Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (8) (Една приказка от новото време)

Осмо бдение

Библиотеката с палмите. — Съдбините на един нещастен саламандър. — Как черното перо погали едно кръмно цвекло и как регистраторът Хеербранд здравата се напи

Студентът Анселмус бе работил вече доста дни при архивариуса Линдхорст. Тези часове на труд бяха за него най-щастливите в живота му, защото, заобиколен от чудните звуци, от насърчителните думи на Серпентина, докосван понякога и от някакъв нежен полъх, той се чувстваше проникнат от необикновено доволство, което често стигаше до истинско блаженство. Всички неволи, всички дребнави грижи по изпълненото му с лишения съществуване бяха изчезнали от съзнанието му и в новия живот, изгрял за него като ярък слънчев ден, той позна всички чудеса на един по-висш свят, които иначе биха го смаяли и дори ужасили. Преписването вървеше извънредно бързо, на него все повече му се струваше, че пише отдавна познати знаци върху белия пергамент и че почти не му се налага да поглежда в оригинала, за да може да нанася с най-голяма точност всичко това. Извън обедното време архивариусът Линдхорст почти не се виждаше, но винаги се явяваше в момента, в който Анселмус завършваше последните букви на някой ръкопис. Тогава архивариусът му даваше друг и веднага мълком пак си излизаше, след като бе забъркал обаче с една черна пръчица мастилото и заменил изхабените пера с добре подострени нови. Един ден, когато точно в дванайсет часа изкачваше стълбите, Анселмус намери вратата, през която обикновено влизаше, заключена, но появилият се от другата страна в странния си, обсипан с цветя халат архивариус му извика:

— Днес ще влезете вече оттук, драги Анселмус, защото трябва да отидем в стаята, където ни очакват учителите на Бхагаватгита.

Той прекоси коридора и поведе Анселмус през същите стаи и зали, през които бяха минали първия път. Студентът Анселмус остана отново поразен от невероятната красота на градината, но сега ясно видя, че някои от цветовете в тъмнеещия се гъсталак бяха всъщност блестящи, ярко обагрени насекоми, които трептяха с крилцата си и летейки на рояци наоколо, сякаш се галеха едни други със своите хоботчета. А предишните розови и небесносини птички сега се оказаха благоуханни цветя и техният аромат се разпръскваше във въздуха като нежни, очарователни звуци, които се сливаха с плисъка на далечните водоскоци и шумоленето на кичестите палми и грамадни дървета в тайнствени, изпълнени с дълбока тъга акорди. Присмехулните птички, които първия път така го закачаха и му се подиграваха, сега пак се разлетяха около главата му и чирикаха непрестанно с тънките си гласчета:

— Господин студиозус, господин студиозус, не бързайте толкова, не гледайте така в облаците, че може да паднете на носа си… Хе-хе! Господин студиозус, я си сложете мантата за фризиране, чичко Бухал иска да ви фризира перуката.

И така, докато минаваха през градината, глупавите приказки непрекъснато ги следваха. Архивариусът Линдхорст влезе най-после в лазурносинята стая, порфирната плоча със златната делва беше изчезнала, сега вместо нея в средата на стаята бе сложена маса, покрита с виолетово кадифе, на която Анселмус видя познатите си материали за писане, а до масата бе поставено тапицирано пак с кадифе меко кресло.

— Драги господин Анселмус — каза архивариусът Линдхорст, — вече преписахте бързо и точно, за мое голямо задоволство, някои от манускриптите. Така вие спечелихте доверието ми. Но най-важното предстои да се извърши отсега нататък и то се състои в преписването или по-скоро в прерисуването на някои написани с особени знаци съчинения, които пазя тук, в тази стая, а те могат да се препишат само на това място. Затова ще работите занапред тук, но длъжен съм да ви препоръчам изключителна предпазливост и внимание. Най-малката грешка или, не дай Боже, мастилено петно върху оригинала ще ви навлече голямо нещастие.

Тук Анселмус забеляза, че от златистите стволове на палмите се подават малки смарагдовозелени листенца. Архивариусът взе едно от тях и студентът видя, че това беше всъщност пергаментов свитък, който архивариусът разви и сложи пред него на масата. Анселмус се смая от особено преплетените писмена и като видя множеството точки, чертици, съединителни линии и завъртулки, напомнящи ту растения, ту мъхове, ту някакви животни, почти се изплаши, че няма да може точно да прерисува всичко това. Тези опасения го накараха дълбоко да се замисли.

— Кураж, млади момко! — извика архивариусът. — Щом имаш вече доказана вяра и истинска любов, в помощ ще ти бъде и Серпентина!

Гласът му звучеше като звънтящ метал и когато Анселмус вдигна стреснато поглед, архивариусът Линдхорст стоеше с царствена осанка пред него, както му се беше явил веднъж при първото влизане в библиотечната стая. Обзет от страхопочитание, Анселмус беше готов да коленичи, но в този момент архивариусът се изкачи по стъблото на една от палмите и изчезна сред смарагдовите листа… Студентът разбра, че с него бе говорил князът на духовете, сега той се бе качил в работната си стая, за да води може би разговор с лъчите, които някои планети са изпратили при него като свои представители.

„А възможно е — мислеше си Анселмус — да очаква новини от изворите на Нил или пък посещение на някой маг от Лапландия, моята работа обаче е да седна и да преписвам.“

И той започна да проучва непознатите писмена върху пергаментовия свитък. Чудесната музика от градината долиташе до него и го обграждаше със сладостни благоухания, той дочуваше и кискането на птичките присмехулници, но не разбираше думите им, от което бе обаче много доволен. Понякога прошумяваха и смарагдовите листа на палмите, тогава в стаята се разнасяха чудните кристални тонове, които Анселмус бе чул през оная съдбоносна привечер под бъзовия храст на Възнесение Господне. Укрепнал необикновено от тези тонове и светлини, студентът Анселмус все повече съсредоточаваше мисълта си върху заглавието на пергамента и скоро почувства дълбоко в душата си, че знаците нямат друго значение, освен думите: „За бракосъчетанието на саламандъра със зелената змия“. В този миг прозвуча ясното тризвучие на кристалните камбани. „Анселмус, мили Анселмус“ — долетя до него от смарагдовите листа и — о, чудо! — по стъблото на една палма се плъзна, виейки се, зелената змиичка.

— Серпентина, Серпентина! — извика обезумял от възхита Анселмус, защото, като се вгледа по-добре, това беше една чудно красива девойка с тъмносини очи, каквито той носеше в сърцето си, която го гледаше с неизказан копнеж и се стремеше да стигне до него. Струваше му се, че листата се отпускат и удължават, навсякъде по стволовете на палмите израснаха големи бодли, но Серпентина ловко се виеше и лъкатушеше между тях, като прибираше към себе си развяващата се и преливаща във всички цветове на дъгата дреха, така че, прилепнала до самото й стройно тяло, дрехата никъде не се закачи за настръхналите бодли на палмите. Девойката се настани на същото кресло, на което седеше Анселмус, прегърна го с ръка и го притисна към себе си, така че той почувства дъха на устните и електрическата топлина на тялото й.

— Мили Анселмус — започна Серпентина, — ти скоро ще бъдеш вече напълно мой, с вярата си, със своята любов ти ще ме извоюваш и аз ще ти донеса златната делва, която ще ни направи щастливи завинаги.

— О, мила, прелестна Серпентина — каза Анселмус, — щом имам тебе, какво ме интересува всичко останало? Когато бъдеш само моя, с готовност ще потъна във всичко странно и необикновено, което ме е овладяло от мига, в който те видях.

— Много добре зная — продължи Серпентина, — че непознатите и странни неща, с които баща ми често само от каприз те заобикаля, предизвикват у теб ужас и уплаха, но отсега нататък, надявам се, то няма вече да се случва, защото аз съм в този миг тук, мили Анселмус, за да ти разкажа от дълбочините на душата си от игла до конец всичко, което трябва да знаеш, за да разбереш напълно баща ми и изобщо да схванеш как стоят нещата с него и с мен.

Анселмус се чувстваше така плътно обгърнат от тази мила, любима девойка, че сякаш нейният пулс биеше сега в неговите фибри. Той се вслушваше във всяка нейна дума, тези звуци стигаха до дълбините на душата му и като лъчи разгаряха в нея небесно блаженство. Беше сложил ръка около стройното й тяло, но преливащата във всевъзможни отсенки бляскава материя на дрехата й беше тъй гладка, тъй плъзгава, че той се боеше да не би в някой момент тя бързо да се изскубне, неудържимо да му се изплъзне. Тази мисъл го караше да изтръпва.

— Ах, не ме напускай, мила Серпентина — извика неволно той, — единствено ти си моят живот!

— Днес още няма, докато не съм ти разказала всичко, което ти в любовта си към мене ще можеш да разбереш — каза Серпентина. — И тъй, знай, любими, че моят баща произхожда от необикновения род на саламандрите и че аз дължа своето съществуване на любовта му към зелената змия. В прастаро време над вълшебната страна Атлантида властвал могъщият духовен княз Фосфорус, на когото духовете на стихиите били подчинени. Веднъж един саламандър, когото той най-много обичал (това бил моят баща), се разхождал в прекрасната градина, украсена от майката на Фосфорус с чудни дарове, и чул как една високо израсла лилия пеела тихо: „Дръж плътно затворени оченцата си, докато моят любим, утринният вятър, не те събуди.“ Той се приближил. Докосната от пламенния му дъх, лилията разтворила листенца и той съгледал дъщерята на лилията, зелената змия, която спяла в дъното на цветната чашка. Обзет от неудържима любов към красивата змия, саламандърът я откраднал от лилията, чието ухание с неописуема болка напразно призовавало из цялата градина любимата дъщеря. Защото саламандърът я отнесъл в замъка на Фосфорус и го помолил: „Бракосъчетайте ме с моята възлюблена, тя трябва да бъде моя за вечни времена.“ „Безумецо, знаеш ли какво искаш! — казал князът на духовете. — Навремето лилията беше моя любима и властваше заедно с мене, но искрата, която хвърлих в нея, заплашваше да я унищожи и само победата над черния дракон, когото духовете на земята сега държат окован във вериги, запази лилията, докато листата й станаха накрая достатъчно издръжливи, за да могат да приемат и опазят искрата в себе си. Но ако ти вземеш в обятията си зелената змия, твоята пламенност ще изгори тялото й и едно ново същество, внезапно възникнало, ще се изплъзне от ръцете ти.“ Саламандърът не се вслушал в предупреждението на княза на духовете. Обзет от пламенна страст, той грабнал зелената змия в прегръдките си, тя в миг се разпаднала на пепел и някакво хвърковато същество, родено от пепелта, излетяло във въздушните простори. Саламандърът бил обхванат от безумно отчаяние, като полудял изтичал, бълвайки огън и пламъци, в градината и така я опустошил в своята ярост, че най-хубавите цветя повехнали изгорени и техните вопли изпълнили околността. Крайно разгневен, князът на духовете уловил сърдито саламандъра и казал: „Хайде, стига си вилнял със своя огън, сега нека загаснат твоите пламъци, нека помръкне твоята лъчезарност, потъни, провали се при земните духове, те ще те ядосват, ще ти се надсмиват и ще те държат затворен, докато огънят в тебе не пламне отново и ти като новородено същество не просияеш отново от недрата земни.“ Клетият саламандър полетял, изчезнал в бездните на земята, но тогава един навъсен стар земен дух, който бил градинар при Фосфорус, се приближил и рекъл: „Господарю, ако някой трябва да се оплаква от саламандъра, това съм аз! Та нали аз обкичвах с най-красивите си метали хубавите цветя, които той изгори, нали старателно скътвах и отглеждах техните семенца и щедро им давах такива чудни багри. И все пак аз искам да се застъпя за горкия саламандър: само от любов, от която често и ти, господарю, си бил обземан, той изпадна в такова отчаяние, че опустоши градината ти… Опрости му това сурово наказание!“

„Неговият огън засега е угаснал — казал князът на духовете, — но в едно бъдно, нещастно време, когато изродените човешки поколения престанат да разбират езика на природата, когато духовете на стихиите, прокудени в своите незнайни области, заговорят на човека от безкрайни далнини с неясни загатвания, когато той, откъснат от хармоничните сфери, все пак получи благодарение на някакъв безкраен копнеж смътна вест за дивното царство, което някога е обитавал, с все още жива вяра и любов в душата си — в това бъдно, нещастно време огънят в саламандъра отново ще се разгори, но само като човек вече ще се роди той и напълно като човек ще трябва да понася нуждите и лишенията на окаяния си живот. Но не само споменът за първичното му състояние ще остане у него, той отново ще заживее в свята хармония с цялата природа, ще почне да разбира нейните чудеса и силата на побратимените с него духове ще бъде на негово разположение. И тогава в един лилиев храст той пак ще намери зелената змия и плодът на неговото бракосъчетание с нея ще са трите дъщери, които ще се явявят пред хората под образа на своята майка. Пролетно време ще увисват по клоните на някой тъмен бъзов храст и ще огласят околността с прелестната си кристална песен. Ако в това жалко, окаяно време на вътрешна закоравялост се намери младеж, който да чуе тяхната песен и една от малките змии го погледне с дивните си очи; ако този поглед запали у него предчувствие за далечната чудесна страна, до която той дръзновено може да се издигне, когато отхвърли от себе си бремето на пошлостта; ако заедно с любовта към малката змия у него се зароди и пламенна и жива вяра в чудесата на природата, и нещо повече, в собственото му съществуване сред тези чудеса — малката змия ще бъде негова. Но преди да се намерят трима младежи от този род, преди те да се оженят за трите дъщери, саламандърът не ще може да отхвърли от себе си гнетящото го бреме и да се върне при братята си.“ „Позволи ми тогава, господарю — казал земният дух, — да направя на тези три дъщери по един подарък, който да придаде величие на живота им с бъдещия съпруг. Всеки ще получи от мен по една делва от най-хубавия метал, какъвто притежавам, която ще полирам с лъчи от диамант. В бляскавата й повърхност възхитително ще се отразява дивното ни царство, което живее в пълна хармония с цялата природа, а в момента на бракосъчетанието от вътрешността на делвата ще изникне огнена лилия, чийто вечен цвят ще обгръща намерения за достоен младеж със сладострастното си благоухание. Той скоро ще почне да разбира нейния език, чудесата на нашето царство и ще заживее с любимата си в Атлантида.“

Сега вече знаеш, мили Анселмус, че моят баща е именно този саламандър, за който ти разказах. Въпреки възвишената си природа той е трябвало да приеме окаяната дребнавост и лишенията на обикновения живот и на това може би се дължат и прищевките му злорадо да хапе някои хора. Често ми е казвал, че за определяне на онова основно душевно качество, което князът на духовете Фосфорус е поставил навремето като условие за брака с мене и сестрите ми, днес се употребява един израз, в който твърде често съвършено неуместно се влага напълно погрешно съдържание. Това именно качество днес хората обикновено наричат „детска поетична душа“. Такава душа се среща у някои млади хора, които поради крайната откритост на своя характер и пълната липса на така наречената светска образованост често стават предмет на подигравки от страна на тълпата. Ах, мили Анселмус! Ти разбра под бъзовия храст моята песен, моя поглед, ти обичаш зелената змия, вярваш в мене и искаш да бъдеш завинаги мой! Красивата лилия ще се разцъфти от златната делва и привързани сърдечно един към друг, ние ще заживеем блажено в щастливата земя Атлантида! Но не бива да скривам от теб, че в ужасната битка със саламандрите и земните духове черният дракон се изскубнал и отлетял на свобода. Наистина Фосфорус отново го оковал, но от черната перушина, която се разхвърчала и нападала през време на борбата по земята, изникнали враждебни духове, които навсякъде се противопоставят на саламандрите и земните духове. Онази жена, която е настроена тъй враждебно към теб, мили Анселмус, и която, както е добре известно на баща ми, се стреми да обсеби златната делва, дължи своето съществуване на любовта между едно такова паднало от крилата на дракона перо и една глава кръмно цвекло. Тя знае своя произход и своята сила, защото в стенанията и гърчовете на затворения дракон й се разкриват известни тайни на някои чудодейни констелации^[1] и тя използва всички средства, за да действа отвън към вътрешността, а баща ми се бори срещу нея със светкавиците, избухващи от вътрешността на саламандъра. Тя събира всички враждебни елементи, които се съдържат във вредните билки и отровните животни, размесва ги при благоприятно разположение на звездите и така предизвиква действието на нечисти сили, с което сковава от ужас мислите и чувствата на хората, подчинявайки ги на мощта на онези демони, които драконът при поражението си е създал. Пази се от старата, мили Анселмус, тя е твой враг, защото детски благочестивата ти душа вече е обезвредила някои нейни злостни магии. Бъди верен, верен на мен, ти скоро ще достигнеш целта!

— О, моя, моя Серпентина! — извика студентът Анселмус. — Та как мога да те оставя, как мога да не те обичам вечно!

Една целувка изгори устните на студента, той като че се пробуди от дълбок сън. Серпентина беше изчезнала, биеше тъкмо шест часът. Той обаче се разтревожи, че не беше прекопирал още нито един знак. Загрижен какво ли ще каже архивариусът, той погледна листа и — о, чудо! — преписването на тайнствения манускрипт беше успешно завършено. Като разгледа по-добре знаците, той се увери, че бе вече преписал разказа на Серпентина за баща й, любимеца на княза на духовете, обитаващ страната на чудесата Атлантида. В този момент, облечен със светлосивата си връхна дреха, с шапка на главата и с бастун в ръка, влезе архивариусът Линдхорст. Погледна изписания от Анселмус пергамент, смръкна със задоволство голяма щипка енфие и каза усмихнат:

— Знаех си аз! Ето, вземете си вашия талер, господин Анселмус, а сега да вървим в Линкеските бани. Хайде, следвайте ме!

И архивариусът прекоси с бързи крачки градината, където се вдигна такъв шум от чуруликане, свирукане и всякакъв говор, че студентът Анселмус едва не оглуша и благодари на небето, когато се намери вече на улицата. Не бяха направили и няколко крачки, когато срещнаха регистратора Хеербранд, който се присъедини любезно към тях. Край градските порти те натъпкаха лулите, които носеха. Регистраторът Хеербранд се оплака, че не е взел огнивото си, но архивариусът Линдхорст негодуващо се провикна:

— За какво ви е огниво, тук има огън колкото си искате!

При тези думи той щракна с пръсти и от тях изскочиха големи искри, с които веднага запалиха лулите си.

— Я какви химически фокуси имало — рече регистраторът Хеербранд, ала студентът Анселмус с вътрешно потръпване си помисли за саламандъра.

В Линкеските бани регистраторът Хеербранд пи толкова много двойни бири, че макар иначе да бе добродушен и тих човек, започна да пее с пискливо тенорче песни от своето студентство и да пита разгорещен всекиго приятел ли му е или не, така че накрая студентът Анселмус трябваше да го отведе вкъщи, тъй като архивариусът Линдхорст отдавна си беше отишъл.