Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (9) (Една приказка от новото време)

Девето бдение

Как студентът Анселмус започна донякъде да се вразумява. — Гуляят с пунша. — Как студентът Анселмус сметна директора Паулман за бухал и как директорът страшно се разгневи за това. — Мастиленото петно и неговите последици

Всички тези странни и невероятни случки, с които студентът Анселмус всекидневно се сблъскваше, съвършено го отчуждиха от обикновения живот. Той не поглеждаше вече приятелите си и всяка сутрин с нетърпение очакваше дванайсетия час, който разкриваше за него рая. И все пак, макар душата му да бе всецяло отдадена на милата Серпентина и на чудесата на вълшебния свят в дома на архивариуса Линдхорст, той, без да ще, мислеше понякога и за Вероника и по някой път дори му се струваше, че тя се приближава към него и поруменяла му признава колко сърдечно го е обикнала и как би желала да го изтръгне от чудатите явления, които само го дразнят и правят за смях. Понякога като че ли някаква чужда, внезапно връхлитаща сила го тласкаше неудържимо към забравената Вероника, струваше му се, че трябва да я следва навсякъде, където тя иска, сякаш бе здраво прикован към нея. Още същата нощ, след като за пръв път беше видял Серпентина под облика на чудно красива девойка и бе научил удивителната тайна за бракосъчетанието на саламандъра със зелената змия, Вероника му се яви като жива, както някога. Да! Едва след като се събуди, той ясно видя, че беше сънувал, защото вече беше повярвал, че Вероника действително бе идвала при него и с израз на дълбока мъка, проникваща до самата му душа, се бе оплаквала, че той жертва нейната искрена любов заради разни фантастични явления, които водят само до вътрешната му разруха и на всичко отгоре го тласкат към нещастие и гибел. В съня му Вероника беше помила от всякога и сега той просто не можеше да откъсне мислите си от нея. Това състояние му причиняваше такава мъка, че той реши да се освободи от него, като предприеме една утринна разходка. Някаква тайна, магическа сила го привлече към Пирненските порти и тъкмо когато искаше да свие вече в една странична уличка, директорът Паулман го настигна и му извика:

— Ехей, драги господин Анселмус, amice, amice^[1], къде, за Бога, се губите? Човек не може вече да ви види, не знаете ли, че Вероника жадува да попее някой път с вас? Хайде, елате, сигурно сте се запътили към нас!

Ще не ще, студентът Анселмус трябваше да тръгне с директора. Когато влязоха в дома му, Вероника ги посрещна спретнато облечена, така че, немалко учуден, баща й я попита:

— Защо си се издокарала така? Да не би да чакаш гости? Ето, аз ти водя господин Анселмус!

Когато студентът Анселмус благовъзпитано и учтиво целуна ръката на Вероника, той усети леко стискане, което премина като гореща вълна през цялото му тяло. Днес Вероника беше самата веселост и прелест и когато директорът Паулман се оттегли в работния си кабинет, тя така съумя да оживи Анселмус с всевъзможни закачки и дяволии, че той забрави накрая всякаква стеснителност и подгони разлудувалото се момиче из стаята. Но демонът на несръчността му изигра пак лоша шега: при гоненицата той блъсна масата и изящната кутийка на Вероника с игли и конци падна на пода. Анселмус бързо я вдигна, но капакът й се беше отворил и едно малко кръгло метално огледалце блесна отвътре. Необичайно заинтригуван, той се погледна в него. Вероника се прокрадна неусетно отзад, сложи ръка на рамото му и плътно притисната към него, също се вгледа в огледалцето. В душата на Анселмус започна борба: мисли, картини проблясваха и изчезваха — архивариусът, Серпентина, зелената змия, — накрая той се поуспокои и всичко смътно у него най-после се избистри до ясното осъзнаване: беше повече от очевидно, че той непрестанно бе мислил само за Вероника, че дори онзи образ, който вчера му се беше явил в синята стая, е бил именно на Вероника и че фантастичната легенда за женитбата на саламандъра със зелената змия той само е преписал, но в никакъв случай не му е била разказана. Сега сам се чудеше на своите бълнувания и ги приписваше изключително на своето така екзалтирано поради влюбеността му във Вероника състояние, а също и на работата си при архивариуса Линдхорст, в чиито стаи се разнасяха такива упоителни благоухания… Сега той вече от сърце се смееше на въображението си, че е бил влюбен в една малка змия и че бе сметнал един добре обезпечен таен архивариус за някакъв саламандър.

— Да, да — това е Вероника! — извика високо той и когато се обърна, видя сините очи на девойката, които излъчваха любов и копнеж. Едно глухо „ах!“ излитна от устните й, докоснали пламенно в същия миг неговите.

— О, колко съм щастлив — въздъхна опиянен студентът, — това, за което вчера само мечтаех, днес получавам вече действително.

— А ще се ожениш ли за мене, когато станеш придворен съветник? — попита Вероника.

— Непременно! — отговори студентът Анселмус. В този миг вратата скръцна и директорът Паулман влезе с думите:

— Днес, драги ми господин Анселмус, няма така лесно да ви пусна. Най-напред ще бъдете така добър да се задоволите с една супа у нас, а след това Вероника ще направи чудесно кафе, което ще изпием заедно с регистратора Хеербранд — той е обещал да дойде.

— Ах, скъпи ми господин директор — отговори студентът Анселмус, — нима не знаете, че трябва да отида у архивариуса Линдхорст заради преписите!

— Погледнете, amice! — рече директорът Паулман, посочвайки му часовника си, който показваше дванайсет и половина. Студентът Анселмус видя, че е станало късно да отиде при архивариуса Линдхорст, и охотно се съгласи с предложението на директора, защото така щеше да вижда може би целия ден Вероника и сигурно щеше да получи някой скришен поглед, някое нежно ръкостискане, а може би да си открадне дори и някоя целувка. Дотам стигнаха вече желанията на студента Анселмус. И той се изпълваше с все по-голямо задоволство, колкото повече се убеждаваше, че скоро ще се освободи от всички фантастични бленувания, които вече действително заплашваха да го направят глупак и безумец. Регистраторът Хеербранд наистина пристигна след обяда и когато кафето беше изпито и здрачът вече настъпи, той потри радостно подсмихнат ръце и подхвърли, че носел нещо, което, смесено от хубавите ръце на Вероника и приведено в съответната форма, прономеровано и прошнуровано, така да се каже, щяло да се хареса на всички в тая хладничка октомврийска вечер.

— Хайде, вадете това тайнствено нещо, което сте ни донесли, любезни регистраторе — извика директорът Паулман.

Тогава регистраторът Хеербранд бръкна в дълбокия джоб на пардесюто си и извади най-напред една бутилка арак^[2], сетне няколко лимона и накрая захар. Не мина и половин час и върху масата вече дигаше пара един великолепен пунш. Вероника наля на всеки от питието и между приятелите се поведе оживен дружески разговор. Но щом алкохолът се качи в главата на Анселмус, пред очите му отново изплуваха картини от всичко невероятно и странно, което бе преживял напоследък… Той видя архивариуса Линдхорст в неговия пламтящ като фосфор халат от Дамаска, видя лазурносинята стая, златистите палми, дори отново почувства, че трябва да вярва в Серпентина, в душата му настана смут. Но Вероника му подаде нова чаша с пунш и поемайки я, той докосна ръката й. „Серпентина! Вероника!“ — въздъхна той в себе си. И се унесе в мечти.

— Странен старец е тоя архивариус Линдхорст, никой не може да го разбере. Хайде, за негово здраве, дайте да се чукнем, господин Анселмус!

Тогава студентът Анселмус се изтръгна от замечтаността си и като се чукна с регистратора Хеербранд, каза:

— То се дължи на това, уважаеми господин регистраторе, че архивариусът Линдхорст е всъщност един саламандър, който в гнева си опустоши градината на духовния княз Фосфорус, защото зелената змия му се изплъзна.

— Как, какво? — запита директорът Паулман.

— Да — продължи студентът Анселмус, — затова той трябва да бъде днес кралски архивариус и да се оправя в Дрезден с трите си дъщери. Те обаче са само три малки златни змийчета, които се припичат на слънце из бъзовите храсти и примамват като сирени младежите.

— Господин Анселмус, господин Анселмус — извика директорът Паулман, — с ума ли сте си? За Бога, какви ги приказвате все такива едни — ни врели, ни кипели?

— Прав е той — намеси се регистраторът Хеербранд, — този архивариус е един проклет саламандър, който вади такива искри от пръстите си, че може да ви прогори дупка на палтото като със запалена прахан. Да, да, прав си, приятелче Анселмус, и който каже противното, е мой враг!

При тези думи регистраторът Хеербранд така силно удари с юмрук по масата, че чашите издрънчаха.

— Регистраторе! Какво ви прихваща? — извика разсърден гимназиалният директор. — Господин студиозус, господин студиозус, какви ги забърквате пак?

— Ах! — рече студентът. — Вие сте чисто и просто един бухал, господин директоре, фризирате перуки!

— Как? Аз да съм бухал? Аз да съм фризьор? — изкрещя гневно директорът. — Господине, вие сте луд, да, луд!

— Но дъртата ще му стъпи на врата — извика регистраторът Хеербранд.

— Вярно, дъртата владее сили — прекъсна го студентът Анселмус, — макар че е от долен произход, защото нейният татко е само снопче перушина, а нейната майчица — нищо и никакво кръмно цвекло, но сили тя черпи главно от всевъзможни враждебни на хората твари — от всякакви отровни гадини, с които е заобиколена.

— Това е отвратителна клевета — извика Вероника с пламнали от гняв очи, — старата Лиза е една мъдра жена и черният котарак не е никаква враждебна твар, ами образован младеж с добри маниери и неин пръв братовчед.

— А може ли той да изяде някой саламандър, без да си опърли мустаците и да пукне? — рече регистраторът Хеербранд.

— Не, не! — извика студентът Анселмус. — Никога няма да може той да направи това. А зелената змия ме обича, защото съм с детска душа и погледнах в очите на Серпентина.

— Котаракът ще й ги издраска — викна Вероника.

— Саламандърът, саламандърът ще победи всички — изрева крайно разярен директорът Паулман. — Но нима съм в някоя лудница? Нима и аз съм луд? Какви щуротии дърдоря?

При тези думи директорът Паулман скочи, дръпна перуката от главата си и я запокити към тавана, смачканите къдрици просто изохкаха и разпадайки се на съставните си части, поръсиха с пудра цялата стая. Тогава студентът Анселмус и регистраторът Хеербранд дограбиха супника с остатъка от пунша и чашите и с радостни, ликуващи крясъци започнаха да ги хвърлят към тавана, така че стъкла се разхвърчаха на всички страни.

— Да живее саламандърът, да пукне, да пукне дъртата, строшете металното огледало, изкълвете очите на котарака, птиченца, птиченца из въздуха — ехеу, ехеу — евое — саламандър!

Така викаха и крещяха и тримата като побеснели. Плачейки неудържимо, Френцхен изскочи от стаята, а Вероника хленчеше от жалост и мъка, легнала на канапето. В този миг вратата се отвори, всичко изведнъж утихна и в стаята влезе дребно човече в сиви дрехи. Лицето му имаше необикновено важно изражение, особено биеха на очи гърбавият му нос и големите очила. Освен това имаше странна перука, която приличаше по-скоро на птича качулка.

— Е, хайде, добър вечер на всички — изрече някак гърлено смешното човече, — както виждам, тук е и господин студиозус Анселмус? Имате много поздрави от господин архивариуса Линдхорст. Днес той напразно очакваше господин Анселмус, но утре много моли да не се пропуска обичайният час.

След това Важното човече излезе от стаята и всички видяха, че то беше всъщност един сив папагал. Директорът Паулман и регистраторът Хеербранд избухнаха във весел смях, Вероника продължаваше да стене, разкъсвана от неизразима мъка, а студентът Анселмус, потресен до дъното на душата си, сякаш обезумя. Без да съзнава какво прави, той изтича от стаята и хукна по улиците. Машинално намери жилището си — своята стаичка. Наскоро след това, спокойна и засмяна, при него влезе Вероника и го попита защо в пияно състояние я е изплашил така, дано отсега нататък вече се пази при работата си у архивариуса Линдхорст от нови илюзии. „Лека нощ, лека нощ, мили ми приятелю“ — прошепна тихичко Вероника, докосвайки с целувка устните му. Анселмус поиска да я вземе в прегръдката си, но съновидението бе вече изчезнало и той се пробуди бодър и укрепнал. Сега и той вече трябваше от сърце да се засмее на лудориите си, предизвикани от въздействието на пунша, ала докато мислеше за Вероника, усещаше някакво особено приятно чувство. „Само на нея го дължа — каза си той, — че се освободих от глупавите си химери. Наистина, аз не бях много по-различен от смахнатия, който си мислел, че е от стъкло, или от онзи, който не излизал от стаята си, защото го било страх да не го изкълват кокошките, тъй като си въобразявал, че е ечемичено зърно. Но веднъж само да стана придворен съветник, веднага ще се оженя за мадмоазел Паулман и ще бъда щастлив.“

Когато на другия ден мина по обед през градината на архивариуса Линдхорст, Анселмус не можа да се начуди как всичко това е могло да му изглежда по-рано странно и чудесно. Сега не виждаше нищо друго, освен цветя в саксии — всевъзможни мушката, мирти в качета и други подобни. Вместо пъстрите блестящи птички, които по-рано го бяха дразнили, този път подхвръкваха само няколко обикновени врабчета, които, щом го видяха, вдигнаха страшно неприятна и съвсем неразбираема врява. И синята стая му се стори съвсем друга, той не можеше да разбере как яркият син цвят и неестествено златистите палмови стволове с безформените си листа са могли, макар само за миг, да му харесат.

Архивариусът го погледна с особена иронична усмивка и попита:

— Как ви се видя снощи пуншът, драги Анселмус?

— Ах, сигурно папагалът ви го е… — започна крайно засрамен студентът, но млъкна, защото се сети, че навярно и появата на папагала е била измама на опиянените сетива.

— Ами че и аз бях в компанията ви — вметна архивариусът Линдхорст, — не ме ли видяхте? Но при лудориите, на които се бяхте отдали, без малко щях да пострадам, защото бях още в супника, когато регистраторът Хеербранд го грабна, за да го запокити към тавана, така че трябваше бързо да се скрия в лулата на гимназиалния директор. Е, довиждане, господин Анселмус! Продължавайте прилежно нататък, аз ще ви платя талера и за пропуснатия вчерашен ден, защото така съвестно ми работихте досега.

„Как може тоя архивариус да измисля такива налудничави неща“ — каза си студентът Анселмус и седна да преписва манускрипта, който архивариусът Линдхорст, както обикновено, му беше разгънал на масата. Но върху пергаментовия свитък сега той видя толкова много странно преплетени чертички и завъртулки, които така объркваха погледа, че не оставяха нито една точка, където очите да си починат, и на студента му се стори невъзможно да прерисува всичко това. Дори като поразгледа целия пергамент, той му заприлича на прошарен от странни жилки мрамор или по-скоро на покрит тук-там с лишеи камък. Въпреки това студентът Анселмус реши да се опита да направи каквото му бе възможно и потопи спокойно перото, но мастилото не искаше да тече. Той тръсна нетърпеливо писеца и — о, ужас! — една голяма капка падна върху разтворения оригинал. Съскайки и фучейки, от петното изскочи синя мълния и с гръм пресече стаята до самия таван. Гъст пушек нахлу откъм стените, листата на палмите зашумяха като при буря, святкащи базилиски^[3] се застрелкаха от тях към избухналия долу пожар, като раздухваха пламъците, така че огънят с пращене заобиколи Анселмус отвсякъде. Златистите стъбла на палмите се превърнаха в огромни змии, те заблъскаха с оглушително звънтене една о друга ужасните си глави и обвиха люспестите си тела около Анселмус.

— Безумецо! Понеси наказанието си за извършеното от теб дръзко кощунство! — прогърмя страшният глас на появилия се с корона на глава като ослепителен лъч сред пламъците саламандър и виещите се под него змии започнаха да бълват водопади от огън върху Анселмус. На него му се стори, че огнената стихия около тялото му се сгъстява и се превръща в леденостудена маса. И докато ръцете и краката му все повече се свиваха и вкочаняваха, той загуби съзнание. Когато дойде на себе си, не можеше вече нито да се мръдне, нито да се помести, чувстваше се заобиколен от нещо блестящо, о което веднага се сблъскваше, щом направеше опит да раздвижи, макар само ръката си. Ах! — той се намираше в добре запушено стъклено шише на полицата в библиотеката на архивариуса Линдхорст.