Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (16)

Глава 15

Джак се събуди след около час и погледна към спящата до него фигура. Миранда. Неговата страстна, упорита Миранда. Той наистина мислеше онова, което каза за приключване с потайностите и опасностите, които изпълваха живота в Тисълтън Парк. Тя за малко не изгуби живота си, набърквайки се в работата му, и Джак знаеше, че ще продължи да го прави, ако той продължеше да се занимава с това.

Така че имаше само едно решение.

След като тихо и бързо се облече, младият мъж отиде да потърси Темпъл. Щеше да напише доклада си за Малкълм и да се оттегли. Намери приятеля си да забавлява момичетата на късна закуска, имитирайки ужасно скучния си, високомерен дядо.

Джак привлече погледа му от вратата и кимна към коридора.

— Трябва да говоря с теб. Насаме.

Маркизът се извини и го последва в музикалната стая. Когато врата се затвори, той попита:

— Е, предполагам, че искаш да ти се извиня, задето реших, че си се побъркал долу на плажа?

Тремонт, който се бе отправил право към бюфета, спря на място.

— Какво каза?

— Реших, че най-накрая си полудял, когато продължи да настояваш, че мис Мабърли е в кулата — отвърна Темпъл, посочвайки с лорнета си към тавана и към господарската спалня. — Как откри истината?

Не за това искаше да говорят, но Джак познаваше приятеля си достатъчно добре, за да знае, че няма да го остави на мира, докато не научи цялата история.

— Тя ме намери или по-точно — момичетата ме откриха и я доведоха със себе си. Колкото и налудничаво да звучи, те решили, че двамата си подхождаме.

— О, мисля, че тук се усеща намесата на Херцогинята — каза гордият чичо. — И все пак сигурно си бил шокиран при пристигането на мис Мабърли.

Лорд Джон трепна и не каза нищо.

— Не си я разпознал веднага, нали? — изрече Темпъл с насмешка.

Нямаше смисъл да отрича.

— Да — призна той. — Но все пак онази нощ в операта бях толкова пиян, че не бих я разпознал и след половин минута.

Маркизът поклати глава.

— Е, как я разпозна в крайна сметка, ако смея да попитам?

Тремонт изпи на един дъх остатъка от питието си.

— Мисля, че е по-добре да не питаш.

— О, няма значение — отвърна другият мъж с нотка на съжаление и закрачи из стаята в типичния му силно изразен стил на конте. — Това й е лошото на тази проклета работа — пикантните клюки, които стигат до мен, но не бих могъл да ги споделя, без да разкрия прекалено много. Преди два месеца дочух нещо забележително относно…

— Малкълм е мъртъв — изстреля Джак. Не искаше да го съобщава на Темпъл по този начин, но приятелят му можеше да продължава до безкрайност, а той трябваше да приключи с този разговор.

Когато маркизът се обърна и се втренчи в него, вече не беше непринуденият денди отпреди миг.

— Какво каза? — Лекомисленият му вид бе заменен от смъртоносни намерения.

— Малкълм. Мъртъв е. — Този път едва изрече думите. Чувство на вина отново изпълни сърцето му.

Темпъл потъна в близкия стол.

— Как е възможно?

Знаеше точно какво има предвид. Малкълм Грей се бе изплъзвал от французите повече пъти, отколкото можеха да бъдат преброени.

— На плажа. Войската стреляше по нас и той… — Свивайки юмруци и затваряйки очи, младият мъж се опита да заличи спомените… грохота от пистолетите, плясъка, когато Малкълм падна във водата, ярката кръв по ръцете си.

— Каза ли на Клифтън? — попита маркизът.

Джак поклати глава. Искаше първо да каже на Темпъл, дори и само за да прецени как е най-добре да го стори. Все пак приятелят им бе мъртъв по негова вина.

— О, по дяволите — измърмори младият Лангли. — Не ти завиждам за това, че задачата да му съобщиш се пада на теб.

Да каже на Клифтън бе единствената му мисъл, тъй като въпросните мъже бяха братя. Полубратя. Все пак за наследник и копеле те имаха дълбоко и трайно приятелство, което беше като мост над пропастта на законното раждане, която ги разделяше.

Клифтън, наследникът на баща им. И Грей, издънка от кръчмарско момиче в селото.

А сега незаконороденият беше мъртъв.

— Кажи ми точно какво се случи — помоли Темпъл.

Тремонт обясни как Даш бе дошъл на брега и бе отказал да пусне приятеля им, докато не си получи парите. После войската бе изстреляла ракетите и бе отприщила ада.

— И не ти каза нищо, когато се върна на „Цирцея“? — попита Джак.

— Не, алчното копеле — изруга маркизът. — Каза само, че войската е навън и търси контрабандисти и че ти и Малкълм сте успели да стигнете до пещерата.

— Тази част е вярна.

Темпъл сбърчи чело.

— Даш сигурно познава достатъчно добре Клифтън, за да знае, че ако му бе казал, че брат му е прострелян, той щеше да скочи през борда и да се пребори с вълните и скалите само за да види какво е станало с Малкълм. С двама ни на борда, Даш поне е имал шанс да получи пълното си заплащане. — Мъжът отново изруга. — Трябва да оставим това копеле да гние във Франция до края на войната.

Макар Джак все още да беше ядосан на морския капитан и да го винеше донякъде за смъртта на Грей, трябваше да му отдаде дължимото.

— Недей да го съдиш толкова жестоко, Даш опита да спаси Малкълм. Рискува собствения си живот, за да го прикрие, но беше твърде късно.

Лангли кимна.

— Къде е той?

Джак знаеше какво има предвид.

— Бърдуел ми каза, че Миранда и момичетата са накарали работниците да изкопаят дупка за него в гробището зад къщата. — Младият мъж усети как в очите му парят сълзи, задето сам не се бе погрижил за това. Да изпрати приятеля си да почива в мир. — Погребала го е до лорд Албин. Не знам как е разбрала, но мисля, че Малкълм би искал да бъде точно там. Каква ирония, не мислиш ли?

— Да, голяма — каза Темпъл, избърсвайки сълзите си, без да се срамува. — Мога само да се надявам, че душата му ще намери покоя, за който толкова се бори.

Джак отиде до бюфета и взе бутилката с бренди. Френско бренди. Върна я обратно и отвори скрина, като се разрови из него, докато не намери нещо не толкова неподходящо.

Уиски. Добро шотландско уиски. Онова, което Малкълм харесваше.

Докато наливаше от кехлибарената течност, опияняващият й аромат предизвика у него куп спомени. Клифтън и Грей пристигат посред нощ, спорейки добродушно за това, кой какво бе открил на последната им мисия.

А сега всичко това бе изгубено.

Двамата мъже вдигнаха чаши в мълчалива наздравица за мъртвия им приятел.

След което Джак отиде да намери Клифтън, за да довърши задачата, в която напълно се бе провалил.

 

 

Миранда слезе долу чак следобед. Беше се събудила гола и сама в леглото на Джак. Първо се протегна като котка, наслаждавайки се на спомените от любовното им изживяване, но когато погледна към слънцето, което грееше през прозорците и осъзна кое време на деня е, друга мисъл завладя ума й.

Всички щяха да разберат какво са правили!

Първоначално чувството й за приличие изпрати вълна от паника по цялото й тяло. Защо не бе помислила за това по-рано?

Преди той да я пренесе нагоре по стълбите и… буквално да я обезчести.

Тя изстена и зарови глава в завивките. Как щеше изобщо да слезе долу и да погледне всички?

Не, беше решено. Щеше да остане в спалнята на Джак, докато не получат специално разрешение и не доведат свещеник, за да бъдат законно и почтено венчани.

Изправи се с въздишка и се настани удобно. И все пак нещо дразнеше ума й. Отново се завъртя и огледа стаята.

При цялата тази изгаряща страст, оставяйки се да се изгуби в желанието, което целувките му бяха предизвикали, при дяволската наслада, Миранда не можеше да се избави от мисълта, че забравя нещо.

Нещо изключително важно.

Като например предложение за брак.

Тя се опита да си поеме въздух, но усети, че не може.

Джак й бе предложил, нали? Бързо прехвърли в ума си всичко, което бе казал и направил.

Е, не беше паднал на колене, както винаги си бе представяла, че ще направи нейният герой, истинската й любов. Нито пък всъщност я бе попитал. По-скоро просто го бе заявил.

Какво бе казал?

Мислиш ли, че искам съпругата ми да рискува живота си…

И не беше ли казал също, че тя е жената, която обича? Миранда скръсти ръце на гърдите си и се усмихна, когато си помисли колко много й бе показал през последните няколко часа. Да, той я обичаше.

Със сигурност говореше за нея, когато каза „съпругата ми“.

Поне се надяваше да е имал предвид нея.

Паниката й се задълбочи още малко. Това беше Дивият Джак Тремонт и тогава изглеждаше малко превъзбуден. Ами ако вече си бе променил решението? Ако заявеше, че обяснението му в любов не е било нищо повече от моментна лудост?

Тя си пое дълбоко дъх. Ставаше абсурдна. Това, което трябваше да направи, бе да се облече, да слезе долу, да го намери и да се увери, че е имал предвид нея, когато е казал „съпруга“ и „любов“. После внимателно щеше да му предложи да се погрижи за специалното разрешение и услугите на свещеника в рамките на деня.

Едва тогава можеше да се изправи пред всички в препълнената къща.

Миранда се зарови под завивките и обмисли дали не е по-добре просто да изчака Джак да се върне. Но след няколко мига криене практичната й страна надделя.

Небеса, ако останеше тук, лейди Джозефин и Фелисити щяха да се заемат с домакинството.

Нейното бъдещо домакинство.

Може би дори планираха сватбата й. Поръчваха оранжерийни цветя, специални торти от Лондон и рокля от Париж — без значение дали е военно време, или не.

Приличието бе едно нещо, но мисълта за тези двете на едно място за неопределено време, бе достатъчна да накара Миранда да претършува пода и под леглото, за да събере захвърлените си дрехи. Тя се облече бързо и отиде до вратата, чудейки се как ще намери пътя до долу. Никога не бе идвала в тази част на къщата и за нищо на света не можеше да се сети от коя точно част на ламперията се бяха промъкнали в спалнята на Джак.

Тъкмо благодареше на Бог, че почти бе стигнала до фоайето без да срещне никого, когато иззад ъгъла се появи Бърдуел. Щом я видя, икономът широко се усмихна.

— Мис Портър, колко е хубаво да видя, че сте на крака.

Миранда усети как се изчервява до корените на косите си.

— Благодаря ви, мистър Бърдуел. — Мъжът продължи да стои там, хилейки й се и тя знаеше, че ще умре от срам, ако не изясни нещата, затова попита: — Знаете ли къде мога да открия лорд Джон?

Икономът погледна през рамо и сбърчи чело.

— Негова Светлост е в градината с лорд Клифтън.

— Благодаря ви — каза младата жена и се запъти към стълбите.

— Мис Портър — рече Бърдуел, — може би ще искате да изчакате още малко, преди да отидете там.

— Не мисля, че ще имат нещо против — отвърна, макар да не знаеше пред колко още души би могла да се изправи, преди да получи отговор на въпроса си.

Дали Джак смяташе да се ожени за нея?

Миранда продължи напред, но този път икономът я хвана за ръката.

— Мис, най-добре е да почакате.

— Защо? Това не е поредната интрига на Тисълтън Парк, нали? — Усмихна се и се опита да се освободи от захвата му. Но той я държеше здраво.

— Не, мис. Негова Светлост съобщава на графа за мистър Грей. За това, което стана.

— О — каза тя. — Лорд Клифтън и мистър Грей добри приятели ли бяха?

— Не. — Бърдуел поклати глава и я погледна право в очите. — Бяха братя.

Коленете й се разтрепериха.

— О, небеса — прошепна. — Не знаех. — Преглътна и погледна към входната врата. — Колко ужасно за лорд Клифтън. — И за Джак, помисли си, като си припомни кръвта по ръцете му от опита да спаси живота на приятеля си. — На лорд Джон няма да му е лесно да му каже.

Възрастният мъж кимна в знак на съгласие.

Точно тогава вратата се отвори и пребледнелият Клифтън влезе. Гърбът му беше непреклонно изправен, а изражението сковано и лишено от всякаква емоция. Той мина покрай тях сякаш не ги видя, и се изкачи по стълбите нагоре, без да каже и дума.

— О, боже, мисля, че не е минало добре — прошепна Миранда, щом Клифтън се изгуби от погледа им. Ако опечаленият вид на графа беше показател за това как е приел новината, то сигурно и Джак усещаше подобно опустошително чувство на загуба.

— Лорд Джон ще понесе отговорността за това — каза тъжно икономът.

— Но как би могла вината да е негова? — Тя стисна зъби. — Войската застреля мистър Грей. Ако някой е виновен, то това е сър Норис.

— Лорд Джон едва ли смята така. Негова бе задачата да се погрижи Грей и останалите да стигнат на брега невредими и… — Бърдуел въздъхна. — Мисля, че се е надявал да изкупи греховете си, когато дойде тук, да докаже на всички, че не е такъв пройдоха, да осмисли живота си, но сега… Смея да кажа, че след речта му тази сутрин, никога няма да довърши работата си тук.

Миранда знаеше, че няма предвид само задълженията на Джак към Външното министерство. Той говореше за придобиване на чувство за значимост и благородство, които бяха липсвали на Тремонт през целия му живот.

Младата жена въздъхна дълбоко. Лейди Джозефин й бе разказала за всички добри и смели неща, които племенникът й бе сторил. Загубата на Грей беше потресаваща, но всички онези животи, които бе спасил?

И сега смяташе да се откаже? Заради нея? Никога!

Вместо да отиде направо навън и да го намери, тя се обърна и се качи в стаята си. Разрови се из чантата си, докато не намери онова, което търсеше.

Копчето от сакото му.

И внезапно разбра защо го бе пазила през всичките тези години.

 

 

Джак стоеше пред гроба на Малкълм с наведена глава. Не трябваше изобщо да поема отговорността за Тисълтън Парк. Как изобщо си бе помислил, че би могъл да се изправи пред предизвикателствата, които заради Малкълм, Клифтън и Темпъл изглеждаха толкова лесни.

Дори леля Джозефин, с нейното лекомислие и налудничави планове, беше по-добра в тези дела, отколкото той някога щеше да бъде.

Но край. Защото, ако продължеше, щеше да изгуби не само слабия контрол върху разсъдъка си, но и Миранда.

А как, защо и кога тя се бе промъкнала в сърцето му, не знаеше. Може би беше прокълнат още от първия път, в който я целуна. Погледна към гроба на Албин и се зачуди дали прапрачичо му би разбрал чувството на безпомощност и копнеж, което изпълваше сърцето му всеки път, щом погледнеше Миранда.

Някой, вероятно Тали или Пипин, беше оставил букет, вързан със синя панделка върху камъка. Той се усмихна. Сигурно са били тук, за да пишат пиесата си за Тремонт.

Зачуди се какво биха казали за него… в никакъв случай герой и без съмнение луд колкото останалите Тремонт, които почиваха около краката му.

— Джак — долетя шепот, мек като коприна, който обгърна сърцето му.

Миранда. Той се обърна и я видя да стои точно зад него. Беше толкова отнесен в мислите си, че дори не я бе чул да приближава.

— Как си? — попита тя, като се приближи и хвана ръката му. Силата и топлината на пръстите й, които срещнаха неговите, бяха като мехлем, като спасително въже. — Лорд Клифтън изглеждаше съкрушен и предположих, че и ти не се справяш много по-добре.

Младият мъж затвори очи, защото си нямаше доверие да заговори. Иронията на всичко това не му убягна. Тук беше Малкълм, заровен под краката му и той едва понасяше скръбта от загубата на приятеля си. И въпреки това, в обятията на Миранда, когато правеше любов с нея, бе като да намери самия рай. През тези божествени часове бе забравил болката, задълженията си, жертвите, които вървяха ръка за ръка с живота в Тисълтън Парк на ръба на война, която заплашваше да погълне всичко, което обичаше.

Не, щеше да залости портите, да затвори тунелите и никога повече нямаше да закачи фенер отвън. Щеше да я опази от нараняване, дори това да бе последното нещо, което щеше да направи.

— Бях глупак да смятам, че съм скроен за този живот — каза й той. — Виновен съм за смъртта му толкова, колкото ако сам бях натиснал спусъка.

Миранда поклати глава.

— Не, Джак, това не е вярно и ти го знаеш. — Тя стисна ръката му.

Отхвърляйки уверенията й, мъжът отвърна:

— Съсипвам всичко, до което се докосна. Сигурно наистина съм прокълнат, както брат ми обича да казва. Виж какво направих с живота ти — съсипах те. Ако не бях преценил грешно, сега щеше да си графиня Оксли. — Той се осмели да вдигне поглед към нея, за да види презрението й.

Беше прав. Тя повдигна вежди, а устните й оформиха тънка линия.

И тогава Миранда избухна.

— Графиня Оксли?! Смяташ, че си съсипал живота ми, като си сложил край на годежа ми с този мъж? — Младата жена поклати глава. — Джак Тремонт, ти си луд! — Тогава, за негово изумление, тя се разсмя и се смя, докато по бузите й не закапаха сълзи. — Да не си посмял да поглеждаш назад към онази нощ със съжаление. — Пресегна се и хвана ръката му, поставяйки я на гърдите си. — Някога срещал ли си графа на Оксли?

Джак сви рамене, след което кимна.

— И какво мислиш за него? — Изчака и след като не получи отговор, продължи: — Какво би си помислил за мен, в неговото легло?

При това, той се завъртя изпълнен с гняв, преливащ от ревност, като бурните вълни, които се разбиваха в Канала предишната нощ. Оксли? Да докосва Миранда?

— Така се чувствам и аз — каза му тя. — Ти ми спаси живота онази нощ.

— Но нали каза, че си ме мислела за безполезен пияница?

— Беше такъв — отговори, хващайки ръката му и повеждайки го далеч от гробовете, от смъртта, от миналото. — Но знаех, че си и нещо друго.

— Какво? — осмели се да попита.

— Герой — отвърна тя, като разтвори дланта му и постави копчето в нея.

— Мистериозното ти копче — каза той, чудейки се защо би искала да му го даде.

— Твоето копче.

Джак не разбра.

— Това копче падна от сакото ти онази нощ. Видях го на пода и го взех, докато майка ми ме влачеше. Пазех го през всички тези години. Пазех го, защото в мига, в който пръстите на краката ми се свиха в пантофките, разбрах, че съм открила мъжа, за когото сърцето ми копнее. — Тя му се усмихна. — А знаеш, че съм прекалено практична, за да се влюбя в някой, по-малко от герой.

Джак държеше копчето, което го бе омагьосало и заинтригувало, и осъзна, че е бил прав от самото начало — наистина принадлежеше на глупак.

— Аз не съм герой. И не смятам да продължавам да се преструвам на такъв.

— Смея да възразя — заяви Миранда. — Лейди Джозефин ми разказа за миналата зима, когато си откраднал яхтата на сър Норис. Преплавал си сам Канала, за да доведеш Темпъл и Клифтън у дома, когато не се е намерил никой друг, който да рискува с това пътуване.

— И за малко да бъда погълнат от вълните — призна й той.

— Но си се осмелил. И си успял. — Тя го държеше за раменете. — Бърдуел ми каза, че си прекарвал повечето нощи навън в кулата, следейки за кораби, чертаел си карти с движението им и си ги пращал на адмиралтейството. Че си спасил безброй животи и си помогнал на братовчеда на Темпъл, капитан Денвърс, да залови множество френски военни кораби.

Той сви рамене.

— Преди три месеца, когато Малкълм се е опитвал да се върне при Клифтън в Испания, си платил подкуп, за да му осигуриш място на кораб, който тръгвал от Хейстингс, след което с Бърдуел и Бруно се е наложило да се храните доста по-оскъдно през следващия месец и половина.

— Е, имахме пълен килер, така че е много по-лесно да преглътнеш овесената каша с чаша качествено вино.

Тя засия и усмивката й стопли сърцето му.

— Не можеш да се откажеш. Не и заради мен. Заложен е животът на твърде много хора.

Джак поклати глава.

— Не. Направил съм тези неща, които изброи, но през цялото време бях скован от страх. Винаги ме изпълваше ужас да не се проваля. Този живот ме подлудява.

— Тогава може би имаш нужда от малко помощ — предложи Миранда.

Той знаеше какво има предвид.

— Не, никога. Ако си мислиш, че ще…

— Мисля и ще го направя. С или без благословията ти. Предполагам, че лейди Джозефин може да ме представи на нейния нещастен мистър Пим, след което смятам да предложа своите услуги на мястото на твоите.

— Няма да го направиш — заяви младият мъж, изпускайки темперамента си. — Забранявам ти.

— Глупости! — каза тя, имитирайки идеално леля Джозефин. — Ще го направя с или без помощта ти.

— Защо, Миранда? Защо, когато си виждала цената и последиците, би искала да го правиш?

— За нас — отвърна със страст, която запали искра в сърцето му.

Малко пламъче надежда, което започна да се разпалва.

— Какво бъдеще ще оставим на децата си, ако не направим нищо? Ако не се борим с тиранията, която заплашва прага ни? — Жената махна с ръка към Тремонт, които бяха заровени зад тях. — Мислиш ли, че техните жертви са били напразни? Лорд Дъглас е помагал да снабдяват корабите с провизии през Стогодишната война. Летисия Тремонт е крила роялисти и е саботирала опитите на предците на сър Норис да помагат на Кромуел. Ти си смела и достойна брънка от тази кръвна линия и съдбата ти е предопределена.

Той я погледна и видя страстта в очите й. По дяволите, тя беше достатъчно луда, за да вярва в него.

И нейната вяра, доверието й запалиха огън в сърцето му.

Бе казала и нещо друго. Децата ни.

Джак огледа Тисълтън Парк и внезапно го видя така, както Миранда си го представяше. Дом. Рай. Със зелени морави и детски смях, който се разнася из въздуха.

Той я хвана и я придърпа в обятията си.

— Не мога да правя това сам.

— Разбира се, че не можеш — каза му тя. — Никой не го очаква от теб. Темпъл има своята Даяна, Малкълм е имал брат си. А ти имаш нужда от мен, така както аз от теб.

Младата жена положи глава на гърдите му и Джак повярва. Повярва в съдбата си, в тяхното бъдеще, в искрящата светлина на децата им.

Деца? Той отново погледна към нея и си припомни как бяха прекарали сутринта.

— По дяволите — измърмори той. — Трябва да се оженим.

Вместо да се обиди от никак неромантичното му предложение, скъпата му сладка, практична невеста въздъхна дълбоко.

— О, слава богу — въздъхна тя. — Надявах се да не си забравил или да си си променил решението.

Джак се засмя и се наведе, за да я целуне дълбоко и всеотдайно. Да позволи на сърцето си да полети с надеждата за щастие и радостта от любовта.

Докато не бяха прекъснати.

— Ето къде си, Тремонт!

Мъжът вдигна поглед и челото му се сбърчи раздразнено.

— Сър Норис — каза, оставяйки раздразнението му да се процеди от всяка негова дума. — На какво дължим това удоволствие?

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна баронетът, махайки на наемниците си, четирима огромни грубияни, способни да разтреперят от страх дори храброто сърце на Бруно.

— Какво е това, сър? — настоя Джак, избутвайки Миранда зад себе си. Погледна към къщата и забеляза, че Темпъл и Клифтън бързо прекосяват моравата.

— Дойдох, за да ви арестувам — заяви магистратът.

— Не и отново тези глупости — отвърна Джак. — Ако някой трябва да се намира в този затвор, то това сте вие — за убийството на Малкълм Грей.

Сър Норис се изчерви леко при този коментар, но упоритият глупак не се отказваше.

— Не съм тук за това, а защото избяга от затвора и ме отвлече снощи, докато изпълнявах дълга си като офицер на Негово Величество. Трябва да те обесят, но заради… е, да кажем, другите ти задължения, имам заповед за ареста ти. — Той подаде призовката и Джак я взе.

— Тридесет дни! — възкликна той. — Не можете да ме заключите за тридесет дни. — И връчи листа на Темпъл, който проучи съдържанието и го предаде на Клифтън.

— Вие сте проклет глупак — каза му Джак. — Не можете да ме арестувате заради снощи.

Баронетът се наежи и изпъчи тлъстия си корем.

— Със сигурност мога и ще го направя. — След което се наведе по-близо. — Не виждаш ли, че трябва, Тремонт? Какво ще си помислят хората, ако аз, техният магистрат, позволя да ти се размине? Ще се вдигне бунт срещу мен, никой няма да приема заповедите ми, ако разбираш какво имам предвид.

Лорд Джон вдигна поглед и видя как Темпъл кима в знак на съгласие.

— Разбирам какво искате да кажете, сър Норис — подкрепи го маркизът. — Дяволско затруднение. Но това изглежда добро решение.

Джак се закашля. И приятелят му ли беше полудял?

— Темпълтън, не искаш да се съгласиш с този… — той се въздържа да каже „глупак“ и вместо това добави — човек.

Бръкна в джоба си и показа парчето олово, което Бърдуел бе извадил от Малкълм.

— Тук е доказателството, че вие трябва да сте в тази килия, сър Норис. Куршумът, който повали един добър и благороден мъж, и вие трябва да платите за това, а не аз.

Сър Норис погледна към късчето метал в ръката на лорд Джон и поклати глава.

— Това не е английско.

— Как така не е английско?

— Не е от мускет, каквито използват моите хора — обясни баронетът.

— Но това е куршумът, който уби Малкълм — настоя младият мъж.

Тогава, за негово раздразнение, Миранда надзърна над рамото му.

— Не е английско, Джак. Това е френски куршум от пистолет.

Той погледна към Темпъл и Клифтън и всички стигнаха до едно и също заключение.

— Марден — каза маркизът.

Джак поклати глава. Това копеле бе чакало в кулата и онази нощ. Бе използвал прикритието на изстрелите на войската, за да си отмъсти.

— Ще намеря всеки един, който му е помагал и ще ги накарам да си платят — закле се той, след което се обърна към сър Норис. — Предполагам, че ви дължа извинение, сър. — Щеше да изглади спора със съседа си, след което да помогне на Клифтън и Темпъл да съставят плановете си.

— Направи го от килията си в затвора — каза магистратът.

— Все още искате да ме арестувате?

— Разбира се — отвърна старият глупак. — Трябва да пазя репутацията си и ако ти позволя да се измъкнеш от закона, тогава всеки друг нехранимайко ще си помисли, че и той може. Хайде, идвай. — И направи знак с ръка на Джак да го последва.

Лорд Джон се обърна към приятелите си.

— Направете нещо!

Темпъл и Клифтън свиха рамене.

— Ще помогне на прикритието ти, ако сър Норис те затвори — вметна маркизът. — И ще затвърди непочтената ти слава из обществото.

Клифтън кимна.

— Спомням си как веднъж Малкълм прекара два месеца в затвора за кражба, вместо да развали прикритието си. Всичко това е част от работата.

Джак поклати глава към тях.

— Но аз планирам да се оженя за Миранда.

Тя кимна и хвана ръката му, подкрепяйки аргумента му.

— Не можем да се оженим, ако той е в затвора.

Темпъл изглеждаше повече вглъбен, отколкото убеден.

— Е, бих казал, че тридесет дни ще дадат на свещеника време да обяви имената ви в църквата, а на мис Мабърли да планира подобаваща сватба. — Младият Лангли махна към на баронета. — Водете го.

Жената се опита да им препречи пътя, но Темпъл я издърпа, а Джак бе отведен от поддръжниците на сър Норис.

— Как можахте да го направите? — настоя тя.

Маркизът се засмя.

— Един ден ще ми благодарите за това. Нуждае се от време да планира бъдещето си — бъдещето с вас, мис Мабърли, а това ще му попречи да направи нещо прибързано и безразсъдно, за да изкупи вината си.

Миранда скръсти ръце на гърдите си и загледа как отвратителният сър Норис отвежда годеника й към затвора.

— Ако промени мнението си и реши да не се жени за мен в края на месеца, ще държа двама ви отговорни.

Темпъл се засмя, а тя отправи решителния си взор към него.

И Темпълтън, един от най-смелите агенти на Външно министерство, разбра какво означава истински страх. Когато се обърна и се запъти към къщата, Миранда го чу да казва на Клифтън:

— Слава богу, че е на наша страна.