава почиваше преди всичко на това, че след много физични опити бе успял да установи, че тъмнината се дължи главно на липсата на светлина. Това, както и обстоятелството, че съумя да превърне с голяма сръчност тия опити в прелестни дяволии и дори в извънредно забавни фокуси, му докара невероятен приток на слушатели. Позволи ми, благосклонни читателю, тъй като ти познаваш студентите много по-добре от прочутия учен Птоломеус Филаделфус и не храниш неговите безпокойства пред въображаемите явления, позволи ми да те заведа пред къщата на професор Мош Терпин тъкмо когато той е завършил своята лекция. Един от излизащите студенти ще прикове веднага вниманието ти. Ще видиш строен младеж на двайсет и три — двайсет и четири години, чиито тъмни, блестящи очи ясно говорят за сериозен, буден, прекрасен дух. Погледът му би могъл да се нарече почти предизвикателен, ако някаква мечтателна скръб, излъчвана от бледото му лице, не прибулваше неговата пламенност. Дрехата му от хубаво черно сукно, изкусно гарнирана с кадифе, е скроена почти по старонемски, а изящната му снежнобяла дантелена яка, както и кадифената барета върху красивите кестеняви къдрици особено му прилягат. Това облекло му стои толкова добре, защото в своята същност, по своето държане, по чертите на лицето си този младеж принадлежи по-скоро към едно старо, хубаво, благолепно време и затова тук не може да става дума за някакво предвзето издокарване, каквото често се среща днес като маймунско подражателство на зле разбрани образци от миналото и също тъй зле разбрани изисквания на настоящето. Този млад човек, който от пръв поглед ще ти хареса, драги читателю, е именно студентът Балтазар, син на почтени заможни родители, разумен, прилежен младеж, за когото възнамерявам да ти разкажа доста неща в забележителната история, която съм се заел да напиша.

Сериозен, погълнат, както обикновено, от мислите си, Балтазар излезе от курса на професор Мош Терпин и се запъти към градските порти, за да отиде вместо във фехтовалната зала — в прелестната горичка, която се намираше само на неколкостотин крачки от Керепес. Неговият приятел Фабиан, хубав момък, весел и жив на вид и със също такъв характер, изтича след него и го настигна при изхода на града.

— Балтазар! — извика Фабиан. — Балтазар, пак ли отиваш в гората, за да блуждаеш из нея като меланхоличен Филистер, докато свестните момчета мъжки се упражняват в благородна фехтовка! Моля те, Балтазар, остави най-после тая глупава мрачност и бъди пак бодър и весел, какъвто си беше по-рано. Ела! Нека опитаме двамата няколко хватки със сабите, а сетне, ако толкова искаш, и аз ще те придружа извън града.

— Ти ми мислиш доброто, Фабиан — отговори Балтазар, — ти ми мислиш доброто и затова не ти се сърдя, че понякога ме следваш на всяка крачка като сянка и често ме лишаваш от някои удоволствия, за които нямаш и понятие. Ти принадлежиш към странните хора, които обявяват всеки, който се разхожда самотен в гората, за меланхоличен глупак и искат да го обработят и излекуват според собствените си разбирания тъй, както онзи царедворец рекъл да излекува благородния принц Хамлет, а той, когато това човече го уверило, че не знае да свири на флейта, му дал добър урок. От това, драги Фабиан, аз ще те пощадя, обаче от сърце те моля да си избереш за благородното ти фехтуване с рапира и сабя някой друг партньор, а мене да ме оставиш на спокойствие да продължа пътя си.

— Не, не — извика засмян Фабиан, — ти няма да ми се изплъзнеш така лесно, скъпи приятелю! Щом не искащ да отидеш с мене в залата за фехтовка, аз ще дойда с теб в гората. Дълг на верния ти приятел е да те развеселява, когато си тъжен. Да вървим тогава, драги Балтазар, да вървим, щом не искаш нещо друго.

При тези думи той хвана приятеля си под ръка и тръгна бодро с него към гората. Балтазар стисна зъби със затаено раздразнение и остана мрачно умълчан, докато Фабиан не преставаше да му разказва една след друга весели истории. Между многото приказки бяха казани и много глупости, както се случва, когато непрестанно се разказват весели смешки.

Когато най-после навлязоха в прохладните сенки на благоухаещата гора и гъсталакът зашепна с копнеж, когато чудните мелодии на ромонещите потоци и песните на горските птички огласиха далечината, будейки ехото, което им отговаряше от планините, Балтазар внезапно се спря и извика, разперил ръце, сякаш искаше с любов да прегърне дървета и храсти:

— О, сега пак ми е добре, неописуемо добре!

Фабиан погледна приятеля си малко слисано, като някой, който не може да разбере какво приказва другият и не знае какво трябва да стори. Тогава Балтазар хвана ръката му и извика възхитен:

— Не е ли така, братко, не ти ли се разтваря и на тебе сърцето, не долавяш ли сега и ти блажената тайна на горската самота?

— Аз не те разбирам напълно, драги братко — отговори Фабиан, — но ако искаш да кажеш, че една разходка тук, в гората, ти действа добре, напълно споделям твоето мнение. Та не се ли разхождам и аз на драго сърце, особено в добра компания, в която човек може да води разумен, поучителен разговор? Например истинско удоволствие е да ходиш из полето с нашия професор Мош Терпин. Той познава всяко растение, всяка тревица и знае поименно към кой вид принадлежи, разбира всичко за вятъра, за времето…

— Спри — извика Балтазар, — моля ти се, спри!… Ти засягаш нещо, което би могло да ме подлуди, ако нямаше за това утеха. Начинът, по който този професор говори за природата, раздира душата ми. Или по-скоро край него ме обхваща ужасното усещане, че виждам умопобъркан, който в своята смахнатост се смята за цар и владетел и гали направената от самия него сламена кукла, мислейки, че прегръща царствената си годеница! Неговите така наречени опити ми изглеждат ужасна гавра със същността на природата, чието дихание ни облъхва отвред и буди дълбоко в нас най-чудни предчувствия. Често съм изкушен да изпотроша цялата стъклария, шишета, всичките му боклуци, спира ме само мисълта, че тази маймуна няма да се откаже да си играе с огъня, докато сама не си изгори лапите… Виж, Фабиан, такива са чувствата, които ме измъчват, които стягат сърцето ми по време на Мош-Терпиновите лекции, и тогава сигурно ви изглеждам по-замислен и по-саможив от всякога. Тогава чувствам, че къщите ще се съборят върху главата ми, неописуема тревога ме кара да избягам извън града. И тук, тук сладостен мир изпълва скоро душата ми. Легнал сред цветята на някоя поляна, аз се вглеждам в небесната синева, а над мене, над ликуващата гора, се носят златисти облаци като чудни блянове от един далечен свят, изпълнен с радости и блаженства! О, Фабиан, тогава в гърдите ми се надига някакъв дивен дух, долавям как той разменя тайнствени думи с храстите, с дърветата, с вълните на горската речица и просто не съм в състояние да ти опиша блаженството, което като сладостен, меланхолен копнеж изпълва в такъв момент цялото ми същество!

— Виж ти — извика Фабиан, — виж ти, та това е старата песен за меланхолия и блаженство, за говорещи дървета и горски потоци. Всички твои стихове са пълни с подобни неща, които звучат доста добре в ухото и не лошо могат да се използват, доколкото не търсим нещо повече зад тях. Но кажи ми, прекрасни мой меланхолико, щом лекциите на Мош Терпин толкова ужасно те дразнят и ядосват, кажи ми защо тичаш тогава на всяка една, защо не пропускаш никоя и седиш там наистина занемял и вцепенен, със затворени очи като унесен?

— Не ме питай — отговори Балтазар, — не ме питай нищо, драги приятелю!… Някаква непозната сила ме тегли всяка сутрин към къщата на Мош Терпин. Предчувствам мъките, които ме чакат, и все пак не мога да устоя, някаква смътна съдба ме влече нататък!

— Ха-ха… — засмя се звънко Фабиан — ха-ха-ха, колко изтънчено, колко поетично, колко мистично! Непознатата сила, която те привлича в Мош-Терпиновата къща, се крие в тъмносините очи на хубавата Кандида! Че ти си влюбен до уши в сладката дъщеричка на професора, знаем отдавна всички и затова ти прощаваме твоите фантазии, твоето глупаво държане. С влюбените винаги е така. Ти си в първия стадий на любовната болест и в тия късни младежки години трябва да минеш през всичките лудории, които ние — аз и мнозина други — изживяхме, слава Богу, без голям наплив на публика още през училищните години. Но повярвай ми, сладка душо…

Междувременно Фабиан хвана отново приятеля си Балтазар под ръка и бързо тръгна с него напред. Сега те излязоха от гъсталака на широкия път, който пресичаше гората. В този момент Фабиан забеляза в далечината един кон без ездач, който сред облак прах наближаваше в тръс насам.

— Ехей! — извика той. — Тая проклета кранта се е подплашила и е хвърлила ездача си от седлото. Трябва да я хванем и след това да потърсим нещастника в гората.

И Фабиан застана насред пътя. Конят все повече приближаваше и тогава се видя, че от двете му страни се люшкат нагоре-надолу чифт ботуши за езда, а върху седлото се движи и поклаща нещо черно. Вече до самия Фабиан се чу продължително рязко „тпррр-тпррр“ и в същия миг чифтът ездачески ботуши изхвърчаха над главата на студента и нещо дребно, черно и странно се търкулна между краката му. Големият кон стоеше като закован и протегнал шия, само душеше дребничкото си господарче, което се търкаляше в прахта и с голяма мъка най-после се изправи. Мъничкият дребосък сгуши глава между високите си рамена. С израстъците на гърдите и гърба, с късото си туловище и дългите си паяковидни крачка то приличаше на забодена на вилица ябълка, на която са издълбали някакво разкривено лице. Когато Фабиан съзря най-после това странно малко чудовище, той избухна във весел смях. Но малкото човече наложи гордо над очите баретката си, която грабна от земята, и пронизвайки Фабиан с бесни погледи, грубо, прегракнало запита:

— Този ли е пътят към Керепес?

— Да, господине — отговори меко и сериозно Балтазар и подаде на малкия ботушите, които беше вдигнал от земята. Всичките усилия на малкия да обуе ботушите останаха напразни, той се прекатури веднъж два пъти и накрая се търкулна, пъшкайки, в прахта. Балтазар постави двата ботуша изправени един до друг, издигна нежно малкия и внимателно го спусна, вдявайки тънките му крачка в тежките и широки кончове на ботушите. Сложил гордо едната ръка на хълбока, а другата на баретката, малкият извика: „Gratias^[2], господине!“, сетне отиде към коня и хвана юздите му. Но всичките му усилия да достигне стремето или да се изкатери на високото животно останаха пак напразни. Все така сериозен и благ, Балтазар пристъпи и вдигна малкото човече до стремето. Но то се изсили, види се, прекалено, защото прелетя над седлото и тупна пак на земята от другата страна.

— Не така буйно, любезни ми мосю! — извика Фабиан, като се изсмя отново с глас.

— Вървете по дяволите с вашия любезен мосю! — извика малкият, страшно разгневен, като изтърсваше прахта от дрехите си. — Аз съм студент и ако вие сте също студент, предизвикателство е, че ми се смеете в очите като на някакъв страхливец. Утре в Керепес ще трябва да се дуелирате с мен!

— Дявол да го вземе — извика Фабиан все така със смях, — дявол да го вземе, това се казва студент на място, един път момък, що се отнася до куража и уставното държане.

И с тези думи той вдигна малкия въпреки ритането и противенето му и го сложи на коня, който, цвилейки весело, веднага потегли в тръс с малкия си господар, Фабиан се бе хванал за корема — щеше да се задуши от смях.

— Жестоко е — каза Балтазар — да се смееш на човек като този малък ездач, когото природата така ужасно е онеправдала. Ако той наистина е студент, ти трябва да се биеш с него, и то с пищови, макар да е против академичните обичаи, защото той няма да може да си служи нито с рапира, нито със сабя.

— Колко сериозно, колко мрачно взимаш всичко това, драги Балтазар — каза Фабиан. — Никога не съм си позволявал да се присмивам на някой урод. Но кажи ми, бива ли едно такова завързано дребосъче да се качва на кон, когато не може да погледне над шията му? Бива ли да нахлузва на крачетата си такива безбожно големи ботуши? Бива ли да облича такава пристегната куртка и да носи такава чудновата кадифена барета с хиляди шнурове и пискюли? Бива ли да се държи толкова надуто и високомерно? Бива ли да се мъчи да говори с такъв варварски дебел и пресипнал глас? Бива ли да си позволява всичко това, питам те аз, след като всъщност е един страхливец?… Но аз трябва да побързам обратно, трябва да видя сензацията, когато този рицарски студиозус влезе в града, възседнал своя величествен кон! С теб и без това днес нищо не може да се захване… Бъди здрав!

И Фабиан хукна към града…

Балтазар напусна широкия път и навлезе в най-големия гъсталак. Там седна на една обрасла с мъх пейка, обзет от горчиви чувства. Може би наистина обичаше миловидната Кандида, но той беше скривал от всички, дори от себе си, дълбоко в душата си тази любов като нежна тайна. Когато Фабиан съвсем открито така лекомислено заговори за това, той почувства, като че груби ръце смъкват с безочлива дързост булото от светлия образ, който той не бе посмял да докосва. Струваше му се, че сега този образ вечно ще му се сърди. Той изживяваше думите на Фабиан като ужасно кощунство със собствената му същност, с най-сладостните му блянове.

— Значи — извика той с безмерно негодувание, — значи ти, Фабиан, ме смяташ за един влюбен глупак, за безумец, който тича на лекциите на Мош Терпин, само и само да постои час-два под един покрив с Кандида; който обикаля самотно из гората, за да измисля жалки стихове за любимата и още по-жалко да ги записва; който поврежда дърветата, като дълбае по гладката им кора инициали; който в присъствие на девойката не може да изрече нито една свястна дума, а само пъшка и въздиша и прави плачевни физиономии, сякаш го боли коремът; който носи на голите си гърди увехналите цветя, с които тя се е кичила, или някоя ръкавица, която тя е загубила; който върши, с една дума, хиляди детински глупости!… Та за това ти, Фабиан, ме дразниш, затова навярно всички студенти ми се смеят, затова и аз заедно с вътрешния ми свят, който ми се е разкрил, съм може би вече предмет на подигравки. А милата, прелестната, очарователната Кандида…

Когато произнесе това име, сякаш остър нож прониза сърцето му. Ах, някакъв вътрешен глас ясно му шепнеше, че само заради Кандида отива той в къщата на Мош Терпин, че пише стихове за любимата, че дълбае нейното име по дървесната кора, че в нейно присъствие немее, въздиша и пъшка, че носи на гърдите си увехналите цветя, които тя е загубила, че с всичко това той наистина върши глупостите, които Фабиан можеше да му навира в очите… Едва сега той истински почувства колко неизразимо силно обича хубавата Кандида, но заедно с това, че колкото и странно да е, дори най-чистата, най-дълбоката любов се проявява във външния свят доста глуповато, което трябваше да се припише навярно на бездънната ирония, която природата влага във всички човешки действия. Тук може би той беше прав, но никак не беше прав, че почна да се ядосва за това. Бляновете, които преди малко го обграждаха, бяха загубени, гласовете на гората му звучаха като присмех и подигравка — той изтича назад към Керепес.

— Господин Балтазар, mon cher^[3] Балтазар — извика го някой. Той вдигна поглед и остана като закован: срещу него идеше професор Мош Терпин, хванал под ръка дъщеря си Кандида. Кандида поздрави със свойствената си весела, приятелска свобода вцепенилия се като статуя Балтазар.

— Балтазар, mon cher Балтазар — викаше професорът, — вие сте наистина най-прилежният, най-любимият ми слушател! О, драги, аз виждам, вие обичате природата с всичките й чудеса като мен, а аз съм побъркан на тая тема!… Сигурно пак сте ботанизирали в нашата горичка!… Намерихте ли нещо интересно?… Хайде да се опознаем по-отблизо… Посетете ме — всякога сте добре дошли… Можем заедно да експериментираме… Виждали ли сте моята въздушна помпа?… Хайде, mon cher, утре вечер у мен се събира един приятелски кръжец. Ще пийнем чай със сандвичи и ще се забавляваме с приятни разговори. Увеличете числото ни с вашето ценно присъствие… Ще се запознаете с един много приятен млад човек, който ми е особено препоръчан… Bon soir, mon cher, приятна вечер, драги, au revoir, довиждане… Ще дойдете утре на лекцията, нали? Е, mon cher, adieu!

И без да дочака отговор от Балтазар, професор Мош Терпин се отдалечи с дъщеря си.

В своето смущение Балтазар не беше посмял да вдигне очи, но погледите на Кандида горяха в гърдите му, той още чувстваше полъха от дъха й и сладостен трепет пронизваше цялото му същество.

Изчезнало беше всякакво негодувание, очарован, той се загледа след Кандида, докато тя се изгуби в сводестата алея. След това бавно се върна в гората, за да мечтае още по-хубаво от всеки друг път.