Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (15)

Глава 14

Миранда се изкачи до върха на кулата и отново отвори моряшкия сандък. Не беше толкова лесно в тъмното, затова с повишено внимание премести буренцето с барут и навития фитил, като пъхна кремъка в джоба си, преди да затършува за оковите.

Последното нещо, което искаше да направи, бе случайно да взриви мястото.

Дочу как долу вратата се отваря. Джак. Извърна се, за да му се обади, но нещо я възпря.

Ами ако не беше той?

И тогава предупреждението на лейди Джозефин от онази нощ прозвуча в ушите й.

Знам от сигурен източник, че ни следят.

Бруно бе успял да се промъкне и да залови онзи французин, който се шляеше наблизо, но ако той имаше партньор?

По стълбището отекнаха стъпки, които се приближаваха все по-близо и по-близо.

О, по дяволите, изруга тя, къде беше оставила пистолета?

След като не успя да го намери, взе буренцето с барут и фитила.

И какво ще правиш с тези, Миранда?, запита се младата жена. Ще взривиш кулата на Албин? Заедно със себе си?

Огледа се панически за място, където да се скрие, след което бързо и внимателно се сви зад моряшкия сандък до отвора в пода. Надяваше се, че който и да е това, няма да я види и ще може да се плъзне покрай него.

Стъпките се приближиха още повече.

Тя се опита да диша, но не можеше. Беше като игра на шах. Един ход, после следващия.

А най-добрият ход е да си подготвен, казваше баща й. Мисли, мисли, мисли! Защо някой би се качил тук?

Да сигнализира на кораб в морето? Не и когато всички бяха на плажа, помисли си Миранда. Запален фенер щеше да ги накара да проверят какво става.

Тогава защо би се качил тук, когато те се виждаха съвсем ясно?

Пое си несигурно дъх, когато се сети за причина, по-вероятна от останалите. Който и да беше, щеше да има идеална гледка към брега отдолу, когато стигнеше върха на кулата. И възможност да стреля по хората там.

Сърцето й се скова. Джак. Момичетата. Бърдуел. Лейди Джозефин. Помисли дори и за мистър Джоунс и сър Норис. Всички те бяха в опасност.

Като издърпа тапата на буренцето, тя затъкна края на фитила в него. Ръцете й трепереха, а сърцето й препускаше бясно.

О, какво си мислеше? Не можеше да взриви кулата на Албин. Не беше разумно и в никакъв случай прилично.

Е, сега не бе време за приличие. Защото ако тази вечер оцелееше, първото нещо, което щеше да направи, бе всичко друго, но не и прилично. Щеше да намери Джак и да го накара да довърши онова, което бе започнал преди години.

С целувката си.

Мисълта за Джак, целувката му, ръцете му, които я обгръщат, й даде кураж.

И когато едрият, страшен мъж се показа през дупката в пода, отиде до прозореца и насочи пистолета си към брега, тя знаеше какво точно трябва да стори.

 

 

Джак и Темпъл вървяха по пътеката, придържайки се към сенките, но все още бяха мишена за непознатия невидим нападател.

Най-накрая Тремонт забеляза откъде идват изстрелите.

— Горе в кулата е — прошепна той на Темпъл.

Маркизът кимна и извади пистолета си. Беше отличен стрелец и ако някой можеше да уцели мишена или враг, това бе той.

Джак отново погледна към плажа, за да се увери, че всички са в безопасност. Преброи ги един по един и внезапно спря.

Къде, по дяволите, беше Миранда?

Тогава си спомни какво бе казал Бруно.

Мис Портър отиде да вземе оковите от кулата.

Пресегна се и избута ръката на Темпъл точно когато той стреля, а куршумът се заби в каменната стена далеч от целта си.

— Защо, дяволите да те вземат, направи това?

— Миранда е там — каза му Джак.

— Коя Миранда? — попита приятелят му.

— Миранда Мабърли.

Маркизът го огледа.

— Не си ранен, нали?

Лорд Джон поклати глава.

— Тогава сигурно съм аз, защото мисля, че те чух да казваш, че Миранда Мабърли е в тази кула.

— Там е.

Нов изстрел прониза нощта, този път разкъсвайки палтото на Темпъл.

— Първо шапката ми, а сега и новото ми сако. Този приятел е неизмеримо дразнещ и определено не разбира от мода.

Те се наведоха още по-ниско, за да се прикрият по-добре.

— Запази забавните си забележки за града — скастри го Тремонт. — Трябва да стигнем до Миранда.

Поглеждайки отново към кулата, след което към Джак, Темпъл каза:

— Да не ми казваш, че вярваш, че мис Мабърли, жената, която съсипа преди толкова години, жената, която бих искал да отбележа, че е мъртва, е тази, която стреля по нас?

— Не!

Маркизът въздъхна облекчено.

— Това е добре, защото си помислих, че съвсем си се побъркал. Казах на Пим безброй пъти, че трябва да ти позволява от време на време да идваш в Лондон. Тази твоя къща е достатъчна, за да изпие мозъка на всеки, но да живееш без…

— Млъквай, Лангли — каза Джак на приятеля си, докато изминаваха последните крачки до върха на скалата. — Миранда Мабърли е в тази кула.

Темпъл потърка челото си, сякаш се опитваше да намери смисъл в безсмисленото.

— Този живот те е подлудил. Даяна е права — след още няколко години ще бъда също толкова странен, колкото Пим. Вече започвам да й вярвам. Виж се само.

Джак бе приключил с обяснението или опитите за такова. Трябваше да измисли как да влезе в кулата и да спре мъжа, без Миранда да пострада.

Щяха да намерят начин да превъзмогнат различията си. Той все още не можеше напълно да повярва.

Благопристойната мис Портър да измъкне човек от затвора.

Макар това да не обясняваше лъжите, които лежаха между тях, и изгубените години, разкриваше на Джак жена, която през цялото време бе подозирал, че се крие зад стегнатия кок и твърдия корсет.

Той се закле, че когато я вземеше отново в обятията си, щеше да намери начин да премахне всичко. Включително и корсета.

— Нека се изясним — каза Темпъл. — Мислиш, че покойната дебютантка е в кулата на братовчед ти?

Покрай тях профуча още един куршум, този път улучвайки петата на излъскания хесенски ботуш на Темпъл.

— Това е обида, която никой мъж не може да понесе — отбеляза той и този път се прицели, преди Джак да успее да го спре и щеше да стреля, ако не беше един малък проблем.

Кулата на Албин, дългогодишният паметник на изгубената любов на горкия човек, маякът, който напътстваше шпиони и приятели през Канала, избухна над тях.

 

 

Факли и фенери, въжета и всякакви вещи бяха донесени възможно най-бързо, но това не възпря Джак да рови в отломките с голи ръце, в търсене на онова, за което се страхуваше най-много.

Миранда.

Върхът на кулата беше срутен от експлозията и камъни и отломки бяха нападали вътре и около нея. Сега наистина изглеждаше като древни руини, овъглени и разрушени от времето.

Докато газеха сред отломките, Джак почти се препъна в тялото на мъж. Щом го измъкнаха и го обърнаха, Темпъл отстъпи и поклати глава.

— Не може да бъде — прошепна маркизът, като взе факлата, която Бърдуел му бе подал и я приближи. — Жан-Марк Марден? Как е възможно?

Доведоха другия французин и след известно убеждаване той обясни как точно този от всички мъже се намираше тук…

А за онова, което хитрият шпионин не каза, Темпъл се досети сам.

Лангли беше заловил Жан-Марк Марден, един от най-опасните агенти на Наполеон, преди около година (и същевременно бе спасил своята възлюбена Даяна). Марден бе успял някак да избяга от английските власти и бе дошъл да търси врага си и всички свързани с него.

— Търсеше възмездие за всичко, което е загубил — обясни пленникът им.

— И може да го е постигнал — каза тихо Тремонт, а сърцето му се разкъсваше от мъка.

Без да се притесняват за съдбата на Марден, двамата агенти на Короната започнаха да ровят из останките, отмествайки тежките камъни, претърсвайки отломките от експлозията. Чак по изгрев лорд Джон забеляза един червен кичур да се подава изпод затрупаното стълбище.

Той и маркизът бързо разчистиха камъните около младата жена. Първоначално изглеждаше така, сякаш най-лошите страхове на Джак се бяха сбъднали — тя бе изгубена. Тогава Темпъл се приближи, постави пръсти на шията й и изрече думите, които вдъхнаха надежда на приятеля му.

— Мисля, че е жива.

Щом я освободиха, Джак я пренесе на ръце до къщата и я сложи да легне в музикалната стая.

Всички се събраха и зачакаха хирурга, когото бяха изпратили да повикат.

— Ти си виновна — каза младият мъж, посочвайки леля си Джозефин.

— Аз? — отвърна тя. — Не виждам как…

— Само ти можеш да измислиш такъв лекомислен план. Да слезеш на плажа само с две ученички. Да проникнеш в затвор.

— Да ви спаси живота — измърмори Фелисити.

— Ще стигна и до вас, мис Лангли, само след миг — скастри я Джак, преди да се обърне към възрастната лейди и да започне да я хока така, че би засрамил дори мис Емъри.

Темпъл издърпа племенницата си настрана.

— Остави го да се кара, Херцогиньо. Той е в отвратително настроение и не е в състояние да чуе никого.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако просто бе признал, че е увлечен по мис Портър — възрази тя.

— Мис Портър? — попита мъжът.

Фелисити кимна към дивана.

— Нашата учителка по благоприличие. Поне беше допреди края на тази учебна година. Тя наследи голямо състояние миналата зима и реши да отиде да живее в Кент и никога нямаше да осъзнаят, че са родени един за друг. — Момичето въздъхна. — Лорд Джон смята, че е прокълнат да остане верен до края на живота си на отдавна изгубената мис Мабърли. Чичо Темпъл, не можеш ли да го убедиш в противното? Мис Портър е идеалната дама за него, стига той да повярва в това.

Маркизът отново погледна жената на дивана. Червената коса, лицето. След което я огледа още по-внимателно.

Не, не може да бъде.

За бога, Джак не беше луд. Мис Портър беше Миранда Мабърли. Жива през всички тези години.

Бяха минали девет години откакто я бе видял за последно. Девойка не по-голяма от Фелисити и сгодена за граф Оксли. От самата мисъл за този съюз все още му се гадеше. Но той никога не я бе забравил и смяташе смъртта й за ужасен срам. Сега осъзнаваше, че скръбта на стария Матиас Мабърли не е била толкова заради загубата на дъщеря му, колкото от това, че не се е оказало възможно да омъжи въвлечената в скандал наследница за някой друг безполезен, лесно манипулативен глупак като Оксли.

— Херцогиньо, скъпото ми момиче, аз не бих се тревожил за Джак — посъветва я той.

Освен това Тремонт все още четеше конско относно смъртта на леля си.

— И на всичкото отгоре, сега кулата ми беше взривена…

— Има една шега, подходяща за това изказване — каза Темпъл, без да се обръща към някого конкретно, — но смея да кажа, че сега не е подходящ момент.

— Не беше по нейна вина — дочу се слаб глас.

Лорд Джон се обърна.

— Пипин, не виждам как ти… — Лицето му пребледня, когато осъзна, че признанието не беше дошло от нея.

— Спри да се караш на всички, Джак — рече Миранда, а очите й едва се отвориха. — Докарваш ми ужасна мигрена с цялото това дърдорене.

Младият мъж забърза към нея, падна на колене и взе ръцете й в своите.

— Ти си добре.

— Разбира се — отговори тя, опитвайки се да стане, но той я задържа легнала.

— Ще стоиш мирна, докато докторът не те прегледа.

Мис Портър отвори очи и се огледа.

— Как се озовах тук? — Тогава, сякаш изведнъж всички събития от вечерта я връхлетяха и жената се забори със здравия захват на Джак. — Кулата. Бях в кулата на Албин.

— Да, и тя избухна — каза й лорд Джон. — Французинът, който беше там, името му бе Марден. Сигурно е използвал бурето с барут от сандъка като последно средство. Вероятно се е надявал да разруши кулата.

Миранда поклати глава.

— Не, изобщо не е така. Не той я взриви.

Тремонт седна и се втренчи в нея.

— Ако не е бил Марден, тогава кой?

— Аз бях.

 

 

— Мадмоазел, изправете се и застанете някъде, където ще мога да ви виждам — нареди мъжът до прозореца с нисък, смъртоносен глас.

Миранда неохотно стана, като остави буренцето с барут, но внимателно разви фитила зад себе си.

— Très bon^[1] — каза той. — Ако посмеете да помръднете или да изречете и дума, следващият ми куршум ще бъде за вас.

Тишина изпълни кулата и мис Портър не знаеше какво да стори.

— Разбрахте ли? — кресна французинът.

— Разбира се — отвърна му тя на свой ред, внезапно откривайки някаква ирония в ситуацията. — Но вие ми казахте да не говоря.

Негодникът изсумтя, сякаш бе длъжен да се възхити на куража й.

— Имате остър език за жена, която е на път да умре.

— Тогава може би трябва да го използвам по-добре — отвърна му нахално, осъзнавайки, че колкото повече говори, толкова по-малко време има той да стреля. — Кой сте вие?

— Това не е важно — заяви мъжът и стреля към приятелите й долу.

Тя трепна при острия му отговор. И отново, когато извади втори пистолет от сакото си, и се прицели.

— За мен е важно — настоя Миранда. — Искам да знам името на човека, чиято гибел ще причиня.

Той се изсмя кратко.

— Така ли смятате? Е, щом искате да знаете, Марден. Жан-Марк Марден. — И леко изви глава към нея.

— Монсеньор Марден, защо просто не свалите оръжието? Може би ще можем да уредим това…

Французинът се извъртя и насочи пистолета към нея.

— „Това“, както безгрижно го нарекохте, ще бъде уредено, когато убия враговете си — мъжете, които съсипаха кариерата ми. — В гласа му се долавяше напрежение, което подсказваше на Миранда каква може да е „кариерата“ му.

Небеса, какво толкова имаше в шпионската работа, че караше всички замесени в нея хора да се побъркват?

Но това можеше да бъде нейно предимство, тъй като тя се държеше като умопомрачена само когато беше близо до Джак.

Джак…

Поривът да спре този убиец, да сложи край на цялата тази лудост изпълни сърцето й с кураж и ярост, която се разпали като факла. Щеше да предотврати намеренията на Марден, преди да е наранил човека, в когото бе влюбена, или някой друг.

Французинът стреля още веднъж и презареди с притеснителна бързина.

Но за тези ценни секунди Миранда се надяваше, че ще има достатъчно време да…

Поглеждайки назад към черното зловещо стълбище, спря и опипа навития фитил в ръцете си, измервайки наум дължината в опит да изчисли секундите, които щяха да минат преди буренцето да се възпламени…

Баща й беше търгувал с тези стоки и тя ги познаваше добре, но това не означаваше, че някога бе правила нещо подобно.

Най-вече, защото знаеше и какво щеше да се случи, ако сгреши.

Бавно си пое дъх. Не, не биваше да обмисля възможността, че няма да успее да стигне долу навреме. Просто трябваше.

Марден отново се прицелваше и докато го правеше, младата жена извади кремъка от джоба си. Трябваше да успее да го разпали от първия опит, тъй като нямаше да има друг шанс.

Негодникът стреля и Миранда отправи кратка молитва куршумът му да е като намеренията му — нестабилен.

Мъжът изруга, което не прозвуча триумфиращо, и мис Портър предположи, че молитвата й е била чута. Беше пропуснал.

Просто трябваше и следващият му изстрел да отиде на халос…

Когато стреля, звукът се разнесе пронизително из кулата и тя се възползва от шанса си да запали фитила.

Той заискри и за миг нищо не се случи. Помисли си, че се е провалила, но тогава се запали и се разгоря с яростно съскане.

Хвърли го на земята и бясно се втурна надолу по стълбите.

Десет… девет… осем, броеше, докато тичаше надолу. Над себе си чу Марден да ругае отново и този път не беше, защото бе пропуснал.

Пет… четири… три…

О, небеса, нямаше да успее да слезе навреме.

Затова скочи от последния оставащ етаж право в тъмнината. Удари земята точно когато бурето с барут експлодира.

Претъркулвайки се под стълбите, тя вдигна поглед и видя как кулата се взривява, обхваната от пламъци. Сви се и се прикри с единствената й останала мисъл, една малка молитва, която се надигна от дъното на сърцето й, от дълбините на душата й и се надяваше да заглуши грохота около нея.

Моля те, нека получа още една целувка от моя развратник…

 

 

Миранда завърши разказа си и Джак се втренчи невярващо в нея.

Мис Портър, мис Пристойна до болка, мис Обожаваща благоприличието бе взривила кулата на Албин.

И бе рискувала живота си. Бе рискувала всичко, за да спре Марден.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — избухна той, подобно на бурето с барут, което бе запалила.

Младата жена се изправи пред гнева му и на свой ред повиши тон.

— Какво друго трябваше да сторя? Да стоя там и да му позволя да застреля всички ви? Помолих го да спре, но не пожела да изслуша аргументите ми. — Тя изсумтя леко и отправи към него неодобрителен поглед, сякаш той — да, той — току-що бе направил социален гаф. Като да забрави да си свали шапката или да остави визитката си в подноса.

— Аз лично адмирирам находчивостта ви, мис Портър — каза лейди Джозефин.

Разбира се, помисли си Джак, а гневът му се засилваше с всяка секунда. По дяволите, не виждаше ли опасността, на която се бе изложила? И да запали буре с барут? Това ли беше нейното разрешение? О, повече нямаше да позволи подобни глупости!

Междувременно леля му засипваше Миранда с хвалебствия.

— Показахте забележителен кураж, мис Портър, и бих казала въображение. Мисля, че следващият път ще имаме нужда от някой…

— Достатъчно, лельо Джозефин — каза младият мъж, като я прекъсна и пренебрегна упорития блясък в очите й. О, тя беше Тремонт, при това една от „дивите“ Тремонт, но вече не бе господарка на тази къща.

Той беше. И беше крайно време да поеме юздите на имението и да го ръководи както сметне за добре.

— Няма да има следващ път — заяви лорд Джон.

— Но, Джак, скъпото ми момче…

Племенникът й се изправи от мястото си до мис Портър.

— Няма да има следващ път. За никого от вас. Достатъчно гледах как приятелите, семейството ми, да не споменаваме и жената, която обичам, рискуват живота си и за какво? — Човекът закрачи из стаята. — Това никога няма да свърши, ако не се направи нещо, затова го прекратявам. Тук и сега.

— Но, Джак… — възрази Миранда.

Мъжът се завъртя към нея.

— Нито дума от теб. Смяташ ли, че искам съпругата ми да рискува живота си по такъв неуместен начин?

— Ти ме обичаш? — прошепна младата жена.

— Да — излая той.

Тя му се ухили.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Трябваше да го сторя преди години. — И продължи да крачи напред-назад. — Изгубих те веднъж, Миранда, няма да го допусна отново. — Скръсти ръце на гърдите си и отправи гневен поглед към всеки един в стаята, предизвиквайки ги да възразят.

Фелисити успя да проговори първа, прошепвайки на Темпъл:

— О, небеса, лорд Джон е полудял от проклятието. Мисли си, че мис Портър е мис Мабърли. Така никога няма да се получи!

— Някой ден ще разбереш, че любовта може да бъде блажено проклятие — каза Темпъл, прочиствайки гърлото си. — Но вероятно ще трябва да ги оставим насаме за малко, за да си изяснят нещата. — И започна да побутва останалите да излязат от стаята.

Бърдуел, Пипин и Тали се изправиха доволни и сияещи от успеха на сватовническия си план. А освен това близначката кипеше от завист заради плажното приключение на Филипа.

— Пипин, вярно ли е, че онзи пират те е целунал? — попита тя.

Момичето кимна със замечтано изражение.

— О, проклятие — оплака се Тали. — Как така само ти имаш късмет?

Начинът, по който лицето на Пипин грейна, показваше, че е неизмерно щастлива, че за първи път е направила нещо преди опитните си братовчедки.

Тя дори не възрази, когато Джак отправи остро предупреждение към тях.

— Ще се разправям с вас по-късно — каза той.

Сър Норис изпухтя:

— И аз с вас, сър. Бягство от кралски затвор. Отвличане на кралски агент. Ще видим това. — Но въпреки всичко, излезе на драго сърце.

Но не и лейди Джозефин и Фелисити. Те продължаваха да седят, сякаш не биха напуснали местата си за нищо на света и възнамеряваха да останат до последното действие.

Маркизът хвана и двете за ръцете и ги издърпа навън от стаята.

— Чичо Темпъл, трябва да го накараш да разбере, че това не е мис Мабърли. Ако не предложи на мис Портър, годежът няма да е легален…

— Хайде, Херцогиньо — каза й той, избутвайки я през последните няколко крачки от стаята. — Нищо не може да спре един влюбен мъж. Повярвай ми, знам го от опит.

Затваряйки вратата зад себе си, те оставиха Джак и Миранда да планират бъдещето, което досега бе изглеждало невъзможно.

Лорд Джон коленичи пред нея и внимателно и много нежно отметна оплетената коса от лицето й.

— О, Миранда. Помислих, че съм те изгубил… отново.

Миранда? Сигурно си бе ударила главата по-силно, отколкото мислеше, защото можеше да се закълне, че я нарече Миранда.

— Какво каза?

— Миранда — повтори младият мъж с дяволити пламъчета в очите. — Мис Миранда Мабърли. Така се казваш, нали?

Той знаеше. Знаеше коя е.

— Темпъл ти е казал. — Тя отправи поглед към затворената врата. Можеше да се разчита на проницателния и наблюдателен маркиз да разкрие истината.

Джак поклати глава.

— Знаех преди това.

— Преди? Как? Кога?

— Не толкова отдавна, колкото трябваше — ухили й се дяволито. — Само откакто се целунахме.

Мъжът постави пръсти върху устните й. Устните, които бяха издали тайната й. След което я прегърна.

— Както казах онази нощ, мис Мабърли, целувката ви не може да бъде забравена.

— Моята целувка?

Тя все още не можеше да повярва на това твърдение. Но идеята я разтърси чак до пръстите на краката, когато си спомни единственото нещо, което смяташе за незабравимо.

Целувката му…

— Да, твоята.

И за да й докаже, я целуна отново, устните му покриха нейните, настоятелни и изискващи. Езикът му се плъзна върху нейния и започна да го дразни, карайки кръвта й да закипи във вените й от желание. Желание, което толкова много години отричаше.

Никога повече, обеща си младата жена. Никога повече.

Но имаше нужда да му каже истината. Миранда се отдръпна и го погледна.

— Не бях мъртва.

— Досетих се.

Тя поклати глава.

— Не, ти не разбираш. Родителите ми ме отпратиха. Не знаех, че са казали на хората, че съм умряла. Живях с братовчедите на майка ми, докато те не починаха преди няколко години и тогава отидох да работя за мис Емъри.

— И предполагам, че баща ти никога не ти е казал, че съм предложил да се оженя за теб?

— Не.

Той й бе предложил…Този път му вярваше. С цялото си сърце.

— Какъв би бил отговорът ти?

— Не — прошепна младата жена.

— Не? — Джак отново седна. — Как така не?

О, небеса! Може би не трябваше да бъде толкова откровена.

— Е, тогава ти беше отвратителен развратник. Беше казал на всички, че си ме помислил за танцьорка в операта! Танцьорка в операта!

Мъжът трепна.

— И беше ужасен разсипник. Щеше да пропилееш зестрата ми за по-малко от година. — Огледа се наоколо. — А тази къща не е най-надеждният пример за способностите ти да ръководиш.

— Но, скъпа ми Миранда, ето в това ти си ненадмината — каза и отново я привлече в обятията си. — Смятам, че ще превърнеш къщата в достойна дори за цветущата проза на Билингсуърт.

— Не се опитвай да ме подмамиш, Джак Тремонт — отвърна му и по вените й се разнесе топлината на гордостта. — Отказът ми тогава не би имал нищо общо с лошата ти репутация, а с целувката ти.

— Целувката ми? — Той положи ръка върху сърцето си, сякаш не би могла да го нарани по-дълбоко. — Мис Мабърли, бих искал да ви уведомя, че моята целувка…

Тя постави пръст върху устните му.

— … е незабравима. И опасна. Твоята развратна, дяволска целувка ме остави трепереща и бездиханна цели девет години. Остави ме напълно недостижима за всеки друг мъж. — Спря за миг и му се усмихна. — Съсипа ме. — При тези думи младият мъж отвърна на усмивката й. — Така че замълчи, престани да се опитваш да ме спечелиш с ласкателства и довърши онова, което започна преди толкова много години.

Погледът му срещна нейния, напрегнат и изпълнен с тъмни въпроси.

— Наистина ли го искаш?

— Моля те, Джак, прави любов с мен. — Можеше ли да го каже по-ясно от това?

Той погледна през отворената врата към избледняващата нощ навън.

— Миранда, не знам… може би трябва да изчакаме, докато те прегледа докторът.

— Да върви по дяволите, чувствам се съвсем добре. — Младата жена постави ръце на кръста си и го погледна настоятелно. — Не ми казвай, че спазваш благоприличие с мен?

Чаровникът се засмя.

— Е, напоследък наистина се опитвам да мисля за себе си като за джентълмен.

Джентълмен? Небеса, това никога нямаше да се получи!

За да докаже колко сериозни са намеренията й, тя притисна устни към неговите и смело го целуна. Ръцете й забродиха по гърдите му, проследиха мускулите под ризата, а бедрата й, о, бедрата й бяха толкова изкусителни — притискаха се към него така, че тя усети как мъжествеността му се надига и изпъва бричовете му.

— Моля те, Джак?

Като я вдигна на ръце, той я занесе до стената, след което се пресегна и натисна нещо по ламперията. След миг дъските се разместиха и разкриха врата.

— Има ли стая в тази къща, която да не пази някаква тайна? — попита го, докато й подаваше свещник.

— Не — отвърна мъжът. — Но тази е една от любимите ми.

— Защо?

— Ще видиш — каза Джак, като я понесе към сенките и нагоре по някакво стълбище. Когато стигнаха края, той дръпна едно резе, стената се отвори и се озоваха в спалня.

— Чия е тази стая? — попита Миранда.

— Моята — отговори той.

Колко подходящо за един развратник да има таен вход към спалнята си.

Остави я върху леглото и с готовност я последва.

Тя знаеше, че това не е прилично. Противоречеше на всеки урок по благоприличие, който някога бе преподавала, но всичко изгуби значение в мига, в който Джак започна отново да я целува, този път без никакви задръжки.

Докато устата му завладяваше нейната, ръцете му се заеха да я отърват от дрехите й. Сдържаността й бе отлетяла заедно със здравия разум, тъй като щом пръстите му преминаха по голата й плът, изпратиха вълни от желание по цялото й тяло и тя изстена тихо от удоволствие.

Преди да осъзнае, роклята й бе издърпана през главата, обувките, чорапите и жартиерите й полетяха и всичко, което остана върху нея, бе корсетът й.

Прекалено пристегнатият й, корав корсет. Този, който той сега бавно развързваше.

Любимата му се гърчеше под него.

— Побързай.

— Както желаеш — отвърна й, ухили се и корсетът последва останалите й дрехи. А веднага след това стори същото и със своите.

Изведнъж двамата се оказаха голи, оплетени в чаршафите на леглото му и младата жена се наслади на усещането — къдравите косъмчета по гърдите му, мускулите на гърба му, начина, по който краката му се преплитаха с нейните. Мястото, което копнееше за него.

— О — изстена. — Никога не съм си и представяла.

— Скъпа Миранда — каза той, — дори не съм започнал.

И тогава започна. Снижи устата си към гърдите й, устните му уловиха едното зърно и го засмукаха, докато не се втвърди и набъбна. После пое другото и стори същото. Тя обезумяло се надигна срещу него, когато тялото й бе завладяно от страстна и чувствена мъгла.

Опитваше се да диша, да си представи, че има и още, когато пръстите му се спуснаха към място, което никога не бе докосвано от мъж. Бедрата й послушно се разтвориха, когато той ги раздели с ръка. Спусна се между краката й, разтваряйки я бавно там, когато пръстите му я докоснаха, и отново я загали.

Този път изстена високо и ясно, толкова силно, че Джак покри устата й със своята и я целуна така всеотдайно и дълбоко, както пръстите му я изучаваха.

Тя се разтресе, когато той леко плъзна пръст вътре в нея, след което го върна към розовата пъпка. Напред-назад, дразнеше я, докато цялото й тяло не затрепери и не завибрира от нужда.

Ръцете й, които се бяха впили в чаршафите, за да я държат неподвижна, сега се преместиха върху Джак и забродиха по гърба му. Тялото му беше напрегнато и обляно в пот.

Той отново я целуна, този път толкова дълбоко и горещо, с такава бурна нужда, че тя разбра, че я моли за повече — че иска повече от нейното несигурно изучаване.

Пресегна се и хвана твърдата му мъжественост, като започна да я гали, следвайки неговия пример, прокарвайки ръка от основата към влажния връх и обратно, отново и отново, докато той не застена от удоволствие.

Но това не беше достатъчно. За никого от тях.

Тя знаеше какво следва и го искаше като жена. Това, което бе казала, че целувката му я плаши, беше истина. Но вече беше жена… жена, която бе чакала прекалено дълго.

Хвана го за хълбоците и го придърпа така, че мъжествеността му се притисна към нея. Бедрата й подканващо се разтвориха. Вкопчи се в Джак, копнеейки да усети всеки сантиметър от него вътре в себе си.

Той промърмори в ухото й:

— Сигурна ли си?

— Моля те — отвърна тя и надигна ханша си, за да премахне разстоянието помежду им.

— Никога не съм желал жена колкото теб — каза й, докато я изпълваше, бавно се притисна в нея и се раздвижи напред-назад.

Когато стигна до бариерата й, доказателството за нейната невинност, бързо я разкъса и с целувката си я върна обратно в прегръдките на страстта, потъвайки докрай в тялото й.

Отдръпна се и излезе почти целият и очите й се отвориха. Това не можеше да е краят, нали?

Но Джак й се усмихна и отново я изпълни. Миранда почувства как в нея се надига възхитително чувство на глад. Тогава той го направи пак, тласкайки я отново и отново към неспокойната вълна, която заплашваше да я залее.

Младата жена се вкопчи в него и тялото й се разтресе заедно с неговото. Надигна се и почувства как я издига все по-високо и по-високо.

Беше на път да полудее, нямаше друго обяснение. Тази къща, този мъж, тази любов, всичко беше чисто безумие и сега щеше да му се отдаде изцяло.

И го направи в експлозия от страст.

Това раят ли беше?, зачуди се тя, когато усещането я погълна.

Отвори очи и погледът й срещна неговия. На лицето му беше изписано учудване, когато изстена дълбоко и потъна още веднъж в нея, изпълвайки я докрай. Той ахна и я целуна, а устата му бе все така гладна, дори и напрежението в тялото му да бе стихнало.

— Миранда, ти си великолепна — каза Джак.

Опита се да проговори, но не успя да каже нищо. Вместо това се усмихна и се сгуши в него. Въздъхна и остави звукът да отнесе със себе си всички страхове от отминалите девет години.

Никога през живота си не се бе чувствала толкова завършена или така у дома си, както в обятията на този мъж.

Моят развратник, промърмори едва чуто.

Пръстите му погалиха къдриците й, отмятайки ги от лицето й.

Тя му се усмихна и каза:

— Сега вече знам защо си толкова добър развратник. И трябва да отбележа, че си пропилявал таланта си, преструвайки се на джентълмен, Джак Тремонт.