Ернст Теодор Амадеус Хофман
Малкият Цахес, наречен Цинобър (10)

Последна глава

Печални молби на автора. — Как професор Мош Терпин се успокои и Кандида не можеше вече никога да бъде ядосана. — Как един златен бръмбар бръмна нещо на ухото на доктор Проспер Алпанус, как той се сбогува, а Балтазар започна щастлив брачен живот

Вече е време за този, който пише за теб тези страници, драги читателю, да се раздели с тебе, но той е обзет от известна тъга и опасения… Още много-много неща знаеше той за чудните дела на малкия Цинобър и би ги разказал с истинско удоволствие, както разказа досега и тази история, за която нещо непреодолимо у него го бе подтикнало. Но хвърляйки поглед назад към всички събития, изложени дотук вече в девет глави, той почувства, че те съдържат толкова странни, налудничави, противоречащи на здравия разум неща, че ако злоупотреби с твоята снизходителност, драги читателю, и натрупа още случки от подобен род, той вече рискува да навреди на разбирателството си с теб. Така че с оная тъга, с онези опасения, които свиха сърцето му, когато написа думите „последна глава“, той те моли да имаш добрината да разглеждаш, дори да се сближиш в съвсем весело, непринудено, настроение със странните образи, които авторът дължи на внушенията на призрачния дух, наречен Фантазус, на чиято причудлива, капризна природа като че ли прекалено много се бе доверил… Затова не се сърди и на двамата — на автора и на този капризен дух! Ако ти, драги читателю, си се усмихвал понякога при четенето, ти си бил в това настроение, в което пишещият тези страници е желал, и тогава, така поне мисли той, ще приемеш и доста неща за добри…

Всъщност с трагичната смърт на малкия Цинобър историята можеше да завърши. И все пак не е ли по-добре, ако накрая вместо с едно печално погребение завършим с една щастлива сватба?

Професор Мош Терпин беше иначе просветен, познаващ живота човек, който според мъдрата поговорка Nil admirari^[1] от много-много години на нищо в света вече не се учудваше. Сега обаче, противно на цялата своя мъдрост, той живееше в непрекъснато изумление, така че накрая се оплакваше, че вече не знаел дали наистина е професор Мош Терпин, който доскоро е управлявал природните работи в държавата, и дали наистина ходи още нагоре с главата и надолу с безценните си крака.

Най-напред той се учуди, когато Балтазар му представи доктор Проспер Алпанус като свой вуйчо и докторът му показа документа за дарение, по силата на който Балтазар ставаше притежател на намиращата се на един час път от Керепес вила заедно с всички прилежащи гори, ниви и ливади. Още повече се учуди, когато, не вярвайки просто на очите си, видя, че в инвентара фигурират ценни уреди, дори кюлчета от злато и сребро, чиято стойност далеч надвишава княжеското съкровище. Подир това се учуди, когато погледна през Балтазаровия лорнет разкошния ковчег на Цинобър и изведнъж му се стори, че никога не е имало министър Цинобър, а само едно малко недодялано, невъзпитано джудже, което хората погрешно бяха вземали за умен, мъдър министър Цинобър.

Но удивлението на Мош Терпин надмина всякакви граници, когато Проспер Алпанус го разведе из вилата и му показа библиотеката и други много необикновени неща и дори му направи няколко очарователни експеримента със странни растения и животни.

У професора възникна мисълта, че с цялото си изследване на природата той все още е едно нищо и че се е намирал сред един прекрасен, разнообразен свят, затворен като в яйце. Тази мисъл толкова го безпокоеше, че накрая той започна да се вайка и да плаче като дете. Тогава Балтазар го въведе в просторната изба, където лъщяха бъчви и блещукаха бутилки. Балтазар му каза, че тук ще може да прави подобри проучвания, отколкото в княжеската изба, а в хубавия парк ще има достатъчно възможности за изследване на природата.

Това веднага успокои професора.

Сватбата на Балтазар беше отпразнувана във вилата. Той, приятелите — Фабиан и Пулхер — и всички останали бяха изненадани от изключителната красота, от вълшебния чар, излъчван от облеклото на Кандида и от цялото й същество. Действително тя беше обгърната от някакво вълшебство, защото феята Розабелверде, забравяйки всякаква враждебност, присъстваше на сватбата под образа на госпожица Фон Розеншон и тя сама беше облякла младоженката и я бе украсила с чудно хубави рози. А знаем много добре, че облеклото стои винаги отлично, когато една фея се е заела с него. Освен това Розабелверде беше подарила на милата Кандида една разкошна блестяща огърлица, която проявяваше такова магическо действие, че щом Кандида я сложеше на шията си, никога не се ядосваше за дреболии, за една лошо завързана панделка, за несполучлива украса на косата, за някое петно на долните дрехи или за каквото и да е от този род. Това качество, което огърлицата й придаваше, се отразяваше особено чаровно и ведро на цялото й лице.

Младоженците бяха на върха на щастието и блаженството и все пак — тъй чудно действаше тайното мъдро вълшебство на Алпанус — те не забравяха с погледи и топли думи сърдечните си приятели, събрани около тях. Проспер Алпанус и Розабелверде се грижеха да придадат с прекрасни чудеса колкото е възможно по-голям блясък на сватбеното тържество. Отвсякъде, от дървета и храсти, звучаха сладостни звуци на любов, докато от земята излизаха блестящи трапези, отрупани с чудни ястия и кристални бутилки, от които струеше най-благородното вино, разливащо животворна топлина по жилите на гостите.

Нощта беше настъпила. Пламтящи дъги се извиха над целия парк, блестящи птички и насекоми се разлетяха по всички посоки, трепкаха с крилца и ръсеха милиони искрици, които във всевъзможни съчетания образуваха най-разнообразни фигури. Всичко пърхаше и танцуваше из въздуха, за да изчезне накрая в гъсталака. И тогава музиката на гората звучеше по-силно, а нощният вятър галещо нашепваше тайнствени слова и разнасяше сладостни аромати.

Балтазар, Кандида, приятелите виждаха във всичко това могъщото вълшебство на Алпанус, но Мош Терпин, вече полуопиянен, се смееше високо и говореше, че зад тия чудеса се крие не някой друг, а онзи голям дявол, декораторът на операта, който устройва фойерверките на княза.

Прозвуча рязко звънтене. Един блестящ златен бръмбар долетя от висините, кацна на рамото на Проспер Алпанус и му избръмча, изглежда, нещо тихо на ухото. Проспер стана от мястото си и каза сериозно и тържествено:

— Мой драги Балтазар, мила Кандида, приятели! Време е вече — Лотос ме вика, аз трябва да замина…

След това се приближи до младоженците и им поговори. И двамата, Балтазар и Кандида, бяха много трогнати: изглежда, Проспер им даваше различни добри напътствия, той прегърна горещо и двамата.

После се обърна към госпожица Фон Розеншон и заговори все така тихо и с нея — по всяка вероятност тя му предаваше заръки по работите на феите и вълшебниците, които той на драго сърце прие.

Междувременно една малка кристална каляска, теглена от две бляскави водни кончета и управлявана от сребърния фазан, се приземи от въздуха.

— Сбогом, прощавайте, прощавайте! — извика Проспер Алпанус и като се качи в каляската, излетя над пламтящите дъги, докато колата му започна да изглежда постепенно като малка светла звезда, която се скри най-после в облаците.

— Хубаво балонче — промърмори Мош Терпин и надвит от силата на виното, потъна в дълбок сън.

А Балтазар, помнейки добрите поуки на Проспер Алпанус, използвайки умно притежанието на чудесната вила, стана наистина добър поет и тъй като и останалите качества на тази вила, които Проспер беше възхвалил във връзка с бъдещия му живот с хубавата Кандида, се потвърдиха, а самата Кандида никога не сваляше от шията си хубавата огърлица, която госпожица Фон Розеншон й подари на сватбата, то много естествено беше, че Балтазар в пълно упоение и блаженство се радваше на най-щастливия брак, който един поет можеше да има някога с красива млада жена…

Така и приказката за малкия Цахес, наречен Цинобър, можа да има един наистина щастлив край.