Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (2)

Глава 1

Академия за млади дами на мис Емъри, Бат, Англия, 1810

— Не разбирам защо е необходимо този човек да бъде допуснат вътре — енергично запротестира лейди Филипа Ноулс пред братовчедка си мис Фелисити Лангли, докато слизаха по задните стълби на училището.

— Пипин, когато херцог Паркъртън изпраща брат си да изпълни поръчение от толкова деликатен характер — обясни Фелисити, — не може просто да затръшнеш вратата в лицето му. Дори ако е толкова непочтен и ужасен…

— Развратник — допълни близначката на Фелисити — Талия, която вървеше последна в безшумно промъкващата се групичка.

Тали, както я наричаха, не обичаше особено изтънчения изказ и беше твърде развълнувана от възможността да види мъж с подобна слава. За нея думата женкар олицетворяваше най-различни възможности за мечти, също като пират, разбойник или контрабандист. Мисълта, че мис Емъри забрани на всички ученички да излизат от стаите си, докато техният „посетител“ не си тръгне, за нея бе просто непоносима.

Развратник при мис Емъри? Това щеше да бъде исторически момент, който бе невъзможно да изпусне.

— Наистина — каза Тали, — нима мис Емъри очаква от нас да разпознаваме мъжете от този сорт, без никога да сме ги виждали?

Фелисити се съгласи с готовност. Пипин се колебаеше повече от дръзките си братовчедки, но накрая отстъпи и се присъедини към тях, макар и само заради любопитството, което таеше към порочния женкар лорд Джон Тремонт.

— Коя беше младата дама, съсипана от лорд Джон? — попита Пипин.

— Мис Миранда Мабърли — отзова се Фелисити без колебание. — Казват, че я целунал неподобаващо в операта.

Познанията на Фелисити по отношение на събитията в лондонското общество никога не преставаха да изумяват Пипин, особено като се имаше предвид, че допреди две години сестрите Лангли не бяха стъпвали в Англия. Те бяха прекарали целия си живот обикаляйки света с баща си, лорд Лангли, виден член на Министерството на външните работи.

— О, скъпа — каза Пипин, — тогава защо просто не се е оженил за нея?

Тали завърши историята, тъй като в момента Фелисити преценяваше точния момент, в който да слязат, за да са сигурни, че няма да се натъкнат на съдържателката или на някоя от преподавателките. Особено на учителката им по благоприличие, мис Портър.

— Мис Мабърли била сгодена за граф Оксли по онова време — прошепна Тали. — Оксли анулирал годежа, веднага щом научил за случилото се.

— А Миранда? — попита Пипин. — Какво е станало с нея?

Тали сви рамене.

— Не знам със сигурност. Вероятно обичайното в такива ситуации — след подобно пагубно унижение е била отлъчена от обществото. Не че има значение, все пак е била опозорена. Нима има нещо по-лошо от това?

— Колко тъжно! — прошепна Пипин.

Тъй като Фелисити не искаше историята да бъде разказана, без да се включи, добави:

— Смея да твърдя, че след това мис Мабърли се е озовала в някой източен харем или се е омъжила за търговец в Колониите. — За Фелисити и двата варианта бяха еднакво позорни. Нейните брачни стремежи бяха насочени най-малкото към херцог, което още от много малка й беше спечелило прякора „Херцогинята“. Тя хвърли последен поглед надолу и щом се увери, че коридорът е безлюден, направи знак на придружителките си да я последват.

Те се промъкнаха безшумно и се натъпкаха в близкия килер. По-рано през деня Фелисити бе симулирала мигрена, за да може да напусне часа на мис Портър и да изнесе кофите, парцалите и метлите, които обикновено изпълваха тясното пространство.

След като се скриха вътре, Тали огледа убежището им и въздъхна:

— Предполагам, че това е най-доброто, което можем да направим — каза тя, като пусна на пода четвъртия член на групичката им — Брут, нейния вечен спътник. Макар Фелисити и Талия да бяха получили малкото черно кученце като подарък при завръщането на баща им от Австрия, Брут се бе влюбил в Тали в мига, в който го взе в ръцете си. Девойката нямаше нищо против — е, може би не много, тъй като с големите си кръгли очи и смешно висяща на масури козина, кучето приличаше на миниатюрен клоун. Момичето обичаше да отбелязва, че Брут има сърце на лъв и въпреки дребния си ръст, е безстрашен и лоялен. Кучето незабавно се зае да проучва скривалището им, надуши силните, остри миризми в килера и заклати маймунската си глава в знак на протест.

— Джаф!

— Тали — изсъска Фелисити, — усмири го! Ще съсипе всичко с това душене и джафкане. Продължавам да съм на мнение, че трябваше да го оставим при бавачката Герта. Истинско чудо е, че мис Емъри позволи да го вземем с нас.

Тали вдигна Брут и го притисна близо до себе си, като хвърли гневен поглед на сестра си. Херцогинята го пренебрегна с царствена грация, каквато само една бъдеща съпруга на пер може да притежава.

В Академията на мис Емъри кучетата бяха против правилата, също като женкарите. Въпреки това, всеизвестният чар на лорд Лангли бе убедил обикновено неотстъпчивата дама да позволи на Тали да задържи любимото си куче.

Все пак родословието на Брут можеше да бъде проследено до любимия афенпинчер на самата Мария Антоанета. Тези величествени предци успяха да преборят дори строгите правила на мис Емъри.

— Сигурни ли сте, че мис Емъри ще накара лорд Джон да мине по задното стълбище? — попита Тали. Тя не харесваше много тъмни тесни пространства и в погледа й започваше да се забелязва паника.

— Да — каза Фелисити с обичайната си самоувереност. — Едва ли ще му позволи да се качи по парадното стълбище, защото всеки би могъл да надзърне и да го види. — Тя отвори леко вратата на килера, за да пропусне малко светлина за сестра си. — Освен това, след като стаята на Бела е в задната част на къщата, това е най-рационалният маршрут.

А рационалността беше на дневен ред.

Лейди Арабела Тремонт — дъщеря на херцог Паркъртън и племенница на лорд Джон, беше изпаднала в немилост. Тя бе първата ученичка в историята на Академията, успяла да скандализира всички, допускайки да бъде заловена, докато се целува с едно от конярчетата. Младата дама щеше да бъде отстранена и изпратена в дома си тайно и дискретно, доколкото това бе възможно в къща, пълна със склонни към клюки млади дами.

Тали притисна Брут по-близо и се огледа из скривалището им, усещайки как то се превръщаше в затворническа килия.

— Херцогиньо, не знам колко дълго още ще…

Думите й секнаха, когато звънецът над входната врата силно издрънча. Почти незабавно се разнесе потропването на твърдите ботуши на мис Емъри. Момичетата затаиха дъх и напрегнаха слух, надзъртайки през открехнатата врата, като се молеха да успеят да видят своята плячка.

— Оттук, милорд — каза мис Емъри.

Сега оставаше само предсказанието на Фелисити да се сбъдне и мис Емъри да поведе лорд Джон към тях.

И разбира се, стана точно така.

— Огледай го добре — прошепна Фелисити в ухото на Тали. — Искам да го нарисуваш за „Хрониките“. — „Хрониките на Херцогинята“ представляваха изключително подробен журнал, в който бяха описани всички приемливи ергени в Англия, в случай че не успее да открие своя херцог, което беше малко вероятно. Тя се обърна към братовчедка си: — Пипин, и ти също. Имаш набито око за детайли и ще се погрижиш Тали да пресъздаде образа му достоверно.

И тогава моментът настъпи. Четири чифта очи се насочиха през процепа към необичайната гледка.

Негодникът прелетя покрай скривалището им за миг и всичко, което успяха да видят, бе гърбът му, докато се изкачваше по стълбите към спалнята на племенницата си.

— Аз никога… — прошепна Тали.

— Нито пък аз — добави Пипин.

За пръв път Фелисити запази мълчание, втрещена от това, което бяха видели. Лорд Джон изобщо не изглеждаше така, както очакваха.

— Мислех, че ще бъде…

— Не, аз бях убедена, че ще е…

Фелисити го каза най-кратко:

— Та той е ужасен!

 

 

Ужасен беше думата, която лорд Джон Тремонт би намерил за особено подходяща в този случай — макар и не в същия смисъл като Фелисити. В момента всяко друго място, дори затворът Нюгейт, му изглеждаше много по-привлекателно от необходимостта да изтърпи дори още за миг престорено учтивата компания на мис Емъри. Неодобрително извитите вежди върху изпитото лице на жената и зле прикритите неодобрителни погледи, които му отправяше, бяха поредното напомняне за ниското мнение, което обществото имаше за него.

Той, който някога бе всеобщ любимец и най-желан гост в Лондон, се бе превърнал в момче за всичко на брат си! Беше му възложено да прибере посрамената си племенница у дома при пълна дискретност, вместо да остави Паркъртън сам да се унижава с подобна задача.

Херцогът и неговият изпаднал в немилост брат не можеха да се понасят и ако не беше обещанието на Негова Светлост да изплати част от кредитите му, дори семейното чувство за чест не би могло да накара Джак да дойде до Бат от негово име. Но тъй като херцогът бе спрял издръжката му и напълно го бе обезнаследил след инцидента с Мабърли, това бе предложение, което не можеше да си позволи да подмине.

И ето го тук, стъпвайки по тънкия лед в това женско царство, понесъл като обикновен лакей безбройните кутии за шапки, сандъци и куфари на племенницата си, вместо да си е у дома и да си гледа своите работи.

От вниманието му не убягна фактът, че бе отведен към задната част на сградата и че наоколо нямаше никой. Най-вероятно ученичките бяха затворени в стаите си от страх, че ако дори само го погледнат, тяхната деликатност щеше да бъде опорочена — сякаш младите английски дами притежаваха такава. Той си наложи да пренебрегне обидата и насочи мислите си към много по-належащи въпроси от поведението на блудната си племенница.

Небеса, може би ако брат му бе харчил по-малко за рокли и обувки и повече за уроци по благоприличие, момичето нямаше да напуска преждевременно училището и нямаше да го извикат от Съсекс, за да изпълни тази позорна задача.

Унесен в нерадостни мисли по време на четвъртото си слизане по стълбите, натоварен с багажа на Арабела, той не обърна внимание накъде отива и когато слезе от последното стъпало, се сблъска с някого.

И не просто с някого, откри скоро той, когато нараменият багаж изхвърча във въздуха заедно с кошничка с принадлежности за шиене. Конци и прежди, и малки парчета дантела се смесиха с абсурдно многото вещи на Арабела. Плетката се разнищи, конците се заплетоха и във въздуха се разнесе женски вик „Милостиви небеса!“. Джак осъзна, че прелестното създание също ще падне и обви ръце около пищните й извивки.

Дама.

При това не млада, бъдеща дебютантка, а истинска, зряла жена.

Джак прекалено добре познаваше женските извивки, беше посветил години на съблазнителното им изучаване. Макар че бе минало известно време от последната му интимна близост с жена, вроденият му талант напомни за себе си, кръвта закипя във вените му и той я придърпа по-близо.

За да я предпази от падане.

— О-о-о — ахна тя, когато се сблъска с него, а гърдите й се притиснаха в неговите и пръстите й се вкопчиха в раменете му. Ръцете й бързо се свиха в юмруци и започнаха да го удрят, застрашавайки и без това нестабилната му позиция.

— Внимавайте, мис — каза той.

Със сигурност не можеше да бъде обвиняван, че я е предпазил от нараняване, нали? Е, вярно, че ръката му бе попаднала върху извивката на приятно закръгленото й задниче, а другата се бе увила около нежното тяло, като дланта му почиваше под идеално оформените гърди. Но той го беше направил за нейно добро.

Джак огледа жената в обятията си и почувства леко замайване. Ако за тази задача му се полагаше отплата, то със сигурност я бе получил с това кратко отклонение към развратното си минало.

Първокласен подарък, с червени устни и прекрасна кожа с розов оттенък. Като се вземеха предвид и останалите й дадености, нима можеше един бивш развратник да бъде обвинен, че се е поддал на изкушението, което се криеше под грозната черна вълнена рокля? Освен това бе изминало ужасно дълго време, откакто за последно бе сторил нещо, с което да поддържа славата на Дивия Джак Тремонт.

Е, можеше ли да го винят, ако се самозабрави и сведе устни към нейните, за да вкуси от игривото им обещание; да се увери, дали и останалите й прелести могат да бъдат сравнени с целувката й…

Тогава Джак забеляза косата й.

Дяволите да я вземат! Тя беше червенокоса!

Как го беше пропуснал?! Този цвят просто не можеше да бъде подминат. Дори стегнати и прибрани в старомоден кок, той знаеше без съмнение какво е скрито в този затвор от фиби и панделки — червени, изкусителни пламъци от страст.

Едва не я захвърли върху купа с багаж, когато усети как полузабравената му страст се разбужда и кара кръвта да препуска във вените му подобно на хунски орди.

Тя се препъна и като всяка порядъчна жена му отправи възможно най-оскърбения поглед.

Не бе сигурен дали заради разпилените шивашки принадлежности, или от смущение. Ако трябваше да бъде честен, не го и интересуваше. Мотото на семейство Тремонт беше: Justus esto et non metue, което означаваше: Бъди справедлив и не се страхувай, но Джак беше добавил още нещо към това смело кредо — … и без червенокоси.

Проклети, изкусителни, мистериозни създания! Истински червени хрътки от ада, изпратени, за да го погубят!

За щастие, дамата не изглеждаше особено доволна от срещата им. Ясното й чело се сбърчи и тя се отдръпна от него, сякаш бе болен от чума.

— Ти! — изсъска тя, а поздравът й прозвуча като обвинение или като предупреждение „залости вратата“.

Блестящият, изпълнен с ужас поглед на зелените й очи събуди чувството му за чест. Въпреки онова, което брат му, а очевидно и мис Емъри и поверениците й мислеха за него, напоследък той се държеше като джентълмен… е, поне през повечето време.

— Лорд Джон Тремонт на вашите услуги — каза той, като извика на помощ позабравените си маниери и дори успя да направи приемлив поклон.

— Ъъм — заекна тя, като продължаваше да го гледа очаквателно, с ръце поставени на кръста.

Сега вече започваше да се дразни — нима беше нужно да изглежда толкова ядосана? Той всъщност дори не я бе целунал. Само стара мома като нея, жена, успяла да избягва брака толкова дълго време, можеше да гледа така оскърбено.

— Знам кой сте — каза тя и се наведе, за да събере разпилените си принадлежности. — Трябваше да сте си заминал досега.

Дотук с любезното гостоприемство и предложението за чай и бисквити.

Заболя го, че жена, която никога не бе срещал, се отнасяше към него с открито презрение. Моментната му слабост вероятно се дължеше на пристрастеността му към червенокоси или на факта, че тя изглеждаше проницателна и интелигентна. Докато събираше вещите на Арабела, пресиленото й мълчание го дразнеше. Сякаш можеше да чуе как изправя гръб и изпъва рамене.

Реши да опита отново.

— Трудно е за вярване, че едно момиче се нуждае от толкова много шапки и рокли — каза, надявайки се да намали напрежението. — Смятам, че няколко урока по благоприличие в повече, вместо постоянните разходки по магазините, биха й се отразили добре. — Докато нареждаше кутиите за шапки на племенницата си, му се стори, че видя проблясък в очите й. Сякаш споделяше неизказаното му мнение, че лейди Арабела Тремонт притежава повече рокли, отколкото е разумно.

— Между другото — продължи, приемайки леката й усмивка, като пукнатина в старомоминската й броня, — не разбрах името ви.

Тя го погледна, а изражението й идеално имитираше гневния поглед на мис Емъри. Докато се взираше в него, Джак си помисли, че между тях се надига буря. Сякаш седеше на тръни заради нещо толкова просто като едно представяне. Най-накрая жената пое дълбоко дъх и съвсем кратко се представи:

— Мис Портър.

Дявол да го вземе, толкова трудно ли беше?

— Учителка ли сте тук? — попита я, надявайки се да ангажира дамата дори и в най-лек намек за разговор. Беше минало дълго време, откакто бе разговарял с жена.

В отговор получи отсечено кимване. Дотук с размяната на любезности, помисли си той. Като се наведе, за да изправи една преобърната чанта, попита:

— А какво преподавате?

— Благоприличие — долетя краткият отговор.

Джак се сви. Спомни си за забележката относно нуждата на Арабела от допълнителни уроци по благоприличие.

О, да, пак обърка всичко. Беше я прегърнал доста интимно — и ако трябваше да бъде честен, смяташе да целуне една стара мома, която учеше младите дами да избягват точно такива ситуации. Освен това бе обидил и способностите й като учител.

Можеше да чуе как брат му го обвинява, че не е способен да се появи в което и да е общество, без да допусне греховната си природа да надделее над здравия разум.

Разбира се, порочната същност на Джак би отговорила, че истинският грях е дама, с извивките и изкушаващата червена коса на мис Портър, да бъде уловена в капана на този музей за стари моми. Особено сега, когато му предоставяше превъзходната гледка на закръгленото си задниче и извивките на глезените, докато се навеждаше, за да вдигне кълбо прежда.

О, да, беше минало ужасно много време, откакто за последен път се беше радвал на женска компания, след като дори един поглед към глезените й можеше да накара въображението му да се развихри.

В апогея на развратните си дни, Джак би могъл и да се изкуши да я придърпа в обятията си и да й каже, че намира косата й за божествена, гърдите — за съблазнителни, а устните й — идеални за целувки. Тогава, вместо да допусне дамата да изрази протеста си, щеше да докаже твърдението си, като завладее устата й, погали гръдта й и я притисне толкова близо, че да усети властта, която една красива жена можеше да притежава над несъвършен мъж като него.

Като отправи още един поглед към превзетата, строго морална учителка, си представи, че ако направи подобно изявление, тя ще изпадне в апоплектичен шок и това ще бъде краят й. Както и неговият.

Проклятие, щеше да му отнеме още десет, не, петнадесет години, за да преодолее последствията от подобна пагубна сцена.

Тя събираше последните от разпилените си принадлежности и бързо ги прибираше в кошничката, като цъкаше презрително с език и мърмореше тихо за състоянието на преждата и някакви „изтървани бримки“. Джак се стараеше с всички сили да се върне към собствената си работа, но просто не можеше да спре да я гледа.

Мили боже, ако съществуваше жена, която се нуждае от нещо наистина важно, за което да се тревожи, това беше мис Портър. Нейният живот се състоеше в порядъчно сгънати салфетки, идеални реверанси и указания за правилна стойка. Вероятно прекарваше дните си, като учеше младите момичета как да отпращат покани, най-правилно да разположат гостите за вечеря и най-важното: как да избягват развратниците.

Доста скучно съществуване, заключи той, за жена, чиято коса намеква за страстна натура и остър език, който би могъл да набучи на шиш всеки мъж, толкова лесно, колкото и да го вбеси до лудост.

Джак въздъхна. Колкото и да го натъжаваше нечий пропилян живот — а той знаеше едно-две неща по въпроса — не можеше да стори нищо. Ако си бе позволил да целуне мис Портър, резултатът щеше да го отведе в самия ад, а Паркъртън най-вероятно щеше да откаже да изплати дълговете, които бе обещал да погаси.

И така, вместо да позволи на мис Портър да опита от порочното изкушение на една целувка, той се наведе, за да събере останалите чанти на Арабела. Под тях лежеше последното съкровище от кошницата на учителката, което тя някак бе пропуснала.

Сребърно копче.

Той го завъртя в пръстите си и осъзна, че не е обикновена дрънкулка, а е много скъпо — най-вероятно от мъжко сако или жилетка.

Джак вдигна поглед към нея и се зачуди дали не я бе подценил. Тя пазеше мъжко копче като спомен? Допусна, че е вероятно от дрехата на обичан брат или от одеждата на святия й баща, викария?

Или от любовник?

— Това ваше ли е? — попита я възможно най-невинно.

Мис Портър погледна към него и сведе очи към протегнатата му ръка. Бузите й незабавно се обагриха в червено. Ръката й се стрелна толкова бързо, че той едва осъзна как пръстите й профучават над дланта му и сграбчват копчето, сякаш бе злато.

— Благодаря ви — каза рязко.

През все още отворената му длан премина тръпка, а един смущаващ гласец нашепваше в ухото му.

Спомни си.

Да си спомня какво? — помисли си той, като сви длан и пъхна ръка в джоба на сакото си, за да остави топлината на вълната да прогони ледената тръпка, пронизала пръстите му. Тази мисъл ехтеше в главата му и сякаш го водеше към отдавна забравен неприятен спомен.

Джак бе научил един много важен урок — че отминалите дни е най-добре да бъдат забравени.

Ами мис Портър? Какво криеше нейното минало? Светкавичната й реакция предполагаше скандал, който бе по-добре тя също да забрави. Все пак, поради някаква причина се бе вкопчила в спомена. Пазеше го, за да й напомня нещо и той не можеше да не се зачуди какво я бе разделило с предишния собственик на копчето? Подлецът — кой друг би бил такъв идиот, че да остави тази червенокоска да му се изплъзне, я беше изоставил, принуждавайки я да се погребе в този затвор и да прекара живота си, учейки разглезените малки момиченца как да се държат в обществото.

— Мъжко копче, мис Портър? — каза той внимателно.

Тя го погледна и отново изпъна предизвикателно рамене. Каквото и да мислеше за хапливите забележки и рязкото й държание, всичко изчезна, когато забеляза страха в най-красивите зелени очи, които някога бе виждал. Те бяха приковани в него с огорчение, което не можеше да проумее, и го изпълваха с вина заради онова, което бе помислил за нея по-рано.

Имаше само една причина жена да гледа по този начин. Когато някой мъж е опустошил сърцето й и я е оставил да устоява сама на напора на скандала.

— Аз… аз… — заекна той. — Съжалявам — опитваше се да каже, но думата заседна в гърлото му, когато видя мъката й.

Джак изпъна рамене и се изправи както подобаваше на благородник, а не като лакея на брат си, и каза:

— О, проклятие! Съжалявам, мис Портър. Който и да е бил той, е пълен глупак да ви остави тук. — След което лорд Джон Тремонт се върна към унизителната задача да събере последните вещи на племенницата си и остави мис Портър да гледа след него със зяпнала уста.

 

 

Тя стоеше като вкоренена насред коридора, а през ума й преминаваха хилядите отговори, които би могла да даде на Дивия Джак Тремонт. Но когато откри правилния, вече беше късно — той си беше заминал.

Отново бе излязъл от живота й.

— Ужасен мъж! — промърмори възпитателката, несъзнателно повтаряйки оценката на ученичките си.

Беше налетял на нея като пристанищен хамалин, едва бе успял да се извини прилично и има дързостта да я задържи… не просто да я задържи, а да я пожелае, като истински развратник.

Е, някои неща никога не се променят. Или по-скоро — поправи се тя, — някои мъже. Той и преди си беше пропаднал човек, който не се интересуваше от останалия свят, и си бе останал същия негодник.

Мис Портър пое дълбоко дъх и приглади полите си, надявайки се, че това ще успокои треперещите й ръце и препускането на сърцето й. Не че мъжът я вълнуваше, съвсем не. Просто беше толкова… толкова… обезпокоително да го срещне пак.

Противно на най-добрите й намерения да се обърне и да се оттегли, тя бавно и неохотно се приближи до прозореца в предната част на къщата и надникна през отворените завеси, както вероятно правеха и поне половината от момичетата в училището, въпреки горещите им увещания в противното.

Взираше се в мъжа, който я бе съсипал с една-единствена целувка.

Тъй като нито бе продадена в харем, нито се бе омъжила за търговец от колониите и не бе станала жертва на някакво драматично унижение, мис Миранда Мабърли бе направила това, което всяка дама, притежаваща поне малко здрав разум, би сторила при подобни обстоятелства — бе събрала разбитите късчета от живота си и бе продължила напред с това, което й бе останало.

Тя бе опозорена и отхвърлена. От обществото. От непримиримите си родители.

А когато стана очевидно, че лорд Джон няма намерение да се ожени за нея, бързо бе отпратена при семейство Хиберт — далечни родственици, които живееха в едно отдалечено кътче на северна Англия.

Мистър Мабърли бе бесен заради необратимата загуба на репутацията й и тъй като това сложи край на надеждите му да омъжи дъщеря си за благородник, с което да подобри позициите си, той се отрече от единственото си дете със същото студено безразличие, което го бе направило един от най-богатите граждани на Лондон. Той напълно изтри Миранда от счетоводната си книга, подобно на потънал кораб или трюм, пълен с мокри бурета с барут.

Северната английска провинция предлагаше твърде малко изкушения за Миранда, която бе израснала сред шума и суетата на Лондон, особено след като семейство Хиберт решиха, че е техен морален дълг да се погрижат да я задомят, преди неприличните й склонности да се проявят отново и да посрамят почтения им дом.

Освен това девойката предполагаше, че бедната двойка се надява баща й да ги възнагради, ако я види почтено омъжена. И така, те й доведоха първо викарий, после вдовец, а след това и земевладелец, за да си избере един от тях.

Но Миранда се бе вкопчила в детската си мечта и се надяваше да се омъжи за мъж, който ще отговаря на първоначалните й изисквания. Някой благороден и честен, чаровен и смел, и още нещо, което срещата й с лорд Джон бе издълбала в сърцето й — мъжът на мечтите й трябваше да бъде страстен.

Целувката на Дивия Джак й позволи да надзърне към греховния свят на страст и съблазън, който така и не успя да прогони от паметта и копнежите си.

И макар годините да минаваха и потока от приемливи мъже да се бе превърнал в тънка струйка, тя все още не можеше да се откаже от мечтата си. Не че времето не я бе принудило да осъзнае, че ще трябва да се съгласи на някои компромиси.

Самотната английска провинция можеше да откаже всеки от високите изисквания. И все пак, ако трябваше да се омъжи, какво значение имаше изискаността, ако мъжът не можеше да накара сърцето й да препуска бясно? И не се ли надценяваха смелостта и благородството, ако устните му бяха така неустоимо прелъстителни.

И така, Миранда бе продължила да чака. И да чака. И да чака. Молбите към родителите й оставаха без отговор, макар да знаеше, че Хиберт получават периодично писма от адвоката на баща й, заедно с пари за издръжка.

Но нищо не пристигаше за нея.

Тогава, през един зимен ден, докато разглеждаше стар брой на известния „Журнал за дами“, тя прочете следната бележка:

Починали:

15 август, в дома им в Мейфеър, мисис Джейн Мабърли, съпруга на Матиас Мабърли.

Миранда изпусна вестника и ахна. Тя изпрати спешно послание на баща си, като яростно настояваше да разбере как се бе случило това и защо никой не я бе уведомил. Когато писмото й остана без отговор, тя изпрати ново, по-разкаяно, в което го умоляваше да й позволи да се върне у дома. Щеше да се грижи за къщата и двамата да споделят скръбта си. Можеше ли да се върне у дома?

Но отговор така и не получи.

Тогава се намеси ръката на провидението. Мистър Хиберт се спомина рано през лятото, а за своя радост, съпругата му го последва още преди есента да позлати листата на дърветата. Това бяха тъжни събития, все пак възрастната двойка беше много добронамерена към нея. Миранда видя в това възможност да си отиде у дома.

Скоро след погребението на мисис Хиберт пристигна писмо за нея. Тя го отвори с треперещи пръсти, убедена, че ще бъде разрешение да се върне у дома. За неин ужас, се оказа кратка бележка от адвоката на баща й, с която й се нареждаше да отпътува на север, където щеше да живее при далечна братовчедка на господин баща си. В плика имаше и известна сума, с която да покрие разноските по пътуването. Ни повече, ни по-малко.

Пликът и писмото изпаднаха от ръката й и известно време не можеше да помръдне от шока. Тогава нещо в нея сякаш се скъса. В душата й бушуваха гняв към лорд Джон, ярост към упорития отказ на баща й да я приеме отново и яд към себе си, задето бе допуснала да пропилее живота си.

Бе прекарала последните пет години в очакване животът й да започне наново. Но нямаше да чака нито ден повече. Миранда приготви пътната си чанта и си купи билет за пощенската кола. Щеше да отпътува на юг, но не към Лондон, а към Бат.

През изминалите години бе водила редовна кореспонденция с учителката си, мис Емъри — милата дама изглежда бе единственият човек, който все още се интересуваше от нея. В последното си писмо тя бе споделила, че преподавателката по благоприличие е избягала с морски офицер. Ситуацията бе твърде скандална, което правеше почти невъзможно намирането на дама, която да заеме свободната позиция.

Миранда се усмихна на себе си. Иронията бе съкрушителна. Кой би могъл да научи младите дами как да пазят репутацията си по-добре, от някой, който знае от собствен опит какво означава да я изгубиш?

Мис Емъри се колебаеше дали да приеме предложението й, тъй като трябваше да мисли за доброто име на учреждението. Тогава Миранда измисли решението — щеше да смени името си, а престижът на Академията да остане непокътнат.

Така мис Миранда Мабърли престана да съществува, а мис Джейн Портър стана новата преподавателка по благоприличие. От този ден нататък младата жена предприе още някои промени и се закле никога повече да не мисли за развратника, който бе съсипал живота й.

 

 

До днес мис Емъри й бе осигурила идеалното убежище. Но ето че той отново нахлу в живота й.

Вече поуспокоена от шока да види лорд Джон толкова отблизо, Миранда — или мис Джейн Портър — си позволи да го разгледа добре, за да разбере как се е променил през изминалите девет години.

Всъщност, беше доста различен…

Контето, което обществото обожаваше заради изтънчения му вкус, беше безследно изчезнало. Как бе пропуснала да забележи протритото сако и ботушите, които сякаш не бяха виждали прилично лъскане от години? А косата, която винаги бе оформена а ла Брут или в друга модерна прическа, сега изглеждаше, сякаш бе орязана с кухненски нож — дълга и неравна, той я носеше сресана назад в жалък опит да изглежда цивилизовано. Освен това беше посивяла около слепоочията. Сиви кичури у лорд Джон?!

Ръката й се стрелна към собствената й глава и докосна строгия кок. Небеса, ако той изглеждаше толкова стар, на какво ли приличаше тя? Дали беше толкова различна?

Сигурно.

Мъжът я бе държал толкова близо, гледаше я в очите и ако не се лъжеше, отвратителният звяр дори възнамеряваше да си открадне целувка. И все пак не я бе познал. Дори не му се бе сторила позната.

Пое дълбоко дъх и опита да успокои препускащото си сърце. Не я бе разпознал!

Шокът от това разкритие почти я събори, докато се опитваше да разбере как би могъл да не знае коя е.

Защото дори след всички тези години, тя не бе забравила тъмния цвят на косите и сините му очи, широките гърди и внушителната му височина — е, вероятно имаше доста неща у лорд Джон, за които не си спомняше, но това не означаваше, че не би го разпознала навсякъде. Дори раздърпан и пропаднал, както изглеждаше сега.

Така че как можа да не я познае? Пое дълбоко дъх, когато друга, смущаваща мисъл изникна в главата й.

Ами ако лорд Джон я бе разпознал, но нямаше желанието и доблестта да го признае? Какво очакваше? Той я бе съсипал и нямаше какво да й предложи. Не знаеше защо бе допуснала, че с времето Тремонт ще развие чувство за чест и отговорност.

Миранда дръпна завесите и се извърна от прозореца, осъзнавайки, че в някакво глупаво тъмно кътче на сърцето си винаги бе мечтала, че един ден той ще я потърси, ще заяви, че не е могъл да забрави целувката й и ще възстанови съсипаната й репутация с предложение за брак.

— Хъм! — възкликна тя. Лорд Джон я бе задържал и захвърлил отново, като дребна монета. И още по-зле — той я съжаляваше!

Съжалявам, мис Портър. Който и да е бил той, е пълен глупак да ви остави тук.

— Да, ти беше глупак — измърмори тя. Но не по-голям от нея. Та тя бе живяла с тези нелепи романтични надежди толкова години! Сега беше на двадесет и пет, разумна, улегнала жена, която не се поддава на глупави спомени за целувката на някакъв мъж.

Пъхна ръка в джоба на престилката си, а пръстите й се сключиха около малкия сребърен сувенир от онази съдбовна нощ — копчето, което бе паднало от сакото му. Спомен от един негодник, който я бе целувал до безпаметност, оставяйки я без дъх.

И който я съсипа напълно.

Не знаеше защо го пази или напротив…

Миранда потрепери. Тялото й пламтеше там, където ръцете му я бяха докосвали, а отворените й устни сякаш очакваха целувка. Затова, когато се обърна и отново погледна през прозореца, разбра, че лорд Джон Тремонт все още я вълнува. По някаква причина. Някак си. Дори след всички тези години я оставяше без дъх.

— Ужасен, отвратителен мъж.

 

 

Входната врата се отвори и мис Емъри нахлу вътре, затръшвайки я след себе си с решителен замах.

— Ето ви и вас, мис Портър — каза работодателката й, като застана до нея при прозореца. — Всичко това е ужасно неприятно, но моля ви, не мислете, че неблагоразумието на лейди Арабела ще се отрази по някакъв начин върху вас. Все пак тя е Тремонт.

Миранда кимна в знак на благодарност, но не каза нищо. Мис Емъри, която никак не харесваше тишината, продължи невъзмутимо:

— Скъпа, настоявам отново да размислите относно заминаването си. Сигурна ли сте, че искате да си тръгнете след края на учебния срок?

Миранда кимна и се усмихна на дамата.

— Да. Мисля, че ще е най-добре да си отида. — Наскоро бе получила наследството си, а заедно с него и известна независимост, нещо, което никога не бе мислила, че ще притежава. И така, бе купила къща в Кент и бе поканила една по-възрастна братовчедка да отиде да живее с нея. Това беше съвсем благопристойно.

Мис Емъри не беше убедена, че тези планове са разумни.

— Скъпа, тревожа се за вас.

— Напълно способна съм да се грижа за себе си — каза й Миранда. — Вижте какво направих с вашите сметки и бюджета на училището. Вие най-добре от всички знаете, че няма да пропилея парите на баща си.

Мис Емъри махна с ръка.

— Да, не оспорвам находчивостта ти в бизнеса — снижи глас и продължи шепнешком, — но, Миранда, скъпото ми момиче, светът не се състои само от счетоводни книги, а животът не може просто да се впише в една колона. Страхувам се, че си била прекалено защитена…

— Защитена? — възрази тя, поклащайки глава. — Мисля, че много добре знаете, че аз…

— Да, да, знам всичко. Но това е било преди години — каза мис Емъри. — И само една целувка. Крайно време е да спреш да се криеш.

— Не се крия, аз… — възрази Миранда.

— Запазваш благоприличие — каза дамата. — Да, знам. Но, скъпа, няма от какво да се срамуваш или да криеш. Точно обратното. Освен това новопридобитото ти богатство най-вероятно ще улесни пътя ти обратно към обществото. Предполагам, че дори ще ти помогне да намериш мъж, който…

— Имате предвид брак? — Миранда поклати глава. — Не. Не мисля. Много съм далеч от подобно безумие.

Мис Емъри настоя.

— Но един съпруг би ти осигурил защитата, от която се нуждаеш. Ще те предпази да не бъдеш наранена. Не е правилно жена на твоите години да разчита само на себе си. Да бъде сама.

— Ще бъда достатъчно добре — каза й Миранда, като потупа дамата по ръката и й се усмихна. — Мис Емъри, единственото, което искам, е да живея тих и скромен живот. Според адвоката ми, Роуз Котидж е прекрасна къща, а икономката има отлична репутация. Ще бъда съвсем доволна да прекарам остатъка от дните си в благотворителност, която майка ми толкова обичаше и в грижи за розовите си градини.

Дамата отправи последна молба:

— Когато заминеш оттук, ще трябва да се справяш сама. Иска ми се да размислиш. Светът е пълен с…

Миранда изпъна рамене и погледна навън към вече празната улица пред тях.

— Напълно осведомена съм за хората, които човек може да открие по света, а от преподаването на благоприличие при вас през последните четири години придобих усет за добро поведение. Малко вероятно е някога да направя нещо неприлично или неуместно.

Като вдигна кошничката си, тя кимна на дамата и се запъти нагоре по стълбите към стаята си.

— Точно от това се страхувам, скъпа — прошепна мис Емъри, докато наблюдаваше прецизните, сдържани движения на Миранда. — Точно от това се притеснявам най-много.